Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (17)

16

Хари обиколи клубовете, но никой от портиерите или лакеите не си спомняше да е виждал господин Дагнъм в последните няколко дни, макар че всички те го помнеха, и то поради една и съща причина. Полиците на честа. Младият мъж като че ли беше натрупал значителни дългове към членовете.

— Говореше се за изключване от клуба, милорд — каза с дискретен шепот достолепният и много опитен иконом в „Уайтс“ — Но дочух, че господин Дагнъм в крайна сметка е уредил дълговете си и не се чу нищо повече. Но от известно време не е идвал. Сигурно е някъде в провинцията. Трудно е за такива младоци, когато прегорят така. Имат чувството, че няма да посмеят да се покажат отново пред обществото. Но това отминава. Ще го видим пак след една-две години, помнете ми думата, милорд. Когато вече няма да е толкова зелен.

— Сигурен съм, че сте прав Нейсби. — Хари плъзна една гвинея в облечената в ръкавица длан на мъжа. — Виждали сте много като него през годините.

— Така е, милорд, така е. — Икономът се поклони, докато опитните му пръсти идентифицираха монетата в ръката му.

— И благодаря, милорд.

— Благодаря, Нейсби.

Хари излезе на улицата. Сега накъде? Още беше много рано игралните зали да са отворени, а той имаше планове за вечерта, в които не влизаше търсенето на някакъв младеж, успял да се забърка в неприятности. Както изглежда, и да се измъкне от тях. Но откъде бяха дошли парите, с които е платил дълговете си?

Реши да се върне пеша до дома си на Маунт Стрийт, за да вечеря, но спря, когато каретата на маркиз Колтрейн наближи „Уайтс“. Обърна се към клуба, учтиво изчаквайки лакея да спусне стъпалата, за да може маркизът да слезе на паважа.

— Добър вечер, Колтрейн.

Поклони се на маркиза.

Негова светлост беше дребен, подвижен джентълмен с червендалестия тен на човек, наслаждавал се на дълга любовна афера с бутилката. Вдигна очи към много по-високия си събеседник.

— А, Бонъм, добър вечер. В клуба ли отивате?

— Не и тази вечер, но се надявах да попадна на вас.

Лорд Колтрейн като че ли се учуди. Двамата не се познаваха много добре, а и практически бяха от различни поколения.

— А, добре. Какво мога да направя за вас?

— Търсех вашия гост. Найджъл Дагнъм. Не мога да го намеря вече няколко дни. Надявам се, не е неразположен.

— Господи, откъде бих могъл да знам — каза маркизът. — Той гостува на Гарстън, не на мене. Но като го споменахте, и аз не съм го виждал в къщата. — Поклати глава. — Не че бих го очаквал, при часовете, които спазват тези млади кутрета. Не стават от леглото преди пладне, стоят до полунощ да си прахосват времето и парите по игралните маси.

— Смея да твърдя, че и вие сте нравили същото на тяхната възраст, сър — каза Хари, спомняйки си, че Колтрейн, въпреки всичките си протести, все още беше закоравял комарджия.

Говореше се, че е проиграл две състояния преди тридесетата си годишнина. Само несметното състояние, оставено му от далечен роднина, който притежавал каменовъглени мини в Нортъмбърланд, го спасило от разорение.

Маркизът се поусмихна.

— О, може би. Не бива да завиждаме на младите за младостта им. Препоръчвам ви да намерите Мак, Бонъм. Той ще знае къде е Дагнъм.

С тези думи той се заклатушка малко неуверено към вратата на „Уайтс“.

Хари нямаше да намери Макензи граф Гарстън в този час. Трябваше да чака до утре. Но не можеше да се отърси от смущението, докато вървеше към дома си, и с примирена въздишка насочи стъпките си към Хорстардс.

Мъжът, когото търсеше, за щастие беше лесно откриваем. Началникът на британските тайни служби беше скромен, както го диктуваше нуждата от дискретност. Водеше работата си от поредица кабинети по дължината на един мрачен коридор, вмирисан на прах и мишки, и когато Хари почука на отворената му врата, го намери зает с преместването на флагчета по картата на френското крайбрежие, разпъната на една маса.

Вдигна поглед и сърдечно поздрави посетителя си.

