Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (21)

20

— Ще се къпя — обяви решително Корнелия след вечеря.

— Искам да си измия косата и да се понакисна пред огъня в стаята си.

— Звучи толкова привлекателно — каза Аурелия — Уморих се от това къпане с гъба. Не е никакво къпане, човек не се чувства наистина чист след него. Днес е твой ред, Нел, утре съм аз.

— Съгласна. — Корнелия стана от масата. — Ще отида в кухнята да видя колко помощници ще мога да осигуря за водата.

— Там са Хестър и новото момче за всичко — каза Ливия.

— Предполагам, че Лестър го няма. Мисля, че си отива у дома за през нощта, където и да е това.

— Беше тук снощи — каза Аурелия. — Слязох в кухнята да стопля малко мляко за Франи, а той седеше до огъня с крака на решетката и четеше „Морнинг Поуст“.

— Е, да се надяваме, че и днес ще бъде тук — заяви Корнелия, отправяйки се към вратата. — Поради някаква причина имам абсолютна вяра в способността му да постига чудеса, дори толкова трудни като занасянето на достатъчно топла вода на горния етаж, за да се напълни онази медна вана.

И наистина Лестър седеше пред огнището с халба бира до лакътя си, вдигнал крака на решетката и с вестника в ръце. Като че ли се изненада, когато Корнелия влезе в кухнята.

— Милейди? Трябваше да позвъните.

— Всички знаем, че това домакинство не се управлява по обичайните начини, Лестър — отвърна Корнелия, оглеждайки се. — Сам ли сте?

— Господин Маркъм и жените се прибраха в стаите си. Ние с Хестър и младия Джеми вечеряхме в килера, госпожо — обясни Лестър. — Сега Хестър ще дойде в трапезарията да раздигне. Ако има нещо, което искате да се направи сега, аз мога да го свърша.

— Да, всъщност има — каза Корнелия. — Искам да се изкъпя в стаята си, Лестър. Мислите ли, че има достатъчно гореща вода?

— Има много, госпожо — каза той, оставяйки настрана вестника си. — И няма да отнеме повече от половин час да се стопли още един котел.

Махна към котела, който вече пускаше пара над огъня.

Скоро след като Корнелия се върна в стаята си, Хестър дойде с медната вана, която постави върху дебели чаршафи пред огъня. След като разбута въглените и те се разгоряха, прислужницата каза:

— Дръпнах завесите, да не става течение, милейди.

Корнелия погледна към прозореца, където висяха завеси от тежко тъмночервено кадифе.

— Благодаря, Хестър.

Прислужницата излезе, след като си свърши работата, и Корнелия се приближи към прозореца, плъзвайки се зад завесите, за да погледне навън към тъмната градина. Къде е той?

Усети тръпка на предчувствие. Хари не беше някакво обикновено лондонско конте. О, можеше човек да го помисли за такъв, но у него имаше стомана. Нещо опасно ли прави? Да не е ранен?

Почукване на вратата я накара да излезе иззад завесите точно когато Лестър влезе с две кани, пускащи пара. Изля водата във ваната, нищо в изражението му не показваше съчувствието, което изпитваше. Беше видял как тя изскача иззад завесите. Нямаше представа кога виконтът ще излезе от таванския си кабинет, където седеше вече три дни, разгадавайки един мъчен руски шифър, и дори да знаеше, нямаше да го каже на дамата.

— Ще искате ли Хестър да ви помага, госпожо?

— Не, благодаря. Само донесете достатъчно вода — каза тя, отваряйки една кедрова кутийка на тоалетката.

В нея имаше тензухени кесийки със суха лавандула и розмарин, шишенце с вода от портокалови цветчета и калъпче сапун, ароматизиран с върбинка. Можеше тази вечер да няма любовник, но поне имаше възможността да се наслади на друг вид чувственост.

Още две идвания на Лестър осигуриха напълването на ваната; други три кани стояха в камината, топлени от огъня. Корнелия най-после остана сама. Пусна кесийките във водата, където ароматните треви щяха полека да се напоят. Щеше да вземе водата от портокалови цветчета, когато дойдеше ред да плакне косата си.

Съблече се, внезапно нетърпелива, внезапно ядосана. Той нямаше право да изчезва, без да каже и една дума. Не и ако нещо ужасно не се беше случило, за да причини отсъствието му. Тя нищо ли не означава в живота му?

