Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (13)

12

Найджъл се чувстваше вцепенен. Вцепенен, с изключение на главата, която се пукаше от болка. Джин с вода, особено в количествата, които пиеше, си беше чиста отрова. Той легна на леглото и затвори очи в напразно усилие да заспи. Но всичко, за което можеше да мисли, беше моментът, когато Уедърбел се беше спънала само на една дължина от победния маркер. Пълният ужас на онова, пред което щеше да се изправи, изведнъж го удари със силата на изстрел от упор. Лихвата на Хейвънт и Грийн започваше от 30 процента, но това не му се беше сторило проблем, защото смяташе да изплати дълга за 24 часа, а с петдесет хиляди гвинеи лесно можеше да си позволи подобна сума. Но сега трябваше да се изправи пред факта, че след два дни лихвата нарастваше до 50 процента, а после растеше с всеки изминал месец. Дори да можеше да събере някак лихвата, нямаше да може да изплати главницата.

Стана от леглото и се приближи към прозореца, взирайки се надолу към улицата. Беше мрачна сутрин. Нощният дъжд беше спрял, но от дърветата капеше вода, а небето още беше схлупено и оловно. Виждаха се неколцина пешеходци, предпазлива движещи се по осеяния с локви паваж.

Главата му щеше да се пръсне, стените като че ли заплашваха да го смажат. Имаше нужда да излезе, да отиде някъде, където да се успокои.

След половин час почука на вратата на къщата на Ливия на Кавендиш Скуеър. Студен, влажен вятър духаше в градината и той се сви по-дълбоко в палтото си. Вратата се отвори полека и Маркъм се втренчи в него.

— Да?

— Аз съм, стар глупак такъв — каза Найджъл, никак не му беше до игричките на слугата. — Почитаемият Найджъл Дагнъм, братовчед на лейди Дагнъм. Дамите у дома ли са?

Маркъм не помръдна.

— Сам ще съобщя, че съм дошъл. — Найджъл го бутна настрана, отваряйки вратата, и влезе в преддверието. — В приемната ли са?

— Май е най-добре сам да видите — отговори Маркъм, затваряйки решително вратата. — Имам си работа за вършене.

Отправи се с мърморене към кухнята, оставяйки посетителя да кипи от гняв в преддверието.

Колкото и да беше ядосан, Найджъл веднага видя подобренията, направени след последното му посещение. Подушваше прясна боя, сушена лавандула и пчелен восък.

Полилеят беше целият в свещи и хвърляше ярка светлина в преддверието. За първи път той забеляза мебелите из апартамента. Сториха му се прекрасни сега, вече излъскани и блестящи под златистата светлина, а под краката си видя доста хубав килим, за който можеше да се закълне, че не е бил там преди.

Любопитно надникна в салона и примигва учудено. Благородна стая, сега вече без никакво съмнение, след като бяха махнали калъфите от мебелите. Те самите не бяха от най-модерните, но показваха известно достойнство въпреки протърканите места. Завесите и килимът бяха поизносени, но не така, че да говорят за бедност. По-скоро подсказваха липса на интерес към очебийните признаци за богатство. Нямаше никого, но в камината пламтеше огън, а лампите светеха и това правеше помещението топло и уютно.

Обстановката със сигурност отразяваше темперамента на сегашните обитатели, помисли той, чувствайки се успокоен въпреки ужасното си положение. Продължи към приемната и след кратко почукване отвори вратата.

Трите жени бяха там, седнали край масата и свели глави над купчина списания, докато трите деца играеха пред огъня. Тристан и Изолда се хвърлиха в краката на посетителя с трескаво джафкане.

Пронизителният звук накара Найджъл да направи гримаса.

— Тихо, тихо.

Опита се да ги избута с крак, но те пак се хвърлиха върху него.

— Господи, Найджъл, изглеждаш ужасно — каза Корнелия, ставайки от стола си. — Зле ли ти е, миличък?

— Не — отвърна той. — Но главата ме боли. Не можеш ли да накараш тези животинки да престанат с тоя ужасен шум?

