Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Надзирателят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Empress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Кристофър Райд

Заглавие: Последната императрица

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 16.02.2015

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-562-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4673

История

  1. — Добавяне

20.

Татарска щабквартира

1,5 км западно от Тунджоу, Китай

18 септември 1860 г.

11:30 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 199

Инструкциите на Цъ Си точно описваха всичко, което бе нужно да знае Ринчен. По нейна заповед императорският специален пълномощник Му Ин и принц Кун бяха написали много писма до лорд Елгин с молба да спре похода си към Пекин. Обещаваха, че всички британски и френски репарации ще бъдат изплатени, ако задържи силите си, в това число и артилерията, и дойде в Тунджоу с почетна стража от 1000 души да преговарят за условията на мирния договор. Обещаваха съдействието и закрилата на Сина на небето, дори официална среща със самия император в Пекин по-късно същия месец.

Но това бе само заговор, целящ разделянето на армията на червения дявол и примамването му да дойде. Ако се съгласеше, заповедта на Цъ Си бе Елгин и барон Грос да бъдат убити заедно с жалката си свита, когато се отдалечат достатъчно, за да е абсолютно сигурно, че няма как да отстъпят.

Макар да се отнасяше предпазливо към капана на Цъ Си и липсата на чест, която вървеше с него, Ринчен знаеше, че Рандъл Чен едва ли ще се хване на такъв очевиден номер. Съдейки по всичко, което беше видял с очите си монголският господар, противникът му с лекота щеше да разкрие плановете им. Затова той с готовност се зае да подготви хората си за тази напълно лишена от елегантност тактика, знаейки, че ако тя проработи, значи синеокият не е човекът, за когото го мислеше. В писмото си Цъ Си искаше и допълнителна информация за синеокия и ролята му в британската йерархия, независимо дали планът й ще проработи или не. Въпросът как и защо синеокият беше насочил силната си воля срещу собствения си народ, беше нещо, което Ринчен бе твърдо решен да разкрие така или иначе за собствени цели.

За голяма изненада на монголския господар британският пратеник Хари Паркс и малък отряд британски и френски войници, наброяваш само петдесет души, беше влязъл в град Тунджоу предишната вечер с настояване за среща с Му Ин и принц Кун като прелюдия за включването на лорд Елгин. Ринчен не можеше да повярва на дързостта на този човек. Хари Паркс явно нищо не разбираше от военна тактика, щом се беше поставил в такава опасна ситуация. Но въпреки това Ринчен беше силно заинтересуван; той разположи над 2000 хоркински войни по стените на Тунджоу и така допълни илюзията за военна мощ в рамките на укрепения град — точно впечатлението, което се надяваше да създаде.

Щом чу за пристигането на Хари в Тунджоу, Цъ Си изпрати Му Ин и принц И на официална среща с консула. Разговорите бяха продължили малко повече от два часа, когато Хари Паркс и хората му внезапно станаха от местата си, събраха си бумагите и излязоха от града, насочвайки се на юг към Чан Чиа-уан. В този момент всичките усилия на Ринчен да ги заблуди отидоха на вятъра.

Докато яздеха неочаквано на юг вместо на изток през река Хай, Хари Паркс и хората му видяха татарските артилерийски батареи, скрити в порасналото метър и половина просо. При по-внимателно вглеждане откриха и манджурски знаменосци и огромен брой китайски пехотинци на северозапад.

Така стана ясно, че в полетата около града се готви касапница.

Татарското разузнаване изведнъж се оказа в хаос. Поради объркването покрай приближаването на съюзниците от север, от укрепения Тунджоу, мандаринските офицери изобщо не се опитаха да задържат Паркс и хората му.

Хари завърза бяло знаме за копието на един сикх и с ескорта си от четиресет души — без полковник Уокър и трима сикхски конници, които бяха изпратени на юг да опитат да доложат на лорд Елгин за ситуацията — продължи напред през татарските редици в нелепо храбър опит да говори с командващия, който се осмеляваше да се изпречи на пътя на съюзниците. Когато видя белия флаг, един мандарински офицер отведе Хари и антуража му направо в лагера на Ринчен западно от Тунджоу, където двамата стояха един срещу друг.

Зад Хари имаше необикновена група, включваща личния секретар на лорд Елгин, Хенри Лох, кореспондента на лондонския „Таймс“ Томас Боулби, френския свещеник отец Дюлюк и френския учен граф Д’Ескейрак. Военните бяха представени от шестима френски и британски капитани и полковници, двайсет сикхи и половин дузина драгуни, всички в парадни униформи. Обезоръжените съюзнически войници се чувстваха застрашени от повече от 200 татарски войници с извадени саби, които ги бяха подкарали като овце на малка група в центъра на лагера.

Ироничното бе, че именно Хари Паркс беше онзи, който викаше най-много на безупречен мандарински и крещеше за „предателство“ и „последици от подобни глупави действия“. Той ходеше наперено като някакво малко бяло пиле пред шатрата на Ринчен, без да обръща абсолютно никакво внимание на 40-те хиляди кавалеристи и пехотинци, разположени на лагер във всички посоки, докъдето му стигаше погледът.

