Кристофър Райд
Последната императрица (19)

17.

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“

Сграда Меркурий, етаж 2

28 юни 2084 г.

13:59 ч. местно време

56 дни преди началото на мисия Ездра

Още преди да види персоналния транспортьор, изправен насред кабинета му, Уилсън усети странното и осезателно присъствие, излъчващо се отвътре. Доколкото знаеше, единственият, който използваше червен „Сегуей ПТ“ в „Ентърпрайз Корпорейшън“ беше самият Г. М. и това само засили трепета му, докато влизаше.

Столът зад бюрото беше обърнат с гръб към него, но Уилсън беше сигурен кой седи в него.

— Радвам се да ви видя, Г. М. — каза той.

Старецът бавно завъртя бежовия кожен стол с помощта на бастуна си от слонова кост.

— При нормални обстоятелства щях да ви извикам да дойдете при мен — отвърна той. — Моят кабинет е доста по-приятен от този. — Около Г. М. винаги витаеше атмосфера на арогантност, но това можеше да се очаква. — Предполагам, че сте изненадан от посещението ми?

Уилсън се усмихна.

— Светът се променя, Г. М. Вече нищо не ме изненадва така, както навремето.

Той се завъртя в кръг, очаквайки да открие Джаспър да се спотайва в някой ъгъл, но президента на „Ентърпрайз Корпорейшън“ го нямаше никакъв. Виж, това определено беше изненада.

— Къде е сянката ви? — попита Уилсън. За първи път виждаше Г. М. без компанията на внука му.

— Джаспър има важни дела, за които трябва да се погрижи — отвърна Г. М. Той внимателно разгледа двудневната четина на Уилсън и по-дългата му от обичайното коса. — Интересна гледка представлявате.

— Опитвам се да се правя на небрежен — отвърна Уилсън. — Така този нелеп костюм не изглежда толкова официално. Е, нека позная. Джаспър позира за портрет, който ще окачи в кафенето или ще прати по пощата на служителите за Коледа.

— Никога не сте харесвали особено Джаспър — замислено рече Г. М.

Председателят беше облечен в безупречен тъмносив костюм на „Бриони“ на тънки райета. Вратовръзката му беше кремава, както и триъгълната кърпичка, стърчаща от джоба на гърдите. Черните му обувки с връзки като че ли бяха от крокодилска или змийска кожа, трудно беше да се определи със сигурност.

— Много съм придирчив относно компанията си — отвърна Уилсън.

— Той е много могъщ човек. И работата му не е състезание по популярност.

— Предполагам, че да е популярен не му е особен приоритет.

Г. М. заговори по-тихо:

— Господин Даулинг, пределно ясно ми е, че вече повече от година се опитвате да ме накарате да ви изхвърля от Меркуриевия екип. Не е нужно да ме провокирате повече. Единствената причина да сте тук е клаузата за Надзирателя в договора ви и както се разбрахме, след края на тази мисия ще можете да си вървите с всичките си пари.

— Направо не мога да дочакам този ден.

Г. М. изглеждаше още по-блед и съсухрен, отколкото на сцената по време на срещата на тримесечието преди седмица. Може би се дължеше на осветлението, но Уилсън усещаше, че здравето на стареца се е влошило още повече. Лицето му беше отслабнало и кожата на врата и ръцете му изглеждаше прозрачна като оризова хартия. Бялото на очите му бе леко жълтеникаво, което бе необичайно, имайки предвид кръвопреливанията. Въпреки това Уилсън беше нервен и нащрек, когато се намираше в присъствието на стареца. Нещо дълбоко в него му подсказваше, че всеки момент може да започне касапница… или да се случи чудо. От Г. М. струеше осезаема, почти хаотична енергия. Уилсън бе изучавал хората през целия си живот и бе стигнал до заключението, че Г. М. е особена порода. Не парите, властта или дрехите бяха причина да изпъква. А самият той с тази негова странна енергия — и тези разбиращи лешникови очи, изпълнени с амбиция, съсредоточаване и несъмнена страст към живота.