— Хари, какво те носи насам по това време на деня. Липсва ти това място, а?

— Повече от достатъчно ми беше в последните седмици, Саймън — отвърна Хари със суха усмивка. — Но нещо ме безпокои и мисля, че трябва да го огледаме. — Седна на един ъгъл на масата и погледна към картата. — Мрежата?

— Да. — Другият мъж изглеждаше мрачен, докато махаше едно флагче. — Премахнали са предния пост в Ла Рошел. Бог знае откъде са получили информация.

— И всичко е пропаднало?

Хари подсвирна, давайки израз на страха си.

— Така ни се струва. Поне нямаме нищо от никого до момента. Ако някой е оцелял, ще установи връзка в следващите двадесет и четири часа. — Саймън Грант сви рамене и изпухтя. — И така, отклони ума ми от това, Хари, и ми дай нещо друго, за което да се тревожа.

Лицето му, изтощено и с дълбоки бръчки, уморените му, хлътнали очи потвърждаваха думите му. Той беше мъж, който рядко спеше, който чувстваше, че държи в ръцете си живота на всеки агент от широко разпрострялата се мрежа. И Хари отдавна вярваше, че отговорността го убива бавно.

Погледна го със съчувствие и лека вина, че ще го натовари с още мъки, но трябваше да го направи. Само Саймън Грант можеше да му помогне.

Върховният шпионин разчете изражението му и уморена усмивка трепна на устните му.

— Да пийнем чаша кларет — предложи той, махвайки към бюрото. — Пресъхнах. Сядай, Хари.

Хари зае мястото срещу бюрото, прие една доста мътна чаша, напълнена с кларет, и разказа на Саймън за страховете си относно Найджъл Дагнъм.

— Мислиш, че е свързано по някакъв начин с напръстника? — Саймън прокара пръст около ръба на чашата си и я накара да звънне в тихата стая.

— Не знам със сигурност, но може да е просто съвпадение. Мисля, че във всички случаи трябва да го намерим. Ако още не са го вербували, може би просто чакат подходяща възможност.

Саймън кимна, отпи от виното си, остави чашата и посегна към един пергамент.

— Наистина не мога да отделя хора, но ако мислиш, че е наложително, ще го направя. Ще възложа задачата на Коулс и Адисън. Ако е някъде, ще го намерят. — Потопи перото в мастилницата. — Какво искаш да направят с него, когато го намерят?

— Нищо — изрече твърдо Хари. — Просто да ме заведат при него, това е. Аз ще свърша останалото.

Саймън Грант вдигна поглед любопитно.

— Имаш ли някакъв интерес към него, Хари?

— Да кажем, семейни работи — отвърна Хари, оставяйки чашата си, и се изправи. — Съжалявам, че те натоварих с още затруднения, Саймън.

Другият махна с ръка.

— Достатъчно често си ме облекчавал. Във всеки случай, който е предупреден, е въоръжен. Докато държим ситуацията под контрол, може дори да го използваме. Ако французите или дори руснаците се опитват да го вербуват, може би просто трябва да оставим това да стане, а после ние да го вербуваме.

Хари не отговори нищо, така работеше умът на Саймън. Ако зависеше от него самия, би се намесил. Не смяташе, че от Найджъл Дагнъм може да излезе надежден двоен агент.

Сбогува се и излезе от министерството. Единственият му реален интерес към Найджъл Дагнъм беше опасната му близост с жените и децата на Кавендиш Скуеър. Врагът не би дал и пукнато пени за страничните щети. Ако Найджъл беше техният начин да стигнат до напръстника, в такъв случай и жените, и децата им бяха в опасност. Премахването на напръстника вече не беше достатъчно. Той трябваше да намери Дагнъм и да го извади от картината. А хората на Саймън бяха най-бързият начин да го направи.

 

 

— И така, в колко часа утре трябва да бъдем готови да приемем дукеса Грейсчърч според вас? — запита Ливия, вземайки парче яребица от подноса, който една от близначките беше поставила на обедната маса.

До него почиваше покрито блюдо с брюкселско зеле.

— Около три часа — каза Аурелия, докато си сипваше печени картофи. — Това е обичайното време.

