Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (25)

24

Един файтон стоеше на улицата пред кръчмата, много по-здравословно изглеждащ от онзи, който беше докарал Корнелия. Тя се качи и нетърпеливо протегна ръце към Лестър.

— Дайте ми го.

— Заповядайте, госпожо.

Лестър се наведе навътре, положа детето на скута на майка му, после извика към кочияша и се качи след нея. Седна в ъгъла срещу Корнелия и се облегна, скръстил спокойно ръце, което на Корнелия й се стори поразително, като имаше предвид, че току-що е убил човек.

Но вероятно това не беше заслужаващо внимание събитие в света, който споделяха Лестър и Хари Бонъм. Устата й се стегна.

Стиви се раздвижи, клепачите му помръднаха, но не се събуди. Тя го притисна по-плътно към себе си, надявайки се познатият мирис и топлината да пробият през упоения му унес и да прогонят страха, който сигурно е бия последното му чувство в будно състояние.

— Откога работите за лорд Бонъм? — запита тя, поглеждайки към Лестър.

— Около дванадесет години, нещо такова — отговори той спокойно. — Откакто негово благородие е на служба.

— Каква е тази служба?

Тя не можа да удържи сардоничния резец във въпроса.

— Ами на короната, госпожо — отвърна Лестър, сякаш беше очевидно.

— А, да, разбира се, на короната — изрече Корнелия сардонично, както и преди.

Трябваше да се досети. Хари й беше казал доста заобиколно, че работи за правителството, когато й беше напомнил, че Англия е в състояние на война. Тя просто не го беше възприела.

Значи тя, приятелките й и децата й са били записани на служба, без да знаят. Това предполагаше ли да бъде извинение за действията на Хари? Предполагаше ли се от това тя да се почувства по-добре? Предполагаше ли се да е благодарна за задължителната възможност да служи на страната си?

Е, не се предполагаше и тя не беше длъжна да бъде благодарна.

Беше просто вбесена. И ако можеше да се вкопчи в чистия си гняв, значи можеше да пренебрегне възела от емоции, заплетен под него.

Бръкна в джоба си за напръстника и го извади.

— И така, какво е това, Лестър? Защо животът на сина ми беше изложен на риск заради това?

Метна го презрително на седалката до Лестър.

Той го взе.

— Трябва да питате негово благородие, госпожо.

— Питам вас — изрече тя решително. — Какво означават тези надписи?

Лестър за първи път като че ли се смути. Заобръща напръстника между палеца и показалеца си.

— Всъщност тези не означават нищо, госпожо.

Подаде й напръстника.

Корнелия го загледа втренчено.

— Какво? Не разбирам.

Прибра го разсеяно и го стисна в дланта си.

Лестър побутна брадичката си.

— Негово благородие ще ви обясни, милейди.

— В негово отсъствие не виждам никаква причина вие да не ми обясните — настоя тя. — Всъщност нямам никакво намерение да си предоставя възможността да питам виконт Бонъм за каквото и да било, но бих искала обяснение от вас.

Лестър се намръщи.

— Не схващам напълно мисълта ви, милейди. Негово благородие ще обясни всичко, сигурен съм, когато го видите следващия път.

— Нека бъда напълно откровена, Лестър. Не възнамерявам отново да виждам лорд Бонъм. И така, ще ми кажете ли защо тези надписи не означават нищо?

Тя върна напръстника в джоба си.

Лестър усети как се свива под леденосиния й поглед. Това беше кашата на виконта, не неговата, и той не искаше да има нищо общо с нея.

— Не е моя работа да обяснявам това, госпожо — заяви той, силно надявайки се тя да не пита повече.

Корнелия продължи да го гледа в неясната светлина, силно смръщеното й чело беше накарало веждите й да се съберат. Тогава Стиви изпъшка тихо и тя забрави всичко за Лестър, напръстника и виконта.

— Всичко е наред, миличък — прошепна тя. — Вече всичко е наред. Мама е тук.

Притисна го към гърдите си и целуна влажното му чело. Клепачите му се отвориха и той се взря в нея, смаян и неразбиращ.

— Спи, спи — каза тя нежно, като го целуна по бузата. — Всичко е наред.

