Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (15)

14

— Какво мислиш, Нел? Това добре ли е? — Ливия, внимавайки да не размести карфиците, които държаха роклята й, се обърна пред високото огледало в спалнята за гости, пригодена за ателие на шивачката. — Много е красиво, струва ми се. — Приглади пропъстрената със сребристи ивици тафтена пола на балната рокля. — Нали?

— Прелестна е — каза Корнелия, посягайки над раменете на Ливия, за да оправи деколтето на роклята. — Но трябва да слезе по-ниско, не си ли съгласна, Клер?

— Да, наистина, милейди — съгласи се шивачката, докато се приближаваше, за да нанесе някои свои поправки. — А ако лейди Ливия се чувства малко оголена, тогава може би едно шалче?

Остави въпроса да замре.

— В никакъв случай — заяви Корнелия, разменяйки бърза заговорническа усмивка с шивачката. — Имаш хубав бюст, Лив, трябва да се вижда.

— Точно така — допълни шивачката с интимния тон, породен от многото проби.

— Но баща ми…? — протестира неособено убедително Лив.

— Викарият няма да те види, за да възрази — изтъкна Аурелия, намесвайки се в спора. Беше стояла настрана, правейки собствени наблюдения. — Роклята е великолепна, Лив. Ще я носиш на първия си бал в „Алмакс“ и всички мъже ще паднат в краката ти.

Ливия се засмя.

— Съмнявам се, но оценявам уверението ти, Ели. Твой ред е.

Махна към гълъбовосивата коприна, която лежеше на един шезлонг.

— Само минутка, лейди Ливия — каза Клер.

Отбоде роклята от тялото й и Ливия отстъпи назад с тръсване на долната си риза и мръдване на раменете.

— Сега, лейди Фарнъм. — Клер почтително вдигна гълъбовосивата коприна. — Бихте ли застанали пред огледалото?

Аурелия се доближи към огледалото, съзерцавайки отражението си. Както беше настояла, роклята беше доста скромна, дори „старешка“, помисли тя с лека неприязън. Но сама беше взела това решение. Беше придружителка. Шивачката отбоде роклята и тя седна на една ниска табуретка, за да наблюдава пробата на Корнелия.

Балната рокля на Корнелия беше от лазурносиня коприна, много подобна на тази на Аурелия. Благоприлично деколте, богат набор от дантела на раменете. Цветът много отиваше на очите на Нел, а кройката максимално подчертаваше изящната й талия. Роклята завършваше с бродиран подгъв, който стигаше точно над глезените й. Аурелия винаги беше завиждала за тези красиво оформени глезени.

— Много е хубава, Нел — каза тя.

Приятелката й я изненада.

— Да. — Корнелия се вгледа намръщено в отражението си. — Прекалено е хубава. Не ми харесва това хубаво. — Дръпна деколтето. — Клер, би ли могла да го направиш по-ниско?

— Да, лесно ще стане, лейди Дагнъм.

Клер веднага се приближи с възглавничката с карфиците.

— И направи нещо по-интересно с тази дантела.

Корнелия подръпна благоприличията дантела над горната част на ръцете си.

— Малко буфан ръкавче, милейди — предложи Клер, размахвайки карфици. — Много е модно.

— Добре — съгласи се Корнелия. — Направи го.

— Но роклята ти хареса преди два дни — изтъкна Аурелия.

— Така е, но си промених намерението — заяви Корнелия, осъзнавайки недоумението на снаха си, но без да може да й обясни постъпката си.

Единственият начин, по който можеше да я обясни на самата себе си, беше фактът, че нещо у нея се беше отворило или събудило — съзнанието, че е сексуално същество, нещо повече от любяща майка и вдовица с чувство за дълг. И искаше да изтъкне тази своя страна, не да я крие зад скромни, старешки вдовишки премени.

Аурелия я изгледа Корнелия развеселено.

— Не знаех, че имаш намерение да изникнеш пред обществото в пълния си блясък, Нел.

— Всъщност нямам такова намерение, Ели. Но можем да изглеждаме възможно най-добре — заяви небрежно Корнелия. — И ти трябва да си попромениш роклята. Придружителки сме на Лив, но няма нужда да изглеждаме като старомодни бабки.

Шивачката се прокашля.

