Двамата седяха на първия ред на главната аудитория, отдясно на сцената. Повече от 3500 служители бяха заели всички налични места в огромното амфитеатрално помещение. Макар и многобройна, тълпата беше невероятно смълчана и във въздуха се чуваше само тихо мърморене.

Уилсън изглеждаше добре; само двайсет и четири часа след скока му в Големия каньон по лицето и ръцете му нямаше нито една драскотина. Носеше черно дълго сако, черни панталони и черни, лъснати до блясък обувки. Яката на сакото беше висока и твърда. Дрехите бяха от неопамук — дишаща еластична материя, която никога не се мокреше, дори ако на главата ти се изсипе цял потоп. И никога не се цапаше, като в същото време си оставаше мека и гладка на допир. На ревера му имаше значка на Меркуриев лейтенант — съветник на Меркуриевия екип, подчинен на Меркуриевия командир Дейвин Чан и неговия пръв помощник — Меркуриев тактик Андре Стайнбек.

— Разбрах, че си изгубил парашута и каската си — шепнешком продължи професор Оутър. — Дрехите ти станали на кървави парцали. Нещата са тръгнали зле както обикновено, а?

Уилсън се наведе към него.

— Нима ти изглеждам така, сякаш съм имал неприятности?

Отговорът беше не по-малко сериозен.

— Това как изглеждаш не ми говори нищо. — Професорът се приближи още повече и зашепна едва чуто. — Най-вероятно си се излекувал. — След като не получи отговор в продължение на няколко секунди, той изсумтя разочаровано. — Напоследък нищо не споделяш.

Уилсън беше особено предпазлив, когато професорът говореше за омега програмирането му. Те бяха единствените двама души на планетата, които знаеха за необичайните му способности, и Уилсън възнамеряваше това да си остане точно така.

Професор Оутър беше в началото на петдесетте и трудно можеше да се нарече красавец. „Непрекрасен“ беше терминът, с който го описваше Уилсън. Рошавата му черна коса, прошарена с бели косми, стърчеше във всички посоки, сякаш беше бръкнал в контакт. Късото му тяло подчертаваше шкембето му, ръцете му бяха малки, с добре поддържан маникюр. Алберт Айнщайн беше безпрекословният идол на Оутър и приликата между двамата учени беше поразителна. Имитирайки Айнщайн, Оутър винаги носеше едни и същи дрехи — син панталон, бяла риза и маратонки „Найки“. Имаше по седем комплекта от всичко. Професорът цитираше Нобеловия лауреат, твърдейки, че така всеки ден прави едно емоционално заредено решение по-малко, а през годините тези милиарди мисловни процеси могат да се използват за нещо далеч по-смислено.

Уилсън и професор Оутър бяха приятели от повече от десет години. Бяха се запознали в университета в Сидни. С докторат по неврология, професорът беше виновник за омега програмирането на Уилсън. Незаконната процедура активираше част от мозъка, известна като „божествената кутия“, чрез бомбардиране с високочестотен ултразвук. Идеята беше хрумнала на Оутър, след като прочете статия за радист от военноморските сили, който поради повреда в оборудването бил изложен на случайно кодирани ултразвуци в продължение на три месеца по време на плаване. В резултат морякът открил, че оздравява сто пъти по-бързо от обичайното. Военните започнали проучвания, но Световната здравна организация бързо се намесила и забранила всякакви церебрални тестове върху божествената кутия с довода, че е много опасно.

Като истински самозван гений, професорът продължи проучванията на военните — и резултатите се оказаха направо поразителни. С гласова команда Уилсън можеше да отмени работата на собствената си нервна система, което имаше две ясни преимущества. Паметта му стана почти непогрешима и тялото му можеше да се възстанови само за часове, докато на нормален човек щяха да са му нужни много седмици.

Професорът наистина беше гений, но бе чудат и нестандартен; неуморният му ум непрекъснато скачаше от една тема на друга, много от заключенията му бяха пропити с конспиративни теории или неудовлетвореност. Но иначе беше забавен — Уилсън му признаваше поне това — и около него никога не беше скучно. И което бе най-важното, професорът час по час проявяваше невъобразима находчивост, а за подобни моменти чакането си заслужаваше. Подобно на много големи приятелства, двамата бяха различни почти във всичко, но сега не този проблем спъваше отношенията им, а растящото разочарование на Уилсън от собственото му място в света и несигурността му относно бъдещето.