— Не е лесно — каза тя и се наведе, за да ги вземе. — Стиви, скъпи, ще отидеш ли в кухнята да помолиш Маркъм да дойде и да отведе кучетата?

— Добре — отвърна охотно детето. — Ще дойдеш ли, Франи?

Изтичаха навън със смях, затръшвайки вратата, което накара Найджъл отново да трепне. Сюзън тръгна след тях, но затворената врата я спря. Тя се тръшна на пода и отвори уста, за да протестира.

Найджъл започна да съжалява за импулсивното си решение да посети семейния пристан. Корнелия държеше кучетата, които още изджавкваха от време на време, зяпайки го изпод абсурдно дългите косми, които според него им пречеха да виждат. Протестите на Сюзън ставаха все по-гласовити и той, отчаян, се обърна и й отвори вратата. Тя излезе неуверено, с вече изсъхнали сълзи, и завика брат си.

— Не беше много умно, Найджъл — каза Корнелия, връчвайки му кучетата. — Тя е само на три години. Трябва човек все да я наблюдава.

И излезе след дъщеря си.

Найджъл погледна безпомощно товара си, който като по чудо беше престанал да джафка.

— Къде да ги сложа? — запита, преди да осъзнае, че Ливия и Аурелия се тресат в безгласен смях.

— Където и да е — съжали го Аурелия.

— Вече ще спрат да джафкат, след като те поздравиха. Седни. Нел е права, изглеждаш ужасно. Сигурен ли си, че не си болен?

— Не, не се тревожи, Ели. — Той пусна кучетата с облекчен вид. — Много съм си добре. Просто дойдох за малко спокойствие и тишина.

— Тук това е малко оптимистично очакване — каза Корнелия със смях, докато влизаше обратно в приемната, здраво прегърнала Сюзън. — Децата вече не понасят да стоят вътре, но не могат да излизат навън в такова време, а това важи и за кучетата. Единственият, който е доволен, че е вътре, е Писана. Свива се на килима пред огъня в стаята ми и не показва никакво желание да помръдне.

— Каква менажерия — измърмори Найджъл, докато сядаше на един стол. — Но Трябва да кажа, братовчедке, че сте направили чудеса тук за толкова малко време.

— Да, чудно е наистина какво могат да постигнат пет хиляди гвинеи и армия от помощници — изтъкна самодоволно Лив.

— Похарчили сте пет хиляди гвинеи?

Найджъл изправи рязко гръб. Тъкмо щеше да каже, че това е цяло състояние, когато си спомни, че е проиграл на комар почти два пъти по толкова. Отпусна се отново на стола си.

— Не, разбира се, че не — каза Лив. — Приблизително толкова, но достатъчно, за да направим обстановката външно приемлива, а сега се съсредоточаваме върху себе си.

Махна към списанията.

— Нали виждаш, модни списания. Ако сме умни, смятаме, че всяка ще може да се оправя с по една рокля за езда, една сутрешна, една следобедна и една за бал. Различни аксесоари, шалове, панделки, шарфчета, разни украшения. Трябва да направят роклите да изглеждат различно, а ние с Ели сме почти еднакви, затова смятаме, че можем да си заемаме роклите. Не и Нел, тя е по-висока, но можем да си разменяме шапките и наметките, и…

— Чакайте — извика ужасено Найджъл, вдигайки ръка. — Казвате ми, че ще влезете в обществото само с по една рокля за отделните случаи. Никой никога не облича една и съща рокля два пъти, Лив.

— Никой няма да разбере — изрече спокойно Аурелия. — Ние самите умеем да шием много добре, а имаме и шивачка на разположение, която е истински гений. Тя познава най-новата мода, знае всякакви трикове как да смесва и да съчетава нещата. Освен това, ще бъде само за един-два месеца, докато.

Замълча и погледна към Ливия с виновна гримаса.

— Докато какво?

