Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (2)

1

— В никакъв случай.

Категоричното изявление беше придружено от също толкова категорично тропване с длан по масата от черешово дърво.

Настъпи тишина. Четиримата възрастни мъже, седнали от едната страна на масата, гледаха жената, седяща срещу тях, с изражение на безметежна увереност. Патриархът беше произнесъл решението си и нямаше какво да се добави.

Корнелия Дагнъм сведе очи към блестящата повърхност на масата, замислено изучавайки разкривените отражения на останалите. Всички излъчваха розовобузестата спокойна увереност на хора, които никога не са се сблъсквали с трудности или някаква липса през всичките си привилегировани години.

Вдигна глава и впери поглед през масата към свекър си.

— В никакъв случай ли, милорд? — В гласа й се долавяше слабо неверие. — Не разбирам. Кратко пребиваване в Лондон едва ли е необичайно нещо.

Сега беше ред на стария граф да погледне невярващо.

— Скъпа ми Корнелия, разбира се, че е. Никога не съм чувал по-необичайно намерение.

Огледа се, търсейки подкрепа от равните си.

— Напълно сте прав, напълно сте прав, Маркби — измърмори мъжът точно до него. — Лейди Дагнъм, трябва да разберете, че ще бъде съвършено неуместно за вас, една вдовица, да си устройвате дом в града.

Корнелия сплете пръсти в скута си, за да не започне да барабани нетърпеливо по масата.

— Не предлагах да си устройвам дом, лорд Ръгби, а просто да отида в Лондон с близка приятелка и със снаха си за няколко седмици. Смятаме да се настаним в хотел „Грийон“, който, трябва да признаете, е върхът на порядъчността. Всички сме пълнолетни, можем да се движим заедно, без да предизвикваме вдигане на вежди, дори ако имахме желание да вземем участие в сезона, а ние нямаме. Това ще се отрази добре на образованието на децата.

— Абсурд — прекъсна я граф Маркби, тупвайки отново по масата. — Върховен абсурд. Мястото ви, на вас и на децата ви, е тук. Задължението ви е да се грижите за сина и наследника на Стивън, моя наследник всъщност, докато не бъде готов да отиде в Хароу. И тази грижа трябва да се осъществява в Дагнъм Манър, както би желал баща му.

Устните на Корнелия се стегнаха и един мъничък мускул заигра на бузата й, но гласът й остана тих.

— Мога ли да изтъкна, милорд, че Стивън остави настойничеството над децата ни единствено на мене. Ако аз сметна, че едно пътуване до Лондон е в техен интерес, тогава решението е мое, не на семейството.

Розовото лице на графа стана тъмночервено, на слепоочието му изпъкна една вена.

— Лейди Дагнъм, не търпя никакво противопоставяне по този въпрос. Като негови попечители ние сме отговорни за виконт Дагнъм, моя внук, докато стане пълнолетен.

— Грешите, милорд — прекъсна го Корнелия с вдигната ръка. Сега беше вече много бледа, а очите й, обикновено топли и слънчево сини, изсветляха от студен гняв. — Аз и единствено аз нося отговорността за сина си по време на непълнолетието му. Това беше решение, което взехме двамата със съпруга ми.

Отпусна ръка в скута си и остана неподвижна, но очите й не изпускаха тези на графа.

Той се наведе напред и присви очи, вглеждайки се в нея.

— Това може да е така, госпожо, но попечителите ви държат кесията. Не можете да направите нищо без средства, а аз ви обещавам, госпожо, че тези средства няма да бъдат отпуснати за подобни безотговорни пътувания.

Наистина, помисли Корнелия.

Нов глас се присъедини към спора, но с помирителна нотка.

— Не познаваш наистина града, Корнелия. Единственият ти сезон на дебютантка не може да ти даде изтънчеността, градския блясък, който ще ти трябва за подобно пътуване.

Сивите очи заблещукаха, една мека ръка се пресегна през масата, за да потупа нейната.

— Бъди разумна, скъпа. Три неопитни жени, три провинциални мишки — та там живи ще ви изядат. Не би могла да се движиш из града. — Ръката махна изразително. — Само си помисли за всичките дребни подробности, всички финансови въпроси за хотели и карети… въпроси, с които никога не си се занимавала лично. Не можеш да предприемеш такова пътуване без мъж, който да ти дава съвети.

