Кристофър Райд
Последната императрица (25)

23.

Тунджоу

19 км източно от Пекин, Китай

24 септември 1860 г.

07:05 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 205

Както се бяха разбрали, Рандъл Чен се върна в укрепения Тунджоу да се срещне с градския управник губернатор Ю. Губернаторът беше присъствал на срещата между Хари Паркс и императорските пълномощници Му Ин и принц И, преди Хари и хората му да бъдат заловени край Чан Чиа-уан. Междувременно Рандъл беше научил, че в Тунджоу са били оставени единствено отец Дюлюк и капитан Брабазон, преди да срещнат ужасния си край. Оказа се, че останалите от групата на Хари са били пратени в Пекин. Рандъл се споразумя Тунджоу да бъде пощаден от атака и разграбване, ако губернаторът помогне за връщането на останалите емисари.

След като се съгласи с неохота да закриля Тунджоу, лорд Елгин се установи на лагер до Чан Чиа-уан и на всеки час изпращаше конни отряди към Пекин, за да определи силата и съпротивата на евентуално останалата татарска войска. През изминалия ден имаше спорадични сблъсъци, но в по-голямата си част те бяха незначителни. Пътят към Пекин изглеждаше открит. Най-голямата грижа на лорд Елгин обаче беше спасяването на Хари и антуража му. Той се отнасяше предпазливо към плановете да атакува самата столица от страх, че всяко необмислено действие от негова страна може да накара похитителите на Хари да извършат нещо драстично.

Както бе направил и предишния ден, Рандъл препусна с коня си през масивните порти на Тунджоу, мина покрай британските стражи и продължи по прашната главна улица. Множеството тесни алеи и натрупаните една върху друга кирпичени къщи изглеждаха изоставени. По гърба на Рандъл пробягаха тръпки, когато стигна главния кръстопът, огледа се в двете посоки и не видя жива душа. Предишния ден градът беше пълен с хора, които се мотаеха навсякъде и се занимаваха с делата си.

Облечен в черно кожено палто, той свали шала от лицето и ушите си, за да чува възможно най-добре. Обърна се назад и видя четирима кралски драгуни на коне, с пушки „Енфийлд“ на гръб. Намираха се на петнайсетина метра зад него — явно лорд Елгин ги беше изпратил да го държат под око. Рандъл огледа отново опустелия град — като се изключат войниците, не се виждаха никакви хора. Предвид предложението му за защита на града той беше очаквал животът зад стените му да тече нормално, доколкото беше възможно в тези условия.

Рандъл смушка коня си с пети и го насочи нагоре към дома на губернатора. Застанал нащрек, той оглеждаше всеки ъгъл и странична уличка за движение, но навсякъде цареше пълно мъртвило. Чуваше единствено самотното чаткане на копитата и пръхтенето на коня си, чийто дъх излизаше на пара в мразовития утринен въздух.

И тогава някъде наблизо Рандъл долови скимтене. Дръпна поводите настрани и насочи коня си към звука, който изведнъж го беше изпълнил с ужас. Щом определи кирпичената къща, откъдето идваше скимтенето, той скочи от седлото и безшумно се качи на простата дървена площадка. Звукът идваше от другата страна на вратата. Рандъл погледна назад към улицата и откри, че ескортът му е изчезнал. Хленченето продължаваше, изпълнено с дълбока мъка и тъга, които докоснаха някакво латентно отчаяние в самия него, за чието съществуване изобщо не бе подозирал. Не носеше оръжие, но въпреки това бутна вратата с крак и зрението му бавно свикна с полумрака.

На пода на бедния дом лежаха телата най-малко на трийсет жени и момичета. Най-възрастната бе на около петдесет, а най-малкото дете нямаше и две години. Мизерните мебели бяла изместени в единия край на помещението и въздухът бе изпълнен с отвратителната воня на опиум и повръщано. Десетки полупразни тенекиени кутии за опиум бяха пръснати до телата, устите на мъртвите бяха омазани с черното лепкаво вещество.

Скимтенето идваше от млада жена на не повече от двайсет, облегната на стената в ъгъла. Устата й бе черна и лепкава, очите й бяха широко отворени, сякаш е видяла призрак. Беше се вкопчила в живота, потънала в предизвиканите от наркотика халюцинации, а скръбните й викове се засилиха, когато усети присъствието на Рандъл на прага.

Рандъл се хвърли към нея, като отчаяно се мъчеше да изгребе колкото се може повече опиум от устата й. Но жената се бореше и пищеше с цялата си сила и започна да го дере е нокти като някакво бясно животно.

