Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (14)

13

Точно в шест часа Хари слезе от каретата си на Девъншир Плейс и мислено се приготви за предстоящата вечер, докато се изкачваше по стъпалата към предната врата на къщата. Обичаше старата дама, но я търпеше само в минимални дози.

Вратата се отвори, когато той стигна най-горното стъпало.

— Добър вечер, Трент — поздрави той възрастния мъж, който се покланяше пред него.

— Добър вечер, милорд. Удоволствие е да ви видя. — Икономът взе шапката на Хари и бастуна му със сребърна глава, и изчака, докато той откопчаваше ръкавиците си. — Нейна светлост е в синия салон, сър.

Хари вдигна вежди. Въпросната стая беше сравнително малка в сравнение с обичайните приемни в тази къща, която Хари в себе си сравняваше с мавзолей.

— Значи ще бъде интимна вечер?

— Другите гости са поканени за седем часа, милорд.

— Ох — отвърна малко мрачно Хари.

Пралеля му явно имаше намерение да го притисне за нещо и той се досещаше за какво.

— Ще донеса бутилка от мадейрата от деветдесет и трета година, ако това може да помогне — каза икономът със заговорническа усмивка.

Хари отвърна на усмивката.

— Няма да навреди, Трент. Благодаря.

Виното от деветдесет и трета година беше от особено добра реколта. Прачичо му, дук Грейсчърч, беше много добър познавач на вината допреди няколко години, когато подаграта най-накрая го беше накарала да намали пиенето. Въздържанието обаче не беше подобрило темперамента му и когато беше в най-лошата си форма, дукесата по принцип предпочиташе да дойде в града. Вероятно зад сегашното посещение се криеше нов пристъп.

Последва един лакей до ъгловия апартамент на горния етаж.

— Лорд Бонъм, ваша светлост — обяви лакеят, отваряйки вратата.

— А, ето те, Бонъм. Питах се какво ли те е задържало.

Дукесата вдигна лорнета и изгледа критично племенника си.

Хари погледна към часовника върху камината.

— Разбрах, че съм поканен, за шест часа, госпожо. Възможно ли е да съм сгрешил?

Прекоси салона, за да се поклони над ръката й.

— Откъде да знам какъв час съм казала — запита дамата, оставяйки лорнета да увисне на дългата си сребърна верижка. — Това е работа на Илайза.

Хари пусна ръката на пралеля си и се обърна, за да се поклони на другата жена в стаята — нейната компаньонка. Дребна, на средна възраст, подобна на кафява мишка, жената беше облечена в проста рокля от сив муселин, с бяло боне, вързано под брадичката. Тя стана от стола си и направи реверанс.

— Добър вечер, милорд.

Имаше приятно, макар и незапомнящо се лице и особено сладка усмивка.

— Госпожице Кокс, как сте? — запита той топло. — Надявам се, че сте добре.

— О, да… да, наистина, толкова любезно от ваша страна да запитате, милорд. Много, много мило, наистина.

— О, престани да бъбриш, Илайза — изкомандва работодателката й. — Сядай, Бонъм. Къде е Трент… Казах му да донесе… а, ето те, човече. Време беше. — Махна повелително към иконома с ветрилото си. — Какво си донесъл?

— Мадейра от деветдесет и трета година, ваша светлост — каза мъжът, оставяйки подноса на закрепената за стената масичка. — Ще желаете ли една чаша?

Вдигна гарафата.

Княгинята изсумтя.

— Би могло.

Трент наля виното и Хари занесе една чаша на пралеля си. После отнесе втора на госпожица Кокс.

— Бадемов ликьор, госпожице — каза, оставяйки чашата на кръглата масичка до нея.

— О, благодаря, милорд. Точно каквото харесвам. Толкова любезно от ваша страна да помните, толкова мило…

— Това ще ти изгори вътрешностите. Ужасно пресладено нещо — заяви дукесата, отпивайки от собствената си чаша.

— М-м, не е лошо… никак не е лошо. Грейсчърч винаги е преценявал добре за някои неща, най-малкото — добави тя.

— Макар че не различава кон от магаре.

Хари се въздържа от коментар. Седна на един варакосан стол срещу пралеля си и оценяващо отпи от виното си. Зачака.

Пралеля му отново вдигна лорнета си и го заразглежда.

— Нещо не е наред ли, госпожо? — запита той.

— Изглеждаш достатъчно добре — заключи тя. — Каквото и да казват за тебе, племеннико, винаги знаеш как да се обличаш.