— Докато си намеря съпруг — обяви Ливия. — Сега имам зестра, така да се каже. Няма да бъда прекалено претенциозна, не ми трябва граф или нещо подобно, но имам нужда от собствен дом. И искам деца — добави по-тихо.

Това признание накара Найджъл да се поизчерви.

— Е, сигурен съм, че това е много похвално, Лив, и се надявам да намериш точно това, което търсиш.

Бързо почукване на входната врата накара кучетата отново да се разлаят и да хукнат към вратата, напъхвайки носовете си в пролуката между нея и пода, докато задните им части се въртяха трескаво в очакване на някакво ново вълнение.

Вратата на приемната се отвори, за да пропусне Маркъм, който каза:

— Лорд Стиви каза, че сте ме викали, госпожо.

Зад него отново се чу чукчето на входната врата, този път по-настоятелно.

— Да, ако обичате. Маркъм, можете ли да отведете кучетата в кухнята? — каза разсеяно Корнелия. — И вижте кой… не, не се безпокойте, аз ще отида.

Грабна кучетата, стовари ги безцеремонно в ръцете на прислужника и побърза към преддверието, за да отговори на също толкова безцеремонното чукане на вратата.

Сега резетата бяха добре смазани и тя се улови да мисли, че трябва да благодари на новия работник, Лестър. Той като че ли беше открил тези дразнещи малки неудобства и ги беше отстранил, без някой да го моли. Вратата се отвори без скърцане и тя се оказа очи в очи с виконт Бонъм.

Нещо, на което не можеше да даде име, мина през нея със силата на светкавица и й трябваха няколко секунди, за да си възвърне гласа, а дори тогава той прозвуча малко странно за собствените й уши.

— Милорд, каква изненада, такава ужасна сутрин, че не очаквах някой да се осмели да излезе навън.

— Малко дъжд никога няма да ме възпре, Нел — каза той, влизайки бързо в преддверието, докато в същото време сваляше палтото си.

Тръсна бобровата си шапка, хвърли я на една скамейка стил „Джеймс I“, която стоеше до вратата, и остави палтото си до нея. Беше се научил да не очаква посрещане от иконом в това домакинство.

— И така, как се развличате в този противен ден? — запита той, като я изгледа внимателно.

Косата й се измъкваше от тежкия кок на тила и той почувства почти непреодолимия подтик да освободи и останалата част от нея. Три фуркета и щеше да има възможност да усети гъстата пищна маса в ръката си.

Тя му отправи един от прямите си погледи със стаен лек въпрос в нетрепващите сини очи. Той се усмихна и видя моменталния блясък, който я правеше да изглежда много по-млада, всъщност малко по-млада от действителната си възраст, неволно признание за скритото чувствено течение помежду им.

И тогава тя го овладя. Ответната, й усмивка беше усмивката на домакиня.

— С онези модни списания, които ни пратихте. Много сме ви благодарни за тях, сър. И за препоръчаната шивачка. Госпожица Клер е точно това, което ни е необходимо. — Обърна се, за да го поведе към приемната, продължавайки да му говори през рамо. — Питам се дали познавате други, които така да имат нужда да бдят над бюджета си.

— Значи ме смятате за обикновен безделник — забеляза той, докато в същото време посягаше да хване ръката й. — Нел, имахме уговорка, ако си спомняте.

Тя се обърна към него.

— Не възразявам да ви наричам „Хари“ насаме, Хари, но се съмнявам, че подобна неофициалност ще бъде уместна пред хора. Ние с приятелките ми възнамеряваме да влезем в обществото с репутация, неопетнена и от най-малката възможност за клюки по наш адрес.

Той се огледа с изражение на преувеличен интерес.

— Преддверието като че ли е безлюдно.

— За момента — съгласи се тя. — Но приятелките ми не знаят за това… споразумение, както решихте да го наречете, и бих искала това да си остане така. В тази къща, ако обичате, нека възприемем официални обръщения.

Той усети скритата тревога в думите й и още веднъж осъзна, че трябва да отстъпи. По-късно щеше да разбере какво го е предизвикало, но за момента дискретността беше за предпочитане.

