Кристофър Райд
Последната императрица (49)

47.

Пекин, Китай

Забраненият град

Дворецът на съсредоточената красота

9 октомври 1860 г.

10:47 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 219

Изпълнена със страх, Цъ Си крачеше напред-назад пред вратата, водеща към личния й двор. Ако синеокият умреше, с амбициите й да контролира династията Цин беше свършено. Когато Сиен Фън си отидеше, Су Шун щеше със сигурност да стане регент на Средното царство и синът й никога нямаше да седне на трона. Колкото до собствената й съдба, ако Рандъл Чен умреше, тя спокойно можеше да умре с него.

Цъ Си пое дълбоко дъх и си заповяда да загърби този фатализъм. Правеше всичко по силите си, дори беше облякла черна чан пао с огърлица от сапфири за късмет. Най-добрите й хирурзи евнуси бяха готови да се заемат с Рандъл Чен. Синеокият щеше да получи най-добрата помощ за почистването и превързването на раната; щяха да използват акупунктура и билки, за да блокират болката и да ускорят оздравяването му.

Огромните алени врати на двореца рязко се отвориха и двайсет евнуси нахълтаха в просторния двор. При вида на групата и тревожните изражения на лицата им сърцето на Цъ Си прескочи един удар. Понесли тялото на Рандъл, евнусите внимателно тръгнаха към отворените врати на импровизираната лечебница, която обикновено й служеше като помещение за рецитали.

— Веднага извикайте лекарите! — извика Цъ Си, докато пресичаше бързо двора, за да види лично какво е състоянието на синеокия.

Евнусите внимателно оставиха носилката до леглото и двайсет чифта ръце вдигнаха тялото на Рандъл и го поставиха върху белите памучни чаршафи.

— Всички да се дръпнат назад — заповяда Цъ Си.

Когато групата се раздели, разкри ужасяваща гледка.

Цъ Си никога не беше виждала такива страшни рани. Пред нея лежеше окървавеното тяло на човек, на когото му оставаха само минути живот. Лицето му бе почти неузнаваемо, раните му кървяха непрестанно. На Цъ Си й се искаше да изкрещи, но тя пое бързо дъх, за да покаже, че се владее, и се отпусна на колене колкото от мъка, толкова и за да не се подгънат краката й.

— Какво са ти сторили? — прошепна тя.

Очите на Рандъл бяха полуотворени, но зениците му не се виждаха.

— Казах ти да се пазиш — прошепна Цъ Си. Искаше да докосне челото му, но по лицето му нямаше място, което да не е покрито с дълбоки разрези или драскотини. Ръцете и дланите му бяха в същото положение, дрехите му бяха накъсани на парцали.

Трима лекари с характерните си кадифени шапки бързо си проправиха път през тълпата и пристъпиха до леглото на пациента. Единият коленичи и огледа огнестрелната рана под гръдния кош на синеокия, докато друг хвана с опитна ръка китката му, за да провери пулса му. Третият свали обувките на Рандъл и притисна пръсти в средата на стъпалото, за да освободи енергийните му точки.

— Ваше Височество, пулсът му е много слаб — с дрезгав глас каза доктор Гъндзун.

Цъ Си му хвърли изпепеляващ поглед.

— Животът ти зависи от оцеляването му.

Зениците на Гъндзун се разшириха от заплахата. Той потупа с пръсти окървавената китка на Рандъл, за да провери пулса по-точно.

— Много зле е ранен, Ваше Височество. Далакът и червата му са увредени. Изгубил е много кръв и с нея неговата чи е изтекла почти напълно. Зная, че не искате да го чуете, велика императрице, но единственото, което можем да направим, е да облекчим страданията му, докато не замине да се срещне с предците си.

Цъ Си се канеше да заповяда Гъндзун да получи десет удара с камшик, но в този момент Рандъл тихо изстена. Изумителните му сини очи се обърнаха към нея.

— Прави каквото ти казвам — тихо рече той с пълна с кръв уста.

Цъ Си се наведе плътно до него.

— Всичко каквото кажеш — прошепна тя.

Едва успя да чуе думите му.

— Никакви въпроси. Обещай ми.

— Обещавам — отвърна тя.

Всички от леглото бяха втрещени, че раненият изобщо е в състояние да говори.

— Намери кипариса… известен като Дървото на бучки. Близо до Павилиона на постоянната слънчева светлина.

— Зная кое е дървото — отвърна Цъ Си. — Но защо искаш да…

Рандъл се намръщи и цялото му тяло потръпна.

— Млъкни! — изпъшка той и стисна зъби, за да не изкрещи. — Никакви въпроси. Вземи купа, чук, тесен стоманен шип. — Той се намръщи отново. — Пробий кората на дървото. Ще потече мъзга… — Рандъл сграбчи ръкава на Цъ Си с окървавената си ръка и се огледа, сякаш е обграден от ужасяващи призраци. — Не изпускай нито капка. — Намръщи се отново. — Десет капки, запуши дупката с разтопена смола.

— Ще бъде изпълнено — отвърна Цъ Си. — Но какво да правя с мъзгата?

