Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (24)

23

Хари влезе в бурята един час по-късно. Предната врата беше отворена и той не си даде труда да почука, а я бутна и влезе в преддверието. Веднага разбра, че нещо не е наред. Почти подушваше паниката във въздуха.

Дейзи, бавачката, представляваше потънала в сълзи купчинка на стъпалата, двете момиченца плачеха до нея. Една пепелява Линтън ругаеше плачещата Дейзи с глас, изострен до истерия. Близначките, по изключение показващи някакви чувства, се опитваха да успокоят децата с кейк, докато Маркъм стоеше, очевидно изпаднал в недоумение, от едната страна на групичката и си мърмореше нещо.

— Какво става? — запита Хари, като хвърли шапката и камшика си на пейката и започна да сваля ръкавиците си.

— Лорд Стиви — изрече Маркъм с погребален тон. — Такива неща стават. Знаех си, че работите ще тръгнат на зле, след като почина господарката. Това казвах на наша Ейда и наша Мейвис, нали?

Обърна се към близначките, които потвърдиха полугласно.

Хари не отговори. Вместо това тръгна към приемната, където предполагаше, че ще намери жените. Гласът на Корнелия се издигаше над останалите, когато той влезе стаята без официално представяне, но не можеше да разбере какво казва тя. Корнелия стоеше насред стаята с един лист в ръка, лицето й беше каменно, бледо като алабастър, очите й бяха странно празни. На Хари му се стори, че тя се държи само със силата на волята, сякаш всеки момент щеше да се разпадне на хиляди парчета.

— Какво е станало? — Той се приближи бързо към нея. — Какво има, Нел?

Тя го погледна за миг, сякаш не знаеше кой е, после нетърпеливо поклати глава и отново внимателно заразглежда листа, който държеше.

— Трябва да тръгвам веднага — каза тя със странно отчужден глас. — Няма да го наранят, ако отида веднага.

— Отвлякоха Стиви — обясни му бързо Аурелия. — Беше в градинката на площада с Дейзи и момичетата и изчезна. — Безпомощно разтвори ръце. — Няма го, нито следа от него.

— Но после Нел получи това писмо — вметна Ливия. — Пристигна точно преди няколко минути. — Тя се приближи към Корнелия. — Нел, дай да видим писмото. Или поне ни кажи какво пише.

Корнелия сгъна писмото и го пъхна в джоба си, преди да изрече категорично:

— Не. Никой няма да го гледа. Това е моя работа, само моя. Аз ще я уредя както реша. Сега трябва да вървя.

Отправи се към вратата.

Гласът й звучеше неестествено и Хари долови колко малко й трябва, за да се пречупи. Приближи се към нея и нежно я прегърна през раменете.

— Каквото и да е, любов моя, не можеш да се справиш сама. Дай ми писмото.

Тя се дръпна от него и изрече яростно:

— Това няма нищо общо с тебе. Семейна работа е.

— Разбирам — каза той нарочно спокойно. — Но въпреки това мога да ти помогна. Искам да ми дадеш писмото.

Тя се взря в него.

— Как би могъл да ми помогнеш? Някой отвлече детето ми. Не разбираш ли? Знам какво трябва да направя, за да си го върна, и точно това ще направя. Само аз, никой друг не може да се замесва. Сега се пази от пътя ми, Хари.

Тя се опита да мине покрай него, но той остана на място и отново я хвана за раменете.

— Нел, дай ми писмото. Веднага. — Гласът му прозвуча почти сурово, трябваше да мине през бронята, която й пречеше да вижда нещо друго, освен изчезването на детето. — Няма време за губене. Трябва да видя какво искат да направиш.

Сега тя го погледна, внезапно осъзнала нещо, а в синия й поглед проблесна враждебност и недоверие.

— Какво знаеш?

— Повече, отколкото си мислиш — отвърна той мрачно. — Сега ми дай писмото. — Повелително щракна с пръсти. Обърна се към мястото, където Аурелия и Ливия стояха, втренчени в него. — Оставете ни.

Беше команда, която те не биха си въобразили, че могат да пренебрегнат. Това не беше мъжът, когото познаваха. Това превъплъщение на виконт Бонъм беше почти застрашително. Без да кажат и дума, двете излязоха от приемната.

— Веднага — каза Хари. — Писмото, Нел.

