Кристофър Райд
Последната императрица (48)

46.

Северните равнини

5 км северно от Пекин, Китай

9 октомври 1860 г.

09:33 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 219

Рандъл препускаше към Пекин, вкопчен отчаяно в седлото на коня си. Изпаднал в делириум от болката, той крещеше на английски и мандарински на бог да го вземе, ако смее. От лицето и ръцете му капеше кръв, дрехите му бяха подгизнали в нея до коленете. В опит да попречи на вътрешностите си да се изсипят от зейналата рана в корема, беше напъхал парче мека кожа между коремните си мускули.

На около половин километър зад него отряд британски и френски кавалеристи го преследваше през откритите полета. Двайсетте конници бяха излезли от южната порта, когато видяха от стражевата кула бягството му, но не можеха да го настигнат. Съюзниците бяха измъчили конете си при надпреварата кой ще стигне пръв до Летния дворец, а после и при преследването на самотния татарски воин. И животните бяха останали без сили.

Рандъл чуваше спорадичните изстрели зад себе си, но още не бе застигнат от характерното свистене на прелитащ наблизо куршум. Имаше безброй моменти, в които му се искаше просто да падне от седлото, толкова силна беше болката, но успяваше да се задържи като по чудо.

— Изобщо не би трябвало да можете да ме застреляте! — извика в делириума си Рандъл. — Аз съм Надзирател, а не някакъв си евнух! — Разсмя се истерично, докато болката от раните не го накара да се превие.

Конят под него се препъна и Рандъл за момент изгуби равновесие. Едва успя да се задържи на седлото, когато тропотът на копитата рязко се засили — животното пресичаше дървен мост над един от стотиците напоителни канали. От очите на Рандъл течаха сълзи. Отначало дори не усети, че плаче. После си спомни деня, в който умря майка му и как не беше с нея накрая. Звънът на таблета винаги щеше да буди спомена за онзи тъжен, ужасен ден. Трябваше да бъде с нея, но съдбата и бог бяха направили заговор срещу него.

Мислите му внезапно се насочиха към Уилсън.

Надзирателят на мисия Исая бе така лесно излъган от Г. М. и Джаспър. Двамата Тредуел държаха всички карти, осъзна Рандъл. Всички до последната. Беше мъчение да гледа как Уилсън се опитва да контролира неконтролируемото. Колко пъти само на Рандъл му се искаше просто да прошепне в ухото му, че знае за Дървото на живота. Но му беше забранено да го прави.

— Щях да ти кажа, ако беше тук! — извика Рандъл на мандарински.

Внезапно го изпълни гняв. „Уилсън заслужаваше повече от моя страна!“ Той беше жертвал толкова много, за да изпълни собствената си мисия, и заслужаваше повече. Заслужаваше най-много от всички.

— Щях да ти кажа! — отново извика той.

Усмихна се, оголвайки кървави зъби. Мислеше за начина, по който Уилсън управляваше онзи малък самолет в бурята — и за пълното му безстрашие. Бившият Надзирател определено се беше върнал от миналото с демони на рамо. Беше прочут в „Ентърпрайз Корпорейшън“ със стремежа си към смъртта. Сякаш предизвикваше бог да се опита да го порази. Точно така се бе чувствал и самият Рандъл, докато препускаше към Летния дворец. Смяташе, че е неуязвим.

„