Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (20)

19

— Дръж здраво стълбата, Лив — побърза да каже Корнелия, когато стигна по средата на стъпалата и стълбата се заклати тревожещо.

— Опитвам се — каза Ливия, — но килимът се е набрал и стълбата не е уравновесена. Слез и ще го оправим.

Корнелия слезе от стълбата.

— Онези проклети кучета — оплака се тя. — Снощи се гониха под масата и сигурно са нагърчили килима.

Помести стълбата, докато Аурелия и Ливия оправяха обюсонския килим.

— Ето, така е по-добре. — Аурелия пробно побутна стълбата. — Изглежда достатъчно стабилна.

— Добре. Сега да видим дали има нещо интересно в тази фреска.

Корнелия подбра раираната муселинена пола на новата си всекидневна рокля и пъргаво се заизкачва по стълбата, докато приятелките й я крепяха. Когато стигна най-горе, коленичи опасно на малката платформа и вдигна глава, за да огледа изрисувания таван.

— Не виждам… о, да, видях.

Избухна в смях и стълбата силно се разтресе. Тя побърза да се хване за страничните опори.

— Божичко, какво правиш там горе, по дяволите?

Изуменият глас на Хари откъм отворената врата на трапезарията разсея Ливия и Аурелия; двете обърнаха глави към него и за миг ръцете им престанаха да стискат здраво стълбата.

— Какво правите? Не я пускайте — извика Корнелия, когато стълбата се залюля.

Хари реагира светкавично. Грабна я от стълбата точно когато тя щеше да загуби равновесие. Задържа я за миг във въздуха с невероятно топли ръце, стиснали талията й, после я остави да стъпи долу.

— Мило момиче, какво правиш? Ще си счупиш врата.

Корнелия, смаяна, се опита да си възвърне самоувереността, но това никак не беше лесно, щом той стоеше толкова близо до нея и тя още усещаше отпечатъка на ръцете му на талията си.

— Гледах фреската — обясни тя най-накрая.

— Защо?

Той също вдигна очи.

— Защото подозирахме, че там има нещо повече от онова, което се вижда на пръв поглед — отвърна Аурелия. — Има ли, Нел?

Тя кимна, очите й преливаха от смях.

— О, да. Със сигурност има доста похотливи части. Онези херувими и серафими замислят всякакви пакости. Качи се да видиш.

Аурелия нямаше нужда от втора покана. Скочи на стълбата.

— Дръжте здраво.

— Нека аз да държа.

Хари се отказа от мисълта да продължи с протестите и хвана здраво стълбата. Полите на Аурелия се издуха, когато тя се покатери най-горе и опря коляно на платформата, както беше направила Корнелия.

Проточи шия, взирайки се нагоре, и после също избухна в смях.

— О, господи, какво са си наумили?

— Нищо добро, това е сигурно — каза Корнелия с глас, пулсиращ от смях.

— Дайте да видя — настоя нетърпеливо Ливия.

Аурелия слезе и Ливия зае мястото й. Хари, примирен с отредената му роля, остана търпеливо да крепи стълбата. Смехът на Ливия скоро се присъедини към този на приятелките й.

— О, но това физически е невъзможно — ахна тя. — Как могат и трите да правят това едновременно?

— Добре — каза Хари. — Трябва да видя какво има там. Слезте, Ливия. — Безцеремонно я смъкна от стълбата и се качи горе. Настъпи кратко, очаквателно мълчание, после той измърмори: — Божичко — и слезе по стъпалата.

— Мисля, че леля София е въртяла къща със съмнителна репутация — заяви Корнелия, изтривайки очи с дантелена кърпичка. — Какво да кажем за порнографските ножове за рязане на хартия, похотливите фрески и формата за желе. Питам се какво ли още има.

— Страх ме е да си помисля. — Хари застана с ръце на кръста, взрян отново нагоре. — Какво изключително въображение.

— Може би е основано не толкова на въображение, колкото на опит — заяви Корнелия, все още усмихвайки се. — Кога дойде? Не чухме чукчето.

— Защото не се наложи да чукам — отговори той. — Една прислужница лъскаше чукчето, така че вратата беше отворена. Чух ви да се смеете и, боя се, любопитството ме победи. — Вдигна вежда. — Трябваше ли да чакам Маркъм да ме обяви?

