Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (19)

18

Хари слезе от коня в мръсната алея пред „Джордж и драконът“. Набърчи нос с отвращение от вонята и смрадливата локва, където току-що беше стъпил с безупречно лъснатите си ботуши. Осведомителите му бяха проследили Найджъл Дагнъм до тази дупка в Източен Лондон и въпреки че беше ядосан на младия мъж, Хари не можа да не изпита и малко съчувствие.

Подаде юздите на Ерик, който се взираше пред себе си, сякаш опитвайки се да не обръща внимание на обстановката.

— Да ги разходя ли, милорд? Няма да им е добре да стоят тук.

Въпросът беше приглушен, зададен през носната кърпа, която мъжът държеше пред устата и носа си.

— Мисля, че на тебе няма да ти бъде много добре — поправи го кисело Хари.

— Е, колкото до това, милорд, в тези алеи има какви ли не зарази — каза Ерик. — Тиф, скарлатина и господ знае още какво.

Въздишката му беше изпълнена с укор.

— Няма да се бавя повече от десет минути — обеща Хари и влезе във вонящата кръчма.

Намери се в тъмно и привидно безлюдно общо помещение, изпълнено с воня на вкиснала бира и нужник. Стърготините под краката му бяха сплъстени и лепкави.

Тропна с камшика си по петносания тезгях и викна:

— Стопанино.

Един мъж със счупен нос и тяло на боксьор се измъкна от задното помещение, захапал огромна глава маринован лук. Втренчи се невярващо в елегантния посетител, но явно без намерение да каже каквото и да било, и продължи да яде напоения с оцет зеленчук, зяпайки новодошлия.

— Един джентълмен живее тук у вас, струва ми се — каза нетърпеливо Хари, когато му се стори, че мълчанието явно ще продължи.

Размаха ръка пред лицето си в усилие да прогони изпаренията от маринования лук.

— Не, вече не живее — каза мъжът. Изтри уста с опакото на дланта си и плю с отвращение в стърготините пред краката си. — Избяга. Посред нощ, без да плати. Нито фартинг. Трябваше да пусна стражите да гонят.

— Несъмнено — каза Хари. — Макар да се съмнявам, че човек може да ги види тук, в този квартал, приятелю.

Започна да потупва по тезгяха с камшика си във все по-забързващ се ритъм. Ако Дагнъм е избягал, трябвало е да има причина. Такава, която да е по-сериозна от невъзможността да плати престоя си в този мръсен бордей.

— Покажи ми къде е живял.

— Нагоре по тия стълби. — Мъжът махна с остатъка от лука, пръскайки оцет по тезгяха. — Няма как да се объркате… вратата най-горе.

Хари се качи по разклатените стълби и стигна до вратата, провиснала на пантите си. Отвори я и влезе в окаяната стаичка.

— Горкият глупак — измърмори, докато се оглеждаше.

Ритна една празна бутилка от бренди и направи гримаса.

Ако момчето е пиело това нещо, сигурно червата му са изгорели.

Огледа мизерните мебели, дръпна изпокъсаната завивка на леглото и обърна дюшека. Движенията му бяха обмислени и бързи, и след като изследва всяко ъгълче на стаята, без да намери нещо по-интересно от една миша дупка, плесна с облечените си в ръкавици ръце и изруга тихо. Нямаше никакви указания къде е избягал Дагнъм. Нито пък защо.

Хари се върна в общото помещение, което беше все така безлюдно. Отново тропна с камшика по тезгяха и мъжът пак се появи, този път без лука — за голямо облекчение на Хари.

— Някой идвал ли е при наемателя ви, докато беше тук?

— Може да е, може да не е — отговори кръчмарят с внезапно поумнял поглед.

Изсекна се в ръкава си.

Хари положи един соверен на тезгяха. Остави мъжа да види монетата, после я закри с длан.

— Защо да не поговорим за това „може да е“?

Очите на мъжа се стрелнаха към ъглите на тъмното и все така безлюдно помещение, после се втренчиха в облечената в ръкавица ръка, скриваща монетата.

