Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (5)

4

Яхнала прилива на негодуванието си, Корнелия влезе в кухнята, където знаеше, че ще намери останалите.

— Кой беше, Нел? — запита Ливия, дръпвайки се от огнището, където оглеждаше комина и показваше на Маркъм да бутне дръжката на метлата колкото може по-високо, за да събори евентуални птичи гнезда.

— Беше виконт Бонъм, скъпа — осведоми я Корнелия. — Противен човек. — Шумно изпусна въздух. — Арогантен, презрителен, самонадеян. Осведомява те, че ще те посети утре, за да обсъдите една неотложна работа.

— Господи — измърмори Аурелия, излизайки от килера с няколко прашни буркана с консерви под мишница. — Господ знае колко време са били тук. — Остави товара си върху вече остърганата работна маса и отупа ръцете си от прахта. — Значи джентълменът не ти направи добро впечатление, а, Нел?

— Не е ли очевидно? — отвърна Корнелия със сардонична усмивка. — Взе ме за прислужница, нарече ме „добра жено“ и поиска да се срещне с господарката ми!

Аурелия се разсмя звънко, последвана от Ливия.

— Виж се, Нел — каза Ливия. — Изглеждаш като прислужница. Всички изглеждаме.

Корнелия изгледа приятелките си — и двете прашни, в мръсни престилки, с коси, покрити с кърпи, за да ги запазят, изпоцапани със сажди — Ливия — и с паяжини — Аурелия. Погледна престилката си, нерешително пипна кърпата на главата си, после избухна в смях.

— Ужас! Но дори и да е така, той няма право да прави предположения. И няма никакво право да се държи така. Хората трябва да бъдат учтиви, особено с прислужниците.

— Какво ще искате да направя с това, госпожо?

Една от близначките махна с ръка към кутията с порцеланови чинии, която тъкмо беше сложила на масата.

Ливия погледна съдържанието на кутията.

— Всички са от различни сервизи, но вижте. — Вдигна една сосиера. — Севърска е, вижте колко е красива. — Отнеси я в големия умивалник и изля върху й малко вода от каната.

— Питам се дали има още от този сервиз.

Аурелия се приближи към кутията.

— Откъде са… ъ-ъ… Мейвис? — рискува тя.

— Ейда, госпожо — поправи я флегматично жената. — Това са части от счупени сервизи. Лейди София не искаше да изхвърля нищо, обаче никога не е слагала на масата си чинии от различни сервизи.

— Това обяснява всичко. — Ливия се върна към масата.

— Да видим какво още има тук. О, вижте, на дъното има нож за хартия. — Извади тънкия нож и го вдиша нагоре. — Костен е, мисля. О, божичко. — Взря се отблизо в острието. — Вижте какво има гравирано тук. — Очите й бяха широко отворени, когато поднесе предмета към приятелките си. — Със сигурност е неприлично.

Корнелия го взе и се вгледа в рисунката.

— Резба върху раковина, мисля, така се нарича. Правят го моряците, за да убиват времето при дълги пътувания. Но, скъпа, този моряк трябва да се е чувствал доста лишен от някои житейски удобства. Русалката изглежда заета с много дружелюбни действия.

Гласът й трепна насмешливо, когато показа ножа за хартия на Аурелия.

— Какво може да прави такъв предмет в кухнята на една стара мома? — измърмори Аурелия, докато се вглеждаше в издълбаните фигури. Погледна към Маркъм и близначките, които пазеха строго мълчание. — Мисля, че трябва да го върнем там, където го намерихме. Никак не ми се иска да обяснявам на Франи какво е това, а знаете, че ще пита, ако го види.

— Ще го държа в бюрото в моята стая — каза Ливия, вземайки ножа от нея. — Мисля, че е слонова кост обаче.

— Добре, моля те, дръж го далече от децата — помоли Аурелия, поклащайки развеселено глава, докато се връщаше към консервите си.

Кухнята започва да става отново годна за използване, помисли Корнелия, но още беше студена. От отворения прозорец в дъното идваше течение и тя отиде да го затвори.

— Е, госпожо, недейте да затваряте — обади се Маркъм. — За котката на лейди София е. Тя трябва да влиза и да излиза. Господарката държеше на това.

— Хубаво, може да е държала — каза твърдо Корнелия. — Но аз все пак ще го затворя. Ако котката иска да влезе, може да скочи на перваза и да се обади.

Тъкмо щеше да затвори прозореца, когато котката изскочи като сянка от влажната тъмнина, мушна се през тесния отвор и влезе в кухнята.