— Моля за извинение, госпожо, но не бих допуснала да излезете пред обществото като старомодни бабки.

Корнелия веднага се извини.

— О, Клер, не исках да кажа такова нещо. Имах предвид това, че с Ели не сме излизали много във външния свят, откакто овдовяхме. Но мисля, че не бива да се обличаме така, сякаш сме годни само да седим до стената и да гледаме как протежето ни танцува.

Тя погледа към Аурелия.

— Хайде, Ели, на двадесет и девет години си. Не е нужно да излизаш на пазара, но можеш да се чувстваш вътре в конкуренцията и да играеш играта.

Аурелия погледна към приятелките си. Погледна отражението си в огледалото над рамото на Нел и се реши.

— Много добре, ако ще играеш играта, Нел, ще я играя и аз.

Клер кимна удовлетворено.

— Три толкова красиви дами. Наистина ще бъде удоволствие да ви обличам.

Събра недовършените рокли и ги окачи почтително върху манекените.

— Оставяме това на тебе — каза Аурелия, отправяйки се към вратата, последвана от Ливия.

Тя погледна към Корнелия, която седеше на ръба на опърпаната скамейка под прозореца. Изражението на приятелката й беше разсеяно, нетипично за нея. Обикновено Нел беше съвършено съсредоточена в това, което правеше, но в последните два-три дни сякаш присъстваше само наполовина. Понякога започваше някакво изречение и го оставяше недовършено. Или се взираше някъде в пространството по цели минути, точно както правеше сега.

— Какво си се замислила? — подхвърли тя.

Корнелия като че ли се стресна.

— Какво? О, съжалявам, бях се отнесла.

— Да, забелязах — каза Аурелия. — Идваш ли?

— О, да, разбира се.

Корнелия почти видимо трепна, докато ставаше и излизаше след тях.

— Какво става с тебе, Нел? — запита със смях Аурелия.

Корнелия поклати глава.

— Не спя добре — обясни и побърза към стълбите за детското отделение.

— Какво й става? — обърна се Аурелия към Ливия. — Забелязала си как странно се държи, нали?

— Наистина изглежда малко отнесена — каза Ливия. — Но ако е уморена.

— Глупости — изсмя се Аурелия. — Нел може да е жива умряла, но напълно съсредоточена. Просто е отнесена през повечето време.

— Така е, мисля, че си права. Сега го споменаваш. — Ливия се намръщи. — И какво е това внезапно желание да изглежда модна? Нел не се интересува от дрехи.

— Не е точно така — възрази Аурелия. — Но стилът й никога не е бил… каква беше думата… дързък, точно така. Предполагам, разумно е да направим новите си дрехи колкото може по-модни, но толкова очебийно деколте?

Недоумяващо вдигна рамене.

— Е, мисля, че е права — заяви Ливия. — Не искаме да изглеждаме като селяндурки от провинцията. Само си спомни онази рокля на Летиша, когато дойде вчера на гости. На практика беше прозрачна. Не знам как не е измръзнала в нея. Платовете са толкова тънки, а деколтетата толкова ниски… и ако това се носи през деня, дявол знае какво носят вечер.

— Е, Летиша успя да подметне някои презрителни коментари за дрехите ни — каза Аурелия с гримаса.

— Нел я постави на място обаче — подсмихна се Ливия. — Нали си спомняш, когато Летиша коментира колко проста била роклята ти и как сега хоризонталните райета били много модерни, а Нел каза, че според нея райетата правят талията да изглежда по-обемиста, но че ти поне ще се справиш с това, като се има предвид колко си слаба. И после погледна към Летиша и предположи, че вертикалните райета може би убиват впечатлението за известна дебелина.

Аурелия се усмихна, но малко виновно.

— Не бива да бъдем неучтиви, но Летиша наистина заслужава малко смъмряне.

— Добре, следващия път, когато ни дойде на гости, няма да има причина да прави презрителни коментари — каза Ливия.

 

 

Корнелия се мъчеше да се съсредоточи върху сложното описание на Стиви на тазсутрешното му отиване в Хайд Парк с Дейзи. Честите прекъсвания на Франи не правеха разказа по-гладък и изкушението да остави ума си да следва собствената си пътека беше почти неустоимо, но тя знаеше, че Стиви веднага ще усети кога концентрацията и се пропуква и болезнените му обвинения само ще я накарат да се почувства ужасно виновна.