— Вчера. Един мъж дойде при него. И още един. — Сви рамене. — Не ги видях добре, милорд. Отидоха си след пет минути.

— И наемателят ви не тръгна с тях?

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Не и доколкото видях, милорд. Чух го да ходи насам-натам. Тая сутрин вече го нямаше.

Пак плю.

— Да сте забелязали нещо необикновено у тези посетители?

— Говореха странно — сви рамене мъжът.

Явно само това щеше да получи. Хари вдигна ръка от монетата и излезе от кръчмата. Ерик въздъхна облекчено, когато му подаде юздите.

— Ще се махаме ли оттук, милорд?

Хари кимна късо и се метна на Пърсиъс. Неговите осведомители бяха намерили Дагнъм вчера вечерта. Не че младият глупак го беше разбрал. Вероятно посетителите му — чуждестранни, ако можеше да се вярва на кръчмаря, бяха дошли по-рано същия ден. Посетители, които или са му говорили така, че да реши да избяга, или са го изплашили, за да го накарат да направи каквото искат от него.

Но какво?

Е, сега бяха пак в началото. Хари вече не се тревожеше за безопасността на жените на Кавендиш Скуеър. Вражеските наблюдатели бяха изчезнали преди няколко дни и дори сега, след като напръстникът беше прибран, министерството беше оттеглило собствените си наблюдатели, Лестър беше в къщата и ако единственият човек, за когото трябваше да се тревожат, беше Найджъл Дагнъм, в такъв случай Лестър щеше да бъде повече от подходящ. И той самият, разбира се. А Хари смяташе да бъде наблизо при всяка възможност.

Като тази нощ.

Вчера, след като Корнелия го беше отпратила пред конюшните, така видимо против собственото си желание, той не беше в настроение да я преследва, казвайки си, че една нощ размисъл ще я накара да промени мнението си. Признаваше си, че просто накърненото честолюбие го беше накарало да се надява, че тя ще прекара нощта в копнеж за страст, защото той няма да бъде там, за да я утоли. Но всъщност той беше прекарал нощта в състояние на незадоволена страст. До такава степен, че помисли дали да не иде в тайната къща на Халф Муун Стрийт, където беше свикнал да намира удоволствието си, когато нуждата станеше настоятелна.

Но не отиде. Изведнъж тази перспектива му се стори безвкусна. Но сега щеше да се обясни с виконтеса Дагнъм. Тя сама си вредеше, плюеше и в собственото си лице, и в неговото. Но най-напред трябваше пак да пусне копоите си по следите на братовчед й.

 

 

Корнелия се оттегли рано в леглото, оправдавайки се с главоболие. Не беше изцяло лъжа, но беше по-скоро тежест в слепоочията, а не същинска болка. Беше неспокойна, не можеше да заспи, не можеше да реши какво да прави. И добре знаеше защо.

Опита се да чете, но „Делфин“ на мадам Дьо Стал, роман, който отдавна си беше обещала, че ще прочете, не успяваше да задържи вниманието й. Обикновено четеше с лекота на френски, но тази вечер думите й се струваха безсмислени. Беше очаквала да се развълнува от описанието на една независима и артистична жена, но интелектуалният й интерес беше също така заспал, както и езиковите й способности.

Когато чу тихото почукване на прозореца, не се стресна. Изглеждаше неизбежно. Не беше отворила прозореца, но и не беше спуснала завесите. Действията й бяха противоречиви, също като емоциите. Отметна завивката и полека стана от леглото. Тялото й я подтикваше да тича към прозореца, умът я караше да се бави.

Почукването се повтори, този път малко по-настоятелно, и тя си представи Хари, опасно увиснал на водосточната тръба. Изтича към прозореца и го отвори, после се обърна, взе пеньоара си, който беше захвърлила, и го метна на раменете си.

Хари се преметна над перваза и внимателно затвори прозореца. Остана на място, загледан в извърната й фигура, увита в дебелия пеньоар.