Корнелия се надигна от стола си.

— Мислиш ми доброто, чичо Карлтън, и съм ти благодарна, но повярвайте, господа. — Студеният й поглед обходи лицата им. — Подценявате провинциалните мишки. Възнамерявам да заведа децата си в Лондон за един месец, независимо дали ще ми отпуснете средства от попечителския фонд. Пожелавам ви приятен ден.

Поклони се, леко навеждайки глава, и се отправи към вратата, без да обръща внимание на възмутеното изражение на графа и стърженето на столове по пода, докато попечителите се изправяха на крака.

Изпита задоволство, затваряйки вратата съвсем тихо след себе си, но тогава престореното й спокойствие й изневери. Остана неподвижна, поемайки си няколко пъти въздух, после изруга тихо, но с цялата изразителност на моряк.

— Да смятам ли, че нещата не са се развили както искаше, братовчедке?

Един тих глас се разнесе от сенките под витата стълба.

Когато мъжът излезе на светло, Корнелия погледна братовчеда на покойния си съпруг с тъжна полусмивка. Висок и слаб, с атлетични подвижни крайници, Найджъл Дагнъм беше привлекателен млад мъж на границата между юношеството и зрелостта. Сегашният му костюм от силно раирана жилетка и невъзможно високо вързана вратовръзка го правеха да изглежда доста по-млад, отколкото бе в действителност, помисли Корнелия, затваряйки за миг очи пред хаоса от керемидено и пурпурно. Би постъпил много по-добре, ако се върнеше към обикновения провинциален стил, към който се беше придържал, преди да отиде в Оксфорд.

— Как отгатна? — каза тя, вдигайки рамене.

— От чудесната ти ругатня — отвърна той. После се усмихна и за миг й се стори дори още по-млад. — Чичо има силен глас, а аз признавам, че бях близичко до вратата.

Корнелия не можа да не се усмихне.

— Искаш да кажеш, ухото ти е било долепено до вратата?

— Не съвсем — каза той. — Но със сигурност не е изненада, че попечителите отказват да ти позволят да измъкнеш Стиви от юрисдикцията им.

Сивите му очи излъчваха съчувствие. И той беше усещал юздите на семейството достатъчно често, за да разбере как се чувства Корнелия.

— Само за един месец — изрече тя с жар. — За бога, не предлагам да го водя в Монголия.

— Така е — съгласи се той със същия съчувствен тон. — Бих предложил да се намеся в твоя полза, но в момента не съм добре поставен пред графа.

— Пак ли си се простирал нашироко, Найджъл? — запита тя, забелязвайки, че очите му са малко изморени и в изражението му се чете изтощение.

Братовчедът на съпруга й постоянно тънеше в дългове и тя предполагаше, че тази склонност към екстравагантност се изостря от общуването с богаташчетата в Оксфорд, чиито джобове бяха доста по-пълни от неговия. И които се интересуваха повече от карти и коне, отколкото от труднодостъпните гръцки и латински текстове.

— Кредиторите малко ме притискат — призна той. — Всъщност… всъщност няколко седмици селски живот бяха… ъ-ъ… препоръчителни. — Отвори табакерата си и взе голяма щипка емфие с изтънчен вид, който не убеди Корнелия.

— Значи селският живот не беше изцяло по твой избор? — каза тя. — Изключили са те от колежа?

Той вдигна рамене унило.

— Признавам, братовчедке… и то до края на годината. Но графът не знае тази малка подробност. Мисли, че съм задлъжнял само до следващото тримесечие и че сам съм решил да отдъхна няколко седмици. Така че на никого нито дума.

— Разбира се. — Корнелия поклати глава в мним укор. — Можеш обаче да го подкупиш мъничко, Найджъл. Знаеш, че можеш. Само се прави на блудния племенник, както винаги правиш, и графът ще омекне.

— Странно, но точно затова съм тук. Придружавам стария мърморко, където и да отиде — каза Найджъл с ново непочтително ухилване. — Предлагам си услугите като адютант, ако ти харесва. — Нагласи силно колосаните гънки на вратовръзката си, намигна й и се обърна, за да влезе в библиотеката, където още заседаваха възрастните му роднини.