Стиви отново се унесе, клепачите му паднаха тежко и той се сгуши на гърдите на майка си. Тя го прегърна здраво и го залюля, тананикайки тихо приспивна песен, и усети как той отново потъва в дълбок сън.

Каретата стигна до Кавендиш Скуеър в мълчание. Лестър скочи долу и протегна ръце за детето, но тя каза остро:

— Не. Мога да се справя.

Той й помогна да слезе, подкрепяйки я под лакътя, и изтича нагоре по стъпалата, за да почука на вратата. Но тя се отвори, преди той да посегне към нея, и Ливия и Аурелия се втурнаха навън.

— Намери ли го? Ох, слава богу. Добре ли е?

— Така мисля — каза тя, докато го носеше полека нагоре по стълбището. — Упоен е, но скоро ще се свести. Вече започва да се движи.

— Кой, по дяволите, е направил това? — запита Аурелия с негодувание в гласа, докато гледаше отпуснатото телце в ръцете на зълва си. — Кой би могъл да направи такова нещо?

— Няма да повярвате, като ви кажа — изрече мрачно Корнелия, влизайки в къщата. — Трябва да го занеса горе. Линтън ще помогне.

— Момчето добре ли е? — Маркъм излезе от сенките на стълбището. — Слава на добрия бог, госпожо. — Извика през рамо: — Наша Ейда, наша Мейвис, момчето се върна, живо и здраво.

Близначките се появиха откъм кухнята почти тичешком, изтривайки ръце в престилките си.

— О, божичко — каза Ейда, разтваряйки ръце. — Горкото агънце.

— Горкото агънце — повтори Мейвис, пърхайки около Корнелия и нейния товар. — Ще му направя подсладена извара с каймак. Той много обича моята извара, миличкият.

— Да, но мисля, че първо има нужда от каша — обяви Ейда. — Много зле изглежда, горкото агънце. Ей сега ще я направя.

— Благодаря, благодаря и на двете ви.

Корнелия успя да изобрази слаба усмивка, въпреки че бързаше да стигне до детското отделение. Побърза нагоре по стълбището, последвана от Аурелия и Ливия.

Линтън нададе радостен вик, когато те влязоха в детската стая, и се втурна към Корнелия.

— Ох, той е в безопасност. Слава на небесата.

Разтвори ръце, а зад нея Дейзи, още плачейки, покри лице в престилката си и избухна в нов потоп от сълзи. В същия миг Сюзън и Франи, които седяха до огъня и спокойно дъвчеха джинджифилови сладки, се присъединиха към хлипанията й и Сюзън се хвърли в коленете на майка си.

След като редът се възстанови, Корнелия седна със Стиви на люлеещия се стол до огъня, отказвайки да го пусне. Сюзън седна в краката й, смучейки палеца си, и положи глава на скута на майка си, а очите й започнаха да се затварят от изтощение след дългата сутрин.

Линтън, отново поела командването над себе си и царството си, ги наблюдаваше внимателно, макар че мъдро се поотдалечи от майката и детето.

Когато Стиви най-накрая се раздвижи по-решително, Корнелия усети прилив на облекчение, толкова мощен, че осъзна колко ужасена е била, че той няма да излезе от упоението.

Той отвори очи с протестен вик и повърна.

— Така е по-добре — каза оживено Линтън, докато се приближаваше към тях. — Оставете го се отърве от тази отрова, милейди. Дейзи, момиче, донеси леген, гореща вода и кърпи. Веднага.

Стиви продължи да повръща може би безкрайно, така й се струваше на Корнелия, която го държеше здраво, разтриваше гърба му и тихо го окуражаваше. Но най-после той се отпусна на изпоцапаната й рокля и се взря в нея.

— Главата ме боли, мамо.

— Знам, миличък. Знам. Скоро ще мине, обещавам.

— Трябва му хубава топла баня и малко топло мляко — каза Линтън авторитетно. — А после добре да се наспи. И ще оздравее напълно. — Посегна да вземе детето от майка му. — Дайте ми го, милейди, и идете да се изчистите. Аз ще се погрижа за него.

Стиви позволи да бъде предаден в познатите ръце на бавачката и Корнелия стана, внимателно придържайки полите си.

— Свали роклята и ще ти донеса пеньоара — каза Ливия

Двете с Аурелия не бяха напускали детското отделение.

— Благодаря, Лив.