— Може да изчакаш последния коз — каза Корнелия, изтърсвайки полите на роклята си. — Може би чаша шери?

— Благодаря. — Той последва жените през фоайето и в приемната. — Имате ли вест от братовчед си?

Небрежният му тон прикриваше интензивния му интерес към техния отговор; той се настани, без да чака покана, и кръстоса в глезените краката си, обути във високи ботуши с пискюли.

— Не. — Отговорът дойде от Аурелия, загрижено набръчкала чело. — Пратихме две съобщения в дома на маркиз Колтрейн, но очевидно Гарстън, приятелят на Найджъл, е извън града и като че ли никой не знае дали Найджъл е заминал с него.

— Сигурен съм, че е така — каза Хари.

Нямаше смисъл да ги тревожи на този етап със своите далеч не толкова пълни сведения за настоящото положение на роднината им. Прие чаша шери от Корнелия и пръстите му леко докоснаха нейните. Почувства трепетно желание да пробягва през нея, също толкова силно като тръпката, която го разтърси, и очите им се срещнаха за миг в ласка, толкова осезаема, сякаш беше истинско докосване.

Корнелия отвърна, потискайки една усмивка:

— Да, така мислим. Изглежда, няма друго обяснение — каза тя, подемайки леко нишката на разговора. — Най-вероятно е в ловната хижа на някой приятел.

Хари кимна уклончиво и отпи от шерито си. Откъм фоайето се чуха високи, настоятелни детски гласове. Джавкането на кучетата се присъедини към какофонията и един висок, пронизителен вик, който със сигурност идваше от Франи, разцепи въздуха като стъкло.

— Това са онези ужасни кучета — каза Аурелия. — Все скачат по нея. Извинете ме.

И тя побърза към вратата на приемната.

— Ще взема кучетата — каза Ливия и излезе след нея.

Корнелия остана да стои до бюфета, гледайки Хари в замислено мълчание.

— По някаква специална работа ли идваш? — запита тя.

Той поклати отрицателно глава.

— Трябва ли?

— Не. — Тя завъртя венчалната халка на пръста си. — Но намирам за смущаващо да бъда в твоята компания, когато не сме сами.

— И аз в твоята — изрече той тихо. — Но трябва да ти кажа, че приятелките ти имат известни подозрения. Ливия косвено се опита да ме предупреди.

Корнелия се намръщи.

— Нищо не са ми казвали. Как те е предупредила?

Той вдигна рамене.

— Както казах, беше доста заобиколно. Просто каза, че твоето благополучие им е скъпо и бих го изложил на опасност на свой риск.

— Това не ми звучи никак заобиколно — каза Корнелия. — За мене е съвсем открито.

— Е, те са ти приятелки. Познаваш ги много по-добре от мене.

— Да. — Тя разпери ръце в по-скоро безпомощен жест.

— Това е мъчение, Хари.

— Знам. — Той стана, пристъпи към нея, после спря при звука на познат глас откъм фоайето. — А — каза той. — Имате още посетители, както изглежда.

Корнелия наклони глава и се вслуша.

— Надявам се да не е Летиша Оутълторп, онази жена, която ни вбесява.

— Не чувам нейния глас — каза Хари. — А тонът й е ясно различим.

Корнелия потвърди с гримаса, но изражението й се проясни, когато различи гласовете.

— На бала в „Алмакс“ няколко господа казаха, че ще ни посетят. — После добави с леко сардонична усмивка: — Какъв късмет, че решихме тази сутрин да облечем най-хубавите си рокли.

Ливия се върна в приемната.

— Нел, имаме посетители. Маркъм ги покани в салона. Ще дойдеш ли?

Очите й се отклониха към Хари, после пак към Корнелия, а в дълбините им се криеше въпрос, който нямаше нищо общо с посетителите.

Корнелия изрече спокойно:

— Да, разбира се. Какво направи с кучетата?

— Лестър ги заведе в кухнята, а Дейзи отведе децата горе. Лорд Бонъм, ще дойдете ли с нас в салона?

Той се поклони.

— Благодаря, госпожо.

Ливия тръгна пред тях към салона, където трима господа стояха пред камината.

— Лорд Страхан, колко мило, че идвате — каза тя. — И сър Никълъс.

Ръкува се сърдечно с двамата господа и погледна въпросително към третия.