— И как точно изгубих парашута си? — попита Уилсън.

Професор Оутър се усмихна.

— Мислиш си, че всички ме мразят, но не е така. Имам верни шпиони, които те държат под око.

— Сериозно, как разбра?

— Ти ми кажи истината. Тогава и аз ще ти кажа. Това е предложението.

В този момент Г. М. и Джаспър Тредуел се появиха на сцената и над 3500 души в аудиторията се изправиха на крака и избухнаха в спонтанни аплодисменти. Двамата Тредуел пристигнаха точно навреме и образите им цъфнаха на двата 20 метрови екрана, увиснали над тях. Уилсън също се изправи и издърпа професор Оутър. Служителите и постоянните контрактори бяха задължени да присъстват на изявленията на компанията, но професорът предпочиташе да иде в ада, отколкото да танцува под звуците на такава предвидима корпоративна музика. В резултат той беше единственият, който не аплодираше.

Г. М. излезе на сцената в алено „Сегуей ПТ“ — захранвано с електричество двуколесно средство за придвижване с автоматичен баланс. Истинското му име беше Годфри Мартин Тредуел, той бе изпълнителен директор, председател на борда и главен акционер на „Ентърпрайз Корпорейшън“. За всички, освен за жена си Годфри Мартин беше известен като Г. М.; на възраст над 120 години, той беше начело на компанията в продължение на повече от седем десетилетия. И тези десетилетия определено бяха период на просперитет. Именно Г. М. бе превърнал „Ентърпрайз Корпорейшън“ в онова, което тя бе днес — най-голямата и най-печеливша компания в света.

„Изглежда наистина стар“ — помисли си Уилсън. Като че ли никакви пари и вървящата с тях наука не бяха в състояние да спрат процеса на стареене. Носеха се слухове, че Г. М. всеки ден се подлага на две преливания на соматични стволови клетки, за да поддържа качеството си на живот. Въпреки това резултатите трудно се забелязваха. През трите години, откакто Уилсън за първи път се срещна с лидера на „Ентърпрайз Корпорейшън“, той бе остарял значително.

Зад Г. М. крачеше внукът му Джаспър Тредуел, президент и несъмнен наследник на трона на „Ентърпрайз Корпорейшън“. Разликата във възрастта им надхвърляше половин столетие, но въпреки това приликата между тях бе поразителна. И двамата бяха слаби, с подобни черти на лицето — остър тесен нос, гъсти тъмни вежди и широко чело. Очите им бяха дълбоко поставени, с лешников цвят и пронизваха този, към когото се обръщаха. Професорът все казваше, че „приличат на миещи мечки в хубави костюми“. Най-ярката разлика между двамата беше косата на Джаспър, която бе кафява и подстригана късо като на Г. М., чиято коса пък бе съвсем бяла и оредяваше на темето. И двамата носеха еднакви сиви костюми на фино бяло райе и еднакви сиви кожени обувки, с което подчертаваха още повече приликата си. Характерните им вратовръзки бяха алени, на малки бели точици.

Бурните аплодисменти продължиха, докато Г. М. подкара към предната част на сцената и спря точно върху знаците на пода, където камерите можеха да го заснемат най-добре. Докато слизаше внимателно от персоналния си транспортьор, спокойното му лице изпълни екраните не само в аудиторията на „Ентърпрайз Корпорейшън“, но и на повече от 2500 други места по света. Гласът му щеше да бъде преведен на над двайсет езика и излъчен едновременно на повече от три милиона служители.

Старецът вдигна тънката си ръка, тълпата престана да ръкопляска и почти едновременно зае местата си. Лешниковите му очи, изпълнени с опит и съпричастност, се обърнаха към малката камера, увиснала във въздуха пред него.

— С всяка година конкуренцията става все по-голяма — каза той. Дълбокият му глас бе някак опияняващ. — И всяка година сме принудени да даваме повече, понякога за по-малко. От петдесет години ние сме най-голямата и най-печеливша компания на света. Организацията, с която се сравняват останалите. Целта на всеки конкурент. Пример за всеки амбициозен бизнес. — Г. М. посочи камерата. — Имам една тайна за всеки от вас. Не логото на „Ентърпрайз Корпорейшън“ ни прави велики, нито балансите ни, активите, контрактите или множеството ни партньори. Не дори и клиентите ни. — Той направи пауза. — А всички вие.