По изключение приветства твърдото заявление на Линтън, че е време за следобедния сън на децата, и излезе от детското отделение, за да отиде в собствената си спалня. Имаше нужда да остане сама и знаеше, че в сегашното си състояние вече привлича любопитството на приятелките си. А нямаше как да задоволи това любопитство.

Седна до огъня и взе кутията за ръкоделие, за да дозашие гайтана около ръбовете на едно кадифено елече без ръкави, предназначено да придружава новата рокля за разходки, която й беше ушила Клер. Елечето щеше да направи роклята да изглежда съвсем различно.

Разсеяно завъртя напръстника, опитвайки се, както правеше често напоследък, да разгадае гравирания надпис. Изглеждаше просто поредица от йероглифи, може би египетски, помисли тя. Каквито и да бяха, каквото и да означаваха, напръстникът беше красив сам по себе си.

Тогава ръцете й паднаха в скута и очите й се отправиха към огъня. Бяха минали два дни от нощта с Хари, а той не беше дошъл да почука на предната врата или на прозореца на спалнята й. Каза си, че е добре, ако повече не го види. Никой не знаеше за тази необикновена блажена нощ и никой нямаше да узнае. Но това не можеше да се случи отново. Не биваше да се случи отново.

Знаеше обаче, че тогава не е видяла Хари Бонъм за последно. Той щеше да дойде пак. И какво щеше да направи тя тогава — нямаше никаква представа. Знаеше какво би трябвало да направи, но достатъчно се познаваше, за да бъде наясно, че в този случай то няма да бъде онова, което би направила.

Почукване на вратата я върна в стаята.

— Нел? — Вратата се отвори и Аурелия пъхна глава в стаята.

— А, ето те. Чудехме се къде отиде. Нямаше те при децата.

Влезе в стаята.

— Един пратеник донесе това. — Показа едно писмо, доста дебело. — Мисля, че е от виконта. Изглежда като неговия герб.

Корнелия благодари и взе писмото. Сърцето й се заблъска между ребрата, докато пръстите й стискаха хартията, сякаш беше някакво влюбено до уши момиче, помисли тя със смесица от развеселеност и отвращение.

— Чудя се за какво ли ни пише — забеляза тя непринудено. Обърна пакета и скъса кръглата лепенка с нокът. Отвори сгънатите листа и погледна с изненада списъка с имена, написан на двете страни на два листа. — Какво, за бога…? О, това е списък с хората, на които трябва да оставим визитки.

— Познаваме ли ги всичките? — Аурелия се наведе над рамото й, за да надникне в списъка! — О, да, познавам някои от тях. Лейди Белинтъм беше приятелка на майка ми. И, о, предлага да посетим Летиша. Разбира се, не знае, че вече сме го направили принудително.

— Във всеки случай, трябва да й върнем вчерашната визита — отбеляза малко намръщено Корнелия.

— Може ли да видя? — Аурелия взе листовете от зълва си и започна отново да чете списъка. — Трябва да има тридесетина имена. Ангажимент за няколко следобеда.

— Трябва ни карета за посещенията — изтъкна Корнелия.

— Трябва да вземем под наем от конюшнята.

Аурелия се намръщи.

— Така ще изглеждаме малко като беднячки, не мислиш ли?

Зълва й вдигна рамене.

— Няма как, Ели. Не можем да си позволим собствена конюшня. Може би Найджъл ще може да ни помогне.

— Той е отседнал у маркиз Колтрейн, ще му пратя бележка. — Аурелия й върна листата и се насочи към вратата.

— Идваш ли?

— По-късно. Искам да дозашия тази гайтан.

— Можеш да го шиеш и в приемната — предложи Аурелия, наблюдавайки внимателно зълва си.

— Да, мога — съгласи се Корнелия, усещайки, че ако настоява да остане насаме, всъщност ще стимулира въпросите, които се опитваше да отбегне. — Слизам.

Свали напръстника от пръста си и го пусна в кутията за ръкоделие, преди да вземе елечето и гайтана и да последва Аурелия надолу по стълбите.

 

 

Хари погледна нетърпеливо към часовника на широката полица в обшития с ламперия кабинет във военното министерство. Дискусията сякаш нямаше край и поне според него не водеше до нищо съществено.

