Кристофър Райд
Последната императрица (7)

5.

Татарска щабквартира

13 км югоизточно от Съне, Китай

5 август 1860 г.

23:30 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 155

Монголският господар Сенге Ринчен търпеливо изчакваше основната част от британските сили да дебаркира, преди да направи първия си ход. Пряк потомък на Чингис хан, Сенге Ринчен беше роден воин, който почти не знаеше какво е страх. Давайки си сметка, че първото впечатление на противника от армията му ще бъде ключово за успеха, той бе събрал най-добрите си хора и сега чакаше лорд Елгин да направи първата си грешка.

По молба на Цъ Си Ринчен беше тръгнал на юг от Сайншанд в Южна Монголия с 4000 елитни хоркински войни. Под командването му имаше още 10000 мандарински татари, въоръжени с мускети — доста ненадеждно оръжие, освен ако не се използва от близко разстояние. Монголският господар предпочиташе честта на умелия стрелец с лък и скоростта на добре обучения мечоносец.

В джоба на гърдите си Ринчен носеше писмо, написано лично от Цъ Си. Тя обещаваше да изпълни всяка негова прищявка. А най-вълнуващото бе, че императрицата обещаваше да му отдаде изцяло тялото си в леглото на самия Сиен Фън, между стените на Западния дворец. Монголският господар неволно се усмихна при мисълта как обладава императрицата в ложето на Сина на небето. Това щеше да е неговият момент на триумф, когато пълни със семето си отново и отново любимата жена на императора. Тя му бе обещала от тук нататък винаги да удовлетворява желанията на Ринчен — и той възнамеряваше да се възползва от това.

Ринчен седеше в огромната си копринена шатра пред отрупана с храна маса, облечен в бляскава синя памучна кавалерийска униформа с торбести панталони. На нагръдника му с червеи конец бе бродиран. Черният флаг на хоркините, символът на Вътрешна Монголия. Главата му бе плешива и блестяща, малките му уши бяха прилепнали към черепа. Дългите тънки мустаци се спускаха до ключиците му и той ги усукваше с пръсти, когато бе отегчен. Тялото му беше набито и мускулесто, подобно на повечето монголи, а челюстта му бе по-четвъртита, отколкото на китайците. Беше обут в черни ботуши за езда; на кръста си носеше черен кожен колан с остра като бръснач кавалерийска сабя, принадлежала някога на могъщия Чингис хан.

На всеки половин час съветниците му се втурваха в шатрата и се просваха на килима пред стола му, за да докладват за движението и разположението на британските и френските войници.

Ринчен скочи радостно на крака.

— Най-сетне! — възкликна той. — Червените варвари надцениха силата си! — Току-що му бяха съобщили, че сър Хоуп Грант е събрал Втора дивизия на Нейпиър и се готви да потегли към Дагу на разузнавателна мисия.

„С тази победа ще бъда една крачка по-близо до целта си“. Ринчен се усмихна. Бръкна в джоба си и извади писмото от Цъ Си. Отвори внимателно розовата оризова хартия и вдиша примамливия й аромат. Цъ Си беше дала на господаря Ринчен да вкуси от насладата на плътта й; беше потъркала хартията между краката си, така че благоуханните й сокове да украсят писмото. Съблазнителните й думи го накараха да си представи как дланите й се плъзгат по кожата му. Как устните й докосват тялото му. Как стегнатите й гърди се полюшват, когато го възсяда, а същият този аромат на женствеността й се носи навсякъде около тях.

Ринчен внимателно сгъна листа и го прибра в кожена чантичка, която подаде на консула си да я пази.

Навън дъждът продължаваше да вали напоително, когато Ринчен повика осемте си генерали.

— Съберете татарската конница — направо каза той. — Настъпи идеалният момент да оставим своя белег върху тази война. Британските страхливци смятат да атакуват крепостите Дагу отзад. Те нямат чест. И това само ще ни направи още по-внимателни спрямо тях. Преди смятах, че арогантността им ще ги накара да щурмуват направо крепостите на река Хай. А ето че те действат предпазливо. Много нехарактерно за британци.

Никой от генералите — седем мандарински благородници и един от императорския двор — не казаха нито дума, докато монголският господар Сенге Ринчен излагаше плана си.