Вдига поглед с усмивка, когато една от близначките постави сосиера до нея.

— Благодаря, Ейда.

Обръщаше се уверено към жената, след като беше забелязала преди няколко дни, че Ейда има миниатюрна бенка точно над лявата вежда.

— Трябва да поднесем чай, разбира се — каза Ливия, чийто ум препускаше щастливо по този коловоз. — Ейда, мислиш ли, че би могла да направиш от онези прекрасни малки пандишпанени сладкиши?

— Наша Мейвис ги прави — обяви Ейда флегматично.

— О… ами, смяташ ли, че тя би могла да ни ги направи?

Ливия се усмихна триумфално.

— Трябва да я питате, госпожо — съобщи Ейда. — Тя всеки момент ще донесе йепите.

След което излезе от трапезарията.

— Йепите?

Аурелия погледна останалите.

— Репи, струва ми се — обясни Корнелия. Така им казват на север, а, и в Шотландия.

— Откъде, за бога, си го научила?

— Не съм сигурна… а, да, сега си спомням. Когато се роди Стиви, имахме камериерка за детската стая, която беше от север, от Дъръм, струва ми се. Чух я веднъж да говори за йепи. Линтън се оплака, че не разбирала нито дума на момичето, така че трябваше да си иде.

Беше изречено като очевидна истина и Аурелия го възприе така.

— Толкова трудно е да се общува с близначките — въздъхна Ливия. — Но са прекрасни готвачки. Тази яребица е възхитителна. О, и брюкселското зеле, с кестени е. Никога не ядем такива неща у дома.

Изпусна тежка въздишка. Баща й, преподобният Лейси, не одобряваше фантазиите в готвенето. Простите ястия бяха достатъчно добри за трапезата му, както казваше почти всяка вечер, след като прочетеше молитвата. Проста храна и една, най-много две чаши вино за здраве.

Мейвис влезе с репите и Ливия побърза да запита за сладкишите. Близначката като че ли обмисли сериозно молбата о й.

— Тези със сушените череши ли, госпожо? Или със стафидите?

— И двете — каза Ливия, донякъде нерешително. — И двете са чудесни, Мейвис.

Мейвис просто кимна, показвайки, че е разбрала, и излезе, от трапезарията.

— Това „да“ ли беше? — запита Ливия.

— Така мисля — отвърна Аурелия. — Всъщност са много услужливи, но по-скоро са неразговорливи. — Сипа сос върху яребицата и подаде сосиерата на Корнелия, която седеше срещу нея. — Малко сос, Нел?

— О, да, благодаря.

Корнелия започна да си сипва сос, разсеяно наблюдавайки как гъстата течност покрива резените яребичи гърди в чинията й.

Ливия и Аурелия се спогледаха.

— Още малко и ще ги удавиш, Нел — забеляза Ливия. Наведе се, за да даде по едно парченце месо на кучетата, които седяха под масата до краката й.

Корнелия трепна, връщайки мислите си към стаята, и остави сосиерата в чинийката й.

— Мирише прекрасно — опита се да се оправдае. — Може ли да опитам йепите, Ели?

Аурелия бутна супника към нея.

— Изглежда, изминахме дълъг път от първото ни хранене в тази къща — каза тя. — Помните ли хляба със сирене и картофената супа в приемната онази първа вечер? Беше толкова студено и безнадеждно.

— А пък сега. — Ливия махна с вилицата към обстановката. — Вече можем да каним гости на вечеря сега, когато тази стая е толкова прилична.

Корнелия се насили да влезе в разговора с напълно фокусиран ум.

— Не мислех, че трапезарията ще стане толкова хубава — каза тя. — Но сметаненото и златистата боя направиха чудеса; наистина подчертават гипсовите украшения.

— И фреската на тавана — отбеляза Аурелия, протягайки шия, за да погледне нагоре. — Но знаете ли, мисля, че фреската не е само това, което изглежда. Художникът имаше много странен блясък в очите, когато слезе от стълбата, след като я освежи, и почти се изчерви, като го попитах дали рисунката му харесва.

— Е, може би си има скрити съкровища, като формата за желе — каза Корнелия, най-после напълно ангажирана с темата.