Хари се задоволи с леко накланяне на глава. Като познаваше старомодните възгледи на пралеля си относно преобладаващата мода, беше облякъл за тази вечеря панталони до коленете, беше сложил снежнобяла жилетка и черен фрак. Облеклото на пралеля му, кринолин от лавандулова коприна, украсен с тъмнозелени кадифени волани, беше от съвсем друга ера, както и накъдрената й напудрена перука, допълнена с три щраусови пера и нещо, което приличаше на птица в клетка.

— Как е негова светлост? — запита той.

— О, оплаква се, както обикновено. Сам си е виновен, не иска и да чуе за пиявици. Изпи бутилка портвайн с Хамилтън завчера следобед и оттогава е на легло — обясни дукесата, потвърждавайки подозренията на Хари. — Но съм дошла в града, за да говоря с тебе. Кога ще си намериш нова съпруга, Бонъм?

Хари го беше предусетил.

— Нямам желание да направя това, госпожо.

Стана и отиде да напълни отново чашата си.

— Глупости, дължиш го на семейството си. Трябва ти наследник.

Хари се обърна, държейки гарафата.

— Имам двама братя, госпожо. Всеки от тях ще бъде съвършено способен да носи титлата и да се грижи за имотите. И двамата имат синове. Няма опасност името на семейството да изчезне.

Донесе гарафата при нея и напълни чашата й.

— Нямат капка мозък — заяви презрително старата дама. — Знаеш много добре, Бонъм.

— Не съм съгласен, госпожо. И Едмънд, и Робърт чудесно управляват имотите си, живота си и семействата си.

Лека хладна нотка се беше вмъкнала в гласа му, тонът му беше станал рязък. Върна се на мястото си и я погледна над ръба на чашата.

Дукесата се нацупи. Няма друг начин да се опише това, помисли той, сподавяйки едно изсмиване. Тя знаеше, че той никога не би търпял някой да критикува семейството му, и обикновено внимаваше какво му казва. Мадейрата вероятно беше развързала езика й.

— Е, възможно е — заяви тя, махвайки пренебрежително с ветрилото си. — Можеш да мислиш каквото си искаш. Но е време да си намериш съпруга. Станаха четири години, човече. Вече никой не обръща внимание на старите истории.

— С изключение на негова светлост.

Той отпи от виното си.

— О, този стар глупак. — Дукесата изсумтя презрително, щом стана дума за тъста на праплеменника й. — Дукът така и не успя да види това, което му беше под носа. Трябваше да знае, че дъщеря му.

— Простете, госпожо, но това е достатъчно — каза Хари тихо, но решително. — Не желая повече да говорим за това.

Тези думи я накара да замълчи за няколко минути. Илайза Кокс като че ли се сви на стола си и се зае усърдно с ръкоделието си. Хари седеше спокойно, с безизразно лице.

— Доведи на вечеря Примроуз Талънт — обяви изведнъж дукесата, сякаш предшестващият разговор изобщо не се беше състоял. — Безлично създание е, признавам, но не е глупава, а има и двадесет хиляди лири.

— Не мисля, че имам нужда да се женя за наследничка, госпожо — въздъхна Хари.

Дукесата отново изсумтя.

— Ако питаш мене, ти изобщо не знаеш какво ти е необходимо.

Хари реши, че не си струва да говори повече за това. Каза небрежно:

— Надявах се да убедя вас и лейди Сефтън да посетите едни мои познати, госпожо. Дойдоха наскоро в града. Мисля, че би могло да ви хареса да се запознаете с тях.

Погледът на дукесата се изостри.

— Какво те кара да мислиш така. Кои са те?

— Виконтеса Дагнъм, снаха й лейди Фарнъм и тяхна приятелка, лейди Ливия Лейси.

Пралеля му се намръщи.

— Лейси роднина ли е на лейди София?

— Така ми се струва — каза той. — Лейди Ливия е наследила къщата на лейди София на Кавендиш Скуеър.

— Хммм. — Дукесата кимна. — София беше забележителна жена навремето, по-възрастна от мене, разбира се. Движехме се в различни кръгове. — Замислено поглади брадичка.

— И така, как изглежда момичето?

Хари вдигна рамене.

— Всъщност не я познавам. Изглежда приятна.

— И какъв интерес имаш там? — запита тя, вперила очи в него.

— Нямам никакъв интерес, госпожо — обясни той търпеливо. — Случайно се запознах с дамите. Ще им бъде полезно някой да ги представи в обществото. Лейди Дагнъм и снаха й са вдовици.

Накратко обясни положението на двете жени.

Дукесата го изслуша внимателно и — по изключение — без да го прекъсва, а когато той свърши, каза само:

— Добре, предполагам, че можеш да ме придружиш до Кавендиш Скуеър. Ще им хвърля един поглед.

— Благодаря, госпожо.