Корнелия с благодарност прие помощта на Аурелия, за да съблече роклята си, после се изтри добре с гореща вода и кърпа, преди да облече пеньоара, който й беше донесла Ливия.

Линтън къпеше Стиви във ваната пред огъня и детето, послушно като бебе, не протестираше и не коментираше, както имаше навик. Корнелия коленичи пред ваната, питайки се дали е разумно да му напомня случилото се. Но, от друга страна, тя реши, че това не може да бъде пренебрегнато. Той можеше да се страхува повече, ако не осъзнаеше нещата.

— Можеш ли да си спомниш какво стана, миличък? — запита тя, посягайки към кесията за баня.

Стиви поклати отрицателно глава.

— Видя ли кой те взе?

Детето отново поклати глава. После захленчи.

— Главата още ме боли.

— Защото си пил нещо лошо — каза му Корнелия. — Скоро ще ти стане по-добре, обещавам.

Стиви кимна отново, като че ли окуражен, и очите му започнаха да се затварят. Линтън го извади от водата и го загърна в дебела кърпа.

— Да те сложим в леглото, миличък. Мама ще ти прочете приказка.

 

 

След един час Корнелия излезе от детското отделение, доволна, че синът й спи естествен, здрав сън. Тя самата силно се нуждаеше от баня, но не се изненада, когато намери Ливия и Аурелия да я чакат в спалнята й.

— И така, кой беше? — запита Ливия без предисловие.

— Е, Найджъл е замесен. Макар че всъщност не мисля, че той има пръст в отвличането на Стиви. — Изморена, Корнелия се отпусна на стола до огъня. — Не знам всичко, но ще ви кажа какво знам.

Те слушаха в невярващо мълчание и когато тя свърши, Аурелия изрече:

— Значи тази къща е ключът към всичко това. Хари е искал да купи къщата най-вероятно заради напръстника.

— Само дето Лестър каза, че напръстникът не означавал нищо. — Корнелия се наведе към изпоцапаната си рокля, която беше пуснала на пода. Намери джоба и извади напръстника. — В действителност той каза, че тези надписи не означавали нищо. — Вдигна го. — Какво означава това?

— Че има още един напръстник? — предположи Ливия.

— И понеже Хари е знаел, че това не е напръстникът, който са искали, не си направи труда да го вземе, когато тръгна да спасява Стиви.

Корнелия се облегна назад на стола си и затвори очи. Всичко това имаше някакво странно значение в някакъв свят, който нямаше нищо общо с обикновения, който тя споделяше с приятелките си. Някак бяха навлезли в друг свят.

— Как се е забъркал Найджъл? — запита след малко Аурелия. — Това изглежда невероятно.

— Струва ми се, че се е озовал в някакъв ужасяващ кошмар — изрече Корнелия с равен глас. — Някак се е забъркал с хора, за които животът не означава нищо.

Спомни си мъртвеца на пода на кръчмата и изтръпна. Животът не означаваше много и за виконт Бонъм и приятелчетата му.

— Ами Хари? — Аурелия се наведе напред от скамейката под прозореца, където беше приседнала. — Мислиш ли, че сега той ще ти каже всичко?

Корнелия се изсмя късо.

— Няма да има този шанс, Ели. Не възнамерявам повече да го виждам. И веднага щом Стиви може да пътува, се прибирам у дома с децата.

— Да, разбира се — изрече бързо Аурелия. — Ще тръгнем в края на седмицата.

— Не, не, вие няма нужда да се връщате с мене — каза Корнелия. — Разбира се, че няма. Вие двете с Лив останете тук. Тук ви е забавно. Ще взема Линтън, ако можете да се лишите от нея. Дейзи може да остане тук с Франи. Тя е напълно способна да се справя с едно дете.

Приятелките й размениха погледи, неразбираеми за нея, но преди някоя от тях да каже нещо, на вратата се почука.

— Милейди, оня виконт е тук — обади се Маркъм от коридора. — Иска да ви види, спешно.

Корнелия замръзна.

— Кажете му, че ме няма, Маркъм.

— О, да. Само че няма да ми повярва.

Корнелия стана и отиде да отвори вратата.

— Няма значение дали ще ви повярва, Маркъм. Няма да го приема. Кажете му това, ако искате.

— О, да.

