Кристофър Райд
Последната императрица (31)

29.

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“

Сграда „Меркурий“, етаж 2

20 юли 2084 г.

19:50 ч. местно време

32 дни преди началото на мисия Ездра

Професор Оутър прекрачи прага и кабинетът на Уилсън моментално се изпълни с характерния аромат на мъжки одеколон.

— Какво ползваш? — попита Уилсън.

Професорът подуши подмишницата си.

— Мирише добре, а? „Жан-Пол Готие“.

Уилсън се загледа в изражението му.

— Каза ми, че ползването на афтършейв било като да се опикаваш целия. И че само тъпите животни го правели.

— Беше подарък — ухили се професорът.

— От кого?

— Просто от едно момиче — отвърна той.

— Сериозно? — изненада се Уилсън и за момент успя да забрави тревогите си около предсрочното прехвърляне на Рандъл. — Това звучи интересно. Разкажи ми повече.

Професорът избута цифровите бележници настрани и седна на края на бюрото. Уилсън четеше за митичното Дърво на живота — всичко, което бе успял да намери по темата.

— Зашеметяваща е, Уилсън. Каква гледка само! Брюнетка, от чиято красота умът ти изтръпва. Ти всъщност я познаваш, ако не се лъжа. Казва се Минерва и работи в централата.

— Минерва от директорския етаж ли? — слиса се Уилсън и присви очи.

— Същата. Каза ми, че сте се срещали. Не си виждал по-красива жена от нея, нали? Запознахме се в служебното кафене вчера следобед. Моментално ме хареса. — Професорът потърка ръце. — Кой може да я вини?

— Минерва от директорския етаж? — повтори Уилсън. Подозренията му растяха и това пролича на лицето му.

Професорът му се закани с пръст.

— Знам какво си мислиш. Не е шпионин на Джаспър и търтеите му. Наистина ме харесва. Знам го.

— И откъде точно го знаеш?

— Тя ми каза. И днес ми прати одеколона. — Професорът се подуши отново. — Нали не съм си сложил прекалено много?

Уилсън се наведе напред.

— Професоре, мисията се намира в много деликатен етап. Досега не ми се беше отворила възможност да говоря с теб за всичко. Но последното, което ни трябва точно сега, е външни лица да объркват нещата. Да объркват теб.

— Не съм объркан. Между мен и Минерва има връзка. Тя харесва мъже с акъл, а не с бицепси. Заприказвахме се за феромоните в парфюмите. Завладяваща тема, за която знам почти всичко, естествено. Тя миришеше много добре, нали разбираш. И изглеждаше много добре, ако мога да добавя. И преди да се усетя, я бях омагьосал и прекарахме целия следобед заедно.

Уилсън се хвана за главата, пое дълбоко дъх и погледна отново професора.

— Не ти ли се струва, че съвпадението е доста странно?

— Че как иначе! Разбира се, че е странно! Но на кого му пука? Високата красавица ще излезе с мен довечера. А едно нещо знам със сигурност — нямам никакъв шанс да спя с една жена, освен ако не излезе с мен. Смятам да я замъкна в леглото си с невероятния си интелект и отличното си чувство за хумор. Имам мозък с размерите на планета, нали знаеш. И освен това съм чужденец… Акцентът. — Той кимна. — Тя просто няма шанс.

— Професоре, мисия Ездра е компрометирана и от Г. М., и от Джаспър. Нямах възможност да ти разкажа за срещите си с тях, но нещата са, ами… комплицирани.

Дребният мъж вдигна ръце.

— Ох, тези типове все създават проблеми! Да имаш някаква друга новина?

— Прав си — каза Уилсън, давайки си сметка, че сега не е време да обсъждат темата. — Сигурен съм, че всичко ще се нагласи. Е… значи мислиш, че акцентът и чувството ти за хумор са достатъчни, за да накарат Минерва да хлътне, а?

— Ако разговорът забуксува, винаги можем да поиграем на онази игра — казваш ми датата и аз ти казвам кой ден от седмицата е.

Уилсън се усмихна.

— Няма по-добър от теб на тази игра… Еха… Минерва от директорския етаж. — Той замълча за момент. — Професоре, можеш ли поне да ми направиш една услуга? Просто имай наум, че тя работи за Джаспър Тредуел и че Джаспър има проблеми с мисия Ездра.