Точно както беше очаквал. Любопитството й беше събудено. Ако имаше, макар и малка възможност племенникът и да показва интерес към някоя жена, която тя не познава, значи трябваше без никакво отлагане да се запознае със ситуацията. Но каквито и да бяха мотивите й, крайният резултат щеше да бъде същият. Корнелия и приятелките й щяха да бъдат представени пред обществото.

А сега пред него се простираше дълга и скучна вечер — докато не получеше възможност да се върне към истинската си работа за днес. При мисълта за тази работа кръвта му кипна развеселено. Няколко часа скука само щяха да изострят очакването.

 

 

Боговете благославят начинанието ми, помисли Хари, поглеждайки към черното небе, където не можеше да се съзре и намек за звездна или лунна светлина заради надвисналите облаци. Когато възседна стената, градината под него беше тъмна като гроб, само неясните, изкривени очертания на плодните дръвчета изпъкваха в мрака. Задната част на къщата стърчеше на фона на небето, в прозорците не се виждаше никаква светлина.

Той остана на място, докато не започна да различава формата на отделните прозорци, за да бъде сигурен, че е намерил този на Нел. Не биваше да попада в стаята на някой друг. Но не можеше да го сбърка благодарение на ясните указания на Лестър. Вторият отляво на първия етаж, точно над библиотеката на приземния етаж. А една здрава водосточна тръба беше много удобно разположена точно вдясно от него.

Хари се наведе напред, за да сграбчи клона на една ябълка, който дращеше по горната част на стената. Преметна се ловко и тупна безшумно на меката земя. Спря и се ослуша. Нито звук, нито дори изшумоляване на полско мишле в храсталаците. Спусна се приведен през малкото открито пространство и стигна до сянката на къщата, облечената му в тъмни дрехи фигура се сливаше с околния мрак.

Хвана водосточната тръба и я разклати. Наистина беше здраво закрепена за стената. Лестър, действайки като общ работник и майстор по всичко, беше направил някои поправки при посещението си днес следобед.

Хари се вгледа в прозореца на петнадесет стъпки над главата му. Не виждаше дали прозорецът е повдигнат над перваза, но Лестър го беше уверил, че е направил необходимото, така че той да пъхне пръсти отдолу и да го повдигне, за да може да влезе. Щедра доза масло в жлебовете гарантираше, че операцията ще мине без никакъв шум.

Вдигна ръка над главата си и опипа стената около водосточната тръба. В зидарията имаше достатъчно вдлъбнатини, които да му дадат опора при качването, ако стане нужда. Зачака отново, напрягайки уши в тъмното, за да улови евентуални сигнали за опасност. Не чу нищо друго, освен железните колела на една карета на улицата отпред, която явно отвеждаше у дома някой закъснял гуляйджия. Повечето жители на тази част на Лондон спяха в три часа след полунощ в тази ранна зимна утрин. След няколко часа прислужниците щяха да се събудят, но за момента всичко беше тихо.

Той се хвана за водосточната тръба и започна да се катери, меките му кожени обувки залепваха за стената, пръстите на краката му се захващаха за удобно разположените процепи. Изкатери се догоре, местейки ръце една след друга, като опираше крака от двете страни на водостока, за да поемат част от тежестта на тясната медна тръба, стигна до прозореца и се изви настрани, държейки се предпазливо за водосточната тръба с една ръка, докато с другата търсеше пролуката между прозореца и перваза. Намери я. Не че се беше усъмнил в Лестър дори за една минута, въпреки това почувства облекчение. Протегна се още малко, извивайки ръката си по такъв начин, че да се хване за прозореца, и малко по малко го избута нагоре. Той се повдигна, без да издаде звук. Хари се замоли безмълвно дано спящата жена да не усети внезапния полъх, когато студеният нощен въздух навлезе в стаята й.

Когато прецени, че прозорецът е достатъчно отворен, за да му позволи да се вмъкне вътре, Хари се изкачи още малко по водосточната тръба, за да протегне единия си крак странично към перваза на прозореца. В един миг като че ли увисна във въздуха, но после с ловко извъртане се озова седнал на издатината на прозореца, вмъкнал тяло в тесния отвор. След още един миг тупна на пода и остана неподвижен, едва дишайки. Отначало не чу нито звук, но после долови дълбокото, ритмично дишане на дълбоко заспал човек.

Жаравата в огнището още грееше, пръскайки оскъдна светлина, достатъчна, за да долови тромавите очертания на мебелите. Той се изправи внимателно и се ослуша за евентуални промени в звука, идващ от голямото легло с балдахин. Завесите бяха дръпнати, разкривайки блясъка на белите чаршафи и леката издутина под завивката.

