Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (18)

17

Корнелия разглеждаше критично отражението си във високото огледало в своята спалня. Следобедната й рокля от нарцисовожълт крепдешин далеч не приличаше на обичайните й прости рокли. Деколтето представляваше дълбок остър прорез, който стигаше почти до колана от тъмнозелено кадифе, прихванат точно под гърдите й. Формата им и долчинката между тях бяха подчертани много добре, реши тя, окачвайки една аметистова висулка на шията си. Малките буфан ръкави не покриваха почти нищо, но голите й ръце бяха красиво закръглени. Общо взето, ефектът беше хубав, макар че в действителност й беше малко студено. Но тя имаше кашмирен шал с тъмнозелени ресни, който щеше хубаво да допълва роклята и поне да прикрива гъшата кожа, предизвикана от студа.

За светското посещение този следобед беше свила гъстата си коса в гръцки кок, вързан с тъмнозелено кадифе, за да се съчетава с колана на роклята и ниските копринени обувки. Целият ансамбъл е много хармоничен, помисли тя.

Хари щеше ли да помисли същото? Тя побърза да отблъсне тази мисъл. Мнението на виконт Бонъм не беше важно. Или не би трябвало да бъде. Вродената честност породи добавката.

— Нел, готова ли си? — обади се Ливия от коридора, като същевременно почука леко на вратата. — Ние с Ели сме толкова елегантни, няма да повярваш. — Отвори вратата и пъхна глава в стаята, за да се огледа. — О, изглеждаш великолепно. Почти царствено.

— Дайте да ви видя вас двете — помоли Корнелия със смях, извънредно щастлива, че я отвличат от мислите й. — О, наистина сте много елегантни.

Приятелките й стояха една до друга пред вратата — Аурелия в рокля от розова коприна, която подчертаваше светлорусата й коса и тъмнокафявите очи, а Ливия беше в сметаненобял муселин, а синьо-черната й коса падаше в изкусно оформени къдрици около ушите.

— Нейна светлост не би трябвало да сметне за провинциални мишки своите домакини — коментира Корнелия, намятайки шала на раменете си. — Дано Маркъм да е напалил хубав огън в салона. Тракащите зъби и гъшата кожа не са особено привлекателни, нито пък изтънчени.

Трите се засмяха и с едно окончателно подръпване на полата си Корнелия ги последва надолу по стълбите точно когато стоящият часовник в коридора удари три часа. Осъзнаваше необичайната си нервност. Светските събития бяха престанали да я тревожат преди много години и нямаше какво да я изнервя у един следобеден посетител. Ели и Лив изглеждаха съвършено непринудени, дори леко възбудени. Но Корнелия усещаше само несигурност.

Но тя знаеше защо. Хари. Хари щеше да дойде тук и споменът за всичко, което бяха споделяли предната нощ, и как се бяха разделили, всичко това щеше да бъде в стаята с тях, както пословичният слон в ъгъла. И тя трябваше някак си да се държи така, сякаш няма никакъв слон.

Салонът беше окуражаващо приветлив, старовремската му елегантност ясно личеше въпреки поовехтелите мебели. Ливия огледа царството си с удоволствие.

— Радвам се, че не се опитахме да сменяме мебелите или завесите — каза тя. — Всичко се съчетава, сякаш трябва да е точно така, както е.

— Мисля, че това е така за цялата къща — забеляза Аурелия, оправяйки възглавницата на едно кресло. — Има индивидуалност.

— Може би затова леля София не искаше да я продавам — изрече замислено Ливия, приближавайки се към високите прозорци, които гледаха към улицата. — О, ето го лорд Бонъм, язди до една карета. И вътре има две дами.

— Мислех, че ще доведе само пралеля си. — Аурелия побърза да застане до Ливия. — А, другата е лейди Сефтън.

— Със сигурност държи на обещанията си — каза Корнелия, вдигайки леко вежди — Обеща да ни доведе една от покровителките на „Алмакс“. Само че вие двете се махнете от прозореца. Ако погледнат нагоре, ще ви видят как ги зяпате.