— А, лейди Ливия, мога ли да ви представя лорд Форстър — каза Хари с усмивка. — Предупреждавам ви, че не е бърборко, но е достатъчно добра компания.

— Клевети, Хари — заяви Дейвид. Поклони се на Ливия. — Очарован съм, госпожо. Благодаря, че ме приехте. Бях съкрушен, че не ни запознаха снощи в „Алмакс“. За щастие Ник предложи да поправим пропуска. Но ако знаех, че Хари ще ни изпревари толкова много, щях да се закача за него.

Ливия се засмя.

— Много се радвам да се запознаем, сър. А всички, разбира се, познавате лейди Дагнъм. И лейди Фарнъм.

Хари се оттегли на един стол в дъното на салона и загледа, донякъде развеселен, как Ливия изкусно и съвършено учтиво отклонява очевидните аванси на лорд Страхан. Разбра, че няма защо да се тревожи. Ливия не повече от приятелките си изглеждаше склонна да се поддава на ласкателства и екстравагантни комплименти.

Чукчето на вратата отново обяви посетители — две дами, страховити повелителки на доброто общество, чиито критични погледи забелязваха всеки детайл в апартамента и обитателките му, докато дамите събираха мнения, за да ги огласят публично след това.

Корнелия и Аурелия посрещнаха новите посетителки със същата самоувереност, каквато бяха показали пред дукесата и лейди Сефтън. Нямаше да се оставят някой да ги сплаши и на Хари му беше извънредно весело да наблюдава как отбиват нерядко нахалните въпроси, каквито тези съднички на добрия тон смятаха, че имат право да задават.

— Разбирам, че досега не сте се сгодявали, лейди Ливия — заяви дукеса Броудхърст с тон, който намекваше, че това е сериозен недостатък на Ливия.

— Досега не съм получавала предложение, което би ме изкушило, госпожо — отвърна Ливия със спокойна усмивка.

Нейна светлост поклати глава.

— Момиче на вашата възраст… щом се каже, че сте на рафта, ще имате късмет, ако изобщо получите някакво предложение.

— Лейди Ливия е прекалено деликатна, за да навлиза в подробности за многото си завоевания, госпожо — изрече Корнелия. — Подобен неделикатен разговор едва ли е подходящ за смесена компания.

И тя погледна многозначително към мъжете, събрали се пред огъня.

Дукесата има благоприличието да се смути. Измърмори „туш“ и за момент замълча.

— Видяхте ли новите видове храсти в Ботаническата градина, лейди Дагнъм? — запита Ник, влизайки храбро в получилия се пробив.

Корнелия, малко озадачена, го погледна изненадана.

— Нови видове храсти ли, сър Никълъс?

— Съвсем нови видове ли са, сър Никълъс, или вариации на стар вид? — запита Аурелия с очаровано изражение.

Ник погледна отчаяно към Дейвид.

— Ъ… ъ-ъ… не съм сигурен. Форстър, ти си експертът по растенията.

— Така ли? — Дейвид засмука бузите си. — Не, не, скъпи приятелю. Имаш предвид Хари.

След като прехвърли горещия картоф, той видимо се отпусна.

— Лорд Бонъм? — запита сладко Корнелия. — Запознат ли сте с храста, за който говори сър Никълъс?

— Случайно нямам никакви интереси към каквито и да било храсти — изрече натъртено Хари. — А сега, госпожо, трябва да се сбогувам.

— Можете да ме съпроводите до каретата ми, Бонъм — обяви дукесата, докато се изправяше и събираше многото си шалове. — Белинда, ще те оставя на Грозвенър Скуеър. — Махна повелително на компаньонката си лейди Нийлсън.

Двете дами се сбогуваха донякъде високомерно и Хари ги придружи до каретата на дукесата, която стоеше пред вратата.

Господата скоро ги последваха и Корнелия каза:

— Ако тази Броудхърст не реши да злослови за нас, мисля, че вече сме постигнали положение.

— Тя е ужасна — каза Ливия. — Каква невероятна грубиянка.

— О, колкото повече съзнание за последиците, толкова по-малко финес — каза Корнелия. — Това се подразбира, но мисля, че предпочитам грубостта на пралелята на Хари. В нея има остроумие, не просто обикновена злоба.