Тя се почувства вцепенена, безсилна да му се противопостави. Но все пак протестира.

— Ще го наранят, ако го покажа на някого.

— Това няма да стане, любов моя. — Сега гласът му беше нежен и ласкав. — Няма да го допусна. Сега ми се довери и ми го дай.

Протегна ръка.

Тя бръкна в джоба си, извади писмото и му го подаде, без да знае защо му вярва, но знаеше, че му вярва.

Хари прочете съдържанието на писмото с един бърз поглед. Устата му се изпъна, ноздрите пламнаха в изблик на гняв, колкото към самия него, толкова и към идиота Найджъл Дагнъм.

Трябваше да е работа на Дагнъм, макар той да беше само оръдие в много по-голяма игра. Беше покъртително аматьорско, но Корнелия нямаше да види това. Как да го види, когато мислеше само за едно — че детето й е в опасност? Как смееше този глупав, себелюбив, слабоумен тъпанар да причини тази мъка на Корнелия.

Върна й писмото.

— Остави това на мене, Нел. Просто стой тук, не излизай от къщата. Разбираш ли? — Погледна я втренчено, видя проблясъка в очите й, решителната линия на устата й. — Говоря сериозно. Стой тук и ме чакай. Ще върна Стиви, обещавам.

Не можейки да понесе неподвижността й, ужаса и объркването в очите й, той я притисна към себе си и я целуна силно по устата, задържа я здраво, опитвайки се да предаде от собствената си сила на внезапно станалата крехка фигура в ръцете му.

Тя му позволи да я целуне, но сякаш не усещаше устните му върху своите. Остана неподвижна в ръцете му, после го отблъсна.

Той отстъпи, поглеждайки я неуверено. Не знаеше дали го е чула. И дори да го беше чула, дали щеше да последва нарежданията му. Но нямаше време за губене. Той трябваше да стигне до детето преди господарите на Дагнъм. Беше сигурен, че Найджъл няма да нарани детето, но Найджъл беше марионетка, оръдие. А онези, които го използваха, нямаше да дадат и пукнато пени за здравето и благополучието на едно петгодишно момче. Ако Корнелия вземеше нещата в свои ръце, само щеше да попречи, да се изложи на опасност също като детето.

Той се обърна и излезе от приемната. Живата картина в преддверието се беше променила, само Маркъм и близначките стояха пред най-долното стъпало в някакъв свойски разговор.

— Къде е Лестър? — запита Хари, когато стигна до входната врата.

Те не изглеждаха особено изненадани от въпроса.

— Излезе, след като дойде писмото — осведоми го Маркъм.

Лестър сигурно беше тръгнал след куриера и щеше да го настигне достатъчно скоро. Хари взе шапката и камшика си и излезе от къщата. Както очакваше, Лестър се появи тичешком от далечната страна на площада.

— Надявах се да бъдете наблизо, милорд — каза той, леко задъхан. — Хванах момчето, но то не знаеше нищо, каза, че някакъв човек му дал писмото и едно пени да го занесе в къщата.

— Къде са му го дали?

Сега Хари държеше юздите на коня си, готов да се метне на седлото.

— На няколко преки оттук — каза Лестър. — Прочетохте ли го?

— Да. — Хари кимна, мятайки се на гърба на Пърсиъс. — Държат момчето в една кръчма на Грейс Ин Роуд, поне така предполагам. Мисля, че не му е дошло на ума да го скрие на друго място, не там, където очаква откупа. Кръчмата е „Хрътката“. Ела там след мене. Може да трябват двама души, ако той е получил подкрепления.

— След вас съм, сър.

Хари вдигна ръка в знак, че е разбрал, и подкара Пърсиъс в тръс.

 

 

Детето се бореше срещу задушаващите гънки на одеялото. Един глас, познат глас, му каза, че всичко ще бъде наред, само да лежи мирна и да бъде добро момче. Одеялото се вдигна и той отвори уста, за да извика. Преди да успее да издаде и един звук, една лъжица се пъхна между устните му и устата му веднага се изпълни с отвратителна течност, от което той започна да се дави и да плюе. Чу отдалече същия глас, успокояващ, да му казва, че всичко ще бъде наред. Скоро ще види мама.

 

 

Корнелия изчака, за да се увери, че Хари е напуснал къщата, преди да прочете отново писмото. Беше грозно написано, с правописни грешки, но посланието беше еднозначно.