— Ще ви бъда благодарен, ако не ме разглеждате така втренчено — каза Г. М., посочвайки го с бастуна си.

Сякаш изтръгнат от унес, Уилсън отвърна:

— Изглеждате добре.

— Престанете с нескопосаните лъжи, господин Даулинг — сряза го Г. М. — Не гледам с добро око на нелепи ласкателства.

— Странно — отвърна Уилсън, — но понякога казвам обратното на онова, което си мисля в действителност. — Сега коментарът му изглеждаше абсолютен гаф. Уилсън вдигна ръце в знак, че се предава. — Моля ви, спрете ме, преди да съм изтърсил още нещо. Нямах намерението да проявявам неуважение.

— Вие сте много интересен човек — каза Г. М. — Джаспър скоро ще бъде начело на „Ентърпрайз Корпорейшън“. Ще се наложи да внимавате повече с него. Той не прощава толкова лесно, колкото аз…

— Мисия Ездра ще е приключила преди това, Г. М., и мен отдавна няма да ме има.

— Вярно — рече Г. М., сякаш тази мисъл не му беше хрумвала. — И как върви подготовката за мисията?

— Мисля, че ще трябва да зададете този въпрос на Дейвин.

Г. М. постави бастуна си върху облегалките на стола, над бедрата си.

— Питам вас.

Уилсън примигна, докато обмисляше отговора си.

— Всичко върви по график. Рандъл Чен ще бъде прехвърлен на двайсет и трети август.

— Младежът как се справя с напрежението?

Уилсън пое дълбоко дъх.

— Мисията е много сложна.

— Какво трябва да означава това?

— Не е като моята мисия. Моята беше в основата си техническа. Нещо беше повредено и ме пратиха да го поправя. Тази мисия е свързана с хора и техните амбиции. Сблъсък на три могъщи култури — китайската аристокрация, смятана за най-декадентската и привилегирована класа на планетата в средата на деветнайсети век, британските военни, които несъмнено са най-самоуверените нашественици на всички времена, и монголите, гордите войни от Севера, които нямат равни на себе си по храброст и самомнение. — Уилсън направи пауза. — Рандъл Чен трябва да манипулира всички. Трябва да мобилизира съюзниците достатъчно, за да се справят с всяка защита на Цин чак до стените на Пекин. И в същото време да ги контролира така, че да им попречи да нанесат убийствен удар и да превземат свещения град. — Уилсън отново замълча. — Мисията е трудна. Справянето с много хора е трудно.

— А какви ще бъдат последствията, ако се провали? — попита Г. М.

Само седмина живи днес знаеха за съществуването на мисия Ездра — и спокойно можеше да се каже, че всички те бяха на различно мнение за последствията за бъдещето. Текстът на Ездра говореше много смътно за „жизнената сила“ на майката природа и къде или в какво точно се съдържа тази енергия.

— Не мога да съм сигурен, Г. М., но мога само да предполагам, че един провал ще се отрази отрицателно на планетата. Несъмнено сте чели същите бележки за мисията като мен. Няма нищо конкретно.

— Точно така, няма. — В действителност Г. М. знаеше много повече, отколкото казваше. С помощта на Андре той бе манипулирал процеса на декодиране и имаше съвсем ясна представа какво представлява „жизнената сила“ и къде точно се намира. — Бих искал все пак да споделите предположенията си за последствията — каза той.

Професор Оутър беше развил някои теории през изминалата година и Уилсън ги обясни без усилие:

— Суша, екстремни температури, бури. Съсипани реколти, нашествия на скакалци. Земетресения, проблеми с озоновия слой. Парников ефект, глобално затопляне. Възможни са всякакви съчетания от подобни събития. Но ако искате нещо наистина мелодраматично, можете да предположите, че и четирите сезона ще се смесят в хаотична бъркотия на температури в двете крайности, вероятно като следствие от промяна в движението на земната ос. За един кратък период от време всички растения ще загинат, а с тях и животните.