Ринчен го слушаше безизразно вече повече от пет минути, като само усукваше мустака си между палец и показалец. Другата му ръка през цялото време лежеше върху кожената ръкохватка на сабята му.

— Невероятно мощна съюзническа войска пътува към Пекин! — извика Хари с почервеняло от напъни лице. — Усилията ви да ни устроите засада са безплодни!

— Рандъл Чен ви води добре — отговори накрая Ринчен. Изненаданото изражение на Хари беше повече от достатъчно да убеди монголския господар, че говори с човек, който много добре познава мъдростта на синеокия.

— Не зная за какво говорите — отвърна Хари. Но внезапната загуба на дар слово само показваше допълнително, че знае.

— Ще ми разкажете за този предател! — извика Ринчен.

— Трябва да се предадете на съюзническите сили, които идват към вас! — извика му в отговор Хари. — И ако го направите, ще бъдете пощадени.

Ринчен не се сдържа и се изсмя. Дързостта на този тип беше направо невероятна. Жалките червени дяволи се намираха на китайска земя, заобиколени от най-голямата татарска сила, събирала се през последните двеста години.

— Така или иначе — добави Хари, — капанът ви е разкрит. Изпратих полковник Уокър и трима от най-добрите си конници сикхи да съобщят на лорд Елгин. — Той замълча за по-драматичен ефект. — Военната ни колона е по-близо, отколкото предполагате. Щом чуят за предателството ви, те ще ви нападнат, независимо от преговорите, които така успешно проведохме с Му Ин и принц И. Ще си понесете последиците за действията си.

— Тук не си имате работа с мандарински бюрократи, Хари Паркс. Аз съм монголски воин! Потомък на Чингис хан! Принц на моя народ! Заплахите ви не са дори прах в очите ми, колкото и да ги смятате за стрели в тялото ми. — Ринчен замълча за момент. — А сега ще ми кажете всичко за синеокия Рандъл Чен. Ще ми кажете откъде идва и какви са тайните на познанията му.

— Не зная нищо за никакъв Рандъл Чен…

— Лъжец! — изрева Ринчен.

С рязко движение монголът изтегли сабята си и удари с мълниеносна скорост. Сребърното острие блесна във въздуха, обезглавявайки сикхския войник от дясната страна на Хари.

— Кажете ми за синеокия! — изкрещя Ринчен.

— Дойдохме тук с бяло знаме! — извика му вбесеният Хари.

Ринчен отново замахна, острието изсъска във въздуха и отряза главата на кралския драгун от лявата страна на консула.

— Кажете ми за синеокия!

Хари впери невярващ поглед в обезглавените тела до себе си.

Кръвта беше оплискала гърдите на Ринчен, правейки го да изглежда още по-заплашителен.

— Ще ми разкажете за синеокия — каза той на развален английски, — или ще ви съсека всички, един по един, докато не остане място за лъжи! — Той замахна да удари още един от антуража на Хари.

— За бога, човече! — извика от групата Томас Боулби, кореспондентът на „Таймс“. — Кажете му каквото иска да знае. Този варварин ще ни избие, без да му мигне окото.

До този момент Хари беше толкова свикнал да изразява вездесъщата сила и могъщество на Великобритания, че не беше в състояние да схване опасната ситуация, в която се бе озовал с групата си. Той бързо се окопити и заговори внимателно на превъзходен мандарински:

— Тук съм с изричното съгласие на имперските пълномощници. Дойдохме с уважение да формализираме съюз със Сина на небето. — Тонът му вече бе по-мек и поведението много по-спокойно. — Необходимо е вашето съдействие, монголски принце.

Ринчен подаде сабята на един от хората си да избърше кръвта на червените дяволи от острото като бръснач острие.

— Така значи… сега искате да покажете уважение ли? — рече той и даде знак на двама от хората си. — Коутоу! — излая той.

Преди Хари да проумее какво става, краката му бяха подкосени и той се озова на колене, с притиснато в прахта чело.

— Кажете ми за синеокия! — извика Ринчен. Когато не получи отговор, той каза: — Пред вас не е човек с изискани маниери. Тук няма имперски пълномощници, които да ви спасят.

— Трябва да престанете с това неуважение! — извика отец Дюлюк на добър китайски. — Този човек е представител на кралица Виктория! Трябва да му бъде позволено да запази честта си!

Секунда по-късно отец Дюлюк също бе на земята, забил чело в пръстта в принудителен коутоу.

— Няма да ви заблуждавам повече — успя да произнесе Хари. От разбития му нос течеше кръв. — Синеокият е един от нас! — Признанието не попречи на хората на Ринчен да набият главата му в пръстта. — Познавам го добре. Той е един от нас! — отчаяно каза Хари.

Накрая Ринчен махна на хората си и Хари и Дюлюк вдигнаха окървавените си и мръсни лица от влажната земя.