Ако искаш да видиш пак момчето, донеси напръстника с писаното на него в „Хрътката“, на Грейс Ин до утре сутрин. Не казвай на никой иначе зле.

Откъде тези хора знаеха, че тя има напръстник? Ами ако не го беше намерила в съда с брашното? Корнелия потръпна, усети едновременно горещина и студ. Защо напръстника?

Но какво значение имаше? Те искаха напръстника. И той беше у нея. Тя отвори кутията си за ръкоделие и го извади, заобръща го, опитвайки се да разгадае гравираното. Не й изглеждаше като някакъв надпис, макар че в бележката го описваха точно така. Ами ако това е друг напръстник?

Не, немислимо беше. Тя го пусна в джоба си заедно с бележката и побърза нагоре, за да вземе наметката си.

Аурелия и Ливия чакаха в преддверието, когато тя излезе от приемната. Аурелия беше отпратила плачещите деца и обезумелите им бавачки в детското отделение и в преддверието се беше възцарила мистериозна тишина.

— Корнелия, какво можем да направим?

Аурелия протегна ръка към нея, докато тя я отминаваше на път към стълбите.

— Нищо… нищо, Ели. — Гласът й беше нетърпелив, отчаянието й личеше ясно. — Моля ви, просто ме оставете да вървя.

Аурелия отстъпи, разменяйки безпомощен поглед с Ливия, и Корнелия се затича нагоре.

Когато стигна в спалнята си, спря, принуждавайки се да мисли ясно, да успокои бързото си и плитко дишане. От какво щеше да има нужда Стиви, когато го намери? Имаше палто и шапка. Линтън нямаше да го остави да излезе от къщата без тях. Щеше ли да бъде гладен, жаден?

Ох, божичко, какво са направили с него?

Сграбчи старата си наметка и се втурна към вратата. Тогава се сети, че няма пари за файтон. Намери чантичката си и хукна надолу, без шапка, косата й се вееше, освободила се от фуркетите.

Мина тичешком покрай приятелките си, които още стояха замаяни при най-долното стъпало, и хукна към входната врата, която още стоеше открехната. Навън, под леденото слънце спря за секунда, опитвайки се да реши къде има най-големи шансове да намери файтон.

Запъти се към Мортимър Стрийт, опитвайки се да сдържа тихото хленчене, предизвикано от паниката, че губи време. Тогава видя един файтон със запретнат дръглив кон, а кочияшът изглеждаше така, сякаш мястото му е по-скоро в затвора Нюгейт, а не тук, в Мейфеър. Но той спря до нея.

— „Хрътката“, на Грейс Ин Роуд — каза тя задъхано, докато отваряше вратата към омазнената, воняща вътрешност.

Кочияшът я изгледа смаяно за миг. Грейс Ин Роуд не беше място, често посещавано от дами от Мейфеър. После изплю на пътя огромна хапка сдъвкан тютюн и плесна с камшика си.

Файтонът потегли с тласък, но Корнелия се задържа изправена на изпокъсаните, петносани възглавници. Въпреки отчаянието си още беше твърде чувствителна, за да си позволи да потъне в дълбините им, които беше убедена, че гъмжат от цели колонии бълхи.

Попипа напръстника в джоба си, стисна го здраво, сякаш беше талисман. И сега, докато нямаше какво друго да прави, нахлуха въпросите, за които не беше имала време. Какво знаеше Хари за тази работа?

Повече, отколкото си мислиш. Чуваше гласа му, докато изричаше това, отново видя студената светлина в яркозеления му поглед. Беше й казал, че ще върне Стиви, но не беше поискал напръстника. Ако отиваше да спасява сина й, защо не взе откупа със себе си? Не че тя щеше да го изпусне от очи, но защо не го беше споменал?

Извади напръстника и отново го загледа в полутъмната, друсаща се вътрешност на вмирисаната карета. Обзе я ледена увереност. Имаше само едно обяснение. Хари е знаел или е предполагал, че това — или нещо подобно — ще се случи. Знаел е за напръстника, знаел е какви тайни крие. И поради някаква причина, въпреки искането за откуп, не го е сметнал за важно. Знаел е и не е направил опит да ги предпази, дори да ги подготви. Стоял е отстрани и е гледал как примката се затяга около тях. А тя се досещаше само за една причина. Било е удобно за целите му да използва малкото домакинство на Кавендиш Скуеър, за да бъде примамка за капана му.