— Разбира се, госпожо. Разполагайте с мене както ви е угодно.

Устните й трепнаха от ироничния резец в гласа му, но тя се усмихна, приемайки го, и поведе виконта към приемната.

— А, Дагнъм, и вие сте имали същата мисъл, както виждам — изрече Хари с приятелско ръкостискане, поздравявайки Найджъл. — Огнище и дом, приятна почивка от масите за игра, а?

Вгледа се в изражението на младия мъж, докато той отвръщаше на ръкостискането му. Бледа усмивка приветства шегата, а тенът на младежа беше по-скоро като суроватка, отколкото като сметана. Хари си спомни двамата мъже, които беше видял да подрязват плета отсреща в градината на площада. Сега бяха други, но със сигурност не бяха градинари. Можеше да заблудят случаен минувач, но не и виконт Бонъм. Беше ги подушил така сигурно, както и онези двамата в Холбърн. Някой проявяваше много нездрав интерес към Найджъл Дагнъм.

— Да, наистина, Бонъм. — Найджъл се усмихна слабо и докосна слепоочията си. — Прекалих снощи, главата ми ще се пръсне.

— Едно сурово яйце, разбито в мляко — изрече авторитетно Ливия. — Знам го от главния коняр на татко. Кълне се в това.

Найджъл трепна.

— Ще ти повярвам, Лив.

— Какво мога да ви предложа, лорд Бонъм? — Аурелия се беше приближила към бюфета. — Мога да поръчам чай — каза с леко съмнение, — но тук имаме превъзходно бургундско. Лейди Дагнъм казва, че е от първокласна реколта.

— Тогава ще ми бъде много приятно да опитам една чаша, благодаря ви.

Хари се настани на един стол до бюрото. Не се виждаха никакви образци от почерка на Нел. Но очите му се спряха върху кутията за ръкоделие на кръглата масичка до прозореца. Погледна към нея. Тя седеше на дивана със Сюзън в скута. Детето се облягаше на рамото на майка си с леко разтворени устни и натежали клепачи, вече унасяйки се в сън. На лицето на Корнелия се четеше някакво дистанциране и той се запита къде е тя, какво вижда. Това го накара да се почувства изключен и го смрази, без да разбира защо. Нямаше право да изпитва такива чувства.

Аурелия му подаде чаша вино.

— Искахме да ви благодарим за помощта, сър — каза тя, махвайки към списанията. — Много са ни полезни, а госпожица Клер е толкова умела.

— Да, така ми каза и лейди Дагнъм — намеси се той.

— Икономката ми знае много за тези неща, има много приятелки и познати с голямо желание да работят. Радвам се, че съм ви бил полезен, лейди Фарнъм. — Той отпи от виното си.

— Имате ли дата, на която смятате, че ще бъдете готови да приемате посетители?

— Когато и да било от утре, сър — каза Корнелия, връщайки вниманието си към стаята. — Визитките ни са готови. Тъй като двете с Ели… лейди Фарнъм, бяхме представени в двора, мислим, че ще можем да направим някои посещения, а после, зависи кой ще върне посещенията, ще пратим покани за малко соаре.

Тя го погледна, свивайки вежди, и се опита да прецени реакцията му.

— Това изглежда ли ви разумен подход, милорд?

— Във висша степен — отвърна той, кръстосвайки обутите си в ботуши крака. — Права сте, това бургундско е превъзходно. Ще се опитам да накарам лейди Сефтън да ви посети. Тя е най-достъпната от покровителките в „Алмак“, с които може да се разговаря, а щом получите нейните гаранции, ще можете да прекарвате в обществения водовъртеж колкото време искате.

Тонът му издаваше собствената му липса на интерес към този водовъртеж.

— Разбирам, че имате малко време за този социален танц — забеляза Корнелия, лениво навивайки на пръста си една къдрица от косата на детето си.

Той вдигна рамене.

— Всеки си има своите развлечения. — Погледът му се отклони към Найджъл, който почти не беше допринесъл за разговора. — Не е ли така, Дагнъм?