— Най-сетне разбрахте, че нямате избор — грубо рече Ринчен. — Ще ми разкажете всичко за китайския предател. Достатъчно е само да се запитате колко болка трябва да се изтърпи, преди монголският господар да получи информацията, която заслужава. — Ринчен се обърна към хората си. — Вържете им ръцете!

Монголите се заеха да вържат ръцете и глезените на всеки с мокро въже. Никой от антуража не беше и подозирал, че намокрянето му може да предизвика такава жестока болка. Щом изсъхне, въжето щеше да се свие и да се впие в плътта. След няколко часа ръцете и стъпалата им щяха да се подуят ужасно от застоялата кръв и скоро плътта щеше да започне да се умъртвява. Болката беше несравнима и в много случаи докарваше жертвата до лудост преди смъртта.

При настоятелния разпит на Ринчен и пришпорен от агонията от стегнатото въже, Хари разкри колкото смееше за Рандъл Чен и ролята му в британското командване. В усилията си да представи лорд Елгин колкото се може по-добре в тактическо отношение той успешно пусна завеса неистини, които дори Ринчен не успя да разгадае лесно. Чест направи на Хари, че не се зае да обсъжда атаката на убийците срещу Рандъл Чен, нито невероятната му самозащита, което допринесе още повече за впечатлението, че говори истината.

Ринчен научи, че синеокият се появил в Хонконг и явно не бил от китайски произход, ако можеше да се съди по малко странния му акцент и очите. Остана доволен да чуе, че Рандъл Чен го уважавал много като военноначалник и съветвал да се действа предпазливо всеки път, когато се окажат срещу монголския принц. Но Хари побърза да добави, че макар да вземал предвид съветите на Рандъл, самият лорд Елгин бил главният ум зад падането на крепостите Дагу. Той дори повтори надълго и нашироко, че съюзниците разполагали с изключително мощни оръдия и превъзходно обучени хора.

Ринчен нито се разочарова, нито се развълнува особено от наученото. Дълбоко в себе си не се доверяваше на Хари Паркс и това беше съвсем естествено. Това беше игра на заблуда и двамата го знаеха отлично. Въпросът беше как Ринчен да използва пленниците си, за да постигне военните си цели.

След като разбра, че лорд Елгин и хората му са по-близо, отколкото очакваше, Ринчен реши да раздели трийсет и деветимата останали живи варвари на четири групи, една, от които щеше да изпрати в укрепения Тунджоу като сирене за гладните съюзнически мишки. Когато пуснеше вестта, че пленниците са зад градските стени, противниците му нямаше да имат друг избор, освен да консолидират атаката си и да ги освободят. Нищо нямаше да смути лорд Елгин повече от вестта, че хората му са били заловени с бялото знаме на примирието и подложени на мъчения.

Друга група, съставена от най-слабите и жалките, щеше да бъде пратена в Летния дворец, за да бъде изложена на показ пред китайските благородници. Така щеше да покаже слабостта на нашествениците и да намали страха в Пекин. Третата група щеше да остане в лагера, за да се използва като разменна монета, в случай че битката се окаже неочаквано трудна. И накрая Хари Паркс и онзи дебелак Хенри Лох щяха да бъдат пратени в Пекин и затворени в тъмниците на всяващото ужас Министерство на наказанията.

Щом чу новината, Хари остана без дъх от страх. Но все пак съдбата му и съдбата на Хенри Лох щеше да се окаже далеч по-добра от тази на останалите от групата му. Без външното уверено и аристократично държане на Хари, служещо като защита (фученето и викането действаха добре при китайците), на мнозина от пленниците бе писано да умрат от мъчителна и унизителна смърт. Томас Боулби беше вярвал, че е изкарал късмет, като преживя следобеда, но неговата съдба щеше да се окаже по-лека, ако някоя сабя бе отрязала главата му. Подобно на мнозина други, след като кожата на ръцете му се разкъса от натиска на вървите, десетки разнасящи инфекции мухи месарки щяха да си свършат работата и той щеше да умре от комбинация от лудост и отравяне на кръвта.

Битката за Средното царство вече навлезе в решителната си фаза и никоя от армиите нямаше да обърне гръб на сблъсъка. В опита си да вкара враговете още по-навътре в капана си Ринчен неочаквано бе събудил гнева им — резултат, който щеше да остави белег върху отношенията между Изтока и Запада за вечни времена. Татарите се биеха да защитават дом и родина, което бе силно преимущество. Но те се бяха забъркали с нещо още по-могъщо — убеждението на британците и французите, че светът е техен.

През късния следобед вече пристигаха съобщения за отделни сблъсъци само на петнайсетина километра от лагера. Изглеждаше, че силите на лорд Елгин и синеокия бяха по-близо, отколкото беше очаквал Ринчен. Въпреки това той имаше чувството, че е готов. Просото по нивите беше ожънато или отъпкано, за да се осигури лесен достъп до града, и в този момент двама пленници бяха подкарани през откритото към затвора им зад стените, за да послужат като примамка.

Капанът беше заложен и зареден.