Аурелия и Ливия бързо се дръпнаха и заеха грациозни пози на дивана. Корнелия реши да застане до камината, спокойното й изражение прикриваше учестения ритъм на пулса й.

Маркъм отвори вратата и пъхна глава в стаята.

— Едни дами, госпожо, и онзи лорд Бонъм — обяви той.

— Благодаря, Маркъм — каза Хари, отваряйки широко вратата за спътничките си.

Корнелия бързо пристъпи напред с усмивка на лицето и протегната ръка.

— Трябва да извините Маркъм. Той има някои ексцентрични навици, но е бил любим прислужник на лейди София Лейси и тя изрично е пожелала в завещанието си лейди Ливия да го задържи. Моля, елате при огъня, ваша светлост. Лейди Сефтън, колко любезно от ваша страна да ни посетите.

Пралелята на Хари беше възрастта дама, загърната в огромна, подплатена с кожи наметка и със смайващо кожено боне, което забележително приличаше на лисича глава. Тя вдигна лорнета си, докато в същото време поемаше протегнатата ръка на Корнелия.

— Радвам се да се запознаем, лейди Дагнъм. — Объркващо погледна през рамо към племенника си и заяви: — Не изглежда зле момичето, за нейната възраст.

— Сигурен съм, че лейди Дагнъм е доволна да чуе това, госпожо — изрече гладко Хари, покланяйки се пред Корнелия. Очите му блеснаха. — Ваш слуга, лейди Дагнъм. Трябва да извините откровеността на леля ми.

— Наистина, нейна светлост е много любезна, сър — измърмори Корнелия, опитвайки се да запази безизразна физиономия.

— Пф — заяви дамата. — Нямам време за разни тинтири-минтири. Казвай каквото мислиш. Това казвам винаги.

— Вие винаги сте самата тактичност, госпожо — измърмори Хари.

Корнелия бързо се обърна към втората гостенка.

— Лейди Сефтън, знам, че се познавате с лейди Фарнъм. Мога ли да ви представя лейди Ливия Лейси.

— Познавах майка ви, струва ми се — каза лейди Сефтън, заемайки мястото, което й беше предложила Ливия, и красиво драпира прозрачните си муселинови поли около себе си. — Доста красива беше, преди да се омъжи. Приличате на нея, скъпа.

Явно беше предразположена да бъде любезна.

Дукесата обаче отказа да седне и започна неприкрито да оглежда салона през лорнета си, сякаш оценяваше мебелировката.

— Нелош Търнър — забеляза тя полугласно, после се вгледа в картината над полицата на камината. — Хмм. Морленд. Надценен.

— Госпожо, ще желаете ли чай? — запита Ливия, след като хвърли безпомощен поглед към Корнелия, която като че ли извънредно много се забавляваше.

Нейна светлост махна пренебрежително с ръка.

— Не понасям това лигаво нещо. Ще взема шери.

— Разбира се — каза Корнелия, отивайки към бюфета.

Цялата й нервност се беше изпарила, слонът в ъгъла по чудо не се беше появил. Хари изглеждаше както обикновено, леко развеселен, със затворническа усмивка в очите, когато срещнеше нейните. Сякаш изобщо беше забравил как се бяха разделили.

— Не бихте ли искали да свалите наметката и, и шапката си, госпожо? — запита тя тържествено.

Ако това чудовищно нещо може да се нарече шапка.

— Не, не бих искала — изрече дамата, след като най-после седна на едно позлатено столче, което потрепери под нея.

— Не мога да рискувам да се простудя. — Взе чашата, която й подаде Корнелия, и отпи. — Не е лошо — изрече тя. — Е, седни, Бонъм, не стой там като избуял плевел.

— Да, госпожо — измърмори Хари, сядайки послушно на ръба на един стол.

Целенасочено избягваше да гледа към Корнелия. Трябваше да я предупреди за ексцентричното поведение на пралеля си, но това някак си му беше изхвръкнало от ума и понеже беше свикнал с нея и то се плъзгаше отгоре му, без да го засяга, можеше да си представи как би реагирал някой друг при първия сблъсък. Особено човек със силен усет за абсурдното, какъвто притежаваше Корнелия.