Найджъл трепна.

— Да… да, разбира се, виконте. Несъмнено… несъмнено.

Хари беше сигурен, че младежът не е чул и една дума от изречените в последните петнадесет-двадесет минути. Нещата вероятно отиваха от зле към по-зле, както ставаше обикновено. Можеше да залъже кредиторите, да ги накара да се задоволят с малка част като предплата, но ако не можеше да плати някакви дългове от хазарт, значи беше в сериозно затруднение.

Заради това затруднение ли беше привлякъл опасното внимание на онези мъже, които го следяха? Ако търсеха напръстника, значи беше възможно да гледат на Найджъл Дагнъм като на възможен инструмент, който да им помогне да се доберат до него. Уязвим, неопитен младеж в отчаяно положение, което можеше да бъде експлоатирано. Може би щеше да бъде готов за някакъв вид убеждаване. Не бяха намислили нищо добро, това поне беше сигурно.

И за негова тревога бяха прекалено близо до тези жени и децата им.

Очите му пак се отклониха към кръглата масичка. Кутията за ръкоделие беше затворена. Той стана полека и започна да се разхожда из стаята. Погледна през замазаните от дъжда прозорци, напълни отново чашата си, ритна обратно в огъня една изпаднала цепеница. Всяка стъпка го отвеждаше съвсем непринудено към кутията за ръкоделие.

Вратата се отвори, когато нехайното му странстване го отведе точно до кръглата масичка. Стиви и Франи нахълтаха в приемната, пищейки възторжено.

— Мамо, наша Ейда ни показа как да разточваме тесто — изтърси задъхано Франи. — Виж ми цветето.

И поднесе почтително в дланта си някакво подобие на цвете от неопечено тесто.

— Наша Мейвис ми показа как да направя куче — изписка Стиви, енергично размахвайки творението си във въздуха. То се разпадна и той се вгледа озадачен в него, държейки останките в дланта си. — Счупи се.

— Защото не е опечено, скъпи — каза Корнелия, внимателно полагайки спящата Сюзън на дивана до себе си. — Когато се изпече, ще стане твърдо и няма да се счупи.

— Знаех си — каза Франи, докосвайки цветето с върха на пръстчето си. — Моето не е счупено.

Стиви видимо се готвеше за бой, но Хари, ветеран в такива свади, се задейства моментално. Седна на едно ниско канапе.

— Дай ми го, Стиви, и ще ти покажа нещо. — Протегна се и взе буцата тесто от горещата малка ръчичка. — Докато тестото е още меко, можеш да направиш войник — каза той.

— А още по-добре, рицар.

Пръстите му започнаха да оформят тестото.

Корнелия съсредоточено наблюдаваше как тези дълги, тънки пръсти ловко и изкусно омесват доста омърляното тесто, прищипват и оформят масата в съвършено разпознаваемата форма на средновековен рицар, въоръжен с меч, щит и шлем.

— Не ми харесва това цвете — викна Франи. — Направи ми рицар.

И бутна своето тесто в ръцете на Хари.

Той го взе и отправи бърза усмивка към детето.

— Наистина ли искаш рицар, Франи? Искаш ли кон или лебед?

— Искам каквото има Стиви — заяви твърдо Франи.

— Тогава трябва да го имаш.

Хвърли поглед към Корнелия, която се беше навела, за да погледне, и беше възнаграден с откровено оценяваща усмивка. Направи искания рицар и стана от канапето, всеки мускул в тялото му се стремеше към кутията за ръкоделие на кръглата масичка.

Трябваше да я отвори, да се убеди в това, което знаеше инстинктивно. Неговият напръстник беше там.

— Познавате децата, лорд Бонъм — каза Аурелия, когато Стиви и Франи хукнаха към кухнята, за да убедят близначките да изпекат техните рицари. — Сигурно сте близки с децата на сестра си.

Хари стреснато си спомни, че се предполагаше Анабел да го е оставила с пет племенничета, за които да се грижи.