Усмивка докосна устните му и пръстите му се свиха около малкия сребърен предмет в джоба му. Най-напред размяната на напръстниците, но после.

Огледа се за кутията за ръкоделие, взирайки се в околните сенки. Трябваше да е някъде върху нещо. Освен ако Нел я беше оставила долу. Ако не я намереше тук, трябваше да слезе на долния етаж. Не беше особено желателно, като си спомни джавкащите териери.

И тогава я видя. Кутията стоеше на една масичка заедно с една лампа до креслото от другата страна на камината. Някакъв плат беше метнат на табуретката до него. Вероятно дамата беше шила нещо, преди да си легне. Той пристъпи безшумно към свещения си граал и кракът му настъпи нещо меко.

Нещо връхлетя върху него с безумен вой. Със свиреп поглед, настръхнала козина и вирната опашка, настъпената котка засъска и зафуча.

Корнелия се надигна в леглото.

— Какво, по дяволите. — Втренчи се невярващо в него, докато котката продължаваше да беснее. — Хари? — Отвори леко уста, а очите й, сини дори в тъмното, станаха като чинийки. — Вие? Какво, за бога, правите тук?

Тя бутна настрана завивката и стана с едно гладко движение. Белите гънки на нощницата й се успокоиха около тялото й, докато тя продължаваше да го гледа втренчено.

— Махнете тази котка от мене — каза той. Беше му останала само една карта и трябваше да я изиграе, за да спечели. — Преди да е събудила цялата къща.

Корнелия се наведе и щракна с пръсти към животното, което не издаваше никакъв звук, но още стоеше наежено.

— Вероятно е твърде късно за това.

Не беше сигурна в какъв свят на сънищата се е озовала. Хари стоеше спокойно насред спалнята й посред нощ и говореше така, сякаш точно тук му беше мястото.

В коридора отвън се чу звук от тромави стъпки.

— Твърде късно — повтори тя, разпознавайки тежката походка на Маркъм.

Хари се огледа, спусна се към далечната страна на леглото и се скри недотам добре зад една гънка на балдахина.

— Милейди… милейди. — Маркъм почука на вратата. — Всичко наред ли е?

— О, господи — каза Корнелия. — Ей сега ще измъкне късоцевката. — Изтича към вратата и я отвори предпазливо. — Да, всичко е наред, Маркъм. Беше котката, тя.

Останалата част от изречението потъна във възбуденото джавкане на Тристан и Изолда, които се втурнаха между краката на Маркъм и нахлуха в стаята. Хвърлиха се към котката, която, вече раздразнена, отново се наежи и започна да съска срещу тях, да фучи и да посяга с нокти. Кучетата изквичаха уплашено, подвиха опашки и побягнаха, последвани от котката.

Трите животни изчезнаха в тъмния коридор с врясък и джавкане, драскайки с нокти по полирания дървен под.

Маркъм размаха късоцевката и се взря покрай Корнелия.

— Сигурна ли сте, че няма нищо, госпожо?

— Да, напълно съм сигурна, благодаря.

Корнелия се страхуваше, че ще избухне в истеричен смях. Добре, че кучетата не бяха имали време да разкрият Хари. Завесата едва го прикриваше.

— Прозорецът ви е отворен — констатира с подозрение икономът. — Посред зима е.

— О, да, така е. Обичам свежия въздух, Маркъм. Намирам, че помага на съня ми.

— Някакви модни глупости — измърмори той. — Ще умрете от простуда, така да знаете. — Огледа се с подозрение още веднъж, изсумтя неодобрително и се оттегли. — Е, ще ви оставя.

Вратата се затвори зад него и Корнелия зачака това, което знаеше, че ще последва.

— Нел? Нел, какво става?

Корнелия отвори и застана на прага, притваряйки вратата зад гърба си. Зашепна бързо, опитвайки се да звучи като сънена и замаяна, но и спокойна, сякаш цялото й тяло не беше настръхнало от присъствието на мъжа в стаята й. Почти чуваше дишането му и се питаше дали и Ели не го чува.

— Няма нищо, Ели. Съжалявам, че те събудих. Станах през нощта и настъпих котката, тя пощуря, това докара Маркъм и онези розови създания, и те нападнаха Писана, или тя ги нападна, не съм сигурна точно как беше, и стана същински ад. Децата не са се събудили, нали?

Аурелия мигаше сънено.

— Не, нищо не съм чула — каза тя. — Но си изкарах акъла. Такъв шум.

— Съжалявам — повтори Корнелия, свивайки виновно рамене.

Аурелия трепна.

— Отнякъде духа, Нел. Прозорец ли има отворен?

Кой е луд да отваря прозореца на спалнята посред зима?

