Кристофър Райд
Последната императрица (58)

56.

Пекин, Китай

Татарският град

Руско посолство

10 юли 1900 г.

11:04 ч. местно време

Уилсън видя как небето потъмнява над планините Йеншан и изпита едновременно облекчение и безпокойство. Възможността да се изправи срещу Рандъл щеше да се предостави привечер и той знаеше, че е важно да остане позитивно настроен и съсредоточен.

Битката за пекинските посолства се водеше денонощно вече близо три седмици. През първата, боксьорите отбелязаха значителен напредък, като атакуваха непрекъснато основните порти и улиците, но бяха неизменно задържани от отличната стрелба на съюзниците и растящите планини от трупове, задръстващи подстъпите. В растящото си отчаяние боксьорите подпалиха Монголския пазар и колежа Ханлин, които се намираха непосредствено на запад от дипломатическия квартал. Пожарите бушуваха с пълна сила и макар че задушливият пушек предизвика тревога, пламъците не успяха да се прехвърлят през стените на посолствата.

През втората седмица се понесоха слухове, че Учителя лично е дошъл на място и е участвал в атаката срещу западния край на дипломатическата улица. За късмет на съюзниците американската тежка картечница беше разположена точно там и нападението бе спряно. В деня след неуспешната атака боксьорите проявиха по-голяма изобретателност. Започнаха да копаят тунели под стените и да ги пълнят с динамит. Макар че това предизвика много страх в лагера на съюзниците заради силните експлозии, реалната заплаха идваше от ордите боксьори, които щяха да се втурнат по улиците веднага щом стените рухнат. С помощта на Уилсън обаче съюзниците много точно предвиждаха ходовете на противника и пращаха допълнителни подкрепления за отблъскване на грозящите ги заплахи.

През последната седмица тактиката на боксьорите отново се промени и стана по-консервативна. Те също вдигнаха дървени барикади в края на всяка улица и разположиха постове по тях. Изглежда новата им стратегия бе просто да придвижват малко по малко барикадите, понякога напредваха с не повече от метър-два, като с безкрайна енергия разтуряха и изграждаха отново фортификациите си. Бавното напредване и огромното им числено превъзходство най-сетне започнаха да дават резултат и боксьорите постепенно печелеха позиции.

Дори Уилсън започваше да се тревожи за положението, но за щастие късметът се усмихна на съюзниците, когато откриха наполовина закопано в земята англо-френско оръдие, забравено в изоставена леярна. Оръдието бе докарано в Пекин по време на Втората опиумна война четиресет години по-рано. Старата реликва бе почистена от двама американски морски пехотинци и закрепена за италианска рамка. Руските 9 фунтови снаряди, донесени случайно от Тиендзин, пасваха идеално и за първи път съюзниците се оказаха със сериозно оръжие, което с лекота можеше да се справи с бавно напредващите барикади на боксьорите. „Международното оръдие“, както започнаха да го наричат, се превърна в гордост за съюзническата защита и нанасяше страшни поражения, когато стреляше от упор.

Уилсън притисна гръб в стената от чували, преди да хвърли бърз поглед към укрепленията на боксьорите в края на улицата. Задушаващата воня на трупове изпълваше горещия въздух и той забеляза, че на слънцето се разлагаха най-малко сто трупа на китайци.

Морисън вкара патрон в цевта на пушката си и се прицели. До него имаше приведени десет войници и двама цивилни, всички с пушки. В далечината на всеки няколко секунди се чуваха приглушените гърмежи на оръдия. Китайски деца тичаха непрекъснато между съюзниците и подаваха пълнители на всеки, чиито муниции намаляваха. Мъжете бяха уморени и мръсни, мнозина с натъртвания и драскотини, някои с превръзки. Очите им бяха кървясали от недоспиване, а за да станат нещата още по-лоши, мнозина от западняците страдаха от дизентерия.

Уилсън постави ръка на рамото на Морисън.

— През късния следобед ще завали дъжд.

— Би било чудесно — отвърна Морисън, докато бършеше потта от челото си. — Тази жега е задушаваща.

— Дъждът ще бъде много силен — добави Уилсън. — Нефритеният канал ще се превърне в бурен поток, а стените на Пекин ще потънат в кал. Очаквам, че докато бурята бушува над града, боксьорите няма да атакуват.

Морисън погледна на север към притъмняващото небе.

— Всичко е добре дошло, само да си отдъхнем от тази жега.

— Джордж, не забравяй — посолствата ще издържат каквото и да хвърлят срещу нас боксьорите — каза Уилсън. — Просто трябва да бъдем нащрек и да мислим позитивно.

— Понякога се питам дали тази лудница ще свърши някога — отвърна Морисън. — Но всичко, което си казал досега, беше вярно. Така че кой съм аз, че да възразявам?

— Помощта ще пристигне. Просто трябва да издържим дотогава.

На Уилсън отчаяно му се искаше да сподели, че по-късно през деня трябва да напусне посолствата, но знаеше, че това би било неразумно. Джордж просто нямаше да го разбере.

— Отивам да проверя германското посолство — каза Уилсън. — Тревожат се, че външната стена поддава. После ще ида да кажа на сър Клод какво е положението.

Оръдията отново стреляха някъде наблизо и се чу свистенето на снарядите.

Морисън кимна.

— Ще бъда тук, ако ти потрябвам — каза той и отново се прицели. — Ще се грижа да запазим надмощие — добави журналистът и се изкиска.

— Посолствата могат и ще издържат до пристигането на помощта — повтори Уилсън. — Никога не губи вяра, каквото и да се случва.

— А ти да внимаваш — каза Морисън, без да се откъсва от мерника. — Без повече геройства, нали? И когато помощта най-сетне пристигне, ще си позволим няколко заслужени питиета, ако е рекъл господ.