Може би изпадаше в мелодраматизъм, но Корнелия не мислеше така. Знаеше достатъчно за това, което не знаеше за виконт Бонъм, за да бъде сигурна, че той е донякъде отговорен за този ужас. Може би не беше организирал всичко това, но нещо, което беше направил, някакъв пропуск, ако не нареждане, й беше стоварило това на главата.

И само тя можеше да си върне сина.

Корнелия нетърпеливо сграбчи изтърканата кожена лента и се наведе напред, отдръпвайки настрана ивицата кожа, която закриваше отвора на прозорчето. Колко път бяха изминали? Приближаваха ли се? Това беше една част от града, за която тя не знаеше нищо. Мръсна, мрачна улица от къщи с разкривени стени, бордеи, преливащи от мръсотия, неравен калдъръм, по който се друсаше каретата.

Хари мина покрай „Хрътката“, сякаш тя нямаше никакво значение за него, но бързият му оглед установи наличието на тесен проход вляво от постройката, едва отделящ я от полурухналата съседна развалина. Не виждаше признаци на необичайна дейност, никакви указания, че някой наблюдава от кръчмата. Но това не означаваше, че няма очи, които да наблюдават улицата за неочаквани посетители.

Помощта на Лестър би била добре дошла, но Хари реши, че не може да го чака. Измина още стотина ярда надолу по улицата и видя едно хлапе да рита някакъв камък из калта, пръскайки камъните с мръсна вода и неназовими боклуци.

— Ей, ти! — извика Хари с безапелационен тон, момчето замря и вдигна очи към високата фигура, която се приближаваше към него.

— Мене ли викаш, шефе?

То се разтревожи, заоглежда се, явно готово да побегне.

— Да, тебе, ако искаш да спечелиш шест пенса — каза Хари, спирайки коня до него. — Дръж коня ми тук. — Той слезе и се вгледа остро в момчето. — Чуваш ме, нали. Не мърдай оттук. Само го дръж и чакай да се върна. Ясно ли е?

Момчето отново погледна нагоре и надолу по улицата, нервно облизвайки устни. После кимна и протегна ръка към юздите.

— Разбрано, шефе.

Хари омота юздите около мръсната, подобна на граблива лапа ръка и притисна мръсните пръсти към кожата.

— Шест пенса — повтори. — Да си точно тук, на това място, като се върна.

Момчето кимна, но изглеждаше изплашено вместо очаровано от перспективата за бъдещата щедрост. Нямаше нищо дори малко напомнящо благосклонност у този джентълмен и заплахата, макар и неизречена, беше достатъчно ясна за момчето. Неизпълнението на задачата не изглеждаше добра възможност.

Хари го фиксира с остър поглед още една-две секунди, после кимна и се отдалечи към кръчмата.

Лестър още не се виждаше никакъв. Хари се пъхна в прохода до кръчмата. Беше тъмен, широк едва колкото раменете му. Тръгна с рамото напред, отърквайки се о слузестите стени, като се опитваше да не вдишва много дълбоко вонящия въздух.

Проходът извеждаше в мъничък двор с високи стени, с кладенец в средата, зловонен нужник в далечния ъгъл и празни бирени бъчви, натъркаляни безредно по непавираната земя. Хари влезе в двора и огледа задната стена на постройката. Имаше само два прозореца, един над друг, и тясна врата.

Приближи се към вратата и се заслуша. Възбудени гласове, тракане на гърнета и тигани, грачене на подплашено пиле. Нищо неблагоприятно, реши той, посягайки към ботуша, за да извади ножа, който винаги носеше скрит там. Ножът и камшикът за езда бяха единствените му оръжия, но той умело владееше и двете.

Вдигна резето на вратата, после я отвори с такъв ритник, че тя се удари във вътрешната стена. Влезе в малката, задимена кухня с ножа в едната ръка и вдигна заплашително камшика с другата. Обитателите на помещението, една мърлява жена, размахваща черпак, старец, свит на табуретка край отворената пещ, и мъж, който държеше пърхащо пиле за врата, зяпнаха и загледаха нашественика.

— Добро утро — изрече любезно Хари. — Ще бъдете ли така добри да застанете ей там в онзи ъгъл. — Махна с камшика към далечния ъгъл на кухнята до един шкаф, доста далече от вратата, която предполагаше, че води към общото помещение на кръчмата.