— Болеше ме главата, като си легнах — импровизира Корнелия. — Стори ми се, че малко свеж въздух ще ми помогне.

— Добре, но за бога, затвори го сега — прозя се Аурелия и затрепери. — Отивам да си легна. Чудя се как този шум не е събудил Лив.

— Тя може да проспи почти всичко — отвърна Корнелия, докато се прибираше в стаята си. — Лека нощ, Ели. Съжалявам, че те събудих.

Затвори вратата и много тихо обърна ключа.

Корнелия застана с гръб към затворената врата, без да казва нищо. Нямаше думи след последния четвърт час интензивни импровизации.

Хари излезе иззад завесите и отиде да затвори прозореца. Ако не се беше така съсредоточил върху кутията за ръкоделие, щеше да се сети да го затвори веднага след като беше влязъл в стаята. Но тогава го беше разсеяла фигурата в леглото и приятната възможност да събуди спящата, след като размени благополучно напръстниците.

Сега нямаше възможност нито за едното, нито за другото. Единият напръстник седеше в кутията за ръкоделие, другият в джоба му, а Нел беше напълно будна. Проницателните сини очи го гледаха със смесица от смущение и гняв, но в тях се долавяше и проблясък на предчувствие. Косата й се спускаше като богата гъста маса по раменете, обграждайки лицето й с поруменели високи скули.

Все още без да казва нищо, тя отиде към камината. Взе една дълга пръчка от вазата на полицата и се наведе, за да я запали от жарта. След това запали лампата на масичката до леглото.

Когато светлината се засили, Хари различи очертанията на тялото й под тънката риза. Тя се изправи и се обърна към него. И сега той зърна тъмните точки на зърната й.

— Какво правите тук?

Гласът и беше тих.

Той се усмихна бавно.

— Дойдох да спазя обещанието си, Нел.

— Не сте ми давали никакви обещания — каза тя, подпирайки ръце зад себе си на масата, без да сваля очи от лицето му.

— Не съм ли? — отвърна той. — Колко небрежно от моя страна. Със сигурност съм обещал на себе си.

Хари пристъпи напред и тя се вцепени. Но той промени посоката и се обърна към огъня. Коленичи, струпа подпалки върху жаравата и зачака да се запалят, преди да добави въглени от медния съд.

— Така е по-добре. — Изправи се и отърси ръце. — Съжалявам за прозореца. Трябваше веднага да го затворя. Но се разсеях.

— От какво?

Върхът на езика й докосна устните й в неволно движение.

— Не можете ли да предположите? — Беше доловил движението, беше усетил как сковаността я напуска, беше видял как предчувствието в погледа й надделява над гнева и смущението. — Не мога да спра да мисля за тебе, Нел. Обитаваш ума ми всяка минута от всеки ден и всяка нощ, още откакто те видях за първи път.

Очите на Корнелия се присвиха.

— Това не е за вярване — каза тя. — Помислихте ме за невъзпитана прислужница.

— О, не отричам — отвърна той. — Не отричам и че ме вбеси при втората ни среща и бих могъл да ти извия врата при първа възможност. — Пристъпи към нея. — Но това не променя нищо, Нел. Желая те страстно, независимо дали ме подлудяваш от ярост или от желание.

Посегна към ръцете й и я дръпна към себе си.

Тя не направи опит да се възпротиви, но и не се облегна на него. Просто остана неподвижна, сякаш в готовност за нещо.

Той прокара ръка нагоре и я пъхна под каскадата на косата й, вплитайки пръсти в лъскавата маса, както отдавна искаше да направи. Взе един плътен кичур от косата й и го отдръпна, притискайки устни към ямката на рамото й. И тогава почувства как през нея минава тръпка и разбра, че е бил прав. У нея имаше страст, сравнима с неговата.

Хвана брадичката й с палеца и показалеца си и повдигна лицето й, така че погледът й да срещне неговия, и тя видя яркия чувствен пламък в зелените му очи, почувства трепета на желанието му.

Тя потъна в погледа му, тялото й изгуби форма и опора, докато се оставяше да се плъзне в един полусвят, където физическите обекти наоколо й сякаш губеха плътността си. Осъзнаваше само себе си и този мъж, чиято топлина можеше да почувства, чийто аромат изпълваше ноздрите й с мускусния мъжки мирис на възбудата.

Тя жадно пое устата му, усещайки вкуса на вино и карамфил, докато езикът й танцуваше върху неговия. Ръцете му я обгърнаха, притиснаха я здраво към него, сякаш искаха да я отпечатат върху тялото си. Той усети как зърната й се притискат към ризата му, острите кости на хълбоците й се впиват в него и пенисът му се издига срещу корема й. Тя изпъшка и спусна ръка помежду им, за да потърка издутата плът и той изстена, засмуквайки долната й устна, докато плъзваше ръце около тялото й, за да обхване седалището й, пръстите му стискаха и мачкаха твърдите заоблени извивки, които прилепваха плътно в ръцете му.

