Кристофър Райд
Последната императрица (51)

49.

Пекин, Китай

Китайският град

Залата на церемониите

24 октомври 1860 г.

14:59 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 234

Лорд Елгин се движеше към Залата на церемониите през задръстените улици на Пекин с голяма помпозност. Дори беше наредил два полкови оркестъра да свирят през целия път „Боже, пази кралицата“. Заобиколен от многоброен конен ескорт на Пробин, той седеше в покрита алена носилка, носена от шестнайсет китайски носачи. Едрият мъж бе облечен в черния си, обшит с кожи шинел, а впечатляващите медали на гърдите му отразяваха слънчевата светлина. Зад него Хари Паркс и сър Хоуп Грант яздеха коне, заобиколени от петдесет британски и френски офицери в пълна парадна униформа. Пред и зад колоната имаше над 2000 британски и френски войници със заредени пушки и поставени щикове.

Генерал Нейпиър и основната част от армията след приключването на мръсната работа в Летния дворец чакаха отвън със заредени оръдия в случай на предателство.

Пред лорд Елгин на носилка, носена само от дванайсет носачи, седеше принц Кун, облечен в пурпурна копринена роба със златни дракони с четири нокътя на гърдите, раменете и гърба. На главата му имаше кръгла кадифена шапка, а на врата — огърлица от нефритени мъниста. Принцът беше принуден да излезе от града и да ескортира лорд Елгин и хората му вътре. Като допълнително оскърбление носилката му трябваше да е с четирима носачи по-малко от тази на лорд Елгин. В края на краищата, британците и французите бяха завоевателите и смятаха, че те определят правилата.

Северно от Пекин останките на Летния дворец продължаваха да тлеят, а несметните богатства, изпълвали някога залите му, бяха транспортирани с над сто плоскодънни баржи по река Пейхо до Таку. Оттам плячката щеше да продължи с британската военноморска ескадра към Европа, за да бъде разделена между кралица Виктория и император Наполеон III.

Принц Кун бе оставен да чака извън стените на Пекин в продължение на повече от два часа, преди Елгин да благоволи да събере хората си. Лордът се разтапяше от удоволствие при мисълта, че кара един принц да го чака на слънцето. „Точно това заслужават китайците!“ — заявяваше високомерно той на всеки срещнат.

Рандъл се беше качил на югозападната стражева кула на Забранения град и гледаше към планините Йеншан. Най-високите им части вече бяха покрити със сняг и той си даде сметка, че приближаващата зима ще възвести края на съюзническата окупация на Китай. Нашествениците не можеха да рискуват да останат още дълго тук. Мунициите им привършваха и те не смееха да се задържат без топли дрехи и зимни палатки, с които да преживеят студовете.

Споменът за прекарването с императрица Цъ Си изпълни главата на Рандъл и коленете му омекнаха. Предишната вечер тя бе съблякла дрехите му и го бе сложила да легне на специално направен подиум на студа. С невероятно умение напълни устата си с гореща вода и съблазнително обля голата му кожа с нея. През следващия час Цъ Си притискаше голото си тяло в неговото и старателно изсмука водата сантиметър по сантиметър, без да пропусне нито едно място. Усещането беше зашеметяващо, съчетанието на горещо и студено опияняваше сетивата му. След това тя уви дълга лента мека жълта коприна между гредите над подиума, като я мереше внимателно, отпускаше и завързваше отново. Застанала над него, отпусна голото си тяло върху лентата, обърна се с главата надолу и пое члена му във влажната си уста. С непостижимо умение висеше над него в позиция лотос, по-прекрасна от всеки друг път. Беше увила коприната така, че започна да се върти, докато членът му оставаше в устата й. Рандъл въздъхна само при мисълта за това. Когато коприната се завъртя дузина или повече пъти, тя я отпусна и се завъртя в обратната посока — и така безброй пъти. Усещането не можеше да бъде описано.