Все още зяпнали в него, те се потътриха към ъгъла, без мъжът да изпуска пърхащото пиле.

— Благодаря. — Хари се обърна и бързо спусна тежката греда през вратата, откъдето беше влязъл преди малко, после прекоси кухнята с две големи крачки и затвори другата врата, заставайки с гръб към нея. Не искаше никакви изненадващи посетители в следващите няколко минути.

— Сега, госпожо, може би ще ми кажете още кой е в кръчмата.

Гласът му беше тих, равен и измамно любезен. Устата му се усмихваше, но очите му бяха студени като полярна виелица.

За миг всички останаха да мълчат. Пилето издаде още едно отчаяно писукане и с рефлексивно движение мъжът, който го държеше, му изви врата с ловко и ефикасно усукване на ръцете. Птицата увисна неподвижна.

— Кой друг е в тази сграда? — запита отново Хари и в гласа му вече се долавяше лек резец.

Отговори жената:

— Двама в пивницата и ония горе.

Погледът на Хари се изостри.

— Ония? Колко?

Жената, която като че ли се беше съвзела от изненадата си, запита:

— Това кво ви влиза в работата?

— Влиза, и още как — каза Хари, потупвайки с камшика по ботушите си. — Отговорете ми, ако обичате.

Резецът се заостри.

Жената вдигна рамене и отвърна намусено:

— Не знам точно. Някой път е един, някой път повече. Не зяпам вратата. — Пак вдигна рамене. — Имам си друга работа.

Хари се намръщи и мъжът с пилето побърза да се намеси.

— Плащат редовно за стаята, сър, влизат и излизат, когато си искат. Не питаме нищо, ако плащат редовно.

Хари прие, че е получил цялата информация, до която щеше да стигне. Вдигна резето от вратата, водеща към общото помещение.

— Къде да намеря тази стая?

— Най-горе по стълбите, наляво — отвърна жената, все така намусено.

Хари кимна късо и излезе от кухнята, затваряйки тихо вратата зад себе си. Двамата мъже в общото помещение вдишаха равнодушно очи от халбите с бира, докато той пресичаше стаята, а подметките на ботушите му залепваха за сплъстените стърготини. Не обърна никакво внимание на пиещите и тихо се качи по тясната стълба в онзи край на коридора, който беше най-далече от вратата за улицата.

Когато стигна най-горе, спря пред вратата, която му беше описала жената. Разбира се, щеше да бъде заключена. Колко хора имаше вътре, очаквайки Корнелия да донесе напръстника? Хвърли поглед назад към стълбите, питайки се дали да чака Лестър. Но, от друга страна, отново видя тревожните очи на Корнелия и разбра, че не може да чака. Трябваше да стигне до детето й.

Чу стъпки по стъпалата и се обърна, вдигнал ножа. Едно момиче, на не повече от дванадесет години, спря на стълбите и го зяпна с отворена уста. Нощното гърне в ръката му трепна, заплашвайки да разлее зловонното си съдържание на пода. Хари сложи пръст на устните си и тихо се приближи към стълбите. Посочи надолу и махна с ръка нататък. Момичето бързо заслиза и той тръгна подире му.

Извади един златен соверен от джоба си. Той блесна в полумрака на тесния коридор при най-долното стъпало и момичето го загледа като омагьосано.

— Слушай внимателно — прошепна той едва чуто. — Това е твое, ако направиш каквото ти кажа. — Обясни какво иска от момичето и то кимна, без да изпуска от очи блестящото злато. — Можеш ли да го направиш?

То си възвърна дар слово.

— Да, сър.

Протегна мръсна ръка.

— Ще го оставя тук — каза Хари, закрепвайки монетата на колонката, подпираща перилата до най-долното стъпало. — Ще си го вземеш на слизане, след като предадеш съобщението.

Момичето кимна охотно, остави нощното гърне и отново изтича нагоре по стълбите. Хари го последва с ножа в ръка, и се прилепи към стената до вратата.

Момичето почука боязливо и когато не получи веднага отговор, почука по-силно.

— Кой е? — дочу се от стаята глас със силен акцент.

— Моля, сър, една дама иска да говори с вас — каза детето, придържайки се към поръчаното. — Долу е, сър. Казва, че има нещо за вас.