— Херувимите със сигурност са много сладки. — Ливия погледна нагоре. — Подозирам, че за да видя цялата картина, ще трябва да бъда достатъчно близо до нея.

— Тогава трябва да вземем подвижна стълба и да се качим, за да я видим отблизо — обяви Корнелия. — Има толкова неща в тази къща, които още не сме проучили както трябва.

— Например тавана. — Ливия си взе още един резен от яребицата. — Хвърлих му един поглед набързо, но беше толкова мръсно, че веднага слязох долу. Но там горе има разни кутии и сандъци.

— Мисля, че си струва да проучим живота на леля София — каза Корнелия. — След като направим това, за което дойдохме тук.

— Което е да атакуваме в пълното си великолепие неподозиращото лондонско общество — обяви Аурелия. — И започваме утре.

— Виконт Бонъм беше така любезен — каза Ливия. — И след такова ужасно начало. — Тя се засмя. — Обидихме го, измамихме го, направихме го за смях, а той ни се отплаща с любезност. Не е ли чудно?

— Наистина — съгласи се сухо Корнелия.

— О, толкова си подозрителна, Нел — заяви Ливия. — Говориш така, сякаш има някакъв скрит мотив, но той знае, че не може да получи къщата, така че какво друго може да иска?

— Нямам представа — каза Аурелия, вперила очи в чинията си. — Смея да кажа, че му харесва нашата компания.

Или твоята, Нел. Тя смяташе, че Ливия не е доловила странното напрежение във всяка стая, където Нел и Хари Бонъм попаднеха заедно. Смяташе и че Лив не е видяла нещо повече в разсейването на Нел, както виждаше тя самата. Но засега щеше да си мълчи.

— Може би — каза Корнелия, защото като че ли се изискваше да отговори.

Не беше сигурна колко време ще пази тази тайна от приятелките си. Не се страхуваше, че те няма да опазят изповедта й или дори, че няма да одобрят тази нейна луда връзка, но се боеше, че ако го оповести, ако го облече в думи, тогава то ще стане реалност, с която ще трябва да се справя. Сега можеше да се прави, че това се случва в някаква друга вселена, с жена, която не беше тя самата от плът и кръв. И ако можеше да го задържи на това равнище на сънищата и мечтите, то нямаше да застраши никого.

Но тя знаеше, че това, което се беше случило между нея и Хари Бонъм, и каквото щеше да се случи отново тази вечер, със сигурност засягаше самата нея от плът и кръв. Самата сърцевина на нейната същност.

Отново се унасяше, а Ели й говореше и тя трябваше да се свести.

Успя някак си да мине през останалата част от вечерта, без отново да се отнесе, а когато се раздели с Лив и Ели пред вратата на спалнята си, не й се стори някоя от тях да я гледа странно.

В спалнята й имаше запален огън, а завивката на леглото беше отметната. Тя остави свещта на масичката до леглото и поднесе една подпалка към пламъка, за да запали свещите на масата до креслото и двете на полицата над камината. После се съблече пред огъня и внимателно закачи дрехите си в гардероба с отмерени движения. Навлече нощницата и закопча дребните копченца отзад на врата. Уви се в дебел пеньоар и се приближи към прозореца.

Вгледа се в тъмнината, едва различавайки кривите клони на ябълковите дървета и очертанията на градинската стена. Четвъртинката луна се показваше от време на време между плуващите облаци. Тя вдигна прозореца. Миришеше на дъжд. Побърза да го спусне само на сантиметър от перваза. Но в стаята все пак влизаше остра струя леден въздух. Котката, която спеше пред огъня, измяука недоволно.

— Е, Писано, но тази нощ трябва да си намериш друго място за спане — каза тя, като се наведе, за да вземе котката.

Пусна я пред вратата, затвори и заключи. Чу я да драска по вратата бързо и яростно и ако не я познаваше, щеше да предположи, че го прави от отчаяние. Не й обърна внимание и в края на краищата котката се отдалечи в търсене на друго топло място. Кучетата бяха с Ливия.

Сега Корнелия трябваше само да чака своя Казанова.