— Интересна интерпретация — каза Г. М., като се преструваше, че обмисля внимателно чутото. — И какво според вас представлява тази жизнена сила?

— Нещо свързано със Забранения град — отвърна Уилсън. — Само това знам. Нещо свързано с попечителството на китайците. Поради някаква причина, ако те владеят Забранения град, майката природа е защитена. Но вие вече знаете това, така че защо ме питате?

— Интересно ми е какво мислите. Китайците и техните манджурски братовчеди несъмнено имат най-високо развитата култура — каза Г. М., сякаш задаваше въпрос.

— В това няма съмнение — отвърна Уилсън. — Китайската мъдрост и медицина и до днес се смятат за най-напреднали в целия свят. Но според моите проучвания, китайците са и едни от най-жестоките и корумпирани хора в историята.

— Може и да е така, но ако не беше моят специалист по акупунктура, още преди двайсет години щях да престана да правя секс — отвърна Г. М. — Те определено знаят какво правят.

Уилсън се ухили.

— Желая ви да правите секс и след още сто и двайсет години.

— Много хубаво би било.

По очите на Г. М. си личеше, че това няма да го бъде. Затова Уилсън зачака той да поведе разговора, за да разбере защо най-могъщият човек на света се е появил най-неочаквано в кабинета му, при това без антуража си. В продължение на една напрегната минута двамата се взираха един в друг, като всеки очакваше другият да заговори пръв.

Положението ставаше все по-неловко и накрая Уилсън се предаде.

— Трябва да ми кажете защо сте тук.

— Нуждая се от помощта ви — беше отговорът. Г. М. почука с палец дръжката от слонова кост на бастуна си, оформена като нагазило в плитка вода фламинго с високо вдигната глава. — Реших да остана до края на годината поради една-единствена причина — да съм сигурен, че мисия Ездра ще бъде изпълнена.

— Радвам се да го чуя, но защо е нужно да идвате при мен? Ездра е мисия на Дейвин и Андре. Аз съм просто помощник.

— Те са учени, господин Даулинг. Те ще се погрижат системите да работят правилно. Онова, което интересува мен, е успехът.

— Рандъл Чен е вашият Надзирател — каза Уилсън с цялата увереност, която се осмеляваше да покаже. — Мисля, че ще се справи много добре.

— В това има повече, отколкото изглежда на пръв поглед — каза Г. М.

Уилсън искаше да пусне някаква шега, за да намали напрежението, но не посмя.

— И какво точно означава това?

— Мога ли да ви имам доверие? — попита Г. М.

— Нямам достъп до най-секретна информация, ако това имате предвид. Но нека ви кажа какво видях. Отначало и вие, и Джаспър се противопоставяхте на мисия Ездра. Смятахте, че пътуването във времето излага вас и „Ентърпрайз Корпорейшън“ на опасност. След това, за изумление на всички, се съгласихте в крайна сметка да й дадете зелена светлина. Съдейки по физиономията на Джаспър тогава, той не е имал друг избор, освен да се съгласи. Какво ми казва това? Според онова, което ми е известно за вас, социалната ви съвест не е сред най-силните ви мотиватори. Направили сте си труда да проучите бележките на мисията и нещо е при влякло вниманието ви. Изобщо не се съмнявам в това.

Старецът се усмихна за първи път от началото на срещата.

— Разбирам защо Бартън ви харесваше.

— Защо подкрепяте мисията? — попита Уилсън.

Г. М. помълча известно време.

— Аз умирам, господин Даулинг — рече накрая той. — Лекарите твърдят, че в най-добрия случай ми остават по-малко от шест месеца. Имам рядко заболяване на кръвта, което е нелечимо. Дори акупунктуристът вчера ми каза, че никой не живее вечно.

— Съжалявам — отвърна Уилсън. — Лоша новина.

— Не съм човек, който обича да губи — направо каза Г. М. — Собствената ми смъртност обаче изглежда като игра, която не съм в състояние да спечеля. Или така си мислех, докато не прочетох текста на мисията.