И защо я беше излъгал? Защо беше тази нелепа история за децата, останали без майка? Защо изобщо се интересуваше от тази къща. О, хубаво би било да мисли, че той я е видял случайно, влюбил се в нея… просто любов, не страст… и е измислил този план, за да получи достъп. Но писмото от адвоката с предложението беше дошло при Ливия в Рингууд. Много преди виконт Бонъм да беше видял жената, която най-напред беше помислил за кухненска прислужница.

Корнелия влезе във ваната и се отпусна във водата, вдигайки колене, за да подпре стъпалата си на отсрещния ръб, и водата плисна над гърдите и раменете й. Мразеше загадките, но още повече мразеше да си играят с нея. А сега й се струваше, че Хари си е играл с нея още преди да се бяха срещнали.

Разочароването я заля като мръсна, мазна помия и тя посегна към сапуна с върбинка.

 

 

Десет минути по-късно Хари стоеше в градината, гледайки към къщата. Знаеше къде е прозорецът на Корнелия, но тази вечер той представляваше черен квадрат. Беше затворен, завесите плътно придърпани. Можеше да се покатери по водосточната тръба и да се надява да я събуди от дълбокия й сън.

Тя можеше да стои на прозореца и да гледа за него, помисли с леко негодувание. Нима не й е липсвал? Но той знаеше, че това е неразумно, и ако не беше толкова изтощен, никога нямаше да бъде така неразумен. Но я желаеше. Сега.

Лестър беше в къщата. Но също толкова вероятно там беше и Маркъм със страшната късоцевка, а и мълчаливите близначки. Спомни си, че Лестър му беше споменавал и за други прислужници.

Тръгна през градината крадешком, като котка, излязла на лов, придържайки се към стената на къщата, и стигна стъпалата, които водеха надолу към задната врата за сутерена на прислужниците. Видя ивица светлина под долната страна на вратата в дъното на тъмните каменни стъпала. Някой още стоеше в кухнята и той се надяваше това да е Лестър. Както беше инструктиран, докато Хари отсъстваше, Лестър трябваше да внимава за всякакви непредвидени случки през нощта.

Хари сви ръце около устата си и издаде тих звук. В тишината отекна вик на кафява сова. Той изчака две секунди, после повтори сигнала. Ако Лестър беше достатъчно близо, за да го чуе, щеше да разпознае повикването на виконта.

След като няколко минути се напрягаше да чуе нещо в тъмното, без да чуе нищо, Хари повтори двойния сигнал. Но този път след минута чу стърженето на резетата долу в тъмнината и отварянето на кухненската врата.

Лестър се огледа бързо, после затвори вратата зад себе си и се изкачи по стъпалата към градината.

— Нещо не е наред ли, милорд? — запита тихо.

— Да, дяволите да те вземат — отвърна нетърпеливо Хари, също с тих глас. — Прозорецът на лейди Дагнъм е затворен и тъмен.

Лестър сподави една усмивка.

— Нейно благородие се къпе, сър. Пред огъня в спалнята си.

Хари не сподави собствената си усмивка.

— О, така ли? Добре, вкарай ме вътре, Лестър.

— Да, сър. Другите дами отидоха да спят, затова ще отворя прозореца на библиотеката. Можете да кажете, че сте го намерили открехнат и сте се вмъкнали.

— Ами онези проклети кучета?

— Те са горе с лейди Ливия. Разбира се, ако ви чуят в коридора, ще вдигнат врява, а те не пропускат нищо — добави Лестър мрачно. — И стоножка да пропълзи, ще я чуят.

Хари помисли малко, после изрече решително:

— Ще прибегнем до хитрост. Лъжлива тревога.

Лестър кимна с разбиране.

— Дайте ми две минути да подготвя прозореца на библиотеката, сър, и после стойте там, докато отида горе и разлая кучетата. Вратата на лейди Дагнъм е третата по коридора отляво.

Изчезна отново в сенките на сутерена. В кухнята за миг блесна светлина, после отново всичко стана черно.

Хари се върна крадешком в градината, все така прилепен към стената на къщата, и стигна до прозореца на библиотеката, точно под този на Корнелия. Чу слабо изскърцване отвътре, докато Лестър издърпваше резето, после прозорецът се отвори.

