Кристофър Райд
Последната императрица (57)

55.

Пекин, Китай

Татарският град

Френско посолство

22 юни 1900 г.

08:45 ч. местно време

През първите четиресет и осем часа боксьорите връхлитаха с хиляди към входа на посолството, без изобщо да се замислят за собственото си оцеляване. Загубите им бяха колосални, но през нощта бяха успели да напреднат. Жертвите на съюзниците също растяха, особено от безмилостните артилерийски и ракетни атаки. За щастие поради тесните улици и късия обхват китайците не можеха да изсипват картеч и ракети направо в посолствата и се задоволяваха да се целят най-вече във външните стени. Но веднага щом ги пробиеха, китайските християни закърпваха зейналите дупки с тухли и хоросан.

Застанали на югоизточната стена на френското посолство, Уилсън, сър Клод и Морисън наблюдаваха горящото италианско посолство. На север гореше сградата на митниците и огромни пламъци танцуваха на десетки метри нагоре в небето.

— Поне няма да ми се налага да плащам нито за мебелите, които пратих в Хонконг — промърмори Морисън. — Слава богу.

Уилсън се взираше в лицата на хората по стените и в пределите на посолството. Ясно се виждаше, че всички са изпаднали в паника. Възрастни мъже плачеха, нямаше никаква организация, а от дисциплината не беше останала и следа.

— Френското посолство няма да издържи — каза накрая той. — Трябва да прехвърлим оцелелите италиански войници и французите през онази стена. — Той посочи към германското посолство отзад.

— На французите няма да им хареса — отвърна сър Клод. — Това е суверенна френска земя.

— Единственият им друг избор е да останат тук и да умрат — заяви Уилсън. — Когато пожарите стихнат, боксьорите ще атакуват с още повече хора. Тежката картечница трябва да бъде взета от американското посолство и монтирана на немската стена. — Той посочи високата платформа, която трудно можеше да бъде улучена от артилерия заради ъгъла на атака. — Ако искаме да спасим югоизточната част, трябва да напуснем тази позиция.

— Сигурен ли сте, че не можем да удържим стената? — попита Морисън.

— Трябва да се изтеглим — повтори Уилсън. — Немското посолство е по-високо и по-силно, а откритите площи на френското ще бъдат преимущество, а не неудобство за нас. Ако останем тук, ще изгубим ценни хора в опит да защитим тази безполезна територия и няма да ни останат достатъчно ресурси за адекватната отбрана на немското посолство.

В далечината скандирането „Ша! Ша! Ша!“ кънтеше над бученето и прашенето на бушуващите огньове. Уилсън погледна десетките стълбове пушек, издигащи се в топлия въздух. Засилващият се вятър отнасяше дима настрани и той се стелеше над Пекин.

— Очакват ни ужасен ден и нощ — каза той.

— Знам, че съм ви питал и преди — каза Морисън. — Но откъде сте толкова сигурен за всичко? Сякаш сте в състояние да виждате бъдещето.

— Да — обади се и сър Клод. — Откъде всъщност са всички тези ваши познания?

— Съветвам ви точно така, както ми каза генерал Гейзли — отвърна Уилсън. — Знанията не са мои, а негови.

— Ако бяха негови, той щеше да е тук, за да обере лаврите — каза Морисън. — А вместо това е твърде зает да съветва адмирал Сиймор.

— Положението е мрачно — каза Уилсън, без да обръща повод на остроумната забележка на Морисън. — И трябва да останем съсредоточени. Ако искаме да оцелеем, трябва да се погрижим бойният дух на всички на територията на посолствата да остане висок. В моменти като този няма място за страх. Погрижете се да въртите хората, за да запазите силите им. И най-важното е нито едно място да не остава без муниции. Случи ли се подобно нещо, ще ни пометат.

— Вече дадох заповед хората и мунициите да бъдат готови за незабавно изтегляне — каза сър Клод. — Всички разбират сериозността на положението.

В далечината се разнесе гръм на тежки оръдия, последван от характерния писък на картечен снаряд. Сър Клод и Морисън се хвърлиха на пода, подобно на всички защитници на стената. Само Уилсън остана на крака да гледа как снарядът оставя димна следа, докато се носи към тях. Просто не можеше да откъсне очи. Раздвижилият се въздух разроши косата му, когато снарядът профуча на няколко метра от него.

Морисън се пресегна и го свали на земята точно когато снарядът падна зад тях и експлодира с гръмовен трясък.

— Да не сте полудял? — изрева сър Клод.

Уилсън стана и изтупа дрехите си.

— Френското посолство е просторно и лесно може да се бомбардира. Ето ви още една причина да се изтеглим от тази позиция.

— Да не би да търсите смъртта? — гневно попита сър Клод. — Гледахте как снарядът лети направо към вас! Нали знаете, че можеше да експлодира във въздуха!

— За нас няма никаква опасност — спокойно отвърна Уилсън.

— Откъде знаете? — изкрещя вбесеният сър Клод.

В далечината стотици боксьори вече се приготвяха за нова атака срещу главната порта след затихването на пожара. Морисън посочи стълбата.