— Много ли ти е студено? Не те обвинявам — каза Корнелия, навеждайки се да погали котката. — Как се казва, Маркъм?

— О, лейди София й казваше „Писана“ — отговори мъжът. — Но ви казвам право, госпожо, прозорецът стои отворен нощем. Тя обича да ходи на лов. Против природата е да очаквате една котка да стои затворена нощем.

— После ще се тревожим за това — каза Корнелия с умиротворителен тон. — Тя сега се прибра. — Затвори решително прозореца и насочи вниманието си към една стара керамична делва за брашно, която би могла да влезе в употреба. Надникна и се отдръпна с отвратена гримаса.

— Това брашно е пълно с гъгрици.

Вдигна делвата и я изтърси в умивалника. Нещо дрънна на порцелана.

— Какво е това? — Внимателно пропусна брашното през пръстите си, внимавайки да не стисне някоя гърчеща се личинка.

— Я вижте. Тази кухня е пълна с изненади. — Вдигна един напръстник. Светлината от вече чистия прозорец над умивалника хвърли сребърен отблясък върху изсипаното брашно. Тя изтри напръстника в крайчеца на престилката си и отново го вдигна нагоре. — Много необичайно. Вижте рисунката. — Подсмихна се.

— Интересно е, но не е толкова забавно като гравюрата на ножа за хартия.

Аурелия и Ливия оставиха порцелановите си съкровища и се приближиш към нея. Огледаха напръстника.

— Очевидно е сребро и рисунката е много сложно гравирана. Някой много сръчен златар го е правил — коментира Аурелия.

— Но какво търси в делва с брашно? — запита Ливия.

— Е, брашното стои там от миналия век, като се съди по състоянието му — каза Корнелия, вземайки напръстника.

— Предполагам, че някоя отдавна забравена прислужница не се е сетила, че е на пръста й, когато е бъркала в делвата да вземе чаша брашно, и просто го е изпуснала.

— Не прилича на нещо, което би използвала прислужница — обади се Ливия с оттенък на съмнение.

— Е, може би господарката на къщата сама е пекла нещо — сви небрежно рамене Корнелия. — Както и да е, можете да питате и какво прави един неприличен нож за хартия в кутия с непотребни чинии.

— Вярно — съгласи се Ливия. — Да видим какви други чинии имаме.

— Ще огледам мазето — каза Корнелия, като пусна напръстника в джоба на престилката си. — Имате ли ключ, Маркъм?

— Да, госпожо. Не съм бил скоро там долу — каза той, издърпвайки дръжката на метлата от комина заедно с фин облак сажди. — Лейди София не беше много по виното. Пийваше малка чаша портвайн вечерно време, но само толкоз.

— Долу има ли нещо, което може да се пие?

— О, да, така мисля. — Извади връзка ключове от джоба на панталоните си и се зарови в тях, вдигайки ги един след друг към очите си, за да ги огледа добре. — Старият граф, братът на лейди София, поддържаше добра изба.

— Кога е починал? — запита Корнелия с леко съмнение.

— О, поне преди двайсет години — отвърна старецът и затътри крака през кухнята към вратата, която водеше надолу към мазето.

— Вампири и призраци — каза Корнелия, свивайки рамене в престорен ужас. — Ако никой не е слизал долу от двадесет години, какво според вас ще намеря?

 

 

Към вечерта кухнята вече действаше, огънят за готвене беше запален и близначките приготвяха нещо, макар че Корнелия и приятелките й не хранеха особени надежди за резултата от усилията им. Но поне децата получиха вечеря, която Линтън одобри, и се бяха оттеглили в сравнително топлото детско отделение.

— Запалихме огън в приемната на лейди София, лейди Ливия — обяви Маркъм, влизайки в кухнята, където трите жени се радваха на постиженията си. — Отворих и бутилка от онова бургундско, което искахте да изнеса, милейди — кимна той към Корнелия.

— Напълнихте ли гарафите? — запита тя.

— Да — отвърна прислужникът.

— Долу имаше доста прилично шери — обясни Корнелия, докато излизаха от кухнята. — И бъчва портвайн, почти пълна, и още една бъчвичка с мадейра. Старият граф си е знаел работата. Поне ще се постоплим отвътре, дори да няма нещо вкусно за ядене.

— Питам се какво ли са готвили за леля София — коментира Ливия, докато отваряше вратата към единствената стая в къщата, в която се виждаха следи от скорошно обитаване.

— Мисля, че с години не е излизала от тази стая.