— Разбира се, разбира се. Но ако тя ми предложи секс, ще съм готов да направя едва ли не всичко, за да си го получа.

— Много смешно — промърмори Уилсън. — Просто не забравяй, че всяко нарушение на поверителността на мисията може да изложи на риск всичко. За Джаспър това ще е идеален повод да отмени прехвърлянето без никакви обяснения.

— Господи, много си станал сериозен напоследък! — Професорът тупна Уилсън по гърба. — Нищо няма да кажа! Разбира се, че няма. Пък и ако искаш гаранции, защо не дойдеш и ти? Минерва каза, че си поканен. Ще доведе приятелка за теб.

Уилсън поклати глава.

— Бих предпочел да се самоубия, отколкото да изляза на двойна среща с теб.

— Не двойна, а тройна. Рандъл също ще дойде.

— Майтапиш се.

— Тръгваме след половин час. Я се прибери, разкарай тази глупава униформа, избръсни се и ела с нас. Ще имаш възможност да видиш как преда магията си около горката беззащитна красавица. — Професорът се отдалечи от бюрото на Уилсън и се загледа в огледалната стена. — Господи, ама че съм хубавец.

— Просто от любопитство — рече Уилсън, — с какво според нея си изкарваш хляба?

Професорът направи смешна гримаса в огледалото.

— Знае единствено, че съм умен, необвързан и добре изглеждащ.

— Не искам да ти сядам на барабаните, но трябва да имаш предвид, че е много вероятно да й е било наредено от Джаспър да се сближи с теб.

— И аз нямам нищо против! Е, идваш или не? — Професорът отскубна стърчащ косъм от рунтавите си вежди и запя една своя любима песен: — Свят ми се вие и в транс съм изпаднал. Какво искаш? Какво искаш? — После се завъртя пред огледалото. — Побъркано момиче, какво искаш? — Оутър заклати бедра в такт с мелодията и направи прочувствена физиономия. — Ако наистина искаш да получиш любов, кураж събери и излизай на лов! — И професорът продължи да танцува из кабинета на Уилсън, като подскачаше и се поклащаше в някакъв свой свят.

 

 

Калифорния, Америка

Бар „Солун“, селото на „Ентърпрайз Корпорейшън“

Клубът беше обзаведен като класически бар от Средния запад с дълъг плот от полиран орех и огромно огледало зад него в черешова рамка. Имаше маси за карти и колела на каруци, а по стените висяха картини с каубои. Имаше го дори странния плювалник. Едната стена на заведението беше изцяло заета от интерактивна холограма на прерия със стада бизони, пасящи в ширналите се равнини. Около бара стотици клиенти се наливаха с бира от големи халби и обръщаха шотове уиски. Персоналът беше облечен в костюми от епохата, от стрелци до хазартни акули; жените носеха пъстроцветни рокли с корсети и чорапогащи.

В повечето отделения на клуба свиреше съвременна музика, но имаше и доста тихи местенца, където човек можеше да се откъсне от думкащите ритми и да поговори. Това бе възможно заради системата за аудио прицелване, създаваща звукови вълни, които можеха да се чуят само на определени места. Беше доста странно да стоиш на крачка от хора, които не могат да си чуят и мислите от музиката, и да си в състояние да водиш нормален разговор.

— Смятам отново да опитам онзи симулатор — каза професор Оутър, взе питието си и тръгна към игралната кабинка. — Май вече знам къде сгреших.

Той активира с пръст кредитната си карта, избра желаното ниво и влезе вътре — образът му моментално се показа в клуба по десетките холографски екрани. Вместо неговите дрехи компютърът го беше облякъл в бял каубойски костюм с револвер на бедрото и широкопола бяла шапка на главата. В края на улицата стоеше як на вид стрелец в черен костюм — Черния Барт. Слънцето беше спряло високо в небето, по улицата се стелеше прах. Местните жители надничаха от скривалищата си в очакване на дуела.

Професор Оутър се закани с пръст и бързо посегна към револвера си. Но преди да успее да го измъкне от кобура, Черния Барт извади своя, дръпна спусъка и простреля професора в крака.

Тълпата в бара въздъхна.

На екраните професорът падна и се загърчи от болка.