Цъ Си наистина беше най-добрата любовница на всички времена. Само за един ден Рандъл бе получил повече сексуални наслади, отколкото от всичките си предишни партньорки, взети заедно. Той се съсредоточи върху побелелите върхове на планините в далечината, после погледна надолу към вълничките в рова около Забранения град, вдигнати от студения вятър. Дървото на живота го беше върнало от мъртвите, но въпреки това изживяното с императрицата му се струваше още по-поразително. Как можеше да помисли за която и да било друга жена след удоволствията, които му достави тя?

Рандъл се пресегна през дясното си рамо и стисна дръжката на късия си меч, но не го извади от ножницата. Вече беше забавил прехвърлянето си от Забранения град и бе решил, че ще си тръгне само след още няколко дни — веднага щом Цъ Си замине за Дзъхол. Не можеше да понесе мисълта да остане, знаейки, че тя ще трябва да легне със Сиен Фън, за да се сдобие с императорския печат. Привързаността на Рандъл към императрицата растеше с всеки момент и той знаеше, че ревността му може да надделее.

Специалният кристален съд вече беше пълен с мъзгата от Дървото на живота и готов да бъде отнесен на Г. М. Рандъл беше почти готов да си тръгне. Пекинската конвенция щеше да бъде подписана след няколко часа. Цъ Си щеше да се сдобие с печата и така щеше да гарантира регентството си. И най-важното, британците и французите най-сетне щяха да изведат армиите си от страната и нямаше да се върнат никога повече. Оставаше само Рандъл да убеди Цъ Си, че съдбата й е свързана с Дървото на живота. Че ако някой, включително и самата тя, пусне мъзгата на дървото, това ще обезобрази нейното тяло и ще предизвика ужасна болест. Императрицата беше известна с това колко много държи на външността си и той знаеше, че може да я уплаши и да я принуди да защитава кипариса, ако смята, че красотата й е неразривно свързана с магическата сила на дървото.

Сетивата и тялото на Рандъл се бяха подобрили драматично, след като беше пил от мъзгата на Дървото на живота. Можеше да мисли по-ясно, да скача по-високо и да удря по-силно, отколкото преди; дори не му беше нужно да спи повече от няколко часа на денонощие. Беше жалко, че престана да пие, но знаеше, че нараняването на дървото беше грешка. Беше видял кипариса след възстановяването си. Там, където евнухът Ли-Джан бе пробил кората му, се беше образувал огромен тумор.

Един воин евнух приближаваше отзад и Рандъл чуваше стъпките на полумъжа, сякаш стъпваше тромаво върху сухи съчки.

— Какво има? — попита, без да се обръща.

— Лорд Елгин приближава Залата на церемониите — отвърна пискливият глас. — Императрица Цъ Си настоя да тръгнем незабавно.

Седнала в удобния си стол от палисандрово дърво зад завесата в дъното на Залата на церемониите, Цъ Си бе положила елегантната си ръка в скута на Рандъл. Тъй като при тях беше полутъмно, можеха да виждат просторната зала, но хората отвън не виждаха зад завесата.

Принц Кун седеше търпеливо на подобен стол от другата страна на завесата, с лице към безбройните редици маси с алени покривки, на които бяха насядали британските и френските офицери, за да станат свидетели на подписването на историческото съглашение. Самата зала представляваше занемарена постройка с колони, водеща към просторен двор в южната част на Китайския град. В нея нямаше и следа от ориенталското великолепие на Забранения град. Дори огромният навес, опънат на открития покрив, за да прави сянка, беше от по-некачествена коприна и бе силно избелял и накъсан на някои места.

Лорд Елгин пак се забави, принуждавайки принца отново да чака, докато хората му претърсят района за евентуална засада или заложени експлозиви. Когато се увери напълно, че всичко е наред, Елгин се появи с огромна помпозност и тържественост. Съюзническият контингент влезе с марш в открития двор и се разгърна наляво и надясно, докато лорд Елгин, сър Хоуп с характерната му накуцваща походка и Хари Паркс продължиха в центъра. През цялото време от другата страна на стените се чуваше „Боже, пази кралицата“.