Хари скочи на перваза и се вмъкна в тъмната стая, тупвайки беззвучно на килимчето. Лестър кимна, затвори прозореца също толкова тихо, колкото го беше отворил, и се отдалечи към вратата за коридора в далечния край на помещението.

Хари се промъкна към вратата и се долепи до стената зад нея, ослушвайки се. След минути отекна трескаво джавкане. Някъде горе се отвори врата и той дочу гласове. Разпозна гласа на Ливия, после по-плътния глас на Лестър. Не чуваше какво казва той, но явно излагаше причина за присъствието си на горния етаж — такава, каквато не би накарала никого да се усъмни, ако кучетата отново се разлаят.

Вратата пак се затвори и джавкането продължи, макар и заглушено.

Хари се измъкна от библиотеката и хукна към стълбището. Стигна горе за секунди, търсейки сенките на площадката на горния етаж и коридорчето, извеждащо от нея.

Лестър го чакаше и веднага щом го видя, се прокашля високо. Кучетата отново се разлаяха, но този път не се отвори никаква врата, чу се само леко раздразненият глас на Ливия, която ги успокояваше, казвайки, че това е само Лестър.

Хари вдигна ръка към Лестър в безшумен поздрав и прелетя коридора, отмина вратата на Ливия и спря пред тази на Корнелия. Хвана дръжката и тихо я обърна. Вратата се отвори и той се стрелна вътре, затваряйки я внимателно зад гърба си.

— Е, ако това не е най-съблазнителната гледка — измърмори той, застанал с гръб към вратата и взрян във видението пред себе си.

Корнелия се надигна рязко във ваната и се взря смаяна в него.

— Как влезе, за бога? Ти ли разлая кучетата?

— Е, това не е особено любезно като за добре дошъл — каза той, посягайки зад себе си, за да обърне ключа в ключалката.

— Как влезе? — повтори тя, гледайки го внимателно, докато той прекосяваше стаята, за да стигне до огъня.

— Един прозорец долу не беше зарезен. Успях да го отворя…

— О — каза той. — А някой от твоите прислужници разлая кучетата и аз се промъкнах под прикритието на тяхната врява.

Корнелия не беше сигурна, че вярва на това. Всичко беше много удобно.

— Къде беше?

Той се наведе над ваната и я целуна по устата.

— Прекалено много въпроси, Нел. Сега съм тук. — Премести устни към влажното й чело и облиза капчиците от веждите й. — Имаш чудесен вкус. И косата ти мирише възхитително.

— Което е повече, отколкото мога да кажа за вас, сър — отвърна тя; думите й странно противоречаха на ленивата чувственост на гласа й и на дълбоките сини езера на очите й, които като че ли го поглъщаха. — Изглеждаш така, сякаш не си спал цяла седмица, или не си се и къпал пак толкова.

— Сигурно защото е вярно — каза той, докато се изправяше. — Но мога да поправя поне един от тези пропуски.

Започна да се съблича.

— Не можеш да влезеш тук — протестира тя. — Няма достатъчно място.

— О, ще се изненадаш — отговори той, седнал на ръба на леглото, за да събуе обувките и чорапите си. — Така е по-добре. — Изправи се, вече гол. — Сега поместете задничето си, госпожо.

Корнелия протестира със смях, но се дръпна и той влезе срещу нея във ваната. Водата плисна над ръба й и върху дебелите чаршафи, когато той се отпусна долу, подпъхвайки крака под седалището й, докато се спускаше още по-дълбоко във водата.

— Виж какво направи на пода — упрекна го тя, докато се местеше, увеличавайки при това наводнението.

Пръстите на краката му се плъзнаха по места, където не би следвало да бъдат; и възраженията й утихнаха в нежен стон на наслада.

Хари се усмихна, навеждайки се напред, за да обхване в дланите си влажната пълнота на гърдите й. Започна да си играе със зърната й, наблюдавайки лицето й.

— Ах, колко ми липсваше, любов моя.

— Бях тук — каза тя, облизвайки устни, докато зърната й се надигаха и се втвърдяваха под ласките на пръста му. — Ти къде беше?

Сега във въпроса нямаше жило и тя загуби интерес към отговора, поне за момента.

Хари премести ръце към талията й и дръпна тялото й върху своето, а главата му се отпусна назад върху ръба на ваната. Корнелия го възседна, вече без да обръща внимание на водата, която попиваше в подгизналите чаршафи. Подпря се на колене и го пое в себе си.

Хари изстена и замря.