— Не ми помагай! — изпищя тя, все още в делириум. След това се заудря силно в гърдите. — Остави ни да умрем! Не искаме да живеем!

— Защо правите това? — отчаяно рече Рандъл. — Защо?

— Нека опиумът си свърши злото дело! — изкрещя тя. — Нека умрем с достойнство!

Със сълзи на очи Рандъл отново се опита да махне опиума от устата на жената, но тя се съпротивяваше до последен дъх и най-сетне изпадна в кома, а ускореният й пулс затихна и спря.

Рандъл се изправи и огледа пръснатите около него тела. Осъзна, че жените бяха извършили групово самоубийство. Страхът им е бил толкова голям, че бяха избрали да умрат, вместо да се изправят срещу появилото се зло. Рандъл разгледа лицата им едно по едно. Бледите и ужасени изражения недвусмислено показваха, че смъртта им не е била лека.

Дълбоката мъка беше изсмукала цялата сила от мускулите му. Рандъл се обърна към улицата и с облекчение пое глътка свеж въздух. Дръпна поводите на коня към себе си и зърна съпровождащите го драгуни, които още чакаха в края на улицата. Съдейки по израженията им, те не бяха изненадани от опустелия град и от импровизираното посещение на Рандъл в обикновен китайски дом. Докато скачаше на седлото, мъката му премина в ярост, когато възстанови случилото се през предишната нощ. Градът е бил посрамен — това бе единственият отговор.

Рандъл пришпори коня си и препусна в галоп към войниците.

— Какво е станало тук? — извика той, преди да дръпне поводите и да накара животното да спре. Не получи отговор и повтори, този път още по-ожесточено: — Кажете ми какво е станало тук!

Сержант Стивънс дръпна поводите и конят му отстъпи назад и се обърна.

— Подлите дребни кулита разграбиха града снощи — каза той. — Мерзавци. Разбрахме чак сутринта. Ситните гадини са прескочили стените.

— Дадох думата си на губернатора на Тунджоу! — извика Рандъл. — Обещах му, че градът ще остане защитен!

От изражението на сержанта обаче си личеше, че посегателството на кулитата върху някакви си китайски селяци изобщо не го интересува.

— В онази къща има десетки мъртви жени! — каза вбесеният Рандъл. — Самоубили са се, за да се спасят от още безчестия.

— Чак сега разбрахме какво е станало! — зае защитна позиция Стивънс. — Просто пазехме главната порта.

Рандъл го посочи с треперещ пръст.

— Ще си платите… — започна той, но овладя избухването си.

— Преди малко видяхме някакви кулита — отвърна Стивънс и посочи през рамо.

— Искам градът да бъде пазен! — изрева Рандъл и от устата му запръска слюнка.

Сержант Стивънс погледна другарите си. Не изглеждаше особено загрижен.

— Ще са ни нужни часове, докато ги подберем и изкараме.

— Ще изпълнявате заповедите ми! — извика Рандъл. — Това нарушаване на доверието с Цин може да струва живота на Хари Паркс и хората му. И стане ли това, ще изгниете на бесилото, ако зависи от мен! Искам в града да бъде разположен ескадрон драгуни. Веднага! Ако зад стените бъдат открити кулита или войници без разрешение, незабавно да бъдат арестувани!

Сержант Стивънс видимо имаше проблем с това, че му вика някакъв си китаец, било то синеок или не. Но въпреки това той знаеше, че Рандъл Чен е съветник на лорд Елгин и заповедите му трябва да се изпълняват.

— Веднага, господин Чен — каза той. Четиримата войници препуснаха в галоп към главния вход.

Изпълнен с лоши предчувствия, Рандъл препусна към имението на губернатора. Това бе най-голямата и представителна сграда в Тунджоу, като се изключи златната будистка пагода наблизо. Ако през нощта е имало нападение, резиденцията на губернатора със сигурност е била една от основните цели. Докато приближаваше, Рандъл забеляза, че червената имперска порта е разбита. Той скочи от коня, изтича вътре и рязко спря на полирания дървен под. Мебелите бяха преобърнати; украсата по стените бе разбита, вазите от времето на династията Мин — пръснати на парчета. Двама стражи и един слуга лежаха мъртви, пролятата им кръв вече засъхваше.