— Имам няколко сестри, лейди Фарнъм — каза той, без да лъже.

— Голямото семейство трябва да е неоценима помощ за близките на покойната ви сестра — забеляза съчувствено Корнелия.

— Да — съгласи се той без особен ентусиазъм. Последиците от невинната му лъжа го караха да се чувства неудобно. — Каква красива кутия — отбеляза, приближавайки се към кръглата масичка. Прокара пръст по седефените инкрустации. — френска ли е?

— Не, италианска — каза Корнелия. — Беше на майка ми.

— Може ли?

Вдигна капака, без да чака позволение. Напръстникът лежеше акуратно в едно отделение до чилетата цветни копринени конци. Можеше да го вземе за секунда и край. Но Корнелия се беше приближила зад гърба му и сега стоеше до рамото му.

Пресегна се и взе кутията.

— Харесва ми цветният капак. Не са ли изящни тези цветове?

— Възхитителни са — съгласи се той.

Нямаше да успее сега да освободи своя напръстник, но потвърждението на присъствието му тук беше огромна стъпка напред.

Корнелия затвори кутията и я върна на масичката.

Хари се сбогува скоро след това. Мъжете, следящи Дагнъм, не се виждаха, но той знаеше, че са някъде там и чакат обекта си да излезе. Щяха ли да загубят интерес към Дагнъм, след като напръстникът попаднеше благополучно в английски ръце? Или младият мъж представляваше за тях много по-голям интерес? Нямаше да е първото нещастно създание, показало уязвимост, която вражески агенти биха могли да използват. Трябваше да каже на собствените си хора да наглеждат Найджъл. Но първо трябваше да се занимае с най-важното.

Върна се пеша в дома си, умът му бръмчеше от различни стратегии как да се добере до напръстника. Лестър имаше добра възможност да го вземе, защото май си беше извоювал позиции в домакинството. Трябваше да стане бързо. Особено заради зловещото присъствие на следящите Найджъл Дагнъм, които се навъртаха толкова близо.

Стигна до къщата си точно когато заваля отново.

— Непоносим ден, милорд — забеляза Ектър, докато вземаше връхната дреха на господаря си. — Ще вземете ли каретата тази вечер?

— Отивам ли някъде, Ектър? — запита изненадан Хари.

— Разбрах, че ще вечеряте с нейна светлост, сър.

Ектър приглади периферията на бобровата шапка на господаря си.

— О, божичко, забравих.

Хари направи раздразнена гримаса. Въпросната дама беше неговата пралеля, дошла на едно от редките си посещения в града. Беше grande dame от старата школа и не оставяше роднините си да забравят това. Покана от дукеса Грейсчърч не можеше да бъде пренебрегната безнаказано, макар че вечерта обещаваше да бъде скучна, когато не му се налагаше да се защитава от неочаквани нападения. Но възрастната жена беше застанала зад него, когато избухна скандалът, както и цялото му семейство, затова той смяташе, че й дължи присъствието си на даваната от нея вечеря, колкото и окаяно да бъдеше менюто и колкото и дразнещ да станеше разговорът.

— Да, по-добре да взема каретата — каза той, запътвайки се към стълбите. — Кога трябва да бъда там?

— Поканата на нейна светлост е за шест часа, милорд.

Хари кимна, старомодно ранният час не го изненадваше.

Пралеля му пазеше навиците си, вкоренени в нравите на един свят от преди двадесет години. Това поне обещаваше ранен край на мъчителната вечер.

— Лестър тук ли е?

— Мисля, че дойде преди около половин час, сър.

— Кажи му да се качи в кабинета ми.

Хари тръгна нагоре по стълбите.

— Ще кажа да докарат каретата в пет и половина, милорд — изрече Ектър след оттеглящия се гръб на господаря си.

Хари вдигна ръка, за да покаже, че е чул, и продължи към таванското си светилище, където в камината весело пращеше огън, а лампите светеха, прогонвайки мрака. Едно писмо с познат печат лежеше на бюрото. Той си наля чаша вино от гарафата на страничната масичка и застана с гръб към огъня, докато разчупваше печата с нокътя си. Намръщи се, четейки съдържанието на писмото.