Дишането на Рандъл се забърза, очите му се подбелиха, мускулите му затрепериха, сякаш щеше да получи епилептичен припадък.

— Една капка в устата ми. Една на корема. — Рандъл изскимтя. — Най-безценното…

Цъ Си чакаше да чуе края на изречението, но Рандъл отново изгуби съзнание. За момент тя остана на колене, като се чудеше защо последното му желание е точно такова. Но познаваше достатъчно този човек, за да разбере, че мъзгата явно е важна.

— Доктори, ще останете с пациента — каза Цъ Си, докато се изправяше. — Ако напусне този свят, преди да се върна, ще го последвате незабавно. — Обърна се към великия си евнух Ли-Джан. — Чу го. Купа, шип, чук. След пет минути при кипариса! Когато стигна там, смолата да е готова.

— Да, Ваше Височество — отвърна пискливият глас.

Цъ Си вървеше бързо през Императорските градини, разкъсвана от съмнения относно онова, което й беше заръчано. Защо му беше на Рандъл да иска подобно шантаво нещо? Възможно ли бе дървото да има някакви вълшебни свойства? Тя знаеше кой точно кипарис има предвид Рандъл. Градинарите го наричаха Дървото на бучки, защото кората му беше покрита с необичайни тумори. Цъ Си отдавна щеше да отсече старото растение — беше плашещо грозно, — но се твърдеше, че било любимото дърво на могъщия Циенлун, а преди него на могъщия император Юнлъ от династията Мин. Юнлъ беше архитектът и строителят на Забранения град, преместил столицата на Средното царство от Нандзин в Пекин през 1421 г. Той издигнал най-могъщата крепост — дворец на света точно на мястото, където Кублай хан построил зимната си столица Ханбалик през 1267 г. Според легендата получил плановете от монах, спуснал се от небето специално за целта.

Слънцето вече бе високо в небето и Цъ Си забеляза сенките, хвърляни от дърветата върху съвършено обработените плочи на настилката. Дървото на бучки растеше недалеч от Залата на имперския мир, която се намираше на централната ос на Забранения град. Евнухът Ли-Джан изтича с префърцунената си походка покрай Цъ Си, за да стигне до кипариса преди нея. В ръцете си носеше торба с инструменти, които дрънчаха на всяка къса крачка.

Докато заобикаляше богато украсената даоистка пагода в западната част, Цъ Си зърна Дървото на бучки, открояващо се на аления фон на Павилиона на постоянната слънчева светлина. Поради някаква причина гледката я накара да настръхне. Тръгна решително напред, без да откъсва поглед от дървото — дебело чворесто стъбло с издути тумори, дебели и къси клони, почти без никаква зеленина. Наистина беше грозно и старо, особено в сравнение със здравите и изпълнени с живот кипариси и борове около него, чиито млади зелени клони сякаш се протягаха към небето.

„Защо му е притрябвала на Рандъл мъзгата на това старо дърво?“

Ли-Джан стоеше при кипариса с чук и шип в ръце. Друг евнух държеше малък меден съд със смола, а други двама бяха заети да палят огън върху камъните на алеята, за да я разтопят.

— Е? Забий шипа в дървото! — нетърпеливо заповяда Цъ Си.

На пръв поглед кората изглеждаше твърда като камък. Ли-Джан опря шипа в стъблото и замахна с чука, но се сепна, когато изведнъж задуха яростен вятър. Поривът вдигна безброй листа във въздуха, като изгаси малкия огън, който евнусите тъкмо бяха успели да запалят.

Ли-Джан свали шипа и в същия миг вятърът утихна. Необичайното съвпадение накара Цъ Си да се запита какво става тук.

— Забий шипа! — отново нареди тя.

Когато Ли-Джан опря шипа в древната кора, вятърът задуха отново, сякаш от всички посоки едновременно. Евнухът отново понечи да дръпне шипа, но Цъ Си му извика по-силно:

— Действай!

Ли-Джан удари с чука шипа и вятърът се превърна във вихър.

— Удари отново! — извика Цъ Си, а косата й се разпиля във всички посоки.

Докато Ли-Джан продължаваше да забива шипа в твърдото дърво, изневиделица се появиха гъсти облаци и яркият ден потъна в зловещ сумрак. Цъ Си се огледа; дърветата в Императорските градини се огъваха и люлееха под напора на неочакваните сибирски ветрове. Жълтите керемиди на Павилиона на постоянната слънчева светлина политаха и се разбиваха на земята около нея. Листа и борови иглички се носеха на стотици метри в мрачното небе. Цъ Си беше объркана от внезапната промяна на времето, докато гледаше как евнусите отчаяно се суетят в краката й в напразните си опити да съберат разпилените подпалки.

Ли-Джан замахна с чука и шипът най-сетне проби външната обвивка. С цялата си сила той завъртя острия метал, извади го и отстъпи назад. Вятърът внезапно спря, листата увиснаха за момент над Забранения град, след което бавно започнаха да падат обратно към земята.