— Хайде, ако ще се изтегляме от тази позиция, да го направим, преди да са ни приклещили тук. Изтеглете се! — извика той на войниците долу. — Изтеглете се! — повтори той, този път на френски. — Назад към немската стена!

Уилсън гледаше как сър Клод и френските войници бързо се спускат по стълбите и спринтират през територията на посолството. Отвън вълна боксьори се втурна към портата; белите им костюми и червените кърпи на главите представляваха пъстра гледка, докато се носеха през пепелищата на италианското посолство с мачете и копия в ръка и крещяха с пълно гърло. Отново проехтяха оръдейни изстрели и Уилсън видя димните следи на още картечни снаряди, понесли се към посолствата.

Той продължи да стои, изпълнен с гняв и ярост от положението. Толкова много мъже, жени и деца щяха да умрат за нищо.

Един снаряд с неправилна форма полетя на зигзаг и Уилсън го загледа внимателно как се носи най-общо в негова посока. Внезапно горящото поле експлодира във въздуха с ослепителен блясък и горещата ударна вълна го зашлеви през лицето и гърдите и го катапултира от високата четири и половина метра стена.

В този кратък момент Уилсън си спомни как стои в транспортната капсула, а членовете на Меркуриевия екип го гледат зад бронираното стъкло. Джаспър и Минерва също бяха там. Г. М. видимо отсъстваше, явно беше твърде слаб, за да дойде.

Уилсън бе изчакал почти шест седмици, преди да бъде прехвърлен. През това време учеше с Лъ Дан, медитираше и тренираше, докато не стана сигурен, че е готов. Опасенията му в транспортната капсула бяха по-големи при второто прехвърляне — знаеше много добре какво ще изпита, когато лазерите се включат. Болката беше мъчителна, но в същото време перверзно приятна, тъй като знаеше, че напуска този еднообразен и мъчителен живот. След това дойде чувството, че е размазан през времето, преди внезапно да бъде събран отново и пресъздаден сред свръхнагорещен дим и огън сред руините на Мачу Пикчу.

Уилсън полетя от четири и половина метра и падна по гръб на земята. Ударът изкара въздуха от дробовете му и той отново дойде на себе си, мъчейки се да си поеме дъх. Сякаш всяка кост на гръдния му кош беше счупена от тежкото приземяване и гърлото му се свиваше в спазми, докато отчаяно се бореше за глътка въздух.

Джордж Морисън моментално се озова до него и се помъчи да прецени дали е жив или мъртъв. Лицето на Уилсън беше обгорено и дрехите му още тлееха. Морисън му говореше нещо, но той не чуваше нито дума.

— Активирай Славей — прошепна той и нервната му система се рестартира. Влудяващата болка моментално изчезна и дишането му се нормализира; звуците на битката отново зазвучаха в ушите му. Той се обърна на една страна и се опита да стане, но Морисън го задържа.

— Остани така! — уплашено рече той. — Извиках носилка.

Уилсън избута ръката му.

— Не ми трябва носилка — изсумтя той и бавно седна. Погледът му се плъзна нагоре по високата стена. — Е, мътните да ме вземат — рече после. — Доста дълъг полет.

Изправи се предпазливо на крака, чувствайки се леко замаян.

— Как е възможно да оцелееш след подобно нещо? — промълви шокираният Морисън, подхвана Уилсън и му помогна да пресече откритото пространство.

Секунди по-късно боксьорите разбиха портата и се втурнаха с крясъци към френското посолство. Тълпата насочи цялото си безумие към трупа на един френски войник, лежащ недалеч от входа. В истерията си множеството накълца останките на мъртвеца на парченца със своите копия и мамете, пръскайки кръв навсякъде.

Стрелковите взводове на съюзниците бяха готови по стените на германското посолство и при главната порта, ако боксьорите случайно успеят да проникнат през тях. Първият залп проехтя над главите на Уилсън и Морисън, докато двамата тичаха към укритието. Първата редица боксьори падна, но останалите продължаваха да напредват със стотици. Вторият залп последва миг по-късно и още петдесет мъртви или ранени боксьори се строполиха на земята.

Морисън издърпа Уилсън през портата и тежките бронирани врати се затвориха зад тях. Стотици китайски християни бързо се заеха да издигат зид от тухли и хоросан, за да подсилят входа срещу картечна атака.

Морисън внимателно помогна на Уилсън да седне до стената и огледа изгарянията по лицето му.

— Как така оцеля? — отново попита той. — Само експлозията беше достатъчна да те убие.

Уилсън облегна глава на стената.

— Беше по-зле, отколкото изглеждаше.

— Изглеждаше ужасяващо — отвърна Морисън. — Прелетя три метра във въздуха, преди да почнеш да падаш!

Уилсън се усмихна насила.

— Значи съм копеле с късмет, а?

— Можеш да го кажеш отново.

— Погрижи се да не оставаме без муниции, Джордж. Може да се случи много лесно — каза Уилсън и затвори очи. — Кажи на сър Клод непрекъснато да си отварят очите на четири. Да не се прахосва нито един патрон. — Добре ли ще бъдеш тук? — попита Морисън. Уилсън несигурно вдигна палци.

— Дай ми няколко минути и ще стана като нов.