Гостите останаха двадесет минути и когато станаха, за да си тръгнат, лейди Сефтън изрече:

— Гаранти, разбира се. Ще ви трябват гаранти за „Алмакс“, смея да кажа.

— Би било много любезно от ваша страна, лейди Сефтън — отговори Корнелия. — Разбира се, имахме гаранти за първия си сезон, но оттогава. — Усмихна се скромно. — Занимавахме се с домашното огнище.

— О, загуба на време — заяви дукесата. — Имате ли деца?

— Да, госпожо — потвърди Корнелия.

— Развалили сте си фигурата — обяви дамата, после пак вдигна лорнета си към Корнелия. — Макар че, трябва да кажа, фигурата ви не е лоша. — Обърна се към племенника си.

— Изобщо не е лоша, Бонъм. Сега ме заведи до каретата.

И повелително положи ръка върху свивката на лакътя му.

Хари се поклони на домакините си, преди да предложи свободната си ръка на лейди Сефтън.

— Приятен ден, дами.

— Приятен ден, лорд Бонъм. Дукесо… Лейди Сефтън.

Трите едновременно се поклониха, сбогувайки се с гостите.

— Позволете да ви изпратя.

Корнелия бързо тръгна след тях. Нямаше смисъл да вика Маркъм.

— Сами си изпращате гостите? — запита дукесата, когато Корнелия отвори вратата. — Колко странно.

— И ние си имаме нашите ексцентричности, госпожо — отговори сладко Корнелия.

Нейна светлост я погледна остро, този път без помощта на лорнета.

— Така ли? — каза тя. — Е, хайде, Бонъм.

Хари погледна през рамо и се ухили на Корнелия. Това беше такава съучастническа усмивка, толкова изпълнена със споделена веселост и радост; че й отне дъха. Тя отстъпи и бързо затвори вратата. Нямаше да може да изпълни това, което си беше обещала. Защо изобщо си беше мислила, че ще може?

— Какъв дракон — възкликна Ливия, когато Корнелия се върна в салона. — Но като че ли те хареса, Нел.

— Показва го по доста странен начин — каза Корнелия. — Не изглеждам зле за възрастта си и фигурата ми някак е устояла на последиците от ражданията. — Приближи се неспокойно към прозореца, наблюдавайки как каретата се отдалечава по улицата, а Хари язди като тържествена охрана до нея. Остана да гледа след него, докато той не излезе от полезрението й, после заяви бодро: — И въпреки всичко вече ни приеха в обществото.

— Добре ще бъде да върнем визитата — отбеляза Аурелия, докато наливаше чай. — И на лейди Сефтън. Кога ще го направим?

— Още не сме решили проблема с каретата — напомни им Корнелия. — Къде е Найджъл? Възможно ли е да се е върнал в Рингууд, как мислите?

— Не и без да ни каже — заяви Ливия. — Най-малкото, щете да прати бележка.

— Така предполагам. Но ако вече не е у лорд Колтрейн, защо икономът е взел бележката, която пратихме? Би трябвало да каже, че Найджъл е заминал, ако е заминал.

— Сигурно е отишъл в Нюмаркет или някъде другаде, може би на лов с някой от новите си приятели — предположи Аурелия. — Няма да ни праща известие, ако просто е заминал от града за една-две седмици.

— Предполагам, че си права. — Корнелия се наведе, за да събере чашите на подноса. — Ще ги отнеса в кухнята.

— Недей. Позвъни за Хестър, новата миячка, Нел. Не бива да носиш мръсни съдове с тази рокля — протестира Аурелия, енергично дърпайки шнура на звънеца до камината.

Корнелия вдигна рамене и неохотно се подчини. Ели имаше право. Седна отново и взе кутията си за ръкоделие. Трябваше да зашие копче на една от престилките на Сюзън.

Вместо Хестър дойде новият общ работник.