Той отдръпна глава, погледна я, взря се в подутите й, зачервени от целувката устни, в порозовелите бузи и изпълнените със страст очи.

— Свали това — каза той и макар че гласът му не беше по-висок от шепот, изискването беше настоятелно.

Започна да се бори с копчетата на нощницата й, тя се дръпна назад, измъкна дрехата над главата си и я пусна на пода.

Застана гола пред него, със забулен поглед, гърдите й се повдигаха леко от бързото й дишане. В очите й се четеше познатото предизвикателство, сега смесено с дълбоко, изпълнено със страст себеусещане. Прокара ръце по тялото си, сякаш му се предлагаше.

Той посегна към нея, обхващайки с длани гърдите й. Сведе глава, за да целуне извивките им, прокарвайки език по сладката плът. Не беше очаквал такава пълнота, високият й ръст прикриваше щедрите издутини. Езикът му намери малки бразди в гладката кожа, дребните сребристи белези, оставени от децата, които беше родила. Неочаквана нежност бликна у него, потискайки за миг настоятелния плам. Прокара език по дълбоката цепнатина, леко докосна зърната във влажна ласка, после езикът му се стрелна нагоре към ямката в основата на шията й, докато ръцете му обхващаха гърдите й.

Тя отметна глава, предлагайки му бялата колона на шията си, и той започна да си проправя път нагоре с нежни близания, докато не стигна до брадичката и беше възнаграден с лек протестиращ смях, породен от гъделичкането. Вдигна глава и й се усмихна.

— Прекрасна си — каза той.

Това простичко изявление й достави безмерно удоволствие.

— Свали си дрехите — каза тя. — Искам и аз да те видя.

Той кимна и изрита обувките си. Измъкна се от черния жакет, преди да започне да разкопчава тъмната риза.

Корнелия гледаше жадно как тялото му се разкрива пред нея. Беше тяло на атлет, но точно това беше очаквала. Слабо и жилаво, мускулите на ръцете и раменете бяха очертани, но не се натрапваха. Пръстите я сърбяха да му помогне с копчетата на панталона му, но тя се сдържа, плътно притиснала ръце до бедрата си, докато той смъкваше дрехата от ханша си.

Хлътнал корем, тесен ханш, дълга стройни бедра. Езикът й отново докосна устните, докато очите й слизаха към стърчащото обещание на пениса. Посегна и го обхвана, усещайки как кръвта пулсира в набъбналите вени. Очите му се вдигнаха към нейните с ясен намек за дяволита похотливост.

— Харесва ли ви, госпожо? — запита той, реагирайки на промяната у нея.

— Струва ми се, че да, сър, но бих искала да се уверя — отвърна тя със скромна усмивка. — Може би е време за демонстрация.

Той се засмя тихо.

— О, внимавайте какво си пожелавате, милейди.

Приклекна, вдигна я на ръце и я отнесе към леглото, стоварвайки я безцеремонно в средата. Застана над нея, все още усмихнат, и тя посегна към него.

— Нека си сваля чорапите — протестира той, отстъпвайки.

— Съвършено неромантично е да се любиш с чорапи.

Обърна се с гръб и се наведе, за да събуе чорапите си, и Корнелия се взря в извивката на гръбнака му, в колоната от тъмни косми, слизаща между стегнатите полукълба на седалището му, в тежко висящите му тестиси.

Тя се търкулна настрани и протегна ръка, за да докосне кръста му. Той се поизправи, но не помръдна повече, остави я да го изследва на воля. Тя пъхна ръка между бедрата му, за да обхване тестисите, притискайки пръст към основата на пениса, където той излизаше от тялото му.

Той си пое остро дъх.

— Стига засега. — Обърна се и се отпусна на леглото до нея. Отмести един кичур коса от челото й и измърмори: — Не искам да свърши скоро, Нел.

Тя се усмихна, бавна, томителна усмивка, и отново посегна към него.

— Имаме цяла нощ. Искам те сега.

Дори докато ги изричаше, думите я смаяха. Преди тази нощ не би могла да си представи да изказва такова прямо и открито желание.

Хари се надигна и се отпусна върху, нея. Беше на ръба на самообладанието си; ароматът й го обгръщаше като главозамайваща смесица от страст и чистота, възбуда, розова вода и сапун. Той плъзна ръце под седалището й, повдигайки я, за да я притисне към себе си, докато тя надигаше ханша си и се прилепваше към него, тласкана от собствената си настоятелна жажда. Той се заби дълбоко в нея, усети я как го обхваща, тялото й беше стегнато, топло и приканващо.