— Не мърдай, любов моя, точно сега не мога да се въздържа, като пубертетче съм.

Корнелия се усмихна, наслаждавайки се на мига на властта си. Знаеше, че може да го изхвърли над ръба дори с най-леко движение. Усети пулсирането на пениса му дълбоко в себе си. Наведе се напред и го целуна, слабините й се притиснаха към корема му. Това беше достатъчно.

Собствената й наслада този път дойде изцяло от неговата, от усещането за тази смайваща женска власт. Тя се отпусна на пети и плъзна поглед по дължината на тялото му. Изглеждаше отслабнал, уморени бръчки се впиваха около потъналите му в черни сенки очи.

— Какво си направил със себе си? — запита тя, прокарвайки ръце по гърдите му, докато го целуваше по очите. — Станал си кожа и кости, любов моя.

Вместо отговор той хвана талията й и я отмести от себе си.

— Има ли още гореща вода? Стана студено.

Корнелия прие, че за момента няма да получи никакви отговори.

— Има още една кана. Използвах остатъците в другата, за да си изплакна косата.

Стана и излезе от ваната, пръскайки дъжд от капки. Една кърпа се топлеше на решетката пред огъня и тя се уви бързо в нея, усещайки студения въздух върху мократа си кожа. Взе другата кана и изля съдържанието и върху главата му.

Хари не очакваше това и изфуча възмутено и изненадано, когато водата го обля.

— Като си започнал, можеш си измиеш и косата — каза тя, подхвърляйки му сапуна, който стоеше на пода до ваната.

Той прие съвета и Корнелия се изсуши, преди да облече дебелия си нощен пеньоар. Седна на раклата при долната част на леглото и го загледа как се мие. Въпросите гъмжаха в главата й, тя знаеше, че трябва да подходи внимателно. Чувстваше, че трябва да има право да му задава въпроси, но инстинктивно знаеше, че Хари не й е дал това право. Но тя във всички случаи щеше да му ги зададе.

— Кърпа — заповяда той, ставайки, и щракна привидно заповеднически с пръсти.

— На вашите услуги, сър — каза тя, отправяйки още един дълъг, изпълнен с копнеж поглед към тялото му.

Той беше прекрасен образец на мъж, реши тя. Висок и слаб, мускулест, без това да се набива на очи, силата му беше по-скоро загатната, отколкото изложена на показ. Тънката му талия, тесният ханш, силата на мощните, но също така стройни бедра го правеха да изглежда като атлет.

— Нел, замръзвам — оплака се той. — Много ми е приятно да ти представям такава картина на мъжка красота, но онази част от моята анатомия, която би трябвало да те интересува повече от всичко, се сбръчква от студ.

Корнелия се засмя.

— О, няма да допуснем това — каза тя, донасяйки още една затоплена кърпа от решетката. Метна я на раменете му, преди да отиде да се зарови в гардероба. — Тук някъде имам още един халат. Може да е поизяден от молци, но ще свърши работа… а, да, ето го. — Размаха победоносно един кадифен халат. Подръпна със съмнение разръфания колан. — Сигурно ще ти бъде малко къс.

— Според мене това ще е най-малкият от проблемите му — каза Хари, оглеждайки дрехата с подозрение. — Ако не възразяваш, ще се задоволя с една суха кърпа.

— О, чудесно.

Корнелия взе друга кърпа от отделението за бельо и му я подаде.

Той я закрепи здраво около талията си и загледа безпорядъка пред огъня.

— Мисля, че ако сложа тези мокри чаршафи във ваната и преместя всичко в някой ъгъл, няма да бъде толкова разхвърляно.

— Обвинявай себе си за тази каша — каза Корнелия. — Ако не беше настоял да споделиш ваната ми.

— Ах, но споделянето не беше ли приятно? — възрази той, хващайки я за ръката, и бързо я дръпна към себе си, така че тя се озова плътно притисната към голите му гърди.

Той повдигна брадичката й, прокарвайки върха на пръста си по устата й, а живите му зелени очи блеснаха като светулки, когато й се усмихна.

— Със сигурност беше — каза тя. — Струваше си мокрия под.

— Добре, тогава ще ми намериш ли нещо за ядене и чаша вино или коняк, или каквото и да било, докато се опитам да подредя тук?

— Гладен ли си?

— Прегладнял — каза той. — Не помня кога ядох за последно.