Корнелия забрави грижите на Найджъл, когато нейните изникнаха отново. Пресече застланото с плочи преддверие към голямата порта на наследствения дом на граф Маркби. Един прислужник с кожена престилка остави кофата въглища, която носеше, и побърза да й отвори вратата.

— Студено е навън, милейди — забеляза той.

Корнелия кимна, за да даде знак, че го е чула, докато излизаше навън, поемайки си дълбоко дъх, и силно тръсна глава, сякаш за да се освободи от неприятностите. Почти не забелязваше острия февруарски въздух и голите клони на дърветата, приведени под силния вятър, докато вървеше по посипаната с чакъл пътека пред къщата, насочвайки се към хрущящата от скреж морава.

Спря пред някога красивото езерце с рибки, сега занемарено и непривлекателно под оловните небеса, и се наведе, за да вдигне един голям клон, паднал от някоя от високите брези. Предизвикателно заявеното й намерение не беше нищо повече от думи. Без средства не можеше да замине от Дагнъм Манър със или без децата.

Без да се опитва този път да понижава гласа си, Корнелия изригна една каруцарска ругатня и запокити клона в застоялите зеленясали води на езерцето. Това до известна степен я облекчи, но в същото време я накара да осъзнае колко й е студено в тънкия муселин и леките сандали. Наметката, с която беше пристигнала, бе още в Маркби Хол, но сега не можеше да се върне за нея… не и докато не се разпусне този самодоволен, снизходителен кворум от попечители. Щеше да заеме някакво палто от Ели за двете мили път пеша до дома в Дагнъм Манър.

Заобиколи езерцето и се насочи към една дупка в плета, който отделяше официалните градини от стопанството. Отвъд него се простираше обраслата с бурени пустош на Ню Форест, която на свой ред отстъпваше пред богато залесените акри, където някого бяха ловували английските крале, преди Уилям Руфъс Червения, синът на Уилям Завоевателя, да загуби живота си от заблудена стрела. Или може би стрелата съвсем не е била заблудена. Легендата не казваше нищо по-определено по този въпрос, но камъкът на Руфъс на няколко мили по-навътре в пустошта все още бележеше мястото на смъртта му.

Корнелия подбра поли, подбирайки пътя си през влажното пасище към един прелез, от който се влизаше в тясната селска уличка. Щом стъпи на нея, се запъти почти тичешком, за да се опази от студа, към селската морава и красивата голяма къща от червени тухли малко по-навътре в уличката. Къщата на собственото й детство. Идилично детство, преминало в това село, притиснато между гората и сините води на Солент. Но селските удоволствия бяха избледнели и сега тя жадуваше за промяна на обстановката. Вдигна ръка към месинговото чукче.

— Ох, лейди Нел, ще умрете от студ — изрече с укор икономката, отговаряйки на нетърпеливото чукане. — Да излезете навън така… все едно по риза сте изскочили.

— Нейно благородие у дома ли си е, Беси?

Корнелия скръсти ръце пред гърдите си.

— В детската стая, госпожо.

— Добре. — Корнелия побърза към стълбите. — И много те моля за една чаша от твоето греяно вино!

Другата жена се усмихна с очевидно удовлетворение.

— Веднага, госпожо.

Корнелия изтича по стълбите, после хукна по един коридор, водещ към стълбите за детското отделение, което беше на най-горния етаж. Чуваше гласовете на снаха си и на бавачката, от време на време заглушавани от острото гласче на четиригодишната дъщеря на Аурелия, която лееше неспиращ поток от думи. Въпреки че й беше студено и беше ядосана, Корнелия се усмихна. Щом се стигнеше до удържане на позиции, човек трябваше да се съобразява с малката Франи. Младият лорд Дагнъм бързо се беше научил, че е най-добре да мълчи, когато се стигнеше до размяна на думи с по-малката му братовчедка.

Корнелия отвори вратата на детското отделение и беше посрещната от топлината на огъня и прекрасната миризма на прясно изгладени дрехи, с които се занимаваше помощничката на бавачката.

— Е, Нел? — запита веднага лейди Аурелия Фарнъм, откопчвайки пръстите на дъщеря си от светлорусата си коса, преди да се изправи на крака.

