Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (1)

Пролог

Той се гмурна в сенките на тисовия плет, който обграждаше градинката на площада, и се вслуша със затаен дъх. Не чу нищо, но знаеше, че те са някъде зад него в мрака. Бяха толкова умели в преследването, колкото той в бягането от тях. Пъхна ръка в ризата си и напипа малкия твърд предмет, здраво закрепен под дясната му ръка. Не биваше да го намират у него.

Никакви лампи не светеха в редицата високи къщи от другата страна на улицата. Дори прислужниците вече спяха в този недружелюбен час на нощта. Капризната луна осветяваше малките редици излъскани стъпала, водещи от уличната настилка право към чистичките входни врати с блестящите им месингови чукчета. Равни черни перила обграждаха другите стълбища, които отвеждаха надолу към кухните.

Нещо изпука зад него… може би катеричка шумолеше в нападалите листа, но не, той знаеше, че са те. Нямаше представа колко са, но предположи, че са поне двама. Поглади дръжката на късата кама в ножницата на колана си. Можеше да ги пресрещне тук, ако са само двама. Но ако бяха повече, щяха да го нападнат от всички страни в сенчестия мрак на студената февруарска нощ.

Побягна още преди умът му да беше осъзнал това, излезе от прикритието си и се втурна по улицата. Сега чуваше как тичат след него. В проблясъците лунна светлина различи карета, заобикаляща ъгъла на площада, четворен впряг, понесъл се почти в галоп под размахания камшик на млад мъж и двамата му пияни другари, люшкащи се вътре, чийто пресипнал смях прогонваше тишината.

Превит на две, на педя от размаханите копита, той се хвърли към по-далечната част на уличната настилка. Двата предни коня, вече изпаднали в паника от пронизителния смях и неуспяващите да ги овладеят ръце, рязко отстъпиха назад и се изправиха на задните си крака, стреснати от нещото, което се търкулна под тях. Смехът се смени с викове, когато впрягът се люшна встрани и каретата увисна на две колелета, преди да загуби сцепление с пътя и да се преобърне.

Мъжът спря за секунда, за да се ориентира в хаотичния шум зад гърба си в средата на улицата. Конете се мятаха между стръките, юздите им свистяха. Единият от предните беше паднал на колене.

Объркване, достатъчно, за да забави преследвачите за с няколко жизненоважни минути. Замря, очите му вече бяха свикнали с полумрака, и се огледа търсещо. Изящните, добре поддържани фасади на лондонската аристокрация обрамчваха четирите страни на площада. Все още в никоя къща не беше светнала лампа в отговор на врявата. Нещо се отърка о глезените му. Той трепна, раздаде се протестиращ писък. Някаква котка се мушна между краката му и изчезна накъм стъпалата точно пред него. Той се взря в черните дълбини на дворчето. Две очи блеснаха, когато котката скочи на някакъв нисък перваз. После изчезна.

Инстинктът го накара да се спусне надолу, налучквайки пътя опипом. Хаосът над главата му стана още по-шумен. Той се притисна към стената в дъното на стълбището и видя очите на котката да блестят срещу него откъм перваза. Но този път бяха от вътрешната страна на прозореца и гледаха навън. Прозорецът беше вдигнат на около дванадесет сантиметра, точно колкото да се провре котка, но не и човек. Той беше слаб, ала все пак не акробат.

Опря ръце на прозореца и започна да бута. Повдигна го едва-едва. Но беше помръднал. Котката скочи долу и измяука негодуващо. Мъжът започна отново да бута. Още малко щеше да бъде достатъчно. Беше спокоен, макар че сетивата му се бяха разпънали, за да доловят и най-лекия звук, мирис, помръдване на преследвачите. Прозорецът скръцна, заяде, отново скръцна… и се отмести достатъчно.

Той се плъзна по корем през процепа, ритайки с крака като неопитен плувец, и падна на плочите, опирайки се на длани.

Миришеше на влага и на престояли кухненски отпадъци. Пепелта в печката беше студена. Плочите под краката му лепнеха от мръсотия. Един плъх изскочи иззад перваза.

Хари Бонъм прокара ръце по глезените на коня. Беше убедил изплашеното животно да стане и сега то стоеше, запенено и задъхано, подплашено, със сведена глава и още въртеше очи.

— Как са другите, Лестър?

— Ще се оправят, сър — заяви другарят му, като плю отвратено на калдъръма, добавяйки: — По някакво чудо.

— Да — каза другият, докато се изправяше, за да погледне към изхвърления от мястото му кочияш. — А ти, човече? Ранен ли си?