Все още се мръщеше, когато живо почукване на вратата съобщи за идването на Лестър.

— Пратили сте за мене, милорд?

— Да, влез. Вино?

Хари махна към гарафата.

— Не, благодаря, милорд. Една бира ще ми е повече по вкуса — каза Лестър. Видя изражението на Хари. — Станало ли е нещо, сър?

— Трябва да отидеш в Портсмут днес следобед — каза Хари, потупвайки дланта си с писмото. — Което е ужасно неприятно, защото намерих напръстника.

Лестър подсвирна тихо.

— Взехте ли го, сър?

Погледът му се зарея из стаята, търсейки ценния предмет.

Хари поклати отрицателно глава.

— Не, още не съм, но го видях. В кутията за ръкоделие на лейди Дагнъм, както подозирах.

— Хубаво, значи е на сигурно място.

— Да, но не е толкова сигурно, колкото ще бъде при мене — каза мрачно Хари. — И безвъзвратно унищожен — добави. — Няма време за губене, Лестър. Трябва да го приберем, сега все едно че е вън на улицата.

Лестър кимна с разбиране.

— И аз трябва да отида в Портсмут — каза той. — Не може ли това пътуване да почака един-два дни?

Хари пак поклати отрицателно глава.

— Не, по заповед на министерството е. Чака се рибарска лодка от Хавър, ще дойде със сутрешния прилив. Носи съобщение от наш човек в Руан. Трябва веднага да се разшифрова.

— Ами човекът в Портсмут? Не може ли да посрещне лодката и да го донесе?

Хари въздъхна.

— Счупи си глезена, като скочи на кея от една лодка. Не може да язди.

— Аха — кимна Лестър. — Значи най-добре да тръгвам, сър. Почти сто мили са. Ще се върна утре вечер. Може тогава да взема напръстника.

— Не мога да чакам. Всяка пропусната минута е опасна.

— Хари отпи от виното си с разсеян поглед. — Смятам сам да го взема тази вечер и понеже липсата му ще се забележи, ще оставя друг вместо него. Не искам да се вдигне шум в къщата.

Намръщи се леко, дългите му пръсти заиграха със столчето на чашата.

— Случайно да знаеш къде лейди Дагнъм държи кутията си за ръкоделие?

— А, тази сутрин не беше в приемната на дамите, когато влязох да поправя една вратичка на бюфета. Допускам, че я взема вечер със себе си в спалнята.

Хари се обърна, за да се взре в огъня, мрачното изражение изчезна, развеселена усмивка заигра на устните му.

— Това със сигурност има смисъл — изрече той тихо. — Знаеш ли къде е спалнята на нейна светлост?

— Да, сър. Голяма е, в задната част на първия етаж, точно над библиотеката.

— Значи отзад. — изрече полека Хари. — Уединена?

Лестър кимна.

— Така мисля. Има една оградена градинка отзад.

— Нищо ли не гледа към задната страна на къщата?

Лестър се замисли.

— Почти нищо. Стената е доста висока, има няколко плодни дръвчета в градината, пречат да се гледа по права линия. Какво мислите, сър?

— Просто една идея… възможност, Лестър. Можеш ли да идеш в къщата на връщане от Портсмут, да намериш някакъв предлог да отидеш горе и да направиш нещо с прозореца на спалнята на лейди Дагнъм. Може би да разхлабиш резето?

Лестър кимна с разбиращ вид.

— Ще влезете през прозореца?

Хари вдигна рамене с видимо безгрижно изражение.

— Това е един начин. Ако държи кутията там нощем.

— Мислех, че сте приключили с взломовете, милорд — каза Лестър с тон на леко неодобрение.

— Тук не виждам никаква друга възможност — отвърна Хари с хладна усмивка.

— Както кажете, милорд.

Изражението на Лестър не разкриваше какво мисли.