Кафявите й очи внимателно огледаха зълва й, преценявайки в какво настроение се намира.

Корнелия поклати отрицателно глава. Вятърът беше изтръгнал фуркетите от косата й и тя ги беше махнала, а плитките с цвят на мед, достатъчно дълги, за да може да седи на тях, висяха от венчето на главата й.

— Отказаха ли? — изрече снаха й, накланяйки глава, и вдигна светлите си вежди.

— Да, Ели, отказаха — потвърди Корнелия без заобикалки. — Подчинявам се на безапелационни повиквания в Маркби Хол, за да бъде обсъдена молбата ми… не беше молба, а заявление.

Гласът й отново се извиси с повторното припламване на гнева й и сините й очи блеснаха.

— В писмото си заявявах намерение и просто казвах, че ми трябва извънредна сума от фонда, за да финансирам пътуването, както винаги се прави, щом възникнат необичайни обстоятелства. И какво правят те? Третират ме като някаква заблудила се ученичка и направо отказват да подкрепят идеята. И на тебе ще отвърнат същото, затова на твое място не бих си направила труда да ги питам — добави тя, разхождайки се раздразнено пред огъня. — Карлтън Фарнъм вероятно може да бъде убеден, затова опитай да го помолиш направо, защото той е повече твой попечител, отколкото мой, но знаеш какво влияние има графът върху всички тях.

— Защо отказа графът… на какво основание? — запита Аурелия и веднага си пожела да не го беше правила, защото изражението на зълва й стана още по-гневно.

— Ах, да, основанията — изрече Корнелия, навеждайки се, за да стопли ръцете си на огъня. — Е, изглежда, че ние с тебе сме едни провинциални мишки, на който им липсва изтънченост и които са неспособни да се справят в града без мъжки съвети и подкрепа, и че единственото ни предназначение в живота е да отглеждаме децата на покойните си съпрузи по такъв начин, че да получат възпитание и да заемат местата си в света на бащите си.

— Но ние имаме опеката, Нел — изтъкна Аурелия. — Каза ли им го. — Млъкна, виждайки изражението на Корнелия. — Разбира се, че си им го казала.

— Казах им го — потвърди Корнелия. Изправи се и потърка долната си устна, преди да изрече леко отбранително: — Във всеки случаи, казах им, че отиваме, със или без парите. — Сви рамене. — Разбира се, не можем, но се почувствах добре, като го казах.

— Надути досадници! — каза Аурелия, после хвърли виновен поглед към дъщеря си.

Въпросните надути досадници държаха средствата за нея и детето и точно както за Корнелия и нейното потомство. Нищо не струваше на бъбривата и винаги недискретна Франи да повтори оценката на майка си насред някое семейно събиране.

— Да отидем в моята приемна.

Хвана Корнелия за ръка и я изтика от детското отделение.

Икономката, понесла поднос, тъкмо беше стигнала до най-горното стъпало на стълбата към детското отделение, когато двете жени се появиха пред нея.

— О, греяното вино — обяви Корнелия. — Отиваме в приемната на лейди Ели. Ще взема подноса, Беси.

Икономката, леко задъхана, предаде товара си с очевидно облекчение. Корнелия подуши жадно.

— Сладкиши с подправки, ти си цяло чудо.

Беси само кимна, приемайки комплимента.

— Пийнете си, лейди Нел. Измръзнали сте до кости.

— Точно това ще направя — изрече Корнелия с топла усмивка, запътвайки се към стълбите, следвана от Аурелия.

Влязоха в приятна, малко занемарена стая, която гледаше към градината зад къщата. Това беше някогашната приемна на майката на Корнелия и тя все още се чувстваше като у дома си тук, както в собствената си приемна в Дагнъм Манър. Дори повече.

Остави подноса и наля ароматното греяно вино в две чаши. Подаде едната на Аурелия, после се настани грациозно в едно кресло с избелял басмен калъф точно до огъня. Хапна малко от сладкиша и отпи от фината севърска чаша, а леко смръщеният й син поглед се впери в огъня. Гъстите й коси с цвят на мед се спускаха по раменете, правейки я да изглежда много по-млада от двадесет и осемте си години.

Аурелия я наблюдаваше с нежните си кафяви очи.