Беше се унесла в странно съноподобно състояние на креслото пред камината, когато чу първия стържещ звук зад прозореца. Остана на място, полупритворила очи, наблюдавайки тъмнината отвън. Видя как една ръка се плъзва между прозореца и перваза и вдига стъклото — достатъчно, за да влезе. Сърцето й се блъскаше срещу ребрата и все пак тя се чувстваше странно парализирана, само очите й се местеха, докато го наблюдаваше как се прехвърля през перваза и влиза в стаята.

Хари затвори прозореца, преди да се обърне полека към нея. Беше облечен целият в черно, както при предишното нощно посещение, черното му палто беше закопчано до брадата, беше увил черен шал около врата си. Дори ръкавиците му бяха черни. Само очите имаха цвят, дълбоко изумруденозелени, вгледани в нея, като че ли обгръщайки я цялата, за да я поемат и да я превърнат в част от него въпреки разстоянието, което лежеше помежду им, докато той стоеше до прозореца, а тя седеше в креслото си край огъня.

Изведнъж той се усмихна и вцепенението, което сякаш беше обхванало и двамата, се разсея. Той се приближи с бързи стъпки. Опря ръце на облегалките на креслото, където седеше тя, и се наведе, за да я целуне по устата. Главата й се облегна назад и върхът на езика й докосна неговия. Тя вдигна ръце, за да обхване лицето му в длани. Бузите му бяха студени, но устата му, пленила нейната, беше топла, влажна и податлива.

Най-накрая той се изправи, вдигайки глава бавно, нерешително. Устните й пареха от властния натиск на тази целувка и тя ги докосна с върха на пръста си, вдигайки очи, за да го погледне, както се извисяваше над нея. Не си бяха казали нищо, откакто той беше влязъл през прозореца, и мълчанието изглеждаше в реда на нещата. Този разговор беше чисто физическо усещане, в него нямаше ум, разум или рационалност.

Той я хвана за ръцете и я накара да се изправи. Прокара пръсти през тежката, лъскава маса на косата й, която се спускаше покрай лицето и по раменете й. Целуна клепачите и с лек допир на езика, което я накара, да се усмихне.

Тя разви шала от врата му, хвърли го настрана, а после започна да разкопчава палтото му със сръчни пръсти. Хари стоеше неподвижно, оставяйки я да действа, докато играеше с косата й, увивайки свободните кичури около пръстите си.

Той помръдна рамене, за да й помогне, докато тя дърпаше плътно прилягащото палто. То падна на пода и той го остави там. Корнелия обърна вниманието си към ризата му, копчетата поддаваха светкавично, докато дишането й ставаше все по-учестено. Тя смъкна ризата и прокара ръце по гърдите му, дразнейки малките, твърди зърна с върха на пръста си. Сведе глава и ги близна, засмя се тихо, когато те реагираха с втвърдяване. Досега не беше осъзнавала, че и мъжките зърна могат да бъдат чувствителни като женските.

Езикът й започна да прокарва пътека по гърдите му, а пръстите й се заеха с копчетата на панталоните, ръцете й грубо смъкваха освободената дреха. Един нокът закачи кожата му, но и двамата не забелязаха тънката червена драскотина. Тя коленичи, за да позволи на езика си да прокара влажна пътека надолу по корема му, задържайки се във вдлъбнатината на пъпа. Ръцете и стиснаха седалището му, докато езикът й описваше кръгове около плътния, набъбнал пенис, стърчащ от гнездото тъмни косми. Тя облиза солта от върха му и ръката й се плъзна между бедрата му, обхващайки тестисите, докато един пръст се изкачваше предизвикателно и вещо към цепнатината на седалището.

Острото му ахване я накара да се усмихне дори през мъглата на страстта, която я обвиваше. Никога преди не беше играла с мъжко тяло и никога не би повярвала, че ще знае как да достави и на двама им това дълбоко удоволствие, но знаеше, тялото й знаеше. Това беше дълбоко, атавистично познание.

Хари играеше с косата й, взирайки се напрегнато в сведената й глава, докато тя го докарваше все по-близо до кулминацията. Когато усети, че е на ръба, но още можеше да се владее, той я накара да вдигне глава и се вгледа в очите й, подобни на сапфири, чиято пронизителна синя светлина трептеше, сякаш я виждаше през мъгла. Устните й бяха полуотворени, езикът й се показваше помежду им, облизвайки соления му вкус.