— Благодаря, че ме пуснахте, госпожо.

— Не мога да те оставя да висиш на нокти от водосточната тръба — отвърна тя.

— Би било особено недружелюбно — съгласи се той.

Мина по избелелия килим с три бързи стъпки, вдигна свободно спуснатата й коса с една ръка и притисна устни към тила й. Усети я как потръпва, когато езикът му близна вдлъбнатинката, после пусна косата й и се обърна към огъня, навеждайки се, за да хвърли още въглища в жаравата.

Корнелия седна на раклата пред леглото и загледа бързите му, пестеливи движения. Беше без шапка и както винаги при тези нощни посещения, облечен изцяло в черно.

— Можеше да съм заспала — каза тя.

— Риск, който бях склонен да поема. — Той се изправи и се обърна към нея, зелените му очи светеха на бледото лице. — Имаме недовършена работа с тебе. — Свали ръкавиците си и ги метна на стола до огъня. Последваха ги шалът и палтото. — Една чаша коняк няма да ми дойде зле.

— Ще донеса гарафата.

Тя стана и взе свещника от тоалетката. Поднесе свещта към пламъка на другата, която гореше в свещника за четене до леглото, изчака я да се запали, приближи се към вратата и я отвори внимателно. В къщата беше съвсем тихо. Излезе в коридора и едно кълбо козина се стрелна край глезените й, когато Писана се шмугна в спалнята, преди тя да успее да затвори вратата.

Поколеба се, после вдигна рамене. Котката нямаше да нададе тревога, стига Хари да не я настъпи пак по опашката. Тя слезе на бос крак по широкото стълбище, затаила дъх, да не би териерите да усетят странно движение в къщата. Макар да имаше пълното право да занесе гарафата с коняк в спалнята си, за да си помогне да заспи, все пак предпочиташе да не става нужда да дава обяснения.

Взе гарафата с две чаши и се върна в спалнята си без никакви произшествия. Хари още стоеше с гръб към огъня и беше спуснал завесите на прозореца. Писана лежеше на кълбо пред камината, явно несмущавана от присъствието на този сравнително непознат човек в спалнята на нейната любимка.

Корнелия наля коняк за себе си и за него, после седна отново на раклата. Загледа го във въпросително мълчание.

Хари отпи от коняка и вдигна вежди.

— Много добре, аз ще започна. Както си спомням, ти каза, че рискуваш всичко, а аз не рискувам нищо. В последните дни ми стана съвършено ясно колко много рискувам и аз, Нел.

— Какво?

Той се засмя едва-едва.

— Неща, които съм смятал жизненоважни за себе си… моето самоуважение, човекът, който смятах, че съм. Най-напред, контролът върху събитията. — Погледна я над ръба на чашата. — Започвам да се вманиачавам по тебе, Нел. Като омагьосан съм, искам да бъда с тебе, не мога да се наситя на аромата ти, на допира на кожата ти, на богатството на косата ти, не мога да изгоня всичко това от ума си. Никога досега не съм изпитвал такива чувства към жена. Сякаш тялото ти се е отпечатало върху моето.

Корнелия усети как започва да й става горещо от тези думи. Никога досега не й бяха правили такива комплименти, а знаеше, че той не си хвърля думите напразно. Не му беше присъщо, а освен това очите му казваха истината, тези дълбоки зелени очи, които сега блестяха. Но физическата страст беше едно, а разбирането й друго и тя осъзна, че никога до този момент не я е разбирала. Но това не беше достатъчно.

— Не знам почти нищо за тебе. — Остави чашата на раклата до себе си. — Познавам тялото ти, както и ти познаваш моето, но кой си ти, Хари? О, нямам предвид фактите. Спомена семейството си, брака си, но това не е достатъчно. Не ми показва кой си. Осъзнавам, че още не съм те видяла в твоя собствен свят. И предполагам, че това ще стане скоро, след като бъдем готови и ние да се присъединим към обществото, но у тебе има още нещо… намеква за някакви работи, които те задържат извън града или където и да било, често пъти с дни. Външно изглеждаш обикновен човек, но знам, че не си.