Чу се как се отмества тежко резе и вратата се открехна.

— Прати я да се качи — изръмжа същият глас с акцента.

Момичето енергично поклати глава.

— Не ще да се качва, сър. Рече вие да слезете. Имала нещо за вас.

Обърна се и хукна надолу по стълбите, грабвайки на минаване златната монета, а после изхвърча през вратата към улицата, както беше наредил Хари.

В стаята започна тих разговор, после вратата се отвори широко и един мършав тъмнолик мъж излезе на площадката, последван от много по-якия си другар, който изкомандва рязко:

— Mons-y^[1].

Бързо заслизаха по стълбите.

Хари пресметна, че има може би най-много три или четири минути, преди да разберат, че долу не ги чака никой. Бързо влезе в стаята и се огледа.

Найджъл Дагнъм беше вързан на един разклатен стол, устата му беше запушена с кърпа, грозен разрез кървеше под очите му. Очи, които гледаха Хари с тревога и ужас. Лицето му беше насинено и подуто, дрехите изпокъсани.

Хари пристъпи към него, после видя дребната фигурка на продънения одър в ъгъла на стаята. Стигна дотам с две големи крачки.

Наведе се над увитото в одеяло вързопче. Детето беше в безсъзнание, хриптеше, лицето му беше мътнобледо, устните леко посинели. Хари сложи пръст на пулса под ухото на момчето и полека изпусна дъх. Пулсът беше силен и стабилен, но той подушваше издайническата сладост в дъха на детето.

Лауданум^[2].

Колко? Но нямаше време да мисли. Изправи се и отиде към другия край на стаята, за да освободи вързания Найджъл. Тогава чу стъпки по стъпалата. Нямаше време за Найджъл. Втурна се към все още отворената врата на стаята. Скри се зад нея, прилепяйки се към стената, и я побутна леко с крак.

Вратата се отвори широко и го скри.

— Merde — изруга единият от мъжете, влизайки в стаята, и трепкащата светлина на свещта в свещника край вратата накара сянката му да се протегне по дъските на пода.

Втурна се към Найджъл, който се опита да се дръпне назад с широко отворени ужасени очи.

— Мислиш да ни правиш на глупаци, а, mon ami?

Вдигна ръка и удари Найджъл през устата.

Хари не помръдна зад вратата, едва дишайки.

— Laissez-lui, Мишел — каза вторият мъж, докато влизаше в стаята. — Il n’est pas vaux Veffort^[3].

Извърна се бързо към вратата точно когато Хари я затвори с крак.

Хари се усмихна.

— Bonjour, Messieurs^[4].

Отлепи се от стената, с ножа в ръка, увил жилото на камшика около дланта на другата.

За миг настъпи тишина. Тримата мъже преценяваха ситуацията, всеки бързо пресмяташе възможните ходове в тясното пространство. Двамата французи изглеждаха невъоръжени, но Хари не беше готов да разчита на привидността. Прецени, че може да се справи с двамата в бой с нож, но ако някой от тях извадеше пистолет, тогава щеше да изпадне в беда.

Къде, по дяволите, беше Лестър?

В ръцете на французите изникнаха ножове. Дяволски блестящи острия на ками. Стояха рамо до рамо с лице към Хари. Можеше само да се моли да не им хрумне да използват детето. Един нож до гърлото на Стиви и Хари щеше да бъде съвършено безпомощен.

Ръката му се стрелна като светкавица, камшикът му изплющя, захващайки ръката с ножа на по-близкия мъж. Жилото на камшика се уви около китката му и той издаде вик на изненада и болка. Залитна, хванат неподготвен, и Хари отново замахна с камшика, този път улучвайки бузата на мъжа.

Другият французин скочи към Хари с вдигнат нож. Хари направи финт, после се хвърли ниско долу и направи рязко движение с ножа в посока нагоре. Ударът засегна бедрото на мъжа, но силата не беше достатъчно, за да проникне дълбоко през материята на панталоните му, и остави само малка драскотина. Но това беше първият удар и двамата отскочиха, заемайки позиция.

Звукът на стъпки, тичащи нагоре по стълбите, ги разсея. Хари усети как стомахът му се свива. Бяха стъпки на жена. Корнелия. Отстъпи заднешком към вратата. Не можеше да я заключи или да й попречи да я отвори, без да отмести очи от неприятелите, а двамата бяха отново в готовност, рамо до рамо, и очите на онзи, когото беше шибнал с камшика, бляскаха много неприятно.