— Стани — прошепна той, гласът му беше пресипнал и дори на него му прозвуча странно.

Наведе се и я вдигна на крака. Обхвана лицето й в длани и я целуна по устата, а езикът му се вмъкна дълбоко навътре. Развърза колана на пеньоара й и дръпна дебелата материя от раменете й. Прокара ръце по тялото й, притискайки нощницата към формите му, очертавайки извивката на щедрия й бюст, издутините на бедрата, леката закръгленост на корема. Муселинът беше тънък и кожата й беше като сянка на слонова кост под него, с изключение само на розовите й зърна.

Той премести едната си ръка към мястото, където се съединяваха бедрата й, обгръщайки мекото хълмче на секса й под муселина, усещайки топлината й, гнездото от твърди косми. В това докосване през плата имаше нещо наситено еротично, нощницата й скриваше толкова, колкото и разкриваше. Той изследваше интимните места на тялото й, но ги изследваше през воал.

Продължаваха да мълчат. Единствените звуци бяха съскането на огъня и тихото им свистящо дишане, докато стояха, докосвайки се взаимно, преплели погледи, всеки търсеше от другия въпросите и физическите реакции, които щяха да им отговорят.

Накрая напрежението избухна, както и трябваше. Корнелия отстъпи леко назад, разкопчавайки нощницата, но без да изпуска погледа на Хари. Дръпна дрехата над главата си и я хвърли настрана.

Очите на Хари се плъзнаха в милувка по тялото, открито за погледа му. Той се усмихна и каза:

— Ти стоиш там, скъпа, великолепна в голотата си, а моите панталони ми връзват глезените.

Корнелия се засмя, дълбок, чувствен смях на възхищение пред нелепостта на всичко това и пред възхитителното обещание на ситуацията.

— Ела тук.

Протегна ръце, после с драматичен жест падна на леглото зад себе си, тялото й се отпусна в неприкрита покана, а очите й бяха пълни с чувствена дяволитост, докато го наблюдаваше как се измъква от обувките и панталоните си.

Той опря едно коляно на леглото до нея и започна отново да гали тялото й, вече омаян от усещането на кожата й под пръстите си. Галеше я така, сякаш я скулптираше, и очите му следваха пръстите му, сякаш искаше да запомни всеки сантиметър от нея.

А Корнелия лежеше неподвижно под тези изследващи очи и пръсти, разперила широко ръце, разтворила крака, гърдите й се бяха отпуснали спокойно върху ребрата й. Когато той опря и другото си коляно на леглото и я обкрачи, тя го загледа с присвити очи, прокарвайки длани по хлътналия му корем, по твърдите върхове на тазовите му кости. Той плъзна ръка между бедрата й, безпогрешно намирайки всички най-важни части от нея, и хълбоците и се надигнаха в прилив на предчувствие.

Когато вълната се оттегли, тя погледна в усмихнатите му очи и изрече:

— Исках да ти дам това, но ти ме спря.

— Ах, скъпа, Майката Природа раздава даровете си предубедено — измърмори той с лек смях. — Жените са благословени със способността да постигат върха много пъти последователно. Горкият мъж, уви, има само един шанс за величие, преди да се излее.

Приглушеният смях на Корнелия накара сълзи да избият в очите й. Той изглеждаше и говореше с такава комична уплаха, толкова не приличаше на мъжа, когото тя познаваше. На умерения, изящен, сдържан аристократ.

Но както винаги беше знаела, у Хари Бонъм имаше нещо много повече от това.

Мимолетната мисъл изчезна, преди да се оформи. Сега той се навеждаше над нея, очите му вече не се смееха, а бяха изпълнени с настойчивостта на страстта, която отново разпали нейната. Той прокара ръце под ханша й, после вдигна краката й на раменете си. Хвана седалището й с длани и навлезе дълбоко в повдигнатото й тяло. Толкова дълбоко, че тя почувства как той става част от нея, вече не властно присъствие, а съществена част от сърцевината й.