Джаспър стоеше отзад и отдясно на Г. М., сякаш готов да го подхване, ако залитне назад. Висок, силен и внушителен, той внимателно наблюдаваше лицата на хората пред него. Един ден щеше да поеме ръководството на компанията от дядо си. Всички го знаеха. Това бе идеалният план за наследяване. Той гарантираше, че предаването на властта никога няма да повлияе на крайния резултат или на настроенията на пазара.

— Всички вие сте тази компания — прочувствено каза Г. М.

За всеки слушател в залата и за онези по останалия свят това бе самата истина — за всеки, с изключение на професор Оутър.

— Ама че врели-некипели — прошепна той в ухото на Уилсън и се отдръпна. После отново се наведе напред. — Не мога да повярвам, че хората се хващат на този сантиментален боклук!

— Млъквай — прошепна му в отговор Уилсън. Но въпреки това негативният коментар на професора вече го караше да се съмнява в онова, което чува.

— Аз живея според четири правила — продължи Г. М. — И искам всеки от вас да ги възприеме. Правило номер едно: гледайте нещата да са прости. Сложността причинява единствено главоболия. Според опита ми истинският гений взема нещо сложно и го прави просто. Интелигентните хора, които заговорничат да оставят нещата сложни и така да държат властта, не са в полза на този бизнес.

Уилсън не беше чувал досега Г. М. да говори за четирите правила.

— Правило номер две: нищо не е съвършено. В живота са нужни двайсет процента усилия за осемдесет процента от резултата. И осемдесет процента усилия за останалите двайсет процента от резултата. Затова трябва да подбираме добре битките си. Изборът на съвършенството заради самото съвършенство може да бъде опасен път, водещ към провал. Винаги правете най-доброто по силите ви, но си давайте сметка, че изчакването на идеалния момент, на идеалния пазар, на идеалния клиент може да ви струва повече, отколкото ако действате бързо. Трябва да се възползвате от възможността, когато тя се появи, независимо дали условията са идеални или не.

— Правило номер три: несполуката е възможност. Чували сте това в много различни варианти — всяко зло за добро, една врата се затваря, друга се отваря, чашата е наполовина пълна, а не наполовина празна. — Г. М. замълча за момент. — В живота най-страхотните неща са плод на несполука. Защото тя ви кара да мислите и променяте. Да се адаптирате към средата. Единствено арогантният приема, че светът и съперниците трябва да се адаптират според него. Това е път към сигурен провал. Според моя опит радостта да си се провалил и да си намерил сили да продължиш, докато не постигнеш успех, няма равна на себе си. Желая го на всеки от вас.

Професор Оутър отново се наведе към Уилсън.

— Ама че изненада. В това дори има смисъл.

— Правило номер четири: осмелете се да мечтаете. Границите на вашите способности и границите на тази компания се контролират единствено от мечтите ви. Не можете да надскочите способността си да си представите нещо. Обръщам се към всеки от вас да загърби негативното мислене и да си представи свят с безкрайни чудеса. Можете да имате всичко, което поискате, но трябва да притежавате куража да го видите. Всеки от вас трябва да мечтае.

Г. М. се загледа продължително в камерата. Всички бяха като хипнотизирани от невероятната демонстрация на разбиране и мъдрост, на която бяха станали свидетели току-що. Обръщението нямаше нищо общо с обичайните тримесечни изявления на Г. М., които най-общо се занимаваха с печалби, продажби и бизнес придобивки. Винаги имаше и няколко приказки за хората, но никога нещо като това.

Уилсън добре разбираше четирите правила на Г. М. — всяко по особен начин, но въпреки това ги разбираше. Вгледа се в нацупената физиономия на Джаспър. Като че ли всеки момент щеше да се случи нещо, усещаше го. Нещо голямо. Отново насочи вниманието си към Г. М. И остана изумен, че точно в този момент погледът на Г. М. се спря върху него. Спокойните му очи го бяха открили сред хилядите в аудиторията.

Не бяха разговаряли от близо две години, откакто Г. М. беше извикал Уилсън в кабинета си да му съобщи, че трябва да работи за Меркуриевия екип или да изгуби състоянието, спечелено от мисията по силата на засукана формулировка в договора, наречена клаузата за Надзирателя. Уилсън се бе вбесил и беше напуснал срещата; по пътя към изхода бе наругал Джаспър по начин, за който бе сигурен, че един ден ще съжалява.

Когато Г. М. откъсна поглед от камерата, това внесе моментен смут у тълпата и Джаспър, които се опитваха да разберат към кого гледа старецът.