— Корнелия, стой на място — викна той със слаба надежда, че тя ще се подчини.

Усети как вратата трепва, когато тя като че ли се хвърли върху нея с цялата си тежест, и двамата му противници се спуснаха едновременно към него. Той се хвърли настрани, към далечната стена, и врата се отвори с трясък.

Корнелия застана на прага, вглеждайки се невярващо в сцената. Двама мъже, извадили ножове. Хари сам до стената с окървавен нож в ръка. Някакво сгърчено тяло на един стол. Отначало всичко й се видя безсмислено, после й просветна. Понечи да се дръпне назад, но закъсня с един миг. Единият от противниците на Хари разбра предимството си и скочи към нея.

Корнелия не мислеше. Рязко насочи коляно нагоре към слабините му, когато той я сграбчи за ръката, и се изви, за да забие лакът в корема му. Той я пусна, изсумтявайки, и Хари скочи върху него. Ножът му се заби дълбоко в рамото на ръката, която държеше заплашителния нож. Оръжието издрънча на пода, Хари се наведе и го вдигна, като в същото време хвърли камшика.

Найджъл изстена. Разсеяна за миг, Корнелия погледна към него и вторият мъж я сграбчи изотзад, обръщайки я с гръб към себе си. Задържа я, стискайки я здраво с ръка през гърдите, и опря ножа си отстрани на шията й. Тя усети бодване и лепкава влага по кожата си.

Настъпи тишина. Лицето на Хари беше безизразно, очите му почти празни, без да издават трескавите му пресмятания. Сега имаше два ножа и един ранен и неутрализиран противник. Но другият държеше Корнелия.

Имаше една възможност.

— Дай му напръстника, Нел — каза той тихо.

Не знаеше колко време ще отнеме на мъжа да разбере, че напръстникът е фалшифициран, при това неумело, но имаше възможност да го разсее за известно време.

— Не и преди да взема Стиви — каза тя с ясен и нетрепващ глас. — Къде е детето ми?

— Стиви е добре, любов моя. Спи — каза Хари, все още тихо. — Дай му напръстника. Това иска той.

Корнелия не реагира веднага. Ако откажеше да даде напръстника на нападателя си, най-вероятно той щеше да й го вземе със сила. Ако тя започнеше да се бори достатъчно енергично, това би могло да даде предимство на Хари. Но пък, разбира се, мъжът зад гърба й просто можеше да забие ножа в шията й и да вземе напръстника. Мрачната мисъл помрачня още повече от ново бодване с ножа по врата й.

Тя погледна към Хари с невиждащи очи. Наистина ли знаеше, че Стиви е добре? Как да му вярва? Той можеше да я мами заради собствени цели. В края на краищата, това правеше още откакто се срещнаха.

Докато се вглеждаше в Хари, опитвайки се да разгадае душата му, тя усети промяна в него. Внезапно вцепеняване, неусетно, но все пак тя, която познаваше толкова добре тялото му, почувства лекото напрежение в мускулите му. Очите му не се отделяха от лицето й, устата му не показваше нищо, но той беше нащрек като пантера, подушила ловеца.

Стовари крака си с все сила по крака на мъжа, който я държеше, вложи в удара цялата си тежест, без да обръща внимание на заплашителния връх на ножа, опрян в шията й, инстинктивно усещайки, че Хари има нужда противникът му да се разсее, дори за секунда.

Докато тя правеше това, Лестър нахлу откъм вратата. Мъжът, който я държеше, издаде изненадан тих звук, нещо средно между изгрухтяване и вик, и ножът се отдалечи от врата й. Стягащата я ръка се отпусна, тя усети как тежестта му се провлачва надолу покрай гърба, докато той рухваше на пода.

— Къде е Стиви?

Гласът й беше пресипнал, надебелял.

— Зад тебе — отговори Хари. — На одъра.

Искаше да погледне врата й, но знаеше, че това трябва да почака.