Кръвта на Рандъл се смрази, когато видя арогантния британец да върви през откритата зала, изпъчил гърди. Погледът на дебелака се спря върху мръсните колони на сградата, после върху безбройните редици мандарини покрай отсрещната стена. Той пристъпи към централната маса и прегледа набързо прилежно подготвените документи, след което се обърна презрително към принц Кун.

— Това ли е най-добрата сграда, която можете да предложите за подписването на такъв важен договор? — пренебрежително попита.

Принц Кун беше видимо изнервен, докато се изправяше. Не само че се тревожеше да не оскърби делегацията, но и никога не беше виждал толкова много чужденци на едно място и косматите им лица го плашеха.

— Важното е да подпишем договора — прошепна Цъ Си зад завесата.

Принц Кун повтори думите.

— Кой е зад онази жълта завеса? — изрева лорд Елгин, когато чу шепота.

— Моят съветник — отвърна принц Кун.

— Настоявам да разбера кой е той!

— Не мога да ви кажа — тихо рече принц Кун.

Лорд Елгин тропна с крак.

— Армията ми завладя тези земи! — изрева той. — Сега аз съм вашият господар и ще изпълнявате заповедите ми! — Елгин се обърна към сър Хоуп. — Незабавно свалете онази завеса.

— Възразявам — тихо се обади Хари. — Отзад със сигурност е императрица Цъ Си. Трябва да проявим уважение и да оставим завесата на мястото й.

Лорд Елгин завъртя дебелия си врат към главния преговарящ.

— Времето на любезностите приключи. Свалете завесата!

— Можете да погледнете зад завесата, но не бива да я махате — плахо рече принц Кун, повтаряйки думите, прошепнати му от Рандъл.

— И откъде да знам дали това не е някакъв капан? — арогантно попита Елгин.

— Можете да пратите някого от хората си — прошепна Рандъл. — Хари Паркс.

Принц Кун прилежно повтори дословно думите му.

Хари знаеше, че следва да проявят уважение към копринената завеса, и в последвалата кратка дискусия той умоляваше лорд Елгин да се съгласи. Главнокомандващият седна тежко на стола си.

— Хари Паркс ще погледне незабавно зад завесата! И да сме наясно, принц Кун, ако не ми хареса как вървят преговорите, ще наредя завесата да бъде премахната!

Хари оправи костюма си, вирна брадичка и закрачи решително към палисандровия стол на принц Кун. Беше му любопитно да види с очите си лицето на императрица Цъ Си, която се славеше като най-голямата красавица на Изтока. Той се поклони с уважение на принц Кун и предпазливо дръпна жълтата завеса. Изобщо не очакваше да види лицето, срещу което се озова. Сините като сапфири очи на Рандъл Чен се взираха пронизващи в него.

— Радвам се да ви видя отново — тихо рече Рандъл.

Хари пусна завесата и залитна назад, толкова голям бе шокът му. Пое си дълбоко дъх и повдигна отново завесата.

— Би трябвало да сте мъртъв.

Тялото на Рандъл скриваше императрицата от погледа на Хари.

— Ще ви трябва нещо повече от куршуми, за да ме убиете — прошепна той. — Съветвам ви да се върнете при лорд Елгин и да му кажете да уважи договора, за който се разбрахме — всяка точка. Мислите си, че контролирате положението, но се лъжете. Свалите ли завесата, историята ще запомни моята роля в тези събития, а не вашите. — Рандъл замълча, за да даде възможност на Хари да осмисли чутото. — А сега ме оставете… и проявявайте уважение през цялото време.

Хари пусна завесата с физиономията на човек, който току-що е видял призрак. Обърна се и се върна през залата до лорд Елгин, за да зашепне в ухото му.