Гласът й сега беше много тих, но преливащ от убеденост.

— Не съм глупачка… някаква наивка, която лесно ще се изкуши от изтънчения лондончанин. Аз съм вдовица, майка, имам задължения, отговорности. Не мога да пренебрегна тези задължения просто защото един мъж кара тялото ми да пее.

Задъха се, непреодолимо осъзнавайки колко близо е тялото му до нейното, усещайки напрежението в погледа му, предчувствието за секс, изпълващо пространството помежду им. И се запита защо си дава труда да протестира така безполезно. Умът й нямаше думата в това. Не, ни най-малко.

Хари не помръдна. Взираше се в чашата си, въртейки жълто-кафявата течност. И за първи път мразеше мъртвата си съпруга. Ан го беше съсипала за всичко, освен за най-леките и непостоянни връзки с жени. Колкото и да искаше връзка, която да може да се развива и да се задълбочава отвъд мимолетния разкош на страстта, не можеше да я има. Не можеше да каже на жената, седнала на раклата пред него, на тази така пряма и честна жена, че иска да бъде с нея завинаги, че няма нужда от тези тайни нощи. Не можеше да й каже, че един ден ще могат да живеят заедно, че може да бъде баща за децата й.

Може би пралеля му беше права и някъде има жена, която би могла да се изправи пред скандала на един брак с Хари Бонъм, но съдейки по това, което му беше казала Корнелия, тя не беше тази жена. Старият скандал щеше да я съсипе. Щяха да й отнемат децата. И той нямаше какво друго да й предложи, освен тези нощи и обещанието за пълна тайна. А както беше казала, тя не понасяше тайните.

Свали чашата си и изрече тежко:

— Съжалявам. Не мога да ти дам това, което искаш, скъпа.

Обърна длани нагоре в безпомощен жест, с измъчено изражение и угаснали очи.

— Защо? — запита тя. Искаше да изкрещи въпроса, но той се изля като свиреп шепот. — Кажи ми, Хари! Защо не можеш?

Но докато изричаше думите, разбираше, че е безполезно. Не можеше да й каже поради същата причина, която му пречеше да й даде каквото тя искаше от него.

Той полека поклати глава.

— Трябва да тръгвам.

Но тя не можеше да го пусне. Умът нямаше думата, само повелите на сърцето и тялото й. Не можеше да го пусне да си отиде, и последиците да вървят по дяволите.

Протегна ръка.

Гласът й беше силен и решителен. Изправи се бавно и пристъпи в прегръдките му.

 

 

Найджъл мислеше, че не е спрял да трепери, откакто беше избягал от „Джордж и драконът“. Сегашното му жилище беше дори още по-лошо от предишното, а за да стане положението още по-отчаяно, осъзнаваше, че трябва да спре брендито, което му беше помагало да забравя за действителността.

Не разбираше защо му искат нещо толкова обикновено като напръстник. Това нямаше никакъв смисъл, а на объркания му мозък му се струваше, че няма да бъде възможно да го вземе. Беше го виждал на пръста на Корнелия, дори го беше докоснал, когато тя беше взела ръката му в своите, но как, за бога, да го вземе сега?

Но последиците от провала му бяха представени във възможно най-страшни подробности. Бягството от мъчителите се оказа тъжен провал, така че някак си трябваше да направи това, което му искаха.

Но как? Едва ли би могъл да се върне в дома на Колтрейн. Беше заминал, без дори да надраска някаква обяснителна бележка. Нямаше пари за прилично градско жилище, нищо ценно, с изключение на дрехите, всичко беше заложил. Наистина, нямаше дългове, но нямаше и възможност да се появи пред обществото. Вече нямаше дори едни прилични дрехи. Не би могъл да се покаже на прага на братовчедка си в сегашното си състояние. Нямаше да го изгонят, но ако семейството му разбереше в какви неприятности се е забъркал, щеше да се откаже от него. И той нямаше да може да ги обвини.