— Подобно на всичко в живота, нещата трябва да се променят — каза Г. М., сякаш се обръщаше единствено към Уилсън. — Живях пълноценен и привилегирован живот. Бях начело на „Ентърпрайз Корпорейшън“ повече от седемдесет години. За това време дойдоха и си отидоха много приятели. Някои от тях са много специални за мен.

Уилсън знаеше, че Г. М. говори за Бартън Ингърсън.

В този момент Г. М. откъсна погледа си от него и отново се обърна към камерата.

— Обявявам оттеглянето си от „Ентърпрайз Корпорейшън“ в края на тази година — заяви той. Гласът му дори не трепна.

„Не и това“ — помисли си Уилсън.

Тълпата зашептя.

— Решението не беше лесно — продължи Г. М., — но зная, че компанията ще бъде в добри ръце. Джаспър Тредуел ще поеме управлението през януари, на първия ден от новата година. Оставям мечтите си за тази велика компания на него и на всички вас. Затова ви моля да се погрижите това да си остане работно място, с което винаги да се гордея. Сигурен съм, че няма да ме разочаровате.

Той внимателно се качи на персоналния си транспортьор и леко се наведе напред и настрани. Жироскопът засече движението и устройството плавно зави надясно. Погледът на Г. М. отново се спря върху Уилсън, докато се обръщаше и се насочваше към края на сцената. На Уилсън му се прииска да произнесе беззвучно: „Правите грешка“, но се сдържа.

Аплодисментите започнаха колебливо, но продължиха гръмко много след като старецът и Джаспър бяха напуснали сцената. Всички станаха от местата си, залата зажужа от оживени разговори. Дори професор Оутър се изправи от стола си и запляска с ръце. Единствено Уилсън остана седнал. Опитваше се да разшифрова какво се беше случило между него и великия мъж.

— Май си имаш почитател във висшето ръководство — каза професорът. — Видя ли как те гледаше Г. М.? За момент се уплаших, че гледа към мен!

„И сега начело ще е Джаспър“ — осъзна Уилсън. Истински кошмар. Това със сигурност означаваше, че програмата „Надзирател“ и Меркуриевият екип са загазили. Джаспър открай време бе заявявал открито нежеланието си да манипулират времето. Това беше колкото добре, толкова и зле, реши Уилсън. При бюджетни съкращения щеше да се наложи да го освободят от договора му — клаузата за Надзирателя вече нямаше да е в сила. Той отново щеше да е свободен човек. От друга страна, ако Джаспър съкратеше бюджета, мисия Ездра щеше да бъде изложена на риск, а наред с нея и много други неща.

Когато аудиторията се изпразни, професор Оутър рухна в стола до Уилсън.

— Нещата се променят, друже — каза той с ясно изразен австралийски акцент. — Ново ръководство, нов бизнес, нови корпоративни идеали. Винаги става така.

— Единственото важно е мисия Ездра да бъде завършена — тихо рече Уилсън. — Знаеш колко голям е залогът.

— Г. М. има още пет месеца, преди да се оттегли. Дотогава мисията отдавна ще е приключила. — Професорът пусна още една въздишка. — После ще трябва да си търся нова работа.

— Пак можеш да работиш за мен — отвърна Уилсън. — Ще се захванем с нещо заедно.

— По начина, по който я караш, ти остава не повече от седмица живот. — Професорът изведнъж се сепна. — Чакай, хрумна ми нещо! Можем да работим за Джаспър. Доколкото си спомням, при последната ви среща го нарече „хлъзгав паразит“ и „отрепката на земята“. Много те бива с хората.

Уилсън стана от стола си.

— Не се безпокой, помня какво стана.

Професорът поклати глава.

— Джаспър ще те изхвърли оттук веднага щом му се отвори възможност.

— Чудесно — отвърна Уилсън. — И без това ми е дошло до гуша от това място. — Той потърка брадичката си. — Но все имам чувството, че Г. М. е замислил нещо. Неслучайно гледаше към мен.

Професорът се разсмя.

— Толкова е дърт, че сигурно не е можел дори да те види!

— Смей се колкото си искаш — отвърна Уилсън. — Казвам ти, замислил е нещо.

Към следващата част или към съдържанието

Кристофър Райд Последната императрица (11)

Метаданни

Данни

Последната императрица

Информация

История

Сваляне / Връзки

9.

Кристофър Райд
Последната императрица (11)