— Днес червените варвари сгрешиха. Тръгнаха в дъжда с пехотата си и само с един кавалерийски ескадрон. — Той посочи голямата карта на стената на шатрата. — Мускетите им няма да стрелят в това време, което означава, че ще бъдат принудени да разчитат единствено на сабите и щиковете си. Няма да могат да се сравняват с нашите стрелци. Това ще ги принуди да отстъпят и психологическата победа ще бъде за нас. Днес трябва да се сражаваме по-храбро от всеки друг път. В края на деня те трябва да знаят, че татарската армия не се бои от смъртта, а я приема с отворени обятия. Че сме силни и твърдо решени да защитим Средното царство. Трябва да знаят, че могъщият монголски господар Сенге Ринчен с най-великият военачалник на нашето време.

Ринчен нахлупи на главата си тъмносиня шапка. Тя беше кръгла, обшита с кожа и закичена с триоко пауново перо, гледащо надолу отзад — най-високото военно отличие в империята Цин.

— Действайте бързо и устремно, генерали мои. Трябва да изненадаме варварите на открито, в калните равнини. Така ще могат да видят напълно бляскавата ни войска.

Ринчен посочи присъстващите един по един.

— Не ме разочаровайте. Иначе ще опитате колко остра е сабята ми. Монголите не търпим провал.

С тези думи той се обърна и бързо излезе на проливния дъжд.

По края на равнината

8 км югозападно от Пей Тан, Китай

Въпреки заповедите сър Хоуп беше събрал Втора дивизия и два ескадрона от конната част на Пробин. Водеше ги в редици по десет към Дагу, за да види с очите си какво ги очаква. Дъждът продължаваше да се лее от небето, както правеше от безброй часове, и равнината беше покрита със застояла вода — огромна блестяща повърхност, която се вълнуваше от пороя. Въпреки този мрачен фон Втора дивизия представляваше впечатляваща гледка с подгизналите алени куртки, бели панталони и мускети на рамо. Всички имаха шапки с плитко дъно и обърната надолу периферия с парче бял плат отзад, който не позволяваше на дъжда да влиза в яките им.

Яхнал любимия си арабски жребец, сър Хоуп едва ли можеше да е по-самоуверен, докато препускаше напред, следван от войниците си. От дясната му страна беше майор Пробин на кафявия си скопец. Той бе калѐн и опитен офицер, участвал в сражения в Индия и Южна Африка. Не се интересуваше от политика, изпълняваше заповеди и ако се наложеше, щеше да се бие до смърт за кралицата и страната си.

По заповед на сър Хоуп петстотинте кавалеристи трябваше да продължат към Дагу и да видят докъде могат да стигнат, преди да срещнат някаква съпротива. Намерението му бе да провери състоянието на района на запад и да разбере колко още път трябва да изминат, за да се махнат от тресавището. Дъждът намаляваше видимостта, но въпреки това продължаваха напред. Сър Хоуп бе решил, че никак не му харесва да стои на брега и да получава нареждания от някакъв си кули, който имаше нахалството да си седи в топлата суха каюта на кораба. Сър Хоуп беше човек на действието, носител на ордени воин, участвал в Първата опиумна война и отличил се при превземането на укрепения град Чин Кян. Точно там беше ранен от заблуден куршум, изстрелян от един от собствените му хора — и това беше причината за характерната му накуцваща походка. Но най-много се гордееше с начина, по който се бе отличил в Индия по време на Пенджабската кампания. Стратегическата му дързост беше допринесла за пълния разгром на въстаниците при Серай Гхат. В собствените си очи той бе професионален войник, господар на хората си, който не се подчинява на някакъв си китайски съветник.

През мъглата в далечината се появи група татарски кавалеристи. Изглежда познаваха добре калния участък и конете им не бяха затънали като тези на Пробин. Сър Хоуп изтегли сабята си и посочи към татарските скитници.

— Виждам не повече от десетина коне. Изпратете хората си да ги посрещнат. Да видим с какво разполагат.

— Пушките ни няма да стрелят в този дъжд — отвърна майор Пробин. — Ще трябва да влезем в ръкопашен бой.

Сър Хоуп изгледа подчинения си офицер.

— Действайте!