Тя повдигна ханша си още повече, стремейки се да го привлече още по-дълбоко, вътрешните й мускули се стягаха около него, завладяваха го, правеха го неин. Той излезе от тялото й миг преди края, както беше направил и преди, и тя почувства миг загуба, удавена в последвалата конвулсия на собствения й оргазъм. А когато всичко свърши и краката й се свлякоха от раменете му, а той се отпусна тежко върху нея, тя го стисна здраво, потта им се смеси, слабините им вече не бяха свързани, но пулсираха в един ритъм и за миг нямаше нищо друго, освен изтощената, потна екзалтация на върховното удовлетворение.

Тогава, както винаги, реалността се завърна. Корнелия се раздвижи първа, ръцете и леко докоснаха гърба на Хари и той, реагирайки с мигновена вежливост като се търкулна на леглото до нея. Положи ръка на корема й, дишайки тежко.

Тя сложи ръка върху неговата, усещайки как се вдига и спада коремът й. Огънят догаряше, свещите пускаха пушек. В полумрака нищо не изглеждаше такова, каквото беше преди. Тези подобни на сън среднощни любовни срещи бяха лудост. Тя беше луда да рискува всичко за няколко блестящи мига на чувствена наслада.

— Какво има? — заговори Хари с обичайния си глас, измъквайки ръката си изпод нейната. Надигна се, спусна крака от леглото и се извърна, за да я погледне. — Какво има, Нел?

— Нищо — каза тя, усещайки колко неадекватно е това. Надигна се, придърпвайки възглавниците зад гърба си. — Просто един странен миг на несигурност. Знаеш как е.

Лекият й смях обаче не би убедил дори земен червей.

— Каква несигурност? — Изгледа я сериозно. — В един миг летиш в небесата, а в следващия те сковава някакво съмнение, недоволство, не знам. Кажи ми.

Не беше настояване, с което Корнелия да знае как да се справи. Доколкото знаеше от опит, мъжете не чувстваха тези подмолни течения, те бяха реките, които само другите жени можеха да разберат. Усетеха ли нещо нередно, мъжете можеха лесно да бъдат залъгани със смях, нежни думи, леки намеци за домашни проблеми. Но не и Хари Бонъм, очевидно.

— Не мога да го направя — изрече тя.

Хари стана. Наведе се за миг над нея, вдигна я леко, за да измъкне отдолу покривката, и сръчно я настани между нея и дюшека.

— Ще настинеш — каза прозаично.

— И ти.

Това изглеждаше единствената адекватна реакция. Корнелия придърпа завивката до брадичката си, надигайки се по-високо върху възглавниците. Искаше да отгърне завивката, да го повика под нейната топлина, да усети кожата му до своята, но това не можеше да стане.

Хари обу панталоните си, после се наведе, за да хвърли още въглища в огъня. Изправи се и се обърна към нея, застанал с гръб към огъня.

— Защо да не може, Нел?

Тихият въпрос остана да виси може би дълго във въздуха. Корнелия затвори очи, опитвайки се да намери верните думи. Хари не помръдваше от мястото си до огъня. Стоеше, отпуснал ръце край тялото си, зеленият му поглед се впиваше в лицето и.

— Трудно е за обясняване — изрече тя накрая.

— Но трябва да опиташ — отвърна той със също такъв тих глас като преди.

— Много добре. — Тя вдигна очи към него. — Не обичам тайните. Не харесвам скритите неща. Карат ме да се чувствам неудобно.

Очите му се присвиха, втренчени в лицето й.

— Разбирам го, но мисля, че не само това те притеснява.

Неспокойните пръсти на Корнелия мачкаха чаршафа.

— Имам деца.

— Знам — каза той сухо. — Но какво общо имат те?

— Какво общо имат? — повтори тя раздразнено. — Всичко, разбира се. Не мога да направя каквото и да било, което ще им се отрази зле, сигурно ти е ясно?

— Да, разбира се, ясно ми е — отвърна той, на свой ред леко раздразнен. — Но не виждам как няколко откраднати тайни любовни срещи изобщо ще се отразят на тях.

— Първо, както вече казах, не обичам потайните неща. — Сега носещият се във въздуха гняв й помагаше. — И второ, дори да искаме, мислиш ли, че ще успеем да опазим тайната?

Хари си спомни всичките тайни, които беше пазил с години, и едва не се засмя.