— Ммм. — Ливия се поколеба, намръщвайки се, после запита внезапно: — Има ли нещо между вас с лорд Бонъм, Нел?

Аурелия я погледна изненадано. Не й беше хрумвало, че Ливия осъзнава странните течения, които се завихряха около виконта и Нел. Тя обърна поглед към Корнелия, която, макар и спокойна, имаше леко тъжен вид.

— Има ли, Нел?

Корнелия не виждаше смисъл да отрича и в действителност щеше да бъде огромно облекчение да може да говори за това.

— Толкова ли е очевидно?

— Не и за непознати — каза Аурелия. — Но за нас, да.

Корнелия кимна.

— Не знам как да го обясня. Това е някаква лудост. Безумие, което като че ли е обхванало и двама ни. Съжалявам — изрече тя безпомощно, местейки поглед от едната към другата с опит да разгадае израженията им.

— Имате ли връзка? — запита направо Аурелия.

— Предполагам, че така бихте го нарекли — съгласи се Корнелия. — Но стига графът да не узнае… а няма причина да узнава. Нали?

Въпросът беше отчаяна молба за насърчение.

— Няма да узнае от нас — каза Ливия. — Разбира се, че няма.

Аурелия се вгледа в приятелката си.

— Обичаш ли го, Нел?

Корнелия притисна върховете на пръстите си към устата си. Мислеше, че обича Хари Бонъм, но не беше готова да го призна, дори пред себе си. Не и докато това оставаше нещо едностранно.

— Не знам точно — каза тя. — Но то е като някакво обсебване, мания, ако искате.

И това беше достатъчно вярно, със или без усложненията на любовта. А тя знаеше, че Хари го чувства поне толкова силно, колкото и тя.

Аурелия и Ливия не казаха нищо може би една или две минути, осъзнавайки евентуалните последици.

— Щастлива ли си от това? — запита накрая Аурелия.

— Странно е да го нарека така — отвърна искрено Корнелия. — Това ме плаши… плашат ме евентуалните последици.

— Какви последици? — запита остро Аурелия.

— Не това, Ели. Направо казано, Хари взема прости предпазни мерки.

Аурелия кимна разбиращо.

— Тогава от какво се плашиш?

— Че това ще ме погълне — отговори простичко Корнелия. — Ще ме погълне тази мания. Ще се изгубя.

Аурелия подсвирна.

— Това е голям страх, Нел.

— Защо просто не се омъжиш за него? — запита Ливия. — Това ще реши всичко. И децата го харесват.

— За съжаление, не е толкова просто, Лив. — Над очите на Корнелия се спусна сянка. — Мисля, че бракът не фигурира никъде в бъдещето на Хари Бонъм.

— Защо?

Тя се изсмя, късо и безрадостно.

— Ако знаех, щеше да ми бъде много по-леко. Този мъж е тайна, загадка, а досега не съм се приближила до намирането на ключа. Но това е положението. Опитах се да го прекратя почти, преди да беше започнало и не можах.

— Но ти имаш такава силна воля — изгледа я Аурелия, тревожно намръщена.

— Не и в това — въздъхна Корнелия. Заразхожда се неспокойно между двата високи прозореца, които гледаха към улицата. — Едва издържам, когато сме разделени. И е цяло мъчение да трябва да се държа безразлично в компания, сякаш едва се познаваме.

Ливия беше смаяна. Това беше толкова различно от обикновено спокойната и овладяна Корнелия.

— Къде се срещате, Нел?

Корнелия се засмя дяволито, доскорошната й сериозност изведнъж изчезна.

— Не е точно среща. Той се прехвърля като Казанова през прозореца ми.

След миг учудване приятелките й прихнаха да се смеят.

— О, това си го бива, Нел — ахна Аурелия. — Влиза през прозореца ти посред нощ?

— С една дума, да — каза Корнелия донякъде самодоволно. — Което е една причина, поради която мисля, че никой никога няма да разбере. Не бива да ни виждат в обществото да се държим като нещо повече от обикновени познати, не и без да привлечем вниманието към себе си. Знаете какво правят клюките. Ако на някого му хрумне, че вижда Хари прекалено често край мене, ще тръгнат приказки и ще стигнат до графа. Но ако той е в нашата компания, на нас трите, клюките няма да видят нищо особено, а никой не наблюдава прозореца ми посред нощ — добави тя с още една палава усмивка.