Маркъм се отправи обратно към стълбището.

Ливия и Аурелия станаха, сякаш бяха чули същото и за себе си.

— Ще те оставим да се изкъпеш, Нел, и да си починеш — каза Ливия. — Да вечеряме ли в приемната, както преди да станем толкова велики, че да вечеряме в трапезарията?

Опита да се засмее, но смехът й прозвуча кухо.

— Да, ще ми бъде приятно — каза Корнелия с топла усмивка. — Сигурно ще подремна след банята. Вечеря в шест часа?

— Шест часа — потвърди Аурелия и се наведе, за да целуне нежно зълва си. — Горкичката, какви ужасни неща преживя. Сигурна ли си, че не можем да направим още нещо?

Корнелия поклати отрицателно глава, опитвайки се да прикрие блясъка на сълзи в очите си.

— Не, но ви благодаря. Не знам какво щях да правя без вас.

— Струва ми се, че се справи доста добре сама — изрече живо Аурелия. — Да разсееш главорез с нож. — Докосна драскотината на шията на Корнелия. — Мисля, че трябва Линтън да го види.

— Дреболия. Не боли. — Корнелия леко завъртя глава. — Ще го измия с топла вода и ще сложа малко хамелис. Само драскотина е.

Приятелките й не коментираха нищо повече и я оставиха сама. Щом остана насаме, обърнала ключа в ключалката, Корнелия остави сълзите да потекат. Облекчение, примесено с отчаяние, радост със скръб. Беше си върнала детето живо и здраво, но беше загубила възможността за щастие, което, без да мисли как да го постигне, беше започнало да й се струва нейно дължимо право.

 

 

Хари изслуша нищо неказващото отрицателно послание на Маркъм със стиснати устни. Беше узнал от Лестър какво е станало в каретата и знаеше, че има само един шанс да оправи нещата. А този шанс в най-добрия случай представляваше тънка нишка. Но той нямаше да се примири. Не му беше в характера да се признава за победен. Знаеше какво е направил и можеше да предположи какво изпитва Корнелия. Но тя беше разумна жена, много интелигентна. Щеше да види и двете страни. Щеше да вземе предвид положението му. Щом болката и гневът й заглъхнеха, тя щеше да види нещата ясно.

Той прие, че сега няма избор, освен да й разкаже всичко. И ако тази изповед компрометираше неговата служба, така да бъде. Беше отдал дванадесет години на тази служба и колкото и да обичаше работата си, ако оставането му на служба означаваше да загуби тази жена, значи щеше да се оттегли.

Нетърпеливо разтърси глава, когато Маркъм понечи да затвори вратата пред него, и преди тя да се хлопне, той я подпря с рамо и натисна. Второто му безцеремонно влизане за един ден, помисли мрачно, докато нахълтваше в преддверието.

— Моите извинения — подхвърли към замаяния иконом.

— Къде е лейди Дагнъм?

— Не можете да я видите — обади се Аурелия откъм стълбището, влизайки в преддверието.

— Не, тя не се чувства добре, за да ви приеме — потвърди Ливия иззад гърба й.

Двете жени го гледаха с нескривана враждебност, застанали на най-долното стъпало.

— Мислех, че ще проявите чувствителността да я оставите сама след това, което преживя — изрече с леден тон Аурелия.

Хари въздъхна.

— Мисля, че и двете не разбирате.

— Какво има за разбиране? — прекъсна го яростно Ливия.

— Разбираме, че едно петгодишно дете не спря да повръща цял час. Разбираме, че приятелката ни беше почти на ръба на лудостта от страх за детето си. И разбираме, че ако не бяхте вие, нищо от това нямаше да се случи.

Хари неволно отстъпи назад пред тази тирада. Ливия, обикновено толкова тиха и нежна, беше същинска фурия, сивите й очи изпускаха ярост, черната й коса подскачаше около лицето, сякаш пропита от гняв.

Той хвърли бърз поглед към Аурелия, която стоеше в каменно мълчание, а кафявите й очи излъчваха студенина. Тогава си върна инициативата.

— Къде е тя?

Още докато задаваше въпроса, тръгна по стълбите. Разумно беше да предположи, че ако приятелките й слизат долу, значи Корнелия е горе.

— Не можете да се качите.