— Дай ми купата — каза Цъ Си, докато се вдигаше на пръсти и се взираше в малката черна дупка. За нейно изумление от нараненото място бавно потече златиста мъзга. Цъ Си поднесе купата под раната и съвършените златни капчици запълзяха по неравната кора и закапаха в порцелановия съд.

Щом отброи десет капки, тя се обърна към Ли-Джан.

— Запалете огъня и незабавно запушете дупката със смола. Дотогава я запуши с пръст. Не изпускай нито капка.

Цъ Си покри с ръка купата, за да предпази съдържанието й от боклуците и листата, които падаха от небето. Присви очи в прахоляка и се затича колкото се може по-бързо обратно към покоите си. Дървото беше вълшебно, нямаше съмнение в това.

Доскоро безупречно чистият двор на Цъ Си сега бе пълен с листа и борови иглички, понесени от свирепите ветрове в небето и паднали обратно на земята. Небето се разчистваше, появилите се изневиделица сиви облаци бързо се топяха.

Тя мина през алената врата и изтича към леглото на Рандъл, без да я е грижа какво ще си помислят всички за поведението й. Просто искаше да даде на синеокия онова, което беше поискал.

— Жив ли е? — попита.

Гъндзун все още държеше китката на Рандъл и мереше пулса му.

— В момента си отива — тревожно отвърна той. Синеокият беше бял като алабастър, с напълно отпуснато лице. Дъхът му вече не се долавяше.

— Дръпни се — заповяда му Цъ Си. — Ти — кимна тя към помощника Тон. — Отвори раната на корема, за да я видя.

Той внимателно повдигна кървавата превръзка, докато Цъ Си коленичеше. Тя махна длан от бялата купа и се загледа за първи път в мъзгата. Малкото количество златна течност сякаш кипеше, утринната светлина издаваше странното магическо движение. Сърцето на Цъ Си се разтуптя — тази течност наистина беше свръхестествена. Тя притисна купата към гърдите си, сякаш за да скрие откритието от останалите.

Гъндзун заситни до другия край на леглото и хвана китката на лявата ръка на Рандъл.

— Пулсът му спря — нещастно рече той. — Не мога да го напипам.

Думите му пришпориха Цъ Си.

— Всички, освен докторите, изчезвайте! — извика тя. — Веднага!

За секунди дузината евнуси опразниха помещението. Цъ Си внимателно поднесе бялата купа над нарязаните устни на Рандъл, наклони я и зачака златната мъзга мъчително бавно да потече към ръба.

— Боя се, че този човек е мъртъв — прошепна Гъндзун с характерния си дрезгав глас. — Нищо не може да се направи.

Цъ Си не обърна внимание на коментара му, а се съсредоточи върху работата си. Златна капка се образува на ръба на купата, увисна и най-сетне капна върху почернелия език на Рандъл. Цъ Си се премести и задържа купата над стомаха му, като в същото време махна хваналото коричка парче мека кожа между коремните мускули. Втора капка се откъсна и падна със слабо съскане в раната.

Гъндзун седеше на колене, навел глава като в молитва.

— Нищо не може да спаси този човек — жално рече той. — Най-малкото мъзга от кипарис.

Цъ Си също седна на колене, остави купата на пода до себе си и внимателно я покри с бяла кърпа. Тя погледна към разбитото тяло на Рандъл. Той не помръдваше, дишането му като че ли бе спряло напълно. Изглежда не беше успяла да му донесе навреме мъзгата.

Секундите се изнизваха.

Цъ Си нервно се заигра с огърлицата от сапфири. Смъртта на синеокия означаваше край на амбициите й да стане регент на Средното царство. Взираше се в окървавения профил на Рандъл и търпеливо очакваше някакво чудо, но нищо не се случваше.

Отвън евнусите метяха листата и боровите иглички на двора, като ги събираха на спретнати купчинки, за да бъдат извозени в малки ръчни колички. Изминаха минути и Цъ Си започна да се бои, че се е случило най-лошото. Идеше й да изкрещи от отчаяние и ярост, но всяка демонстрация на чувства беше неуместна за една императрица. Вместо това се изправи, приглади дрехата си и се обърна към двора.

— Махнете тялото — каза, без да се обръща към никого конкретно. — Искам да го кремирате до довечера.

Излезе на слънце. Чувстваше се като изтръпнала. Всичките й планове отиваха на вятъра; всичко, в което бе вложила вярата си, вече го нямаше. Време беше за прегрупиране. Трябваше да се срещне с принц Кун и да спаси онова, което можеше да бъде спасено.

— Ваше Височество! — неочаквано се разнесе гласът на Гъндзун. — Елате бързо! — На лицето на Цъ Си се появи усмивка и тя се обърна. — Пациентът се движи, Ваше Височество. Не мога да повярвам, той диша отново!

Цъ Си бързо отиде до леглото на Рандъл.

— Знаех, че ще се върнеш при мен — прошепна тя в ухото му и нежно долепи буза до неговата, долавяйки много добре равномерното му дишане.

Окървавената ръка на Рандъл се вдигна и хвана нейната. Изумително, но раните по пръстите и лицето му вече бяха престанали да кървят. Синеокият като че ли се беше върнал от оня свят.