Беше претъпкана, овехтяла приемна в задната част на къщата, а тази сутрин издаваше по-скоро неприятния мирис на потънали в прах тъкани, примесен със странен застоял дъх на цветен парфюм, восък от свещи и пепел от студеното огнище. Един ден с отворени прозорци беше освежил въздуха, решетката на огнището беше боядисана в черно, мебелите лъснати с восък, а килимите и калъфите — енергично изтупани. Не беше стая, която човек би нарекъл елегантна или дори приятна, но беше поносимо убежище.

Корнелия наля шери и трите потънаха в продънените кресла с облекчени изпъшквания.

— Мисля, че никога не съм работила толкова усилено през живота си — отбеляза Ливия. — Боли ме всичко, от главата до петите.

— Иска ми се да се изкъпя — измърмори Аурелия, отпивайки дълга глътка от шерито си. — Но ще мине много време, докато се затопли вода, а и кой ще я домъкне горе. Маркъм едва ли може да носи нещо повече от един поднос, какво остава за кофи с вода.

— Ще се занимаем утре с този проблем — каза Корнелия, събувайки обувките си. Протегна крака към решетката и размърда пръсти към топлината на огъня с лек стон на наслада.

— И като говорим за утре, Лив. Ще приемеш ли невъзпитания виконт? Аз не бих го приела — добави. — Бих го отпратила порядъчно смъмрен.

— Не искаш ли да разбереш защо толкова иска да купи имота? — запита Аурелия, донасяйки гарафата с шери, за да напълни отново чашите им. — Трябва да има някаква причина да предложи толкова пари, а за какво? — Обгърна стаята с широко махване на ръка. — Привеждането на всичко това в добро състояние ще струва цяло богатство.

— Е, може да го приема — съгласи се Ливия, протягайки чашата си към Аурелия. — Само да видя какъв варварин е. О, и адвокатът на леля София, Мастърс, който ми писа най-напред, и той ще дойде. Някакви документи, които трябва явно да подпиша.

— Е, ще си заета — каза Аурелия. — А ние какво ще правим, Нел?

— О, и вие трябва да бъдете тук — каза Ливия с тревога. — Това е общо начинание. И особено щом става дума за виконта.

— Нел, за какво си мислиш? — запита Аурелия, като видя зълва си да се усмихва. — Намислила си нещо.

— Е, просто си мислех…

Пристигането на Маркъм и едната близначка с два подноса не й позволи да довърши мисълта си.

— Има картофена супа — обяви Маркъм, оставяйки подноса си на сгъваемата маса, закрепена пред сводестия прозорец. — Хляб, сирене и малко шунка. — Отдръпна се, докато близначката оставяше своя поднос с чинии и прибори. — Да налея ли вино, милейди?

— Да, моля — отговори Корнелия, тъй като въпросът несъмнено беше отправен към нея.

— Благодаря, Маркъм. — Ливия стана от стола си и се приближи към другата страна на масата. — Вие с Ейда и Мейвис сте направили чудеса с толкова малко продукти. Наистина сме ви много благодарни.

— Е, колкото до това, лейди Ливия, правим каквото ни каза лейди София. Да се грижим за къщата и за всичките неща в нея. И това правим, просто си изпълняваме задълженията.

Приближи се към бюфета и взе една бутилка бургундско.

— Може ли да запитам — каза колебливо Аурелия. — Ейда и Мейвис са сестри, предполагам.

— Да, сестри сме — потвърди присъстващата близначка.

Необичайно беше някоя от тях да се осмели да се обади и Аурелия се осмели да продължи.

— Отдавна ли работите тук с Маркъм?

— Е, бог да ви благослови, госпожо, Маркъм се ожени за наша Ейда преди трийсет години — отвърна Мейвис, вече със сигурност Мейвис. — Където отива наша Ейда, там отивам и аз. Винаги е било така.

— Разбирам — усмихна се Аурелия. — А вие омъжвали ли сте се, Мейвис?

Жената поклати отвратено глава.

— Мъже — изрече тя. — Не ги понасям. Мръсни, разхвърляни, разнасят кал из цялата къща.

Отметна глава с нещо като изсумтяване и излезе от приемната.

Маркъм, очевидно несмутен от това решително осъждане на собствения му пол, наведе глава към жените в подобие на поклон и излезе след Мейвис.

— Та, както казвах — продължи Корнелия, когато вратата се затвори, — мислех, че може да бъде забавно да дадем на нашия виконт един здравословен урок по обноски.

Потопи лъжицата в супата си.

— Какво имаш предвид?

— Да му дадем възможност да ме третира като прислужница, да го оставим наистина да затъне и тогава да му бъда представена като виконтеса Дагнъм. — Усмихна се злобничко над чашата си. — Какво мислите?