— Сигурна ли си, че не можем да ги убедим да си променят мнението?

— Чичо Каплтън, може би, както казах — изрече замислено Корнелия. — Но гласът му не се брои, а графът е непоклатим.

Аурелия тъкмо щеше да отговори, когато бързи стъпки отекнаха в коридора и вратата се отвори, за да пропусне една вихрушка, носеща свежия февруарски студ по розовите си бузи и в разбърканата синкавочерна коса. Дори плътните й вежди изглеждаха разрошени от вятъра.

— Някоя от вас има ли роднини, за които не знае? — запита лейди Ливия Лейси, размахвайки гъсто изписан лист хартия.

Корнелия вдигна очи от огъня и се обърна от креслото си. Размени кратка усмивка с Аурелия. Ливия невинаги беше логична.

— И да имаме, Лив, от само себе си се разбира, че няма как да го знаем.

— А, да, предполагам — съгласи се Ливия. — О, това греяно вино ли е? Ще заема чашата ти, Ели. — Сипа си щедра доза и отпи с преувеличено възторжено изстенване. — Райска наслада… навън е като в ледено мазе. — Погледна приятелките си и видя израженията им. — О, не сте успели да убедите попечителите?

— Не, пълен провал — изрече остро Корнелия.

— Какво е това за роднините, които не знаеш, че имаш, Лив? — подметна Аурелия, затъквайки тънък кичур от светлата си коса зад един фуркет, за да смени решително темата.

— Е, изглежда, че имам… не, имала съм… някаква леля София, далечна братовчедка на баща ми — каза Ливия, тръшвайки се в ъгъла на дивана. — Татко не е много наясно с роднинството. Лейди София била роднина с някакъв полубрат на чичо му… нещо такова.

Размаха листа пред тях.

— Това е писмо от адвокатите й. Очевидно е починала преди няколко дни и ми е оставила къщата си на Кавендиш Скуеър. — Разпери ръце. — Не е ли странно? Защо на мене?

— Странно е — съгласи се Корнелия, изправяйки гръб в креслото си. — Къща на Кавендиш Скуеър сигурно струва доста, Лив.

— Точно така — каза другата жена доволно. — И понеже в момента нямам пукната пара. — Наклони глава като любопитно врабче. — Адвокатът казва, че вече е получил предложение за къщата, и то добро според него.

Сведе очи към писмото.

— Някой си лорд Бонъм изявил желание да я купи. Този господин Мастърс, адвокатът, не казва колко предлага, но ако продам къщата, ще мога да инвестирам парите и това ще ми даде доход… може би дори зестра — добави тя. — Стара мома, дъщеря на обеднял провинциален свещеник, колкото и добри връзки да има, няма особени перспективи за брак. Произходът не е заместител на зестрата — продължи тя с меланхолична въздишка, която ни най-малко не беше убедителна.

— Наоколо не се навъртат много ухажори — изтъкна леко хапливо Корнелия.

— Така е, вие двете получихте единствените две възможности — съгласи се Ливия. — Но сега и двамата са мъртви. — Не довърши мисълта си. — Простете — изрече. — Безчувствено ли прозвуча?

— От някой друг би прозвучало така — отвърна Аурелия. — Но знаем какво имаш предвид.

— Във всеки случай ние с Ели се примирихме със загубата си, ето вече стават две години.

Корнелия извърна за миг очи към огъня. Бракът със Стивън виконт Дагнъм не беше съюз на огнена страст, но се бяха харесвали достатъчно, познаваха се от деца и тя предполагаше, че щяха да остареят заедно като добри приятели. Не особено вълнуваща перспектива, наистина, но безкрайно повече за предпочитане пред задънената улица на вдовството.

Вдигна очи, срещна твърдия поглед на Аурелия и разбра, че снаха й споделя мислите й. Ели беше съпруга на брата на Корнелия. Още един безопасно солиден брак по сметка между близки семейства, жестоко прекратен като нейния от битката при Трафалгар.