Рандъл долови движение сред преобърнатите мебели и видя губернатор Ю. Зле пребитото му лице кървеше, а китките му бяха вързани за глезените зад гърба му. Рандъл тръгна да му помогне, но чу пиянски гласове, говорещи на кантонски от кухнята. Доближи пръст до устните си, за да даде знак на губернатора да мълчи, свали шала от раменете си и пусна палтото на пода. Пристъпи спокойно в кухнята и видя обезобразените тела на три жени. На масата седяха шестима разсъблечени китайци, чиито парцаливи дрехи на кулита бяха разхвърляни из помещението. Навсякъде имаше изпочупени стъклени чаши, търкаляха се празни бутилки оризово вино, а на масата лежаха окървавени ножове. Противната воня на смърт изпълваше всичко. Мъжете, подът и стените бяха изпръскани с кръв — единствено по тавана не се виждаха алени петна. И в пълен контраст с ужасяващата сцена тези мъже седяха, пиеха и се смееха.

С бързи движения Рандъл сграбчи носа на най-близкия и рязко го дръпна настрани, като счупи врата му. Грабна нож от масата и прободе слепоочието на втори, като в същото време заби показалец в окото на следващия, проникна до мозъка и го уби моментално. Беше ослепял от ярост. Тези кантонски изроди бяха мръсната пяна на земята, дребни престъпници и изнасилвани, насила събрани от британската армия от множеството затвори на Хонконг с обещанието за свобода, ако служат добре на кралица Виктория. В резултат те полудяваха, когато им се отвореше възможност да използват силата си. Селища като Таку, Тунджоу и Чан Чиа-уан видяха най-бруталната им и варварска страна. В повечето случаи жените и децата бяха сами и нямаше кой да ги защитава — мъжете вече бяха мъртви или все още служеха в татарската армия.

Само за секунди Рандъл екзекутира с безжалостна прецизност всички в помещението.

Погледът му спря върху разчленените тела на жените на пода. Гледката беше ужасяваща. Рандъл вдигна някакъв парцал и избърса кръвта от собствените си ръце.

„Уилсън не ме подготви за това“ — помисли си той.

По време на война генералите винаги се окичваха със славата, войниците падаха убити в името на краля и страната, а невинните търпяха огъня на омразата им. Рандъл огледа ужасната сцена. Историята беше излязла извън контрол, това бе сигурно. Но в същото време реши, че отмъщението е някак си сладко.

Върна се обратно в дневната. Странно, но се чувстваше спокоен след убийствения си изблик. Клекна до губернатор Ю, сряза въжетата и му помогна да седне.

— Дъщеря ми? Къде е дъщеря ми? — попита губернаторът.

Рандъл си помисли за обезобразените тела на пода на съседното помещение.

— Отишла е в дома на отците ви — отвърна той. — И насилниците платиха с живота си за стореното.

Лицето на губернатор Ю се изкриви от гняв и кървясалите му очи се напълниха със сълзи.

— Вие сте също толкова лош, колкото и те! — изсъска той. — Кръвожаден убиец. Не се различавате от тях. Оставихте града оголен, а сега се опитвате да се представите за герой. Вие сте нищо! — Губернаторът се опита да се изправи, но краката му бяха изтръпнали и той падна на една страна. Рандъл понечи да му помогне, но старецът го изблъска. — Не ме докосвайте! Вие сте китаец, но не сте ми приятел!

— Не отивайте там — замоли го Рандъл.

Но въпреки това губернатор Ю изпълзя до прага и впери поглед в кухнята. Старецът мълчеше, докато гледаше ужасяващата сцена. После падна на пода и заби нокти в лицето си.

— Вие ми сторихте това! — изплака той. — Вие го сторихте!

— С каква информация разполагате за Хари Паркс? — хладно попита Рандъл.

— Как смеете! — изкрещя губернатор Ю. — Как смеете!

— Ще ми кажете това, за което съм дошъл — отвърна Рандъл. Нямаше да го утеши, ако тръгне да обяснява защо е бил атакуван градът. — Къде е Хари Паркс?

— Проклинам вас и рода ви — изсъска губернатор Ю.

— Аз вече съм прокълнат! — гневно отвърна Рандъл. — Не е ли очевидно?

Губернаторът беше потресен от леда, който видя в очите му.

— Вие сте самият дявол — прошепна той. — Дяволът.

— Ще ми кажете каквото искам да знам — рече Рандъл и сграбчи губернатор Ю за гърлото. — Само така може да се спре всичко това! — Той стегна хватката си около гръкляна на стареца. — Кажете ми или ще умрете.