Кочияшът гледаше преобърнатата карета и изплашените коне с объркано и уплашено изражение.

— Не, не, сър. Благодаря. Става на бога, че бяхте тук, сър. Не съм виновен, сър. Оня се метна, бутна ми пистолет под носа и грабна юздите. Можах само да си остана там горе. Слава на бога, че бяхте тук, сър — повтори той със същия объркано-отбранителен тон.

Веждите на Хари Бонъм трепнаха. Според него нищо не можеше да бъде по-малко случайно от момента на тази среща. Огледа се. Тримата млади мъже, които бяха в каретата, се изправяха на крака. Движенията им бяха несигурни и когато успяха да станат, се олюляваха като фиданки под силен вятър. Екстравагантно високо вързаните им вратовръзки и яркоцветните жилетки ги сочеха като кандидати за клуба „Четирите коня“, бъдещи коринтианци.

Устната му се изви нагоре. Привилегировани идиотчета, пияни глупаци, които могат да управляват четворен впряг не повече, отколкото да копаят ров. Нямаха представа, че пиянското им буйство беше нарушило нощната тишина. Пристъп на гняв близна обичайната му безстрастност.

Наведе се и вдигна дългия камшик на кочияша, който в хаоса беше паднал на улицата. Плесна, хвана края му с ръка, облечена в ръкавица, и пристъпи към тримата младежи.

Лестър кимна, сякаш доволен, и се обърна към кочияша:

— Помогни ми да измъкна тези животни от хамутите.

Мъжът побърза да се подчини, макар че очите му продължаваха да се стрелкат над рамото му към сцената, разиграваща се зад него.

Тримата млади мъже се взираха в приближаващия се към тях човек. Беше безупречно облечен в черно и ако имаше задължителната бяла жилетка, би могъл да се връща към дома си от „Брукс“ или друго аристократично свърталище. Но палтото му беше бе закопчано до врата и носеше двурога шапка, ниско нахлупена над челото. Очите му гледаха студено под слабата лунна светлина.

Ръката му трепна, камшикът изплющя и младежите извикаха, по-скоро озадачени и възмутени, отколкото от страх или болка. Замахна отново и този път страхът ги накара да хукнат презглава. За миг, което на кочияша и Лестър би могло да се стори само комично, се блъснаха един в друг, опитвайки се да избягат от огнения връх на отмъстителния камшик, от неотстъпното приближаване на облечения в черно хладнокръвен отмъстител. Това нямаше никакъв смисъл. Не бяха направили нищо лошо… нищо различно от обичайното. Всеки прави такива лудории, не е по-зле, отколкото да забиеш един юмрук на някой стражар.

Размахващият камшика непознат обаче пазеше почти студено мълчание, вършейки работата си, и накрая, когато болката прогони анестезията на алкохола, те побягнаха към тъмната градинка на площада, докато преследвачът им небрежно плющеше, подкарвайки ги натам.

Ноздрите на Хари се разшириха, щом те изчезнаха в храсталака. Хвана върха на камшика и го нави акуратно, обръщайки се отново към преобърнатата карета и вече освободените коне.

— Някакви сериозни повреди?

— Страничният преден кон има навехнат глезен, сър — каза кочияшът, галейки врата на животното.

— Да, забелязах. — Хари бръкна в палтото си и извади една картичка. — Заведи ги там. Старият ми коняр е магьосник с глезените.

Мъжът взе картичката и хвърли въпросителен поглед към мъжа, който му я беше дал.

— Мога да ги отведа там, милорд, ами каретата?

Хари вдигна рамене.

— Скъпа играчка за разглезени безделници. Не е моя работа. Но конете са. — Извърна се, после каза през рамо: — Джайлс прави чудесен ромов пунш. Кажи му, че си го заслужил.

Кочияшът докосна перчема си.

— Да, милорд. Благодаря, сър.

— Ако съм на твое място, ще си избирам по-внимателно работодателите — каза Бонъм. — Ще кажа на агента си да те чака утре. Имаме нужда от кочияш.

Вдигна ръка за сбогуване и излезе от пътя, за да се качи на тесния тротоар.

— Изпуснахме го — заяви, оглеждайки редицата елегантни къщи край площада. Гняв просветна отново в зелените очи. — Тези проклети пияни простаци.

— Да, сър — съгласи се Лестър с неутрален тон.