— Не го бива много — каза Уилсън на Рандъл.

— Определено — отвърна Рандъл.

Симулаторът се рестартира и професорът отново се изправи срещу Черния Барт.

— Изглежда болезнено, нали? — добави Рандъл.

— Хиляда волта електрошок по принцип привличат вниманието — отвърна Уилсън.

Професорът отново посегна към пистолета си — и тълпата отново въздъхна. Оутър пак лежеше в прахта, но този път кръвта течеше от гърдите му.

За момент Уилсън си помисли дали да не се наведе към Рандъл и да му каже, че мисия Ездра ще започне по-рано от предвиденото, но знаеше, че не му е нито времето, нито мястото. Последното, което искаше, бе Рандъл да бъде изваден от релси пред други хора — особено ако дойдат Минерва и приятелките й.

Секунди по-късно професор Оутър излезе със залитане от кабинката, като търкаше гърди с длан.

— Господи, тия електрошокове наистина болят!

— Обичаме те, професоре! — викна барманът. Неколцина други клиенти заръкопляскаха окуражително.

Професорът помириса дрехите си.

— Надушвам изгарянето от електрошока. Божичко! — Той отново разтърка гърдите си. — Бях на косъм да го бия. Наистина на косъм.

— Защо не намалиш нивото на сложност, докато не му хванеш цаката? — обади се Рандъл.

Професорът като че се ужаси от предложението.

— Или ще бия играта на най-трудното ниво, или нищо! Не ме обиждай с тъпите си предложения.

Уилсън извади таблета си и погледна часа.

— Какво ще кажете да се омитаме, момчета? Минерва и дружките й закъсняват близо час.

Професорът си сипа още един скоч и го гаврътна.

— Откога точно ти стана чувствителен на тема точност? Имаме тонове време.

Споменаването на време накара Уилсън да се замисли за Дървото на живота. Идеята за подобен феномен бе засвидетелствана в множество култури, като се започне от Месопотамия и се продължи нататък. Дървото на живота фигурираше и в Битие, където е имало потенциала да даде безсмъртие на Адам и Ева. Но вместо това първите хора предпочели ябълката от Дървото на познанието, което им дало възможност да правят както добро, така и зло. В резултат Адам и Ева били прогонени от Райската градина от страх, че после ще ядат от Дървото на живота и ще станат безсмъртни грешници.

В китайската митология фениксът и драконът се намирали в клоните на Дървото на живота, като му осигурявали защита и му давали сила. Интересното бе, че китайският феникс, известен като фън хуан, символизира женската енергия, а драконът мъжката; и за двете същества се твърди, че живеят вечно.

Уилсън беше открил и една даоистка история за дърво, даващо един-единствен плод на всеки три хиляди години. Смятало се, че който яде от плода, става безсмъртен.

Докато изучаваше различните сведения, той ясно разбра, че Дървото на живота съдържа огромна сила и че това е още една причина да не позволява на Г. М. да изопачи мисия Ездра за свои цели.

— Какво ще кажеш да излезем и да поговорим. Рандъл? — каза Уилсън. — Трябва да обсъдим нещо важно.

— Разговаряйте тук! — каза професорът и почерпи по още едно питие. — Тези момичета определено не са за изпускане.

— Виж, те може дори да не дойдат — каза Уилсън. — И ако трябва да съм честен, предпочитам да си спестя удоволствието да прекарам цялата вечер в гледане как Черния Барт ти вижда сметката. — Той се обърна към Рандъл. — Хайде, да тръгваме.

Преди Рандъл да успее да отговори, през летящата врата влезе Минерва, следвана от две други жени. Постоянните клиенти зарязаха всичките си занимания и зяпнаха елитните момичета на „Ентърпрайз Корпорейшън“ които се понесоха през помещението към отворените обятия на професор Оутър.

Минерва пусна ослепителна усмивка.

— Съжалявам, че закъсняхме.

— Изобщо не се притеснявай, пиленце — отвърна професорът и сви устни, за да лепне доста фамилиарна целувка на бузата й. — Подуши ме — каза той.

Уилсън не се сдържа и завъртя очи.

— Миришеш прекрасно! — ентусиазирано рече тя. — Тази вечер се очертаваш като същински жребец. — Минерва се обърна към двете момичета зад нея. — Това са мои много добри приятелки. Работят на директорския етаж с мен.