Корнелия реши въпреки този увод да остави въпросите си за по-късно.

— Връщам се след десет минути.

Чу как Хари заключва вратата след нея и се усмихна леко. Той, разбира се, не знаеше, че тайната им вече не е тайна, поне за приятелките й. Но може би беше добре да бъдат предпазливи, помисли тя. Ливия и Аурелия не бяха единствените обитатели на къщата. Това, което не знаеше, разбира се, беше, че Лестър бдеше никой да не се приближава до спалнята й, докато виконт Бонъм е вътре.

Корнелия слезе до кухнята по задното стълбище, мислейки как да оправдае присъствието си там по това време на нощта. Единственият човек в кухнята беше Лестър, все още седящ пред огъня с бирата и вестника си.

Той скочи на крака, когато тя влезе.

— Какво мога да направя за вас, милейди?

— О, нищо, Лестър, благодаря. Поради някаква причина съм гладна. — Приближи се към килера. — Мисля, тук имаше пай с телешко и шунка. Кой знае защо ми се дояде точно това.

— Да, милейди — изрече тържествено Лестър. — Ще ви донеса поднос. Малко хляб и сирене ще искате ли?

— Ъ-ъ, да, може би, благодаря — отвърна тя, отново питайки се какво ли може да си е помислил за нея, щом иска толкова много храна, след като беше вечеряла съвсем задоволително само преди няколко часа.

Намери пая с телешко и шунка, помисли да отреже едно голямо парче, но реши да вземе целия пай. Коричката изглеждаше толкова апетитна, а Хари изглеждаше така, сякаш имаше нужда от солидно охранване.

— Ще искате чаша кларет, за да преглътнете това, смея да кажа, госпожо — забеляза Лестър, докато слагаше хляб и сирене на един поднос и вземаше пая от ръцете й.

— Е, да, сега, като споменахте, това би било чудесно — каза Корнелия. — Но мисля, че трябва да отворим нова бутилка.

— Веднага, госпожо. — Лестър взе една бутилка от стойката и извади запушалката. Сложи бутилката и една чаша на подноса при храната. — Ще ви го занеса.

— Не, не, мога да се справя, Лестър. — Тя побърза да вдигне подноса. Беше неудобен и тежък. — Ще се кача по задното стълбище, ще стане по-бързо.

— Знаете ли какво, госпожо, защо да не ви помогна, да го занеса до горе — предложи Лестър, гледайки с лека тревога как съдържанието на подноса се приплъзва и опасно нарушава равновесието му.

Това нямаше да навреди, помисли Корнелия, предавайки товара си с благодарствени думи. Тръгна пред Лестър нагоре по задното стълбище, питайки се как е успял да стане толкова незаменим в къщата. Дори Маркъм понякога му се подчиняваше и със сигурност не възразяваше срещу присъствието му.

Когато стигнаха горе, тя взе от него подноса и му благодари шепнешком. Лестър остана на горното стъпало, наблюдавайки леко неувереното й, но поне безшумно придвижване по коридора. Когато тя стигна до вратата, я бутна с босия си крак и вратата веднага се отвори. Едва тогава Лестър се върна при вестника си.

— А, сега това изглежда като истински празник за един мъж — изрече оценяващо Хари, докато поемаше подноса от нея. — Има само една чаша.

— Е, Лестър беше в кухнята и нямаше как да оправдая две чаши.

— О, предполагам — промърмори усмихнат Хари. — Можем да си я делим.

Той остави подноса на масата.

Корнелия огледа изненадано спалнята си. Остатъците от банята й бяха изчезнали, стаята беше в ред, дори разхвърляните дрехи на Хари бяха акуратно поставени на раклата при долната част на леглото.

— Какво направи с ваната?

— Зад паравана на камината е — каза той, режейки от пая.

Параванът, който обичайно предпазваше седящия пред огъня, сега стоеше в един от ъглите на стаята.

— Добър домакин става от тебе — каза Корнелия, докато сипваше виното.

Хари седна на стола до масата и отхапа голяма хапка от пая. Корнелия седна до огъня и отпи от виното, преди да му подаде чашата. Цели минути минаваха, без двамата да кажат нещо, докато Хари ядеше с апетита на човек, умиращ от глад. Довърши пая и обърна вниманието си към хляба и сиренето. Най-накрая подносът се опразни и той въздъхна заситен.