Яростта на господаря му, студена и почти осезаема в ледената нощ, беше насочена и навътре, не само към лудориите на разглезените младежи. Виконтът беше позволил да се разконцентрира. Но Хари Бонъм не можеше да отмине един ранен кон и още три изплашени животни, панически мятащи се и напълно способни да си счупят краката.

— И къде отиде той? — Хари се запита сам, докато оглеждаше конете. — Не се е върнал на площада.

— Сигурен ли сте, сър? — Лестър огледа неуверено улицата.

— В тази бъркотия всеки може да изчезне къде ли не.

— Не — каза решително Хари. — Знам кой беше на улицата.

— Погали кокалчетата на едната си ръка със замислено намръщване. — Запали факела, Лестър. Да се поогледаме.

Вече нямаше нужда да разчитат само на лунната светлина. Какофонията на улицата беше предизвикала запалването на лампи зад десетина прозореца около площада. Никой обаче не се беше осмелил да излезе на улицата. Работа на стражарите беше да се справят със среднощните шумотевици. Една котка се увъртя около глезените на Хари, мъркайки като Клеопатра. Той погледна към нея. Златистите очи отвърнаха на погледа му. Животното кокетно изви гръб и подуши обувките му. Хари харесваше котките почти колкото конете. Наведе се, за да почеше врата й, и усети мирис на стара влага да се надига от козината й.

— И откъде дойде ти? — измърмори той.

Сякаш отговаряйки, котката отскочи от него и се стрелна надолу по стъпалата към намиращото се на няколко крачки мазе.

Инстинктът се раздвижи. Хари отдавна беше свикнал да му вярва. Почти подушваше жертвата си.

— Загаси факела — нареди шепнешком.

Потънаха в полумрак, светлина идваше единствено от случайните лампи в съседните къщи и първата сива ивица лъжлива зора.

Хари тръгна тихо като котка по стъпалата. Видя открехнатия прозорец и се сля с най-тъмния ъгъл на дворчето, вече уверен, че преследваният се е вмъкнал през това прозорче. Не чу Лестър, но го усети как кляка в сянката на стъпалата в отсрещния ъгъл на двора. Нямаше смисъл да влизат вътре подир мъжа. Вървенето слепешком в тъмна и непозната къща щеше по-скоро да навреди, отколкото да бъде от полза. Мъжът трябваше да излезе по някое време и логиката диктуваше да мине по същия път. Ако се измъкнеше през някоя врата, нямаше да може да я заключи зад себе си, а не можеше да си позволи да остави следи от вмъкването си. Не и ако, както подозираше Хари, имаше намерение да остави нещо тук, за да си го вземе по-късно.

Зачакаха. Тъмнината около подземието започна полека да просветлява. Светлината стана почти сива, когато чуха слабото изскърцване на прозореца. Видяха измъкваща се фигура. Изчакаха тя да се материализира, да се надигне полека. И когато се надигна, разбра, че си има компания.

Лестър скочи върху него и двамата тупнаха долу в гърчеща се купчина. В един момент Хари извади пистолета си, но не можа да различи Лестър от другия мъж в кълбото от крайници. Тогава нещо блесна ярко и Лестър нададе болезнен и изненадан вик. Пусна мъжа, който моментално изчезна като призрак в околната тъмнина нагоре по стъпалата към улицата.

— Божичко — изръмжа Хари през зъби, разкъсвайки се за миг между желанието да хукне след бягащата неясна фигура на преследвания мъж и нуждата да се погрижи за ранения си другар.

— Вървете след него, сър. — Лестър притисна ръка към гърдите си. — Само драскотина е.

— Глупости, човече — тросна се Хари. — Вече е късно, няма да го настигнем, а и не е никаква драскотина. — Гласът му натежа от загриженост, когато коленичи до Лестър, раздирайки ризата му. — Трябва ти хирург. — Откопча палтото си и издърпа безупречно чистото шалче от врата си. Смачка го на топка и го притисна към раната. — Дръж така, връщам се след пет минути.

Изтича към ъгъла на площада, където първите файтони вече посрещаха новия ден. След няколко минути Лестър, ругаейки окуражително бодро при всяко раздрусване, беше напъхан във файтона и кочияшът получи нареждане да го закара незабавно на Маунт Стрийт 11.

Хари остана на място, вдигнал поглед към извисяващата се над него къща, чиито тъмни прозорци гледаха към улицата. Някъде там вътре беше онова, което търсеше, и ако не успееше да довърши работата от тази нощ, един бог знаеше колко хора щяха да умрат. Трябваха му подкрепления, и то бързо. Отправи се към Пал Мал.