— Беше преместен… от Министерството на наказанието — изхриптя най-сетне губернатор Ю. Рандъл леко отпусна хватката си и му даде знак да продължи. — Вчера следобед получих съобщение по пощенски гълъб. Преместен е в храма Каомио. Гост е на императрица Цъ Си. Синът на небето напуска Забранения град… заминава за Манджурия още днес. Принц Кун движи всичко на негово място.

Рандъл го пусна и губернаторът се строполи безпомощно на пода.

— Дано умрете хиляда пъти за безчестието си! — извика старецът, който отново беше намерил кураж.

— Бъдете спокоен, губернаторе, не се боя от смъртта — отвърна Рандъл. — Боя се да живея с онова, което извърших.

На излизане от портите Рандъл се размина с драгуните, които бяха пратени да се разположат в града. Беше твърде късно, осъзна той. Войниците трябваше да са тук осемнайсет часа по-рано. В резултат хиляди невинни бяха платили прескъпо, когато кулитата бяха дали воля на злата си невъздържаност. Рандъл знаеше, че е трябвало да очаква подобни изстъпления. Беше изучавал подробно историята в продължение на близо два месеца преди прехвърлянето, но въпреки това беше различно, когато виждаше всичко със собствените си очи — миризмата на смърт, шокът от прясната кръв, изцъклените очи на мъртво дете. Беше по-зашеметяващо, отколкото би могъл да си го представи. А Уилсън го беше предупредил точно за този провал — че познаването на бъдещето и разбирането на злините, на които е способен човек, е нещо, което трябва да бъде добре разбрано предварително. В противен случай шокът от тази сурова омраза и несправедливост може просто да докара човек до лудост.

Сега изглеждаше, че това предсказание се превръща в съдба за Рандъл. Докато избиваше кулитата, той бе изпитал странно задоволство от действията си. И подобно на акула, опитала човешка кръв, желанието му да утоли отново тази нужда щеше да го следва завинаги. Уилсън щеше да остане разочарован, знаеше го. Цялото му обучение бе свързано със самодисциплината и контрола, с поглед, насочен към крайната цел и подминаващ всичко друго.

— Не си там да променяш историята — беше му казал Уилсън, — независимо колко ти се иска да го направиш. Целта ти е закрилата на Забранения град и жизнената сила зад стените му, нищо повече. След като пътят към Пекин остане отворен, започва най-трудната ти задача — трябва да се погрижиш лорд Елгин и неговите нашественици да не съборят Средното царство и да не пробият стените на Забранения град. За това ще е нужна цялата ти самодисциплина и коварство. Всичко друго около теб — предразсъдъците, омразата и несправедливостта, трябва да е като вода по гърба ти.

Рандъл не се сдържа и мислено му се изсмя. Уилсън не беше виждал нещата, които той бе видял. Когато бе пътувал във времето да оправи честотата на Шуман, Уилсън не беше пристигнал в толкова извратен свят. Китай в средата на XIX век приличаше на същински ад. Беше невъзможно да се потопиш в него и това да не те промени завинаги.

Рандъл вече беше ранил как да действа и препусна към лагера на съюзниците. Междувременно сержант Стивънс и хората му отново се бяха върнали и яздеха малко зад него.

Самият лагер беше олицетворение на дисциплината — подредени в идеални редове палатки и бели каменни маркери, бележещи пътищата. Британски и френски знамена леко се развяваха на прохладния ветрец, а на всеки ъгъл стоеше по един пенджабски войник с дълги мустаци и брада, внимателно прибрани под тюрбана му.

Докато яздеше, Рандъл имаше чувството, че всички го гледат.

Спря за пет минути да напои коня си при едно корито, след което го яхна отново и се насочи на запад от лагера. В далечината през равните ниви с просо на хоризонта се виждаше малка черна точка — масивните каменни укрепления на Пекин.

Сержант Стивънс го настигна.

— Къде си мислите, че сте тръгнали, момко?

— Да върна Хари Паркс — отвърна Рандъл.

— И как точно ще го направите?

— Зная къде го държат — каза Рандъл.

— Не можете просто да влезете в Пекин и да го вземете!

— Мога и ще го направя.

— Заповядано ми е да остана с вас! — малко раздразнено рече Стивънс.

— Ще чакате тук — отговори Рандъл. — Предполагам, че там няма да посрещнат радушно нито облеклото, нито цвета на кожата ви.

— Трябва да съгласувам плановете ви с лорд Елгин.

— Няма време за това — забързано рече Рандъл. — Хари Паркс е в опасност и трябва да се погрижа да бъде освободен.

Той извика, смушка коня си и препусна в галоп извън лагера.