— Ако мога да предложа нещо, сър — каза той учтиво, нарушавайки монолога на министъра.

Министърът на войната подръпна гъстите си бели мустаци.

— Какво точно, Бонъм?

— Преди да продължим тази дискусия за важността на информацията в съобщенията. — Хари посочи документите на масата пред него, — мисля, че трябва да разгледаме възможността самата информация да е компрометирана.

Останалите шестима мъже около масата погледнаха към собствените купчини листа, сякаш документите можеха изведнъж да проговорят.

— Компрометирана ли? Как така? — Министърът се намръщи, веждите му се събраха над основата на носа. — Това е най-подробното описание на плановете за среща между Александър и Бонапарт, което някога е попадало в ръцете ни. Как може да е компрометирано?

Хари въздъхна леко.

— Както казвате, сър, най-подробното описание на плановете за среща между Александър и Бонапарт, което някога е попадало в ръцете ни. Подарен кон, може да се каже? — Вдигна вежда. — Мисля, че можем да обмислим и възможността за троянски кон.

Настъпи кратка тишина.

— Казвате, че може това да е дезинформация, Хари?

Министър-председателят изглежда, не искаше да повярва и Хари не за първи път си пожела все още да работеше за неповторимия мозък на Уилям Пит. Но Пит беше починал миналата година. Дук Портланд го беше сменил и според Хари — в ущърб на държавата.

— Почти съм сигурен, сър — изрече той тихо, прикривайки раздразнението си.

— Но как е възможно? — Негова светлост явно продължаваше да не вярва. — Донесе ни го един от най-надеждните ни агенти.

— Дори надеждните агенти могат да бъдат надхитрени, сър. — Хари взе документите и огледа присъстващите. — Господа, аз разбих този код за около тридесет минути. Склонен съм да допусна, че съм доста добър в работата си, но когато толкова важен документ е шифрован с код, който мога да разбия за половин час, това не е за вярване. Предполагам, че са искали да го разбием, и то бързо. А защо да го искат?

Отправи любезна усмивка към всички останали и ги остави сами да си отговорят на въпроса.

— За да ни подведат ли? — обади се министър-председателят.

— Точно така, сър.

Хари му кимна като учител, който поздравява схватлив ученик. Отново погледна часовника. Беше четири часът следобед, не се беше прибирал у дома си вече два дни. Настоятелното повикване от военното министерство, за да работи с доставки от куриери и шифровани документи, го беше задържало прикован към бюрото му. Не всички бяха лесни за разбиване като този, който обсъждаха в момента.

Сега имаше по-добри неща, с които да запълва времето си.

— Ако е така, какво предлагате да направим, Бонъм? — запита един от другите мъже.

— Да им подхвърлим някаква наша дезинформация — каза Хари, сякаш отговорът беше очевиден, както всъщност беше за него. — Те ни играят игрички, така че и ние ще ги изиграем. Ще съчиня някакъв шифрован документ — как ще отговорим на тази информация.

Потупа листата пред себе си.

— Ще направя така, че да разбият кода ми сравнително бързо, не толкова бързо обаче, както аз разбих техния. — Устата му се изви в иронична усмивка. — Очевидно имам повече респект към техните шифровчици, отколкото те към нашите. — Побутна презрително листата. — Това беше оскърбление.

— И те ще повярват, че сме приели информацията им дословно?

Негова светлост още не беше сигурен.

— Някои от тях да, сър — каза Хари. — Но някой някъде ще прозре шегата. Винаги става така. В най-добрия случай ще им върже ръцете за малко, в най-лошия ще се пръснат от яд, че сме разгадали играта им.

— Ами ако информацията е вярна? — Министър-председателят го погледна през лорнета си. — Не виждам как можем да си позволим да поемем риска тя да не е вярна.

— Това, сър, е работа на военното министерство — каза Хари, започвайки да събира документите си. — Ако смятате, че е разумно да правите резервни планове, значи не е моя работа да ви спирам. Но мисля, че ще бъде добре като допълнение да ми позволите да скалъпя някаква наша дезинформация.

— Наистина, господин премиер, съветите на Бонъм се оказваха уместни в много случаи — каза министърът.

— Министър-председателят отправи гримаса към повърхността на масата, после изрече решително:

— Много добре, Бонъм. Направете вашия документ и ще то пратим по обичайните канали.