Аурелия се взря в нея с напалващо разбиране.

— Той ли беше там, в леглото ти, онази нощ, когато котката заврещя и Маркъм дойде с късоцевката, и кучетата, и… той беше, нали?

— Скрит зад завесите на леглото — засмя се Корнелия. — Току-що се беше промъкнал с намерение да ме изненада, но настъпи опашката на Писана… останалото го знаеш.

— Не съм чула за това — каза Лив с леко негодувание. — Защо не съм разбрала?

— Защото врявата не те събуди — изтъкна Аурелия. — Помислих си, че има нещо странно в тази работа, но никога нямаше да предположа дори и след милион години.

Изведнъж тя се изкиска.

— Къщата на леля София изглежда доста подходящо място за неузаконени страсти, не мислите ли? Сигурна съм, че това не е първата тайна връзка, която се е развивала тук.

— Признавам, че съм много любопитна за тази жена — каза Корнелия, повече от готова да обърне разговора в друга посока. — Питам се дали можем дискретно да поразпитаме Маркъм.

Ливия обаче не беше готова да изостави първоначалната тема.

— Може да бъде много неудобно да си обсебен, погълнат или както искаш да го наричаш — каза тя замислено, — но ти завиждам, Нел.

— И аз — каза Аурелия. — Напоследък сияеш изключително много, Нел. Несъмнено има какво да се каже за страстта.

Корнелия не може да не се усмихне.

— О, да — съгласи се тя меко. — Да, със сигурност е така.

 

 

След два дни тя не беше толкова уверена. Въпреки че чукчето на вратата не млъкваше, обявявайки постоянен поток от посетители, Хари не беше сред тях. Като че ли беше изчезнал от лицето на земята.

Тя обаче не коментираше и сякаш почти не забелязваше отсъствието му, но Ливия и Аурелия не се лъжеха.

— Къде е той според тебе? — обърна се Ливия към Аурелия на третия следобед, когато Корнелия беше навън с децата.

— Не са се скарали, нали?

Аурелия поклати отрицателно глава.

— Не знам. Може би идва само нощем.

— Не — каза твърдо Ливия. — Вижда се, че Нел е озадачена… разтревожена. Наистина не е на себе си.

— Да, знам — призна Аурелия. — Първо Найджъл изчезва, сега виконтът. Всичко това е мистерия за мене. О, тя май се връща. Говори с Маркъм във фоайето.

— Още покани — каза Корнелия, влизайки в салона, като размахваше поредната картичка с позлатени ръбове. — Не виждам как е възможно човек да приеме всичките.

Добави визитката към купа, струпан на полицата над камината.

— Повечето хора ходят на гости за по пет минути — каза Аурелия, докато подреждаше зимни камелии в една ваза. — Но това ми се струва толкова грубо. Не са ли красиви?

Корнелия ги погледна разсеяно.

— Ъхъ. От кого са?

Аурелия погледна картичката.

— Някой си лорд Бейли. — Поклати глава. — Името нищо не ми говори. А на вас?

— Струва ми се, че да — обади се Ливия. — Мисля, че танцувах с някого с такава фамилия онзи ден на соарето у семейство Белинтъм.

— Какво безразличие, Лив — нападна я Корнелия. — Предполагам, с толкова много ухажори можеш да си позволиш да бъдеш безгрижна.

Усмивката й беше напрегната и преднамерената веселост на забележката не прозвуча добре.

Тя видя бързия поглед, който си размениха приятелките й, и се приготви за въпроса, на който не би могла да отговори, но вратата на салона се отвори и пропусна едно добре дошло разсейване.

— Ония двама господа са тук, госпожо — обяви Маркъм с мрачния си тон, промъквайки глава през съвсем леко открехнатата врата.

— Какви двама господа? — измърмори Ливия.

Корнелия сви рамене и поклати глава. Не беше Хари.

Маркъм винаги го обявяваше като оня виконт.

— Е, поканете ги, моля ви, Маркъм — подсказа му Аурелия.

— Ето ги тука.

Главата на Маркъм изчезна и друга ръка отвори широко вратата.

— Мисля, че не съм се натъквал на такъв ексцентричен иконом, госпожо — обяви Ник Питършам, влизайки в салона, следван от Дейвид Форстър.