Ливия се изпречи пред него.

— О, напротив, мога — изрече той, отмествайки я решително. — Това е между нас двамата с Нел.

Заизкачва стъпалата две по две, оставяйки Ливия и Аурелия да се взират подире му.

Най-напред се насочи към спалнята на Корнелия. Ако не беше там, щеше да отиде в детското отделение. Вратата беше заключена.

— Корнелия, моля те, отвори.

Гласът му беше равен, молбата прозвуча като заповед.

— Върви си, Хари. Няма какво да си казваме.

Гласът й звучеше уморено.

— О, несъмнено имаме — обяви той, осъзнавайки, че другите две жени сега стоят зад него. — Ще разбия, тази проклета врата, ако трябва. Сега ми отвори.

Корнелия стоеше нерешително насред спалнята си. Не се съмняваше, че ако Хари реши, наистина ще разбие вратата. Или ще намери друг начин да стигне до нея. И наистина знаеше, че няма смисъл да бяга от това. Трябваше да свършат с всичко, веднъж завинаги. Приближи се към вратата и обърна ключа, после се отдалечи и застана до камината.

Хари отвори вратата и влезе. В същото време Ливия и Аурелия пристъпиха напред.

— Ценя вашата загриженост, но ако искате, вярвайте, Нел няма нужда да бъде защитавана от мене — каза той, затваряйки вратата пред тях, и отново завъртя ключа.

Застана пред нея, докато тя стоеше пред огън, държейки пеньоара си плътно затворен на шията. Изглеждаше неизразимо уморена и той закопня да я прегърне, да пропъди с целувки умората от очите й, да изличи напрежението от високата, стройна фигура. Празнотата в очите и го изпълни с мъка.

— О, скъпа моя любов — измърмори той, приближавайки се бързо към нея. — Никога няма да си простя за това.

Опита се да я привлече към себе си, но тя се дръпна от него, вдигайки предупредително ръце.

— Какво няма да си простиш, Хари? — запита тя студено и дистанцирано. — Че се преструваше, че ме обичаш, че се правеше, че си ми приятел? Че ме използва? Не, остави ме да се изкажа — нареди тя гневно, докато той се опитваше да я прекъсне. — Ти ме хвърли в това и за бога, ще ме изслушаш.

Хари наклони леко глава в знак на съгласие и отиде към прозореца, отпуснал ръце, ясните му зелени очи бяха изпълнени с болка, докато се взираха в нея, без да трепнат.

Горчив гняв, съзнанието, че е била предадена, ужасна болка и унижение от измамата подклаждаха красноречието й. Тя не се опитваше да смекчи излиянията си, отприщи поток от извънредно болезнени думи, а Хари стоеше и слушаше безмълвно.

Когато накрая красноречието й се изчерпа, той изрече:

— Оспорвам само едно обвинение, Нел. Каза, че никога не съм те обичал. Това не е вярно. Обичам те вече много седмици. Не мога да си представя да не те обичам.

В думите личеше такава тиха увереност, че Корнелия не можа да изрече пренебрежителното отрицание, издигнало се на върха на езика й.

— Как можеш да казваш това? — запита тя. — Ако ме обичаше, нямаше да поставиш мене, семейството ми, приятелките ми в това положение.

Той въздъхна и потърси думи.

— Лестър беше тук, за да те пази. Аз бях тук през цялото време. Търсехме Найджъл. Наистина не вярвах, че има някаква реална опасност за някого от вас. Щом открих напръстника…

— Знаел си, че Найджъл е въвлечен? — Загледа го невярващо. — И не каза нищо на никоя от нас. И какво означава, че си открил напръстника?

Разсеяно отметна косата, паднала на лицето й.

— Не виждах защо да ти казвам за Найджъл — отвърна той. — Мислех, че ситуацията е изцяло овладяна. Не можех да изложа на риск операцията…

— О, разбира се, твоята операция, твоята мисия, или както решиш да го наречеш. — Сини пламъци оживиха дотогава безизразния й поглед, когато го прекъсна. — И каква точно е тази мисия, Хари? Искам да преценя дали си е струвала агонията, която преживя синът ми.

— Тогава ме изслушай.

С равен тон, сякаш даваше официално изявление, той й разказа всичко от момента, в който напръстникът беше изчезнал от дома му.