— О, Лестър, не мислех, че работите и за приемната — каза тя изненадана, надявайки напръстника.

Леко озадачаване накара челото й да се набръчка и тя погледна към пръста си.

— О, помагам там, където има нужда, милейди — изрече бързо Лестър, улавяйки намръщването.

Погледът му се стрелна към напръстника. Изглеждаше му съвсем същия. Взе подноса и тръгна към вратата.

— Ще доведа кучетата, лейди Ливия — каза той. — Гостите вече си отидоха. Вдигат голяма врява в кухнята, все джавкат и напират да излязат.

— О, божичко, да, по-добре ги доведете веднага, благодаря, Лестър.

Вратата се затвори зад Лестър и Корнелия отново сведе очи към пръста си. Завъртя експериментално напръстника.

— Странно.

— Кое? — запита Аурелия.

— Напръстникът. Някак си ми е различен.

— Как може един напръстник да ти бъде различен, Нел?

— Ами, ставаше ми идеално. Наистина ми беше удобен, но сега е доста широк. — Отново го обърна. — Вижте колко лесно се върти.

— Може би пръстът ти е изтънял — предположи Ливия.

Тази мисъл накара Корнелия да се намръщи. Свали напръстника и го огледа.

— Същият е и все пак не е — настоя тя. — Сигурна съм, че имаше нещо като буквата „епсилон“ точно над тази фигурка, но сега няма.

— Въобразяваш си, Нел — каза Аурелия. — Толкова много неща са гравирани на толкова малко място, няма как да помниш всяка подробност.

Корнелия изостави загадката.

— Може би си права.

Маркъм доведе кучетата с многострадално изражение, недвусмислено издаващо неодобрението му.

Корнелия заши копчето и докато прехапваше конеца, изрече спонтанно:

— Маркъм, знаете ли откъде можем да наемем евтино карета? Да се движим из града.

— Защо искате да наемате? — запита той, докато пускаше кучетата. — Какво й е на каретата на лейди София?

Трите жени се втренчиха в него.

— Леля София е държала карета? — запита Ливия, опитвайки се да възпира кучетата, които искаха да се покатерят в елегантните й поли.

— Разбира се, че държеше — отговори Маркъм, като че ли раздразнен от въпроса. — Лейди София знаеше какво трябва за дама с нейното положение.

— Да, сигурна съм, че е така — побърза да го успокои Аурелия. — Но ние разбрахме, че не е излизала много в последните няколко години.

— Така е, не излизайте — обяви прислужникът. — Но можеше да излиза, стига да поиска.

— Значи има карета. — Корнелия върна напръстника в кутията за ръкоделие. — Къде стои, Маркъм?

— Ами в конюшните — каза той, сякаш беше нещо очевидно.

Корнелия прехапа устни.

— И къде са конюшните?

— Отсреща през площада.

— А коне?

Той поклати отрицателно глава.

— Няма. Лейди София махна конете, казваше, че много ядат.

— Карета без коне няма да ни бъде много полезна — въздъхна Ливия.

— Искате кон, госпожо, защо не казахте? Мога да ви намеря един, ако искате. Но мисля, че тази карета ще има нужда от два коня, като знам колко е голяма.

— Колко е голяма? — запита Корнелия с неясно предчувствие.

Маркъм вдигна рамене.

— Достатъчно голяма за лейди София, във всеки случай. Нейна светлост знаеше какво е необходимо за положението й.

— Мисля, че трябва да отидем да я видим — заяви Корнелия и стана. — Ще ни упътите ли, Маркъм?

— О, разбира се — каза той, като отиде към прозореца и посочи с пръст. — Зад номер шестнадесет оттатък градината. Мисля, че никой не е ходил там близо десет години.

— Може би ще ни придружите — предложи Ливия. — Ще ни трябва ключ.

Той се отдалечи, оставяйки ги да се питат дали всъщност се е съгласил да дойде с тях.

Той обаче се появи след около пет минути, размахвайки огромен бронзов ключ; увит в дебело палто, с дълъг шал, омотан няколко пъти около врата му, и с боброва шапка с дълбоко дъно, ниско нахлупена над ушите. Изглежда екипиран като за Арктика, помисли Корнелия, сдържайки една усмивка.