В отчаян порив беше излязъл от оръфаната си стая в порутената сграда с квартири в Билингсгейт и се беше запътил към хана „Грей“. Там щеше да търси кръчма на име „Хрътката“. Нарежданията бяха кристално ясни. След като изпълни задачата си, да остави парчето восък за запечатване, което му бяха дали, в саксията на прозореца и да се върне точно след три часа. Всичко това звучеше толкова пресилено, че понякога му се струваше, че сънува, но мръсотията наоколо му беше достатъчна, за да му припомни, че кошмарът му всъщност е истински.

Не знаеше защо сега отива на срещата, но някак си му се струваше, че ако огледа мястото, ако помисли как, след като пъхне восъка в саксията, ще се събуди в един нормален свят, тогава ще му хрумне някаква идея.

Стоя дълго време, в една воняща алея от другата страна на Грейс Ин Роуд, взирайки се в хана и в напуканата саксия върху наклонената подпрозоречна дъска. Виждаше как клиентите влизат и излизат, клатушкайки се, от кръчмата — предимно зле изглеждащи търговци на добитък, колари и количкари. В сегашния си вид щеше да се вписва съвсем точно, помисли той кисело. Имаше шепа монети, достатъчни за една пинта джин. Може би духът на спирта щеше да събуди другия дух и да му вдъхне някакви идеи.

Когато излезе от кръчмата след един час, достатъчно пиян, за да не усеща болка, в главата му се въртяха наченките на някаква идея.

 

 

— И така, забавлявате ли се, госпожо?

Корнелия полека обърна глава с лека усмивка, когато Хари се приближи към нея в нишата на прозореца. Зад тях в балната зала на „Алмакс“ оркестърът свиреше котильон.

— Не особено — каза тя, но усмивката и стана по-широка, когато го погледна. — Това може би ще се промени сега.

Вечерното облекло му отиваше, както, впрочем, всякакво облекло, включително онова, с което се беше появил на бял свят, помисли тя, усещайки издайническата топлина на неканената възбуда в слабините си.

Очите му блеснаха, сякаш беше чул мислите й и беше усетил тази топлина.

— Ще се постарая да променя нещата — каза той, плъзвайки немирна ръка по ханша й. — Нещо по-добро?

— Ш-ш-т — каза тя, прехапвайки устни, за да потисне смеха си. — Не стой толкова близо.

— Но тази ниша е толкова малка — измърмори той. — Като че ли нямам особен избор.

Пръстите му изпълниха малък танц върху синята коприна на роклята й, притискайки се към топлата плът отдолу.

Корнелия побърза да излезе от нишата и той се обърна, смеейки се, за да застане с гръб към прозореца и с лице към нея.

— Очаквах да те намеря със запълнен тефтер за танците — забеляза той, приемайки края на малката игра.

— Танцувам вече два часа — отвърна тя с тон, в който ясно личеше липсата на ентусиазъм.

— Не обичаш ли да танцуваш?

В гласа му прозвуча изненада. Тя беше такова изящно създание, че не му се струваше възможно да представлява нещо — друго, освен красота в танца.

Корнелия поклати глава с отвратена гримаса.

— Наистина този вид танцуване според мене е съвършено безинтересно. Или може би — добави — такива са партньорите ми. Никой в Лондон ли не умее да води свестен разговор?

Той наведе глава в размисъл.

— Времето е популярна тема. И снощният бал у лейди Бартрам. О, и чух доста дискусии по брачните перспективи на госпожица Госингтън. Изглежда, в края на краищата ще хване лорд Де Виър.

Корнелия се засмя.

— О, изглежда абсурдно, но така стоят нещата. — Обърна се, за да огледа залата. — Лив обаче се забавлява. За втори път танцува с онзи джентълмен… не си спомням как се казва.

Хари проследи погледа й.

— А, Страхан. Надявам се да не му е хвърлила око. Няма и два пенса в джоба си.

Корнелия се обърна отново към него и за миг го изгледа във високомерно мълчание, преди да заяви:

— Лив никога няма да бъде толкова вулгарна да хвърля око на някого, милорд.