— Баня и храна… вече пак съм цял. — Стана и се протегна с наслада, преди да се обърне към Корнелия, протягайки подканващо ръце. — Ще преминем ли към леглото, госпожо?

Корнелия се поколеба. Искаше отново да се любят, сякаш не можеше да се насити на тялото му, но умът й най-накрая взе връх и заяви независимостта си в тази работа. Тя не можеше… нямаше да… да се даде отново, без да получи някакво обяснение за лъжите му.

Той я погледна недоумяващо, все още разперил ръце, докато тя седеше неподвижно.

— Какво има, Нел?

Ръцете му се отпуснаха. Изглеждаше спокоен, но напрежението в стаята би могло да реже диаманти.

— Семейни работи ли те държаха извън града? — запита тя, сключила леко ръце в скута си. — Нещо свързано с останалите без майка племенници и племеннички, може би?

Очите му се присвиха и той леко се залюля на пети. Ядосан на глава.

— Можех да допусна, че това ще ми се върне и ще ме ухапе.

Значи нямаше да отрече. Корнелия почувства известно облекчение.

— Но защо трябваше да ми наговориш такива очевидни лъжи? Разбира се, сигурно си знаел, че по някое време това ще се разбере. Наистина ли ме мислиш за толкова простодушна, толкова наивна, че да приемам на вяра всичко, което ми се казва?

— Не — каза той. — Но забравяш, скъпо момиче, че когато ти казах тази малка неистина, нямах представа, че ще ме омаеш така. Тогава за мене нямаше никакво значение дали си ми повярвала.

Корнелия се замисли. Имаше смисъл, но не обясняваше нищо.

— А защо толкова искаше тази къща?

Той я погледна мрачно.

— Не мога да ти кажа, скъпа.

— О. — Тя приглади гънките на пеньоара си, загледана в пръстите си. — Предполагам и че не можеш да ми кажеш защо понякога изчезваш с дни и се връщаш като ходещ труп?

— Не мога — потвърди той.

— И трябва да се задоволя с това? — Тя поклати глава. — Съжалявам, Хари. Не мога. Трябва да ми дадеш нещо, ако трябва да продължим. — Погледна го право в очите. — Искаш ли това… това, което имаме с тебе… да продължи?

Той се приближи бързо, коленичи пред нея и пое ръцете й в своите.

— Повече, отколкото съм искал каквото и да било друго в живота си — призна той, поднасяйки ръцете й към устните си.

Тя усети как лошото чувство се стапя, но въпреки това той трябваше да й даде нещо — нещо, което да изгради някакво интимно доверие помежду им. Да й даде нещо от себе си, което да стига по-дълбоко от очарователния мъж, от невероятно чувствения любовник, от загрижения приятел. О, тя вярваше, че той наистина е всичко това, но искаше и малък дял от душата му.

— Дай ми нещо — повтори тя тихо.

Той пусна ръцете й и отново се изправи. Беше живял толкова дълго от ума си, обитавайки сенчестите ъгълчета на разузнаването, че не знаеше как да й даде дори искрица светлина. Но знаеше със сигурност, че ако й откаже сега, ще я изгуби.

Заговори колебливо.

— Ако ти напомня, че Англия е в състояние на война, това ще бъде ли достатъчно?

Тя го погледна стреснато.

— Войник ли си?

Той поклати отрицателно глава.

— Не е каквото имаш предвид.

Обърна се с гръб към нея и се приближи към дрехите си на раклата.

— Не — каза Корнелия. — Не си отивай.

Погледна я отново.

— Няма да кажа нищо друго, Нел. И трябва да вярвам, че и ти няма да кажеш нищо от това.

— Разбира се, че няма.

Стори му се шокирана.

— Много сте близки с приятелките ти — изтъкна той.

— Да — потвърди тя. — Сега и те знаят за връзката ни. Но няма да предам доверието ти. Никога не бих го направила.

Той кимна.

— Вярвам ти. Сега свършихме ли, Нел?

Тя се изправи полека.

— Почти. Отговори ми само на още един последен въпрос. Опасно ли е това, което правиш?

Той се засмя и поде уклончиво:

— Не и ако се върши както трябва. Сега ужасно много имам нужда от това легло и от теб. И така, пак питам, свършихме ли с това?

Изборът й беше ясен и прост. Да приеме малкото, което й беше дал, или да откаже да приеме самия Хари. Кимна и пристъпи към него.