Уилсън се разсмя, преди да успее да се овладее.

— Тези мисии са съвсем истински, Г. М. Не… има и нещо друго. Те контролират самото функциониране на планетата. Видях го със собствените си очи. Честотата на Шуман беше нещо реално и хора умряха заради нея. Нямам представа какви са намеренията ви, но ви съветвам да забравите за онова, което сте намислили, да оставите нещата такива, каквито са, и да отдадете цялата си енергия за успеха само на тази мисия.

— Не мога да го направя — отвърна Г. М. — Залогът е прекалено голям… животът ми. — Старецът погледна Уилсън с тъжни очи. — Когато мисията завърши, искам Рандъл Чен да ми донесе нещо от миналото. Задачата е съвсем проста.

— Какво е това нещо?

— Стъкленица с течност, нищо повече.

— Каква течност?

— Еликсирът на живота.

По гърба на Уилсън пробягаха тръпки.

— Откъде идва той?

Г. М. не беше готов да издаде така лесно тази ключова информация. Определено се нуждаеше от гаранции за сътрудничество, преди да направи следващата крачка.

— Именно затова трябва да знам дали може да ви се има доверие.

— Можете да ми имате доверие — съчувствено рече Уилсън. — Ако ми кажете откъде идва еликсирът, ще мога да ви кажа дали може да бъде прехвърлен.

— Може да бъде прехвърлен — уверено рече Г. М. — Не е нужно да се тревожите за това.

— И този еликсир ще спаси ли живота ви?

— Няма как да съм сигурен. Но без него аз съм мъртъв. А без мен и нашата сделка няма да има мисия. Погледнете на нещата по следния начин, господин Даулинг — вие помагате на мен и аз на вас. Проста сделка, от която всички са щастливи. Джаспър не иска мисията да продължи, аз искам. Явно двамата с него стигнахме кръстопът в отношенията си. И можете ли да го вините за това? Той не иска да оцелея от това заболяване. Чакал е много дълго и има чувството, че неговият миг най-сетне е настъпил.

Иронията беше направо поетична. В миналото предстоящата смърт на император Сиен Фън довела до хаос между стените на Забранения град — дива борба за власт между императрица Цъ Си, от една страна, и мандаринския благородник Су Шун, от друга. А в „Ентърпрайз Корпорейшън“ като че ли ситуацията не бе по-различна — Джаспър Тредуел, от една страна, и Г. М., от друга, отчаяно вкопчен в надеждата, че ще може да възстанови гаснещото си здраве и да продължи да живее ad infinitum^[1]. И в миналото, и в настоящето слабостта на лидера бе довела до огромна празнина във властта, караща хората да правят каквото е нужно, за да получат онова, което искат — титлата на безусловен лидер и всички облаги, вървящи с нея.

— Нуждая се от помощта ви — каза Г. М. — С мен ли сте?

Последва дълго мълчание.

— Да, с вас съм — най-сетне отвърна Уилсън. В тези няколко кратки мига той вече бе осъзнал, че има само един избор. — Но като ваш съюзник — добави той, — настоявам за пълното ви съгласие мисия Ездра да бъде задължително на първо място.

— Имате думата ми — увери го старецът. — Ще се свържа отново с вас, когато плановете ми станат по-ясни. Междувременно продължете с това, с което се занимавате. Рандъл Чен трябва да бъде подготвен добре. За да успея аз, трябва да успее той. Това е единственият начин и двамата да спечелим.

Веднага щом Г. М. се качи на транспортьора си и си замина, Уилсън отиде до прозорците и се загледа навън към гъстата гора.

„Това усложнява всичко“ — помисли си той.