— Изненадан съм, че още го държите — забеляза Дейвид. — Не е ли готов да се оттегли на тучни пасбища?

— Може да е, но леля ми остави ясни нареждания в завещанието си, че трябва да задържа него, съпругата му и балдъзата му, докато те сами не решат да се оттеглят — обясни Ливия.

— Боже господи, искате да кажете, че има още две такива създания? — възкликна Ник.

— Да, и те са също толкова ексцентрични, но са и чудесни готвачки — каза със смях Аурелия. — Седнете, господа. Какво можем да ви предложим? Шери или мадейра? — Корнелия тръгна към бюфета. — Или кларет? Открих доста добър от 1792 долу в мазето, когато последно слизах там.

— Значи кларет, благодаря, лейди Дагнъм.

Ник се приближи, за да вземе от нея напълнените чаши.

Тя му хвърли кос поглед, докато наливаше виното.

— Не сме виждали лорд Бонъм от известно време — забеляза тя. — Не е болен, надявам се?

За всички беше станало ясно още след първото представяне на Ник и Дейвид, че тримата мъже са добри приятели.

— О, не, нищо подобно, госпожо — каза бодро Ник. — Хари е здрав като бик. Виждал ли си го, Форстър?

— Като се замисля, не съм — каза Дейвид, вземайки чашата, която му подаваше Ник, и благодари с кимване. — Сигурно се занимава с някакви семейни работи, помнете ми думата.

— О, да, разбира се — намеси се Аурелия съчувствено. — Онези беднички останали без майка племенници и племеннички. Виконтът ни разказа всичко за тях.

Двамата посетители като че ли се смаяха.

— Хари има голямо семейство, госпожо, но не знаем да има останали без майка племенници и племеннички. Ти знаеш ли, Ник?

— О, да, той обясни — заразказва охотно Ливия. — Толкова тъжно. Затова искаше да купи тази къща. Каза, че му напомняла дома, където е израснал в Лондон, градинката на площада, крикет, криеница.

Гласът й трепна, когато вида обърканите лица на мъжете.

— Да купи тази къща ли, лейди Ливия? — запита Ник. — Той си има чудесен дом.

— Не, не беше за него, а за да може да настани децата близо до себе си и да ги наглежда.

— А — каза Ник малко неадекватно.

Знаеше със сигурност, че всички сестри на Хари са живи и здрави, и макар да имаше цял рояк племенници и племеннички, никой от тях не беше останал без майка, нито пък без баща. Но ако Хари беше съчинил тази специална история, трябва да си е имал причини и едва ли би било приятелско да каже, че това е купчина лъжи.

Дейвид като че ли беше стигнал до същото заключение.

— А, точно така — каза той. — Да… да.

Зарови носа и объркването си в чашата с вино.

— Работите на лорд Бонъм са си негови, в края на краищата — изрече Корнелия, като отпи от виното си. — Какво мислите за кларета, сър Никълъс?

— О, отличен — каза той, доволен, че се връща на солидна почва. Вдигна чашата си към прозореца и тънък слънчев лъч накара рубинената течност да заблести. — Красив цвят, красиво тяло — забеляза одобрително.

— Питам се как ли ще повлияе Наполеоновата континентална блокада^[1] върху търговията с вино — каза Корнелия, докато отиваше към стола. Време беше да отклони решително темата от Хари Бонъм. Щом останеше сама, щеше да мисли върху последиците от онова, което току-що беше чула, или по-скоро, което не беше чула. — Какво мислите, лорд Форстър?

Дейвид като че ли се обърка още повече.

— Е, колкото до това, госпожо, не съм много по политиката. Всъщност, не съм много сигурен.

— Може да има само вредно влияние — изрече сериозно Ник, идвайки на помощ на приятеля си. — Щом французите блокират пристанищата, цялата търговия с Европа ще бъде сериозно засегната.

— Да, и няма да бъде само виното — изчурулика Аурелия. — Не само вносът. И собствените ни стоки няма да имат външни пазари.

С пристигането на още посетители разговорът продължи по общи теми и Корнелия, колкото и да се опитваше, успяваше да се съсредоточи в него само с половината си ум. Другата половина не се отказваше от убеждението, че Хари е чиста проба лъжец.

Със сигурност не беше отговорен за рояк останали без майка племенници и племеннички.

Тогава защо толкова настояваше да купи къщата на Лив?