Корнелия слушаше и макар че искаше да отхвърли думите му като несъстоятелни извинения за неизвинимото, разумът й си пробиваше път сред кълбото от гневни емоции. Беше заложен животът на хора, на много хора. Съвършено нещастна случайност беше това, че тя и приятелките й несъзнателно се бяха заплели в шпионската мрежа. Всичко това беше истина.

— Нямаше нужда да въвличаш мене… сърцето ми, душата ми в тази операция — изрече тя, когато той замълча. — Гласът й прозвуча тежко в ушите й, натежал от болка, разочарование и унижение. — Ти се люби с мене, аз се любих с тебе. Необходимо ли беше, за да си върнеш онези проклети кодове?

— Отначало те желаех — каза той равно. — После разбрах, че те обичам, и причината, поради която се забърках, вече не, беше важна. — Пристъпи към нея. — Нел, любов моя, моля те, трябва да ми повярваш, нямаше нищо преднамерено или манипулативно в това, което споделяхме.

Посегна към ръцете й, но тя ги дръпна и ръцете му отново се отпуснаха безпомощно.

— Не съм очаквал да се влюбя. Но искам, не, имам нужда, да прекарам остатъка от живота си с тебе. Без тебе няма да имам живот.

— Какво говориш?

Очите й още бяха студени, в гласа й не се долавяше никакво чувство, когато отказа да приеме първите слаби помръдвалия на чувство, което не беше нито гняв, нито болка.

— Ще се омъжиш ли за мене, Нел?

Думите бяха недвусмислени, но в очите му съмнението се бореше с убеденост, отчаянието — с надежда.

Корнелия се вгледа в него.

— Знаеш, че е невъзможно. Даже ако исках, след всичкото това… — Тя махна, сякаш за да обхване цялата тъкан на историята им. — Дори да можех да забравя, че изложи децата ми, приятелките ми, мене самата на опасност заради някаква мисия, която за тебе означаваше повече, отколкото нашата безопасност, не мога да се свържа с мъж, който е бил обвинен в убийството на съпругата си. Мъж с така опетнена репутация… ще изгубя децата си. Сигурно знаеш това.

Хари си пое остро дъх, сякаш се опитваше да диша след удар в слънчевия сплит.

— Кой ти го каза?

— Пралеля ти. Но какво значение има кой ми го е казал?

Тя вдигна рамене, поклащайки раздразнено глава.

— Щях да разбера някой ден и можеш да бъдеш сигурен, свекър ми също е чул тази история. И би я използвал, за да ми вземе Стиви, не се заблуждавай. Разбира се, че не мога да се омъжа за тебе. Единствената надежда да се възстановя от този епизод е да се прибера у дома, в провинцията и да се надявам, че слухът няма да стигне до графа.

— Вярваш ли, че съм я убил? — запита той тихо.

Тя отново вдиша рамене.

— Какво значение има какво вярвам?

— За мене има.

Лицето му беше много бледо под загара, а зелените му очи се взираха в лицето й с интензивност, която я нервираше.

— Ако Лестър не беше убил онзи мъж днес следобед, ти щеше да го убиеш — каза тя.

— Да, щях — съгласи се той тихо, както преди. — Вместо да рискувам да те нарани, щях да го убия. Но е по-различно, не мислиш ли, от това да убиеш съпругата си, защото имала извънбрачна връзка?

Корнелия прехапа устни.

— Не, не вярвам, че си убил съпругата си — каза тя. — Никога не съм го вярвала. Но това не променя положението. Не мога да се омъжа за тебе, дори да исках.

— А ти не искаш — заяви той. — Е, няма какво повече да се каже. — Хвърли й дълъг поглед, после се приближи към вратата и посегна към ключа. — Довиждане, Нел.

Вратата се затвори решително зад него.

Корнелия грабна първото, което й попадна пред очите, някакъв калаен свещник, и го запокити с все сила към затворената врата. Той я улучи с оглушителен трясък, което обаче не облекчи чувствата и.

— Какво, за бога. — Аурелия пъхна глава през отворената врата с изплашен поглед. — Нел, какво стана?

— Ох, не знам — заяви Корнелия, хлипайки от ярост и мъка. — Никога досега не съм се чувствала толкова зле и не виждам как това може да се промени, Ели.