Съдейки по външността им, това беше очевидно.

— Привет, аз съм Лара — каза по-високата блондинка на професора, после на Рандъл.

— А аз съм Клодия — каза по-дребната блондинка и се ръкува кратко с Уилсън.

Професорът целуна двете по бузите и също се зае с представянето.

— Аз съм професор Оутър, самопровъзгласил се гений — каза той и се изкиска. — Красивият момък до мен е Рандъл Чен, който също е много умен. А онзи замаян глупак там е Уилсън Даулинг. Каза, че нямало да дойдете, но аз му отговорих, че е модно да се закъснява.

Минерва погледна към Уилсън.

— Това само показва, че той не знае нищо за жените. Така ли е?

— Май да — отвърна Уилсън.

— Нека сваля товара още сега, за да не си развалям вечерта — каза Минерва. — Онзи ден ми навлече много неприятности, когато се ръкува с Джаспър. Този номер едва не ми костваше работното място.

— Опитвах се аз да изгубя работното си място — каза Уилсън.

— Не ме разбираш, Уилсън. Действията ти едва не ми костваха нещо много скъпо — работата ми. Надявах се да ми се извиниш. Май трябваше да се досетя, че това няма да стане.

— Постъпката ми нямаше нищо общо с теб. Джаспър много добре знае това.

— А аз откъде бих могла да зная?

— Искаш ли да му се обадя, за да потвърди?

— О, чудесна идея! — изтърси Минерва. — Хайде да обсъдим отново с него болезнения спомен. — Тя се обърна към професор Оутър. — Приятеля ти наистина си го бива. Типичен представител на Меркуриевия екип — арогантен и егоист. Както и да е, достатъчно за него. Какво ще кажеш да потанцуваме?

— Да потанцуваме, скъпа! Току-що нацели едно от най-големите ми умения! — Професорът я сграбчи за ръката и с лекота я завъртя към дансинга.

Рандъл веднага се впусна в непринуден разговор с Клодия, а Лара стоеше пред Уилсън с протегната ръка.

— Здрасти… Уилсън? Аз съм Лара. Приятелят ти, професорът, е много забавен — сладко рече тя.

Уилсън стисна ръката й и направи всичко по силите си да се усмихне.

— Захванал се е с нещо специално, това е сигурно. Какво те води тук тази вечер, Лара?

Тя кимна.

— Минерва каза, че професорът е много готин и че ще си изкараме забавно с вас. И дотук се радвам, че дойдох.

Професор Оутър вече беше във вихъра си и подскачаше и се въртеше енергично. Наистина бе доста добър танцьор след многото уроци през годините. И успяваше доста ефективно да върти Минерва, която се чувстваше много щастлива от изявата си на дансинга.

— Приятелят ти доста добре я забавлява — каза Лара и посочи професора, който тъкмо завъртя отново Минерва, след което я сграбчи здраво за кръста и я залюля в ритъма на музиката. Минерва беше поне трийсетина сантиметра по-висока от него и поне двайсет години по-млада. Тя бе стройна, а той закръглен, така че бяха доста странна двойка, но въпреки това явно си прекарваха страхотно.

Уилсън използва момента да разгледа по-внимателно трите невероятни момичета. Минерва беше висока и тъмнокоса; носеше сива пола, сиви каубойски ботуши и черен жакет с къси ръкави. Изглеждаше бдителна и съсредоточена, едва ли не пресметлива, но Уилсън се опита да промени преценката си. Лара бе висока и едрогърда, с дълга руса коса; беше си сложила сини сенки на очите (гримът изглеждаше малко по-тежък от нужното, макар че Уилсън не разбираше много от такива неща), тесни сини джинси, каубойски ботуши и червена риза, сякаш взета от някой уестърн. Клодия също бе руса, с дълга до раменете златиста коса; тя беше най-дребната от трите, доста мускулеста и не следваше каубойската тема — беше облечена в оранжева дреха с дълбоко деколте без ръкави, широки дочени панталони и маратонки. Трите наистина бяха прекрасни и колкото повече ги наблюдаваше Уилсън, толкова повече осъзнаваше колко необичайно привлекателни са в действителност.

— Танцуваш ли? — попита Лара.