— Натам. — Тръгна пред тях към предната врата, но спря. — Ще умрете от студ с тия тънички рокли. Не знам накъде отива светът.

— Дайте ми една минута, Маркъм — каза Ливия, обръщайки се към стълбищата, докато кучетата се притискаха в глезените й. — Ще донеса шалове. — Затича се нагоре, предшествана от кучетата, и след няколко минути се върна с куп наметала и шалове. — Затворих кучетата в моята спалня — каза тя. — Само ще ни се пречкат.

Маркъм изсумтя и отвори вратата, надниквайки с подозрение навън, сякаш очакваше нещо чудовищно да лежи на пътя му. След като прецени, че хоризонтът е чист, излезе на улицата.

Жените го последваха, прекосиха площада и тръгнаха по тясната алея, която вървеше покрай номер шестнадесет от другата страна на улицата. Алеята извеждаше в двора на конюшните, обрамчен с обори и помещения за карети. Повечето изглеждаха добре поддържани, прясно боядисани, с преметена настилка. С изключение на една постройка в дъното. Двойните врати висяха на пантите си, боята беше почти изцяло опадала.

Жените се спогледаха и Корнелия измърмори:

— Каква е вероятността тези врати да не са били отваряни поне десет години?

Затрудненията на Маркъм с ключа като че ли доказваха, че е права, но в края на краищата той се превъртя в ключалката и Маркъм подпря вратата с рамо, започна да бута, но почти без успех. Вратите отказваха да помръднат.

— Може би мога да помогна — изрече един хладнокръвен глас зад гърбовете на жените.

Трите се обърнаха едновременно.

— Лорд Бонъм — възкликна изненадана Ливия. — Откъде се взехте?

— Леля ми реши да се разходи из парка, без да я придружавам — обясни той. — Така че я оставих при Станхоуп Гейт и се върнах да видя дали не мога с още нещо да ви бъда полезен. — Отмери лек престорен поклон. — Какво очаквате да намерите тук?

Тръгна към двойните врати.

— Карета — каза Корнелия, гледайки го как опира рамо, облечено в тъмносин жакет, и бута вратите.

Те поддадоха постепенно и с много скърцане, но накрая останаха отворени.

Хари изтупа рамото си и влезе вътре.

— Божичко.

— Какво има?

Жените се струпаха зад него.

— Освен паяжините ли? — изрече той с лекота. — Прилича на берлина. Поне двадесетгодишна, бих предположил.

— О, да, точно така — потвърди Маркъм с мрачно удовлетворение. — Беше много хубава навремето.

— Сигурно — съгласи се неохотно Корнелия, влизайки вътре покрай Хари, за да изследва огромното кръгло тяло на каретата.

— Като голяма чаена чаша е.

— Подплатена с пурпурна коприна — каза Ливия благоговейно, надигайки се на пръсти, за да надникне през наслоената по прозорчетата мръсотия. Отвори вратичката на каретата и кихна от изскочилия облак прах. — Ужас, проядена е от молци.

— Е, няма как да правим визити с нея — заключи Аурелия.

— Беше достатъчно добра за лейди София — заяви Маркъм.

Хари усети как Корнелия се разтърсва от смях, застанала до него. Погледна я и тя закри уста с ръка, а очите й преливаха от дяволитост.

— О, не знам — обяви той възтежко, но очите му играеха. — Може би е възможно да се поправи. Помислете какво впечатление ще направите в града.

— Не е за мислене — заяви Ливия.

— Струва ми се, че можем да внесем малко живец — обяви Корнелия, внезапно обхваната от идеята за абсурдните възможности. — Защо да не бъдем малко ексцентрични? Дамите от Кавендиш Скуеър се движат с тапицирано в пурпур великолепие, макар и поизядено от молци. Всички ще се заинтересуват.

— Със сигурност е така — съгласи се Хари.