Хари стана и се поклони.

— Ще бъде удоволствие за мене, сър. Ще го имате утре сутрин. Господа, пожелавам ви приятен ден.

Отправи се към вратата и с облекчена въздишка излезе в относителното спокойствие на коридора. Един минаващ младши лейтенант го поздрави. Хари отвърна с донякъде небрежен жест и побърза към собствения си кабинет. Задачата щеше да му отнеме около два часа, ако използва кода, към който беше прибягвал и преди, но с няколко малки промени, които може би щяха да объркат френските дешифровчици за известно време. Но без да се напъва… а после щеше да бъде свободен.

Свободен да планира следващата си среща с Нел.

За първи път, откакто помнеше, блуждаещи спомени нарушаваха върховната му концентрация в работата. Нейният аромат, допирът на косата й, мекотата на кожата й, приятната влажна топлина на нейния секс. Гънките на плътта, които се бяха отворили за неговото докосване, настоятелният натиск на слабините й, когато наближи кулминацията й. Как очите й ставаха дълбоки и бляскави като сапфири, когато не ги отделяше от неговите, привличайки го в себе си, докато той съединяваше тялото си с нейното.

Беше се любил с много жени, но никога не беше изпитвал нещо подобно на двата часа с Нел.

Ан. Не, там имаше само дълг. Тя не харесваше любенето им, той също. Разбира се, не беше подозирал за Джефри Вайбърт. Ако го знаеше, вероятно нямаше да се чувства толкова отговорен за явната липса на ентусиазъм към любовния акт, проявявана от съпругата му.

Влезе в кабинета си и затръшна вратата. Беше тясно пространство, подходящо за човек, чиято работа по принцип минава незабелязана. Работата за военното министерство не носеше почести, нито величие, нито мъченичество, затова се смяташе за мръсна необходимост, която не беше необходимо да се обявява публично.

Той седна на изподрасканото си бюро, подостри едно перо и започна да работи.

Беше се стъмнило, когато приключи. Сгъна пергамента и отвори вратата към коридора.

— Стюърт?

— Да, милорд. — Един млад мъж изникна веднага от отсрещната врата, с разрошена коса и късогледи очи, мигащи зад стъклата на очилата, черният му жакет изглеждаше посипан с тънък слой прах. — Готово ли е, сър?

— Готово е — потвърди Хари, като му подаде документа. — Провери го добре, ако съм допуснал някаква грешка.

— Вие никога не правите грешки, сър — каза младият мъж с известно страхопочитание.

Хари се усмихна изморено.

— Винаги има първи път, Стюърт. Знаеш кода, виж дали няма неволни грешки, после го прати по обичайните канали.

— Веднага, милорд. Ще си бъдете ли у дома, ако трябва да проверя нещо заедно с вас?

— Ще спя, Стюърт, ето защо бъди абсолютно сигурен, че въпросите ти са необходими, преди да ме събудиш — предупреди го Хари.

Усмихваше се, но асистентът му не се съмняваше, че предупреждението е сериозно.

— Да, сър.

И той изчезна в собствената си кучешка колибка.

Хари се протегна и чу как раменете му изпукаха. Трябваше му свеж въздух и раздвижване, преди да заспи. И имаше нужда да се наспи, преди да отиде да се види с Нел.

 

 

Найджъл се взря в картите си, опитвайки се да си припомни каква беше последната карта, сложена от банката. Главата му сякаш беше пълна с пух. Не можеше да мисли ясно. Дочуваше тихите гласове на крупиетата, обявяващи залозите, свистящия звук на раздаваните карти, осъзнаваше ярката светлина на канделабрите, които осветяваха покритите със сукно маси, донякъде пронизителните гласове, когато играчите вдигаха празна чаша към сервитьора, който стоеше наблизо с гарафа.

Никога досега не беше ходил в игрална зала. Мак му беше казал, че „Пикъринг Плейс“ е най-добрата зала. Всички важни личности играеха тук. Но Найджъл не беше видял край масите нито виконт Бонъм, нито някого от господата, които като че ли бяха най-добрите приятели на виконта.

Главата го болеше. Остави на масата дама купа и загледа как банката я покрива с попа. Нямаше представа колко ще загуби, докато пишеше поредната полица. Усети една ръка на рамото си и вдигна поглед към лицето на мъж, когото досега не беше виждал.