Корнелия затвори очи, осъзнавайки колко й е липсвало това просто усещане да приеме мъж в себе си, после очите й се отвориха рязко, когато усещането се промени, стана нещо, което не й беше липсвало, защото не го беше изпитвала преди. Усети как пенисът му се притиска силно към утробата й, как вътрешните й мускули се свиват, тялото й става хлъзгаво, а коремът й се стяга, почувства спирала от напрежение да обхваща бедрата й седалището й, да праща неспиращи усещания през цялото й тяло. Вгледа се в него, докато напрежението растеше, спиралата продължи да се стяга, а после избухна и тя отвори уста.

Хари заглуши вика й, поемайки го в устата си, и се скова. Кулминацията й я разтърсваше, а после импулсивните движения на вътрешните й мускули продължиха, нещо се отприщи в нея, завързвайки ритъма му, докато усещането не го заля отново. Без да отлепва уста от нейната, той се остави на течението. Вълната, отнесла Корнелия, го залюля и накрая той падна върху нея и остана неподвижен, докато вълната се оттичаше.

Минаха привидно много минути, преди тя да се раздвижи. Ръката й се спусна по гърба му и тя се размърда в лек протест срещу тежината му. Той изстена тихо и се отмести настрана, за да легне до нея. Докосна извивката на бузата й.

— Изцеди ме, скъпа — промърмори, целувайки ухото й. — Очаквах да ми бъде приятно, но не и така да се отнеса.

Корнелия се усмихна и обърна глава, за да го погледне. Не каза, че никога не е изпитвала нещо толкова прекрасно като страстта от преди няколко минути, но усмивката й му казваше всичко, което му трябваше да знае. Очите й блестяха задоволено, тялото й лъщеше в лек потен воал, кожата й блещукаше прозрачно.

— Значи, идваш като крадец в нощта — прошепна тя замислено. — Казанова през прозореца. Харесват ли ви такива драми, милорд?

Той се засмя тихо.

— По принцип не постъпвам така, но ми се стори, че при вас е необходим необичаен подход, милейди. — Целуна устните й. — Толкова си потънала в живота си, толкова си обградена с домашни капани, че не ми изглеждаше вероятно да те спечеля с просто обсаждане.

Толкова потънала в живота си. Думите прогониха летаргията от сетивата на Корнелия. Животът й се въртеше в кръга на домашните задължения, управляван от дългата сянка на граф Маркби. Ако графът можеше да я види сега.

Картината беше толкова абсурдна, че тя едва не се засмя на глас. Или щеше да го направи, ако не беше също толкова ужасно. Дори само намекът за скандал щеше да бъде достатъчен за него. Мисълта майката на внука му да лежи в прегръдките на един почти непознат, на мъж, за когото не й е известно почти у нищо, освен това, което той реши да й представи. Богат виконт, вдовец, мъж от града. Какво друго представляваше той?

Хари почувства внезапното й отдръпване.

— Какво има?

Надигна се на лакът и й се усмихна с леко недоумение.

— Нищо, нищо — каза тя, бързо поклащайки глава. — Неудобен спомен, нищо друго.

— А. — Той докосна върха на носа й. — Доколко неудобен?

Тя отново поклати глава с усмивка.

— Незначително.

Той кимна и плъзна ръка по тялото й от рамото до вдлъбнатинката на талията, дълга, нежна ласка.

— Такова богатство — измърмори, заравяйки устни в ямката на шията й, където пулсът започна да бие по-бързо.

Корнелия отхвърли вътрешните си въпроси и неудобството, което ги беше породило. За момента нямаше нужда да узнава нещо повече за него. Тя се протегна морно под ръцете му, докато той започваше да изследва отново тялото й, карайки кожата й да тръпне в предусещане. Това беше само сън, сластен и наситен сън. Никой не гледаше, никой никога нямаше да предположи как лейди Дагнъм някога е прекарала една дълга зимна нощ.

Този път се любиха по-спокойно, не бързаха, за да могат взаимно да се вкусват. Хари се движеше бавно в нея, навлизайки до дъно в тялото й, оставаше там, наблюдавайки лицето й, докато тя застиваше на самия ръб и с широко отворени очи се вглеждаше в неговото лице, надвиснало над нея. Чертите на лицето му бяха смекчени, устата му беше плътна и чувствена, устните — леко разтворени, докато той улавяше реакциите й. Когато навлезе полека в нея, тя си пое дъх, стисна устна със зъбите си и притисна пети към стегнатото мускулесто седалище.