Разбира се, и двете имаха деца. Нейните две, Стивън на пет години и тригодишната Сюзън, бяха нейната радост и наслада, точно както Франи за Аурелия. Но радостта и насладата от децата не можеха да заменят компанията на зрели хора и удоволствията на спалнята. Със Стивън може да не бяха достигали невероятни висоти, но редовното задоволяване на физическите нужди даваше значимо удовлетворение. Животът й, както този на Аурелия, сега беше мрачна пустиня, годините пред тях заплашваха да преминат в монотонност и финансова зависимост от попечителското управление, произтекло от тежката им загуба.

Перспективата за кратък престой в Лондон беше оживила това бъдеще: градската суетня, обществената сцена, белязана не само от лов, игра на карти, селски танци и безкрайните клюки в кръвосмесително свързаната общност, изолирана от целия външен свят.

Перспектива, която тези проклети попечители бяха зачеркнали без нито миг колебание.

Освен ако. Сините й очи се преместиха върху Ливия с проблясък, който приятелките й веднага уловиха.

— Какво? — запита Аурелия, навеждайки се напред в креслото.

— Само си мислех — измърмори Корнелия. — Ако няма да плащаме за жилище, може би ще успеем да изкараме в Лондон около месец или нещо подобно. Издръжката ми не е голяма, но ако внимаваме.

Вдигна вежди и лека усмивка заигра на красиво оформените й устни.

— И моята — каза Аурелия, без да й трябват повече обяснения. — Ако съберем средствата си… ще ни трябва само една бавачка за децата. Сигурно в къщата има персонал, Лив? Тази лейди София ще да е имала поне иконом и готвачка.

— Не знам, но сигурно — каза Ливия, хващайки се за идеята. — И наистина трябва да ида да инспектирам наследството си, не мислите ли? Трябва да знам колко струва, особено щом вече има перспективен купувач. Сигурно е привлекателна, щом някой толкова скоро се е заинтересувал от нея.

— Разбира се, трябва да я огледаш — каза твърдо Корнелия. — И не можеш да отидеш без придружител. Какви по-прилични придружителки от овдовялата ти братовчедка и овдовялата й снаха? И каква по-прилична резиденция за нас от къщата на покойната лейди София Лейси на Кавендиш Скуеър?

— Точно така — кимна Ливия с широка усмивка. — Може дори да реша да не я продавам. Може би ще бъде по-добре във финансово отношение да я задържа и да я давам под наем. Трябва да огледам всичките си възможности, нали? Наемът ще ми дава редовен доход и къщата е в хубав квартал. Много хора наемат къщи за сезона.

— Разбира се, това зависи от състоянието на къщата — каза Аурелия. — Никой състоятелен човек няма да наеме развалина.

— И не знам нищо за живота на тази тайнствена роднина — изрече замислено Ливия. — Може да е била разорена, да е живеела сред отломки от рушащ се таван.

— О, Лив, романтичното ти въображение пак се развихря — намекна Корнелия. — Съмнявам се да е била разорена. Била е Лейси все пак.

— А Лейси са известни скръндзи — каза Аурелия. — Със забележително изключение в лицето на Лив. — Засмя се.

— Доколкото ни е известно, тази далечна роднина може да е живяла от корички хляб, докато къщата се е разпадала около нея.

— И този лорд Бонъм е така проницателен, че иска да я купи — напомни им Корнелия. — Освен ако не е наивен, няма да се втурне да взема котка в чувал. — Пресегна се и взе писмото от отпуснатата ръка на Ливия. — Виконт Бонъм — измърмори. — Не съм чувала за тази фамилия.

Внимателно сгъна листа.

— Да, мисля, че със сигурност трите трябва да идем да инспектираме имота и. — Очите й блеснаха и последният остатък от гняв в тях изчезна. — И възможния купувач. Признавам, малко съм заинтригувана от този неизвестен джентълмен. Кой знае, Лив, може да излезе подходящ за тебе.

— Къща и съпруг — възкликна Ливия, вдигайки ръце в престорено удивление. — Съмнявам се да имам толкова голям късмет.

— Е, човек не знае — каза бодро Корнелия. — Но най-напред да свършим най-важното. Трябва да пишеш на адвокатите, Лив. — Вдигна писмото, за да прочете надписа най-горе. — Мастърс и синове на Трейднийдъл Стрийт… и да им кажеш, че няма да продаваш, докато не проучиш всички възможности.

Блясъкът в очите й стана по-силен.

— Кой ще каже какви могат да бъдат тези възможности.