— Аз със сигурност бих могъл — каза той. — Бива ме да пазя тайни.

Приближи се към леглото, наведе се и взе ръцете й.

— Нел, скъпо момиче, мога със сигурност да ти обещая, че никой никога няма да узнае за това, освен ако ти не го разгласиш.

Тя поклати глава.

— Не е достатъчно, Хари. Имам прекалено много за губене, ако ме засегне дори намек за скандал. Не мога да поема никакъв риск.

Той пусна ръцете й и се изправи. Намръщи се.

— Какво е заложено?

— Децата ми — изрече тя. Срещна навъсения му поглед и поклати глава. — Синът ми е наследник на дядо си, граф Маркби. Преди Стив да замине на война, даде съгласието си аз, ако той умре, аз да имам пълното и изключително попечителство над децата ни. Баща му, както можеш да си представиш, е бесен и ще направи всичко, за да оспори това попечителство. Ако му дам и най-малък повод, ще ми вземе децата. И няма съд в страната, който да не го подкрепи, ако майката на неговия внук и наследник е замесена в скандал.

Хари замислено подръпна долната част на ухото си.

— Разбирам тревогата ти, но никой няма да разбере, Нел. Освен ако, както казах, ти не го разгласиш.

— Лесно ти е да го кажеш. — Тя не можеше да скрие горчивината в гласа си. — Но ти не рискуваш нищо, Хари. Аз рискувам всичко.

Той не каза нищо, само остана прав, загледан в нея, намръщен, от което веждите му се бяха събрали, после се обърна и вдигна ризата си от пода. Облече се бързо и седна до нея на ръба на леглото, за да обуе обувките си. После се извърна настрани и я целуна — леко, като за сбогом.

— Ще поговорим за това друг път. — Докосна бузата й със страничната повърхност на показалеца си и се изправи. — Ще се видим днес следобед, в по-различна обстановка.

Отправи й мимолетна усмивка, вдигна прозореца и изчезна.

 

 

Корнелия стана от леглото и се приближи към прозореца. Погледна навън към сивеещия мрак, но облечената в черно фигура се сля така бързо със сенките, че не успя да го различи, макар да знаеше, че трябва да е още в градината.

Остана, скръстила ръце на гърдите си, питайки се защо толкова иска да сложи край на този необикновен идиличен сън. Хари сигурно беше прав. Никой никога нямаше да узнае. Тя беше сигурна, че той би запазил тайната. Невъзможно беше да си представи, че той ще наруши думата си, също както инстинктивно усещаше, че не се е пошегувал, казвайки, че го бива да пази тайни.

Какво знаеше тя за този мъж отвъд повърхността, която й беше показал? Имаше братя и сестри, семейство, с което явно беше доста близък. Бил е женен. Съпругата му е умряла в злополука. Беше казал, че я е обичал, не, чакай малко, не беше казал точно това. Отново чу гласа му. Вярвах, че я обичам. Точно това беше казал. Не просто твърдение. Не, в никакъв случай.

И какво означаваше това? Във всеки случай, имаше ли значение за малкото приключение, което изживяваха? Не, реши тя, нямаше. Един отминал брак по сметка нямаше абсолютно нищо общо с настоящето. И какво се криеше зад опърничавата й решимост да прекрати всичко още преди да е започнало? Наистина не обичаше тайните, скритите неща. Никога не ги беше обичала, дори като дете не можеше да лъже. Лицето винаги я издаваше, както и неубедителният тон на гласа й. Но сега беше възрастна в свят на възрастни и това беше ситуация за възрастни. Нямаше да навреди на никого и ако последните две ситуации показваха нещо, връзката щеше да й доставя само чиста наслада.

Но тя не искаше тайна връзка. Всичко изглеждаше много просто. Въпреки че в тази връзка нямаше никаква изневяра. Никой не беше предаден или наранен по какъвто и да било начин. И все пак не й се струваше редно. Сякаш в това имаше нещо срамно. Дупка в ъгъла, криене в сенките.

— Проклети неприятни скрупули — измърмори тя, почти затръшвайки прозореца.

Едва ли би могла да очаква предложение за брак след две идилични интерлюдии между чаршафите. Дори да искаше или да беше готова да мисли за такова предложение.