— Само ако ми опрат пистолет в главата — отвърна Уилсън.

— Аз съм много добра — каза тя. — Искаш ли да излезем на дансинга?

— Не, но пък за сметка на това ми хрумна страхотна идея. — Уилсън излезе от тихата зона, сграбчи професора за ръкава и го издърпа от музиката. — Защо не потанцуваш с Лара? Страшно харесва движенията ти.

— Всички харесват движенията ми! — задъхано заяви професорът. — Хайде, Лара, да потанцуваме, бебче!

Минерва слезе от дансинга и застана до Уилсън.

— Не си по танците, а?

Уилсън поклати глава.

— С цялото ми уважение. Минерва, професор Оутър не ми изглежда да е твой тип.

— Точно това ми харесва у теб, Уилсън. Толкова позитивно гледаш на нещата. — Минерва извади гланц за устни, прокара го по долната си устна и после я притисна в горната. Погледът й беше зареян нанякъде. — Предполагам вече знаеш, че ти ме привличаш много повече от него.

Уилсън изобщо не беше очаквал такъв отговор.

— Имам идея, Минерва. Щом си толкова загадъчна, а аз такъв глупак, ще те помоля за една услуга. Когато си саркастична, вдигай лявата си ръка. Когато си искрена, вдигай дясната, сякаш се кълнеш в библията. Така ще знам какви ги говориш.

— О, разбирам — рече тя. — Ти искаш моята помощ да разшифроваш какво казвам, така ли? Добре, да видим… Ти ме привличаш повече, отколкото той. — Тя вдигна лявата си ръка. — Сарказъм, Уилсън, нищо повече.

— Вярвам ти — каза Уилсън и също вдигна лявата си ръка.

— Е, аз пък не ти вярвам — каза тя, вдигайки дясната си ръка.

— Поне вече и двамата знаем играта с ръцете — отбеляза той.

— Мисля, че е доста ефективна — отвърна тя.

Професорът непрекъснато поглеждаше от дансинга към Уилсън и се мъчеше да разбере как вървят нещата. В отговор Уилсън вдигна палци към него.

— За протокола, Минерва — знам, че Джаспър те е пратил тук — сериозно каза той. — Това е единственото обяснение.

— И какво те кара да мислиш така? — с безизразна физиономия попита тя.

Уилсън се усмихна.

— Ако знаех отговора, нямаше да си правя труда да идвам.

Минерва поклати глава.

— Имаш сериозни проблеми, да знаеш.

Уилсън прокара пръсти през косата си, без да я изпуска от поглед.

— Просто искам да знаеш, че те наблюдавам.

— Точно това очаквам от всеки мъж — отвърна тя.

В този момент професор Оутър напусна със завъртане дансинга с Лара. Двамата бяха леко изпотени от забавлението.

— Не можеш да оставиш момичето ми на мира, нали? — ухилено рече професорът.

— Цялата е твоя — заяви Уилсън.

В отговор Минерва лепна целувка върху устните на дребния мъж.

— Господи, как се радвам, че се върна. Разговорът беше станал адски отегчителен!

— Такъв е нашият Уилсън — рече професорът. — Сериозен е за всичко. Но невинаги беше така, да знаеш. Навремето Уилсън беше доста забавен тип, колкото и да ти е трудно да го повярваш. — Професорът тръгна към бара, хванал под ръка Минерва и Лара. — Мисля, че е време за няколко питиета. Хайде, Рандъл, време е партито да мине в следващата фаза! — Оутър трескаво потърка длани. — После ще се пробвам още веднъж с Черния Барт. Момичета, можете да викате за мен. Наистина съм на път да му видя сметката.

Уилсън остана назад и се загледа в оживено общуващата компания пред себе си. Всички други в клуба също ги гледаха — предимно момичетата, но също и кавалерите им. Нещо просто не беше наред и Уилсън го долавяше. Той се вмъкна между Рандъл и професора и ги прегърна през раменете.

— Не забравяйте, момчета, днес е четвъртък и утре имаме работа за вършене. — Той се пресегна, взе един шот уиски, гаврътна го на един дъх и стовари чашата на бара. — Както винаги казвам, предпочитам бутилка пред лоботомия.

С радостни възгласи групата грабна чаши, чукна се и пи на екс.