Лъчите на следобедното слънце падаха косо през могъщите секвои и осветяваха боровете и смърчовете, златистата светлина се отразяваше от безброй листа и изчезваше в радостната тъмнина на гората. Кората на секвоите бе неравна и стара, явна индикация за стотиците зими, които са видели дърветата. А в същото време дръвчетата и боровете бяха яркозелени, изпълнени с живот и енергия, протегнали се нагоре в търсене на колкото се може повече светлина. Това беше природата в най-прекрасната си, разнообразна и процъфтяваща проява, при това от другата страна на прозорците на „Ентърпрайз Корпорейшън“. Мигът успя да остави Уилсън без дъх. Майката природа беше понятие, използвано от хората да опишат всички живи същества, но гората несъмнено я представяше по-добре от всичко друго.

Майката природа беше силата, която мисия Ездра трябваше да защити. Трудно можеше да си представи човек, че цялото великолепие навън се контролира или регулира от един-единствен източник, но ето че нещата като че ли стояха точно така. В Забранения град имаше нещо, което свързваше всичко с попечителството на китайците. Уилсън не можеше да разбере как е възможно това, особено с оскъдната информация, с която разполагаше. Но едно беше сигурно — мисията Ездра бе съвсем реална. Пътуването във времето също бе реалност. Бъдещето беше задължено на миналото, също както миналото бе задължено на бъдещето.

Уилсън неволно изпита гняв към Г. М. заради желанието му да преиначи мисията на Рандъл заради собствените си цели. Но в същото време подобна емоция много пъти беше изпитвал и самият той. Уилсън знаеше, че най-често хората действат на първо място в свой собствен интерес. За да подобрят собствения си живот и живота на онези, които обичат. Рядко правят нещо много повече. Г. М. беше точно такъв в това отношение, така че нямаше реална причина да му се ядосва. Ако беше на неговото място и разполагаше със същата власт и възможности, Уилсън вероятно би направил същото. Искаше да убеди себе си, че е по-еволюирал, че когато дойде времето му да умре, ще погледне на това като на част от кръговрата на живота и ще си отиде с радост, знаейки, че е живял почтено и че всичко, което е постигнал, е резултат на собствената му усилена работа и вярвания.

Откъсна поглед от гората и видя отражението си в стъклото. Ето го, облечен в черната униформа на Меркуриевия екип. Гледка, която би изпълнила повечето хора с гордост, а него само го обезсърчаваше. Осъзна, че личният интерес е факторът, който задвижва всичко. Кого се мъчеше да излъже? Ако имаше възможност, би направил всичко, за да открие изгубеното. Едно беше сигурно — не му харесваше в какво се е превърнал, всяко друго място, на което да се занимава, с каквото си поиска, беше по-добро от това. Може би просто Хелена му липсваше. Това бе нещо, което определено не искаше да си признае — защото да го признае само щеше да докаже колко е прецакан всъщност. Никога нямаше да я види отново. Пътуването във времето имаше една и само една цел — изпълняването на мисиите от Стария завет.

„Не можеш да се върнеш там“ — каза си той.

От горския балдахин се откъсна малка птичка и полетя право към прозореца на Уилсън. Малкото, нашарено в кафяво и бяло създание бе съвсем дребно и летеше с огромна скорост и пъргавина. Имаше тъмнокафява качулка, опашка и махови пера, бяла шия и коремче. Сякаш гледаше собственото си отражение в прозореца и запърха на по-малко от три метра от Уилсън, от другата страна на стъклото.

Беше представител на вида Brachyramphus marmoratus, застрашената морска птица, гнездяща в горите на Северна Калифорния. Прекрасната малка птичка сякаш бе увиснала във въздуха и крилете й пърхаха бързо. Устните на Уилсън се разтеглиха в усмивка, докато птичката висеше пред него. А после най-неочаквано малкото създание се стрелна обратно към гората и изчезна.

Уилсън току-що бе видял рядък знак от природата. На земята бяха останали може би не повече от петстотин такива птици, а ето че една от тях се беше появила пред него. Знак ли беше това? Ако беше знак, той със сигурност показваше, че всичко се развива точно така, както трябва. Поне на Уилсън му се искаше да е така. Но в действителност би могло да означава и точно обратното.