Той побърза да отговори:

— Простете, госпожо. Не исках да намеквам, че лейди Ливия не е по-различна от другите надяващи се жени в тази зала. Нейната чувствителност със сигурност е по-изтънчена.

Корнелия не можеше повече да се прави на възмутена. Очите му бяха пълни със смях.

— Понякога никак не ми харесвате — каза тя без никаква убеденост. — Ако не искате да бъдете приятен, милорд, предлагам да си намерите друг събеседник.

— Хайде, да танцуваме — каза той изведнъж, посягайки към ръката й. — Мога да обещая, че няма да бъда безинтересен партньор.

Корнелия му позволи да я заведе при танцуващите и двамата заеха местата си. Оркестърът свиреше контрданс и нямаха особено много възможности за разговор, безинтересен или интересен, но когато се срещнеха, Хари вмъкваше някакъв малък жест — стисване на ръката или заговорническо намигване, което я караше да се усмихва.

Когато се отдалечиха след края на танца, той каза с доста сериозен тон:

— Не исках да обидя Ливия, беше само предупреждение. От каквото тя няма нужда, както разбрах с радост.

Корнелия се намръщи и каза с лека въздишка:

— Предполагам, че всички ще го кажат. Тази работа никак не ми харесва. Толкова е повърхностно.

— Така е, ако вярваш, както тези жени, че върхът на женските амбиции трябва да бъде съпругът — изтъкна той. — А как иначе да го намери, ако не на брачния пазар?

Махва към салона, пълен с жадно оглеждащи се млади жени, които си вееха с ветрила и вдигаха вдъхновен поглед към всеки мъж, който им обърнеше внимание. Придружителките им седяха покрай стената, клюкарстваха и хихикаха, но очите им не се отделяха от танцуващите, внимавайки за моментите, когато би могла да се наложи майчинска намеса.

Корнелия го изгледа остро, забелязвайки леко презрителната извивка на устата му.

— Толкова лошо мнение ли имаш за моя пол? — запита тя.

— Ах, Нел, знаеш, че не е така — протестира той с едва чут глас. — Ти по-добре от всички жени би трябвало да знаеш, че това не е вярно.

Тя се изчерви леко, тембърът на гласа му породи тръпки на страстно предчувствие, които плъзнаха по гръбнака й.

— Освен това — продължи той, наблюдавайки я отново с усмихнати очи — просто се съгласявах с тебе. И на мене тези балове не ми харесват, повече, отколкото на тебе.

— Тогава защо ходиш на тях?

— По принцип не ходя — отговори той. — Но не можах да устоя на възможността да прекарам вечерта в твоята компания.

— Нека ви осведомя, сър, че смятам това за безсрамно ласкателство — заяви тя, опитвайки се да не се засмее.

— Всъщност не е — протестира той, вдигайки ръката й към устните си. Очите му грееха, гласът му се понижи до шепот. — Ще ти го докажа по-късно тази вечер.

Езикът й докосна устните й. Той си играеше с огъня. Можеше да няма репутация, която да пази, но тя със сигурност имаше. Центърът на балната зала на „Алмакс“ не беше място за опасен флирт. Тя дръпна ръката си от неговата и каза високо, за да я чуят и околните:

— Извинете ме, лорд Бонъм, снаха ми ме вика.

И бързо се отдалечи от него.

Хари я загледа, без да престава да се усмихва леко. Балната й рокля от лазурносиня коприна идеално подхождаше на тена й. Къса пелерина се спускаше от раменете й, подчертавайки изправената и стойка. Косата й беше прибрана в любимия й гръцки кок, вързан тази вечер с черна кадифена панделка, обшита с перли. Перлите на шията й също бяха много фини, забеляза той. Предположи, че са семейно наследство.

Трите жени привличаха вниманието на първото си официално появяване в обществото. Бяха необикновени, най-вече защото изглеждаха така естествено уверени, така жизнерадостно безразлични към понякога грубото зяпане и шепнене, които винаги съпровождаха пристигането на новодошлите на лондонската обществена сцена.