— Да поговорим, господин Дагнъм — каза учтиво мъжът, но ръката стискаше здраво рамото му и Найджъл видя, че е обграден от двама облечени в тъмно господа.

Найджъл усети как се усмихва слабо, докато изричаше с привидно спокойствие:

— Разбира се. Какво мога да направя за вас?

Стана от масата, отърсвайки ръката от рамото си, и взе табакерата си.

— Може би ще можем да поговорим насаме — каза мъжът; гледайки как Найджъл смръква щипка емфие, без да има нужда в действителност. — Ако бъдете така любезен да ме последвате.

Махна към една врата отстрани.

Найджъл го последва, скован от чувството за неизбежност. Влезе заедно с тримата мъже в една малка вътрешна стая и мъжът, който го беше заговорил, изрече любезно:

— Мога ли да ви предложа чаша коняк, господин Дагнъм?

— Благодаря — каза Найджъл, чувайки гласа си така, сякаш идваше някъде извън него. Взе поднесената му чаша, но отклони предложението да седне.

Събеседникът му се усмихна, но усмивката не беше от най-приятните.

— Като че ли имаме малък проблем, господин Дагнъм. Вярвам, че всичко това е ваше.

Найджъл, шокиран, видя, че мъжът държи куп полици.

— Не тази вечер — заекна той. — Не е възможно да съм писал всичко това тази вечер.

— Не, разбира се, че не — изрече другият с успокоителен тон, докато огъваше листата, сякаш бяха колода карти. — Не тази вечер, не. Но… ъ-ъ… в последните няколко седмици, да кажем?

Найджъл преглътна, умът му се опитваше да осъзнае факта, че този мъж държи всичките му полици, оставени по масите на всички игрални клубове в Мейфеър.

— Как… как се сдобихте с тях? — успя да изрече най-накрая.

Мъжът се усмихна и ги остави на масата.

— Не се безпокойте за това, господин Дагнъм. Нека да се занимаем с въпроса как възнамерявате да ги платите.

Найджъл огледа стаята. Сякаш нямаше друг изход, освен вратата зад него, а другите двама мъже стояха от двете й страни. Нямаше прозорци, а лампата на бюрото хвърляше мътна светлина.

— Това какво ви засяга? — запита той, намирайки сила в отчаянието. — Разбирам, че дълговете ми на това място може да са интересни за вас, но тези. — Размаха ръка в жест, който се надяваше да изглежда небрежен и презрителен. — Тези нямат нищо общо с вас.

Мъжът изглеждаше леко натъжен.

— А, значи трябва да ви осведомя, господин Дагнъм, че за съжаление грешите. Купих тези дългове на честта. — Вдигна листовете и ги размаха с жест, подобен на този на Найджъл. — Сега аз съм вашият кредитор. — Очите му внезапно се присвиха. — И отново ви питам как смятате да уредите дълговете си, сър.

Найджъл облиза устни. Беше играл хазарт във всички клубове на висшето общество. В „Уайтс“, „Уейтиърс“ и „Брукс“. Най-елитните членове на обществото държаха неговите полици. И как тези полици са се озовали в игрална зала като „Пикъринг Плейс“ в ръцете на мъж, който не беше, в никакъв случай не беше джентълмен?

— Не разбирам — каза той. — Дайте ми полиците!

Мъжът ги пъхна в едно чекмедже на бюрото.

— Не мога да направя това, сър. Те ми принадлежат. — Отправи искряща усмивка към Найджъл. — Трябва да бъдете благодарен, сър. Вашите дългове на честта са изцяло заплатени, както, разбира се, и дългът ви към Хейвънт и Грийн. Кредитът ви е добър… само не и тук.

Найджъл се помъчи да осъзнае факта, че всичките му дългове са изчистени. Това обясняваше защо, когато беше отишъл в „Уайтс“ предния ден, не го бяха отбягвали — нещо, от което се беше опасявал.

— Защо? — запита той. — Защо ще изплащате моите дългове?

— А, някой друг може да ви го обясни, сър. — Мъжът отново му отправи бляскавата си усмивка и обърна ключа на чекмеджето, където беше прибрал полиците на Найджъл.

— Ако изчакате тук, сър, той ще дойде веднага при вас.