Не го беше предложил сериозно, но сега и той като Корнелия виждаше колко е нелепа тази възможност.

— Да погледнем сериозно на нещата — побърза да каже Корнелия. — Ние сме три незабележителни жени. Не сме дебютантки, нямаме нито богатство, нито видно родословие, нито сме изключителни красавици. Трябва ни ексцентричност, ако искаме да ни забележат.

— Мисля, че се подценявате — каза Хари. — Но все пак…

— Все пак Нел е права. — Аурелия се подсмихна. — Ще станем известни като дамите от чаената чаша.

Трите прихнаха да се смеят и Хари отново помисли, че никога досега не е срещал три толкова необикновени жени. Корнелия го омайваше, но трите заедно го забавляваха.

— Ако разрешите, ще пратя майстор да види какво трябва да се направи, за да може тази, тази чаена чаша отново да тръгне по улиците. — Внимателно затвори вратата на каретата. — Ще ви трябват поне два коня.

— Маркъм казва, че може да уреди това — побърза да обяви Корнелия, за да изпревари всякакви нови щедри предложения.

Не виждаше нищо нередно да позволи той да прати майстор, за да види какви поправки са необходими, и те щяха сами да ги платят, но конете бяха друго нещо.

Хари вдигна рамене.

— Щом казвате.

Маркъм обикаляше каретата с почтително изражение.

— О, колко прекрасна беше, когато лейди София излизаше вечер. Кринолинът й беше толкова широк, че трябваше да влиза в каретата настрани. А прическата й беше напудрена и толкова висока, че опираше в тавана на каретата.

Жените го гледаха, учудени от необичайната излиятелност на неразговорливия прислужник. Сякаш внезапно опомнил се, Маркъм се прокашля и се потътри към вратите на помещението.

— Вече трябва да я заключа.

Всички излязоха и Хари затвори тежките врати. Маркъм настоя сам да се пребори с ключа и Корнелия измърмори:

— Наистина ли смята, че някой ще дойде да я открадне?

— Това е музеен експонат — каза Хари, предлагайки и ръката си. — Ще се разходите ли с мене в градината, лейди Дагнъм?

В очите му вече нямаше веселост; те се взираха в лицето й така напрегнато, че Корнелия почувства как по кожата й плъзват тръпки. Почти усещаше топлината на тялото му, толкова близо до нейното. Усети, че се накланя към него, като че ли дърпана от невидими конци, когато положи ръка върху неговата.

После осъзна, че Аурелия и Ливия ги гледат. Отпусна ръка и изрече небрежно:

— О, една малка разходка ще ни се отрази добре, не смятате ли. Ели. Лив.

Ливия тъкмо щеше да се съгласи, когато Аурелия я настъпи здравата и каза:

— Не, аз обещах да почета на Франи, но ти върви, Нел.

Ливия бързо се усети.

— Малко ме боли глава, Нел. Мисля, че трябва да полегна за половин час.

— Тогава вие, лейди Дагнъм, ще ми окажете ли честта?

В гласа на Хари се долавяше преструвка, леко предизвикателство, сякаш отгатваше, че тя се кани да откаже.

Тя искаше да тръгне с него, повече от всичко искаше да бъде с него, но нямаше… не можеше… не и под тази сурова, практична дневна светлина. Тя унищожаваше илюзията на техните нощи. И Корнелия знаеше, той ще подхване разговор, за който тя не беше готова.

С цената на голямо усилие успя да намери лек, небрежен тон, за да изрече:

— Трябва да ви помоля да ме извините, лорд Бонъм. И аз имам да върша някои неща в къщата. Може би друг път.

Той се поклони с неразгадаем зелен поглед. Кимна едва забележимо, сякаш беше прочел мислите й и не ги беше одобрил.

— Както желаете, госпожо.

Обърна се и се отдалечи от конюшните.

Корнелия усети зачудените погледи на приятелките си.

— Какво? — запита тя.

Ако Нел не беше готова да им се довери, значи трябваше да уважат тайната й. Ели отвърна с лекота:

— Ами нищо. Да се прибираме, стана студено.