— Как така жив? — изрева лорд Елгин, скочи невярващо от стола си и започна да скубе грамадните си бакенбарди. — Той трябваше да е…

Хари успя да го прекъсне насред изречението и трескаво му зашепна за последиците от присъствието на синеокия на срещата.

— Не може да е същият, който е бил прострелян в Летния дворец — прошепна в отговор лорд Елгин. — Невъзможно!

— Можете да пратите и капитан Чарлз Гордън — обади се принц Кун.

Думите му предизвикаха смут сред офицерите и те избутаха Гордън отпред, докато лорд Елгин и Хари Паркс си шепнеха тревожно. Дори сър Хоуп се опитваше да се присламчи по-близо и да разбере какво става.

Накрая Гордън приближи жълтата завеса и бавно я отдръпна.

Рандъл Чен стоеше от другата страна.

— Казах ти, че Летният дворец не бива да бъде унищожаван. Явно не си успял да предадеш съобщението ми.

— Но… нали ви застреляха? — запелтечи капитан Гордън. — Как е възможно?

— Предсказанията, които направих за бъдещето ти, са верни — заяви Рандъл. — Крале и кралици ще познават името ти, Чарлз Гордън. А сега се върни при лорд Елгин и му кажи, че съм точно същият.

Завесата се спусна и Цъ Си сложи ръка на рамото на Рандъл.

— Изкара им акъла — развеселена каза тя.

Когато капитан Гордън прошепна потвърждението си на Хари и лорд Елгин, двамата се спогледаха невярващо. Отчаяният въпрос „Напълно ли сте сигурен?“ се чу над всеобщото мърморене.

— Залагам живота си — отвърна капитан Гордън и отдаде чест на старшите офицери.

Лорд Елгин оправи дебелия си шинел и изпъчи гърди.

— Желая също да ми бъде разрешено да приближа завесата — уважително каза той. Когато искането му бе удовлетворено, той предпазливо приближи жълтата коприна и леко я отдръпна.

Рандъл посрещна със суров поглед бившия си съюзник.

— Ще изпълните условията на уговорката ни — твърдо каза той. — Ще подпишете съглашението в настоящия му вид и ще напуснете незабавно тези земи. Точно това ще направите.

— Но вие би трябвало да сте мъртъв! — прошепна Елгин.

— Да ви приличам на призрак? — отвърна Рандъл. — А сега пускайте завесата и подписвайте. Ако го направите, историята ще ви запомни с добро, а не просто като крадеца, плячкосал Летния дворец. Баща ви така и си остана запомнен с плячкосването на Партенона. Съветвам ви да не опитвате да повтаряте примера му. Правя ви още една услуга, лорд Елгин, а вече ви направих достатъчно. Ако разкриете участието ми във всичко това, историята ще говори за моята роля в тези събития, ролята на загадъчния синеок китаец. А вие ще бъдете запомнен просто като моя марионетка.

На челото на лорд Елгин избиха едри капки пот и той се помъчи да се избърше с ръкав.

— Но как е възможно да сте жив?

— Тук действат сили, които не разбирате, лорд Елгин. Единствено аз имам властта да давам и отнемам живот. Спечелихте на бойното поле, защото бях там да напътствам вас и хората ви. Вие сключихте сделка с дявола и аз съм тук да си взема обещаното. Бъдете благодарен, че не съм в настроение да раздавам възмездие заради жалкото ви нападение срещу Юан Мин Юан. — Рандъл посочи през завесата. — Времето за въпроси изтече. Подписвайте незабавно договора и разкарайте армията си от този велик град.

Лорд Елгин отстъпи назад и пусна завесата.

Върна се бавно на стола си със зашеметена физиономия.

— Някой да ми даде перо — най-сетне каза той. Когато нареждането му бе изпълнено, топна върха и надраска подписа си върху хартията от името на кралица Виктория.

Втората опиумна война приключи.