Бяха пристигнали с „чаената чаша“, която, както и трите бяха предсказали, беше породила моментален интерес. Ако се бяха показали смутени заради този извънредно старомоден начин на придвижване, всички щяха да им се присмеят, щяха да ги заклеймят като провинциални простачки и те щяха да креят на Кавендиш Скуеър, докато, смазани, не вземеха решение да се върнат откъдето бяха дошли.

Но не беше станало така. Говореха за тях във всички ъгли на залата. Всички знаеха кои са, произходът им беше безупречен, макар и не от най-горните слоеве на аристокрацията. Знаеше се, че майките им са сключили разумни, макар и не блестящи бракове. Лейди Сефтън и дукеса Грейсчърч бяха гарантирали за тях, така че обществото беше склонно да бъде любезно, освен ако не получеше основание за друго.

А те бяха прекалено проницателни, прекалено интелигентни, за да допуснат грешка. Бяха тук заради Ливия и нито Корнелия, нито Аурелия биха провалили нейните възможности.

Той видя, че Ливия се отдалечава от танцуващите заедно с партньора си, който я съпроводи до едно позлатено столче в нишата на един прозорец и отиде в стаята за подкрепления. Тя седна и започна да си вее, бузите й бяха леко порозовели от движението в претоплената зала.

Хари си проправи път към нея.

— Добър вечер, лейди Ливия. Мога ли да ви донеса чаша лимонада?

Тя вдигна поглед с усмивка.

— О, не, благодаря, лорд Бонъм. Лорд Страхан отиде да ми донесе. — Потупа мястото до себе си. — Ще седнете ли?

Хари седна, грациозно настанявайки на неустойчивия стол високата си фигура в черен копринен панталон до коляното.

— Забавлявате ли се?

Тя се подсмихна.

— Истината ли, сър?

— Истината, госпожо.

— Всичко е ужасно безинтересно — каза тя. — Никой няма за какво да говори, никой не слуша и какво му се говори. Все гледат над рамото ти за някоя по-интересна.

— Не толкова за по-интересни жени — изрече той с усмивка. — А за да видят дали наоколо има нещо, за което да се клюкарства. Човек винаги трябва да бъде на предната линия на клюката, драга.

Ливия се подсмихна.

— Сигурна съм, че е така, но въпреки всичко е неприятно по средата на изречението да разбереш, че партньорът ти не е чул и една дума от това, което му говориш.

— Какво мислите за Страхан?

— Донякъде е забавен. Когато престане да ме забавлява, ще му кажа, че нямам пукнато пени, и съм сигурна, че веднага ще се сбогува.

Хари се засмя.

— И Нел каза нещо такова.

Черните очи на Ливия изведнъж блеснаха проницателно. Тя затвори ветрилото си и започна леко да потупва с него по дланта на другата си ръка.

— Не мога да не забележа, сър, че явно не сте толкова официален с Нел, колкото с нас двете с Ели.

— Трудно ми е да бъда официален с която и да било от вас — побърза да каже той. — Понякога забравям, особено когато наоколо няма кой да чуе грешката. — Усмивката му беше пленителна. — Вярвам, не възразявате, Ливия.

Ливия като че ли се замисли върху това.

— Не — каза тя. — Ни най-малко не възразявам. Но не подценявайте нито Ели, нито мене, Хари. И не бива да забравяте, че благополучието на Нел ни е скъпо. Излагате го на опасност на собствен риск.

— Значи съм надлежно предупреден — отговори Хари с трепване на вежда. — А, ето го вашия придружител, връща се от мисията си. — Стана от стола и се поклони. — Ако ме извините, госпожо, Страхан.

Отдалечи се, осъзнавайки проницателния поглед на Ливия зад гърба си. Беше обещал на Корнелия, че никога няма да разгласи тайната им. Не го беше направил, но нещо беше алармирало приятелките на Нел. Запита се дали тя знае.