Сега Корнелия за първи път видя одъра, или поне едва сега осъзна, че го има в стаята. Видя и дребната свита фигурка, загърната с одеяло. Втурна се към детето си, коленичи пред одъра, за да го прегърне, и сълзите й потекоха, докато притискаше главата му към гърдите си. Разбираше само едно — че детето диша, усещаше телцето му такова, каквото беше винаги. Стисна го здраво, надигна се на одъра и се разположи в ъгъла до стената, за да го настани на скута си, залюля го нежно, а очите й забродиха из мизерната стая, оглеждайки всичко, което до момента не беше забелязала.

Лестър. Какво правеше той тук? Но, разбира се, беше свързан с Хари. Това, че работеше на Кавендиш Скуеър, вършеше толкова полезна работа, това никак не беше случайно. Хари го беше настанил там. Сега всичко ставаше ясно. Тя загледа как двамата мъже си говорят бързо и тихо, събрали глави като хора, които се познават отдавна, които си вярват и разчитат един на друг. Всеки от които би поверил живота си в ръцете на другия.

Още една мелодраматична мисъл, помисли Корнелия, смаяна от завръщането на цинизма след нарастването на ужаса в последните минути. Би било мелодраматично в обикновения свят, поправи се тя. Но не в тази мрачна вселена, в която сега се намираше. Правилата, по които играеха тези четирима мъже, нямаха никакво отношение към нещата, разбираеми за нея.

Не, не четирима — петима. Сега Хари се беше приближил към овързаната фигура на стола. Той разряза въжетата с ножа си, преди да посегне зад главата на човека, за да развърже кърпата, затулваща устата му.

Корнелия се взря. Фигурата изстена от болка, когато кръвта се върна в ръцете.

— Найджъл!

Тя изрече невярващо името му, притискайки детето плътно до себе си. Какво общо имаше Найджъл с това?

Той изплю кръв. Гласът му беше надебелял и приглушен.

— Не съм го направил аз, Нел. Не можех да го направя. — каза той, обърквайки я още повече. — Помъчиха се да ме накарат. Опитах се да им попреча, да не го плашат, кълна се.

— Не се опитвай да говориш — нареди рязко Хари. — Можеш да обясняваш по-късно, когато Нел има време да те изслуша. Сега си най-малката грижа на всички тук.

Приближи се към одъра и седна до Корнелия. Хвана брадичката й и обърна главата й настрани, за да погледне раничката на врата й.

— Не е много зле, но трябва да се почисти. Лестър ще те заведе у дома със Стиви. — Докосна бузата на детето и с облекчение забеляза, че на лицето му се е появил малко цвят, а устните не са толкова сини. — Подозирам, че са му дали голяма доза лауданум, ще го боли главата, когато се събуди, и вероятно ще повръща. Но няма да има трайни последици.

— Ти знаеш, разбира се — изрече тя горчиво. — Точно ли пресметна дозата?

Хари изглеждаше потресен.

— Мислиш, че аз. Нел, не съм го направил аз.

Тя се изсмя късо.

— Не, не със собствените си ръце, сигурна съм. Но си отговорен за това. — Взря се в него, очите й бяха твърди и празни като сини камъни. — Отречи, ако можеш.

Не можеше да отрече.

Той стана от одъра с безизразно лице.

— Лестър е докарал карета. Аз трябва да довърша тук.

Махна към натъркаляните на пода. Единият мъж несъмнено беше мъртъв, помисли Корнелия със странно безразличие. Другият се клатеше на пода, държейки се за рамото, от което бликаше гъста струя кръв. Найджъл седеше отпуснат, скрил лице в ръцете си.

— Коулс и Адисън ще дойдат скоро да помогнат в разчистването, сър — каза Лестър безстрастно. — Сега ще заведа лейди Дагнъм и младия Стиви у дома им.

Приближи се към одъра и внимателно, но властно пое момчето от Корнелия.

— Елате, госпожо. Колкото по-скоро момчето си легне в леглото, толкова по-добре ще бъде, мисля.

Корнелия, както винаги, намираше тихата компетентност на Лестър за окуражаваща. Колкото и надълбоко да се беше забъркал с този свят на сенки, той не беше пряко отговорен за случилото се със сина й. Тя знаеше кой е отговорният. Найджъл вероятно имаше нещо общо, но господ знае в каква каша се беше забъркал. Тя му повярва, когато й каза, че се е опитвал да помогне на Стиви.

Хари Бонъм беше друго нещо. Той я беше използвал, беше използвал и децата й, приятелките й. Но най-непростимото от всичко беше, че беше откраднал душата й.