Той устоя на нейната настойчивост, целуна ъгълчето на устата й, отдръпна се още веднъж, изпитвайки я.

Тя изви гръб, седалището и бедрата й се стегнаха, вътрешните й мускули го обхванаха и го задържаха дълбоко в нея.

Той плъзна ръка помежду им и я докосна там, където бяха свързани, и тялото й подскочи под неговото. Тя отметна ръце над главата си, движейки повдигнатите си хълбоци около твърдата плът, заровена дълбоко в нея, надигаше се нагоре към галещия я пръст, не знаейки коя част от него предизвиква това великолепно усещане, което й се искаше да чувства вечно.

След броени сладки мигове приливът на наслада накара сълзи да бликнат в очите й, тя усещаше вкуса на кръвта в устата си, там, където беше прехапала устната си, за да се сдържи да не изкрещи от блаженство срещу нощния вятър.

Хари плъзна ръце около нея, притисна я към себе си, сякаш искаше да съедини всеки инч от телата им, от лъщящата им от пот кожа, и зарови уста в косата й, за да сподави собствените си викове.

Стовари се на леглото до нея, привлече я да легне настрани до него и затвори очи, сърцето му бумтеше, червена мъгла плуваше под клепачите му. Почувства я как се унася в сън, тялото й се отпусна, единият й крак почиваше напряко върху бедрата му, усещаше тежината на главата й на гърдите си.

Но трябваше да я остави. Различаваше слабата сива светлина на зората. Но колко време беше останал тук, забавлявайки се с вдовицата? Вдигна глава, като се опитваше да не я събуди, и се взря в часовника на полицата над камината. Пет часът. Прислужниците щяха да се събудят всеки момент.

Нел изглеждаше мъртва за света. Той отмести крака й от бедрата си, задържа внимателно главата й, докато се измъкваше изпод нея, и леко я положи на възглавницата. Тя не помръдна, издълженото й бяло тяло блестеше в мрака.

Очите му се стрелнаха към кутията за ръкоделие. Сега, докато тя спеше, сега беше добрата възможност.

— Хари? — Тя вдигна глава от възглавницата. — Къде отиваш?

— Почти съмна, скъпа. — Наведе се да я целуне. — Сега те — оставям, защото камериерката ти ще ме намери тук, когато ти донесе шоколада.

Корнелия се надигна сред възглавниците и се засмя тихо.

— Каква камериерка? Няма такова нещо в тази къща.

— Все пак трябва да тръгвам.

Наведе се, за да събере разхвърляните си дрехи, и ги намъкна. После се приближи към прозореца и го вдигна. Преметна крак над перваза и се обърна, за да я погледне. Сега тя седеше напълно изправена в леглото.

— До следващия път, скъпа — обеща той тихо.

Хвана се за водосточната тръба, увисна за секунда, после се залюля настрани и изчезна.

Корнелия скочи от леглото и изтича към прозореца. Подаде се навън и го загледа как сръчно слиза, как меко тупва на земята в цветната леха.

— Как ще минеш през стената? — прошепна тя.

Но дори да я беше чул, той реши да не отговаря. Тя го загледа как се стрелва през градината, докато светлината се усилваше с всяка изминала минута. Подскочи към един нисък клон на едно ябълково дърво и го дръпна надолу. После възседна стената и след секунда изчезна.

 

 

Корнелия затвори тихо прозореца. Тялото й още тръпнеше и тя остана за минута така, прокарвайки ръце по него, припомняйки си докосванията, които я бяха съживили след толкова време. И дори със Стивън… но прогони мисълта. Такова сравняване би било нелоялно. Съпругът й беше нежен любовник, но тя предполагаше, че е доста неопитен. Не знаеше как да възбуди партньорката си, а тя не знаеше какво да очаква, така че двамата се задоволяваха с това, което споделяха. И то им беше донесло деца. Нейните деца, сега само нейни. Не можеше да ги загуби.

Паника затъкна за миг гърлото й. Тя я преглътна, дишайки дълбоко. Удоволствието й от изминалата нощ започна да избледнява. Зад вратата й вече се чуваха несъмнените звуци на събуждаща се къща. Плач откъм детското отделение, възбудено кучешко джавкане, звукът от предната врата.

Очите й се спряха на нещо бяло на пода. Нощницата й пред огъня. Взе я, разтърси я и за миг отново почувства разкоша на отминалата нощ, усещайки как лепне вътрешната страна на бедрата й, леката болка между краката, прекрасната наслада от добре използваното тяло.

Навлече нощницата над главата си и отиде към гардероба, за да потърси пеньоара си. Беше време да се облече за деня.