Калният участък беше широк, но въпреки това тръстиката осигуряваше добро прикритие и за двете страни. Дъждът продължаваше да се лее, докато майор Пробин заповядваше на тръбача си да даде сигнал за атака. Петдесетте кавалеристи под негово командване изтеглиха саби и бавно поеха в калта право към татарската група в далечината. Сър Хоуп се изпълни с гордост, докато наблюдаваше как хората му влизат в сражение.

На кавалеристите на Пробин под командването на капитан Тимс им трябваха цели пет минути да стигнат до твърда почва и да наберат скорост за атака. И в този момент нещата се преобърнаха. От тресавищата по двата фланга внезапно се появиха над петстотин татарски конници. Втора дивизия бе обкръжена без кавалерия, която да я подкрепи и да разбие редиците на неприятеля.

Сър Хоуп осъзна, че са го изиграли. Майор Пробин нареди на тръбача да върне кавалеристите, но те бяха безнадеждно далеч. Сър Хоуп започна да вика заповеди наляво и надясно и войниците му дисциплинирано се строиха в тесен кръг, насочили щиковете си навън като гигантски настръхнал таралеж, неуязвим за каквато и да било атака.

Татарската кавалерия приближаваше устремно и решително от всички страни. По-леките им коне се справяха по-добре в тинята от тежките британски животни. На пълен ход всеки монголски ездач извади дълъг лък и пусна стрела, щом се озова на стотина метра от отбранителната позиция на Втора дивизия.

Резултатите бяха катастрофални. Британските войници трескаво се опитваха да изсушат кремъчните механизми на мускетите си, но барутът беше мокър и оръжията им не бяха в състояние да стрелят. Въпреки това мнозина се прицелиха и дръпнаха спусък — но чуха единствено безполезното щракане от затвора. Все повече и повече стрели улучваха целите си — монголите стреляха по веднъж на всеки десетина метра.

Сър Хоуп никога не бе виждал толкова умели конници. Сгушен в средата на Втора дивизия до коня си, той забеляза израженията на татарските войни — лицата им бяха изкривени от омраза. И продължаваха да напредват! Беше пълен абсурд, но най-малко петдесет конници безстрашно се хвърлиха с конете си към стената от щикове.

Писъци на хора и животни изпълниха въздуха от всички страни, примесени със звън на метал в метал. Коне цвилеха, докато се нанизваха върху стоманата, тежките им тела смазваха мъжете под себе си подобно на гигантски юмруци, стоварващи се от небето.

Кръв се лееше от безброй рани, дъждът я отмиваше и я събираше на червени локви в калта. Въпреки това британските войници удържаха строя срещу свирепата атака.

Изведнъж някъде в далечината проехтя тръба и татарите се оттеглиха.

Целта на Сенге Ринчен беше пълно надмощие над британската Втора дивизия и той я беше постигнал. Колкото повече хора останеха живи, за да разкажат за поражението от могъщите татарски сили, толкова по-добре.

Само за две минути конниците на Сенге Ринчен изчезнаха във високите тръстики като сенки в нощта. Това бе съвършената засада — търпението му се беше изплатило предостатъчно.

Сър Хоуп Грант се качи на коня си и огледа ужасните сцени на клане около себе си. Повече от сто от хората му бяха ранени, а други сто никога вече нямаше да видят семействата си или Великобритания. Дори конят му беше одраскан от стрела непосредствено под гривата. Той се вгледа в лицата на хората си — бледи и с пречупен дух. В този момент кавалеристите на Пробин най-сетне успяха да се върнат абсолютно невредими през калта до основната част. Конете им бяха останали без сили, на устата и кожата им беше избила пяна. Сякаш за да добавят и оскърбление към раните, татарите бяха изчезнали в блатата, преди да успеят да стигнат до тях.

Като се изключат ездачите и конете, хвърлили се срещу стената от щикове, противниците не бяха дали нито една жертва. Това бе най-лошото поражение, което можеше да се случи. Всеки британски войник в калта вече беше видял с очите си храбростта и решимостта на Цин.

Сър Хоуп беше влязъл в капан и вината за това бе изцяло негова. Не беше оправдал надеждите на лорд Елгин и кралица Виктория. Заради действията му бойният дух на армията му щеше да пострада. В крайна сметка тази битка щеше да струва много повече животи от изгубените в този ден. Британското превъзходство сякаш се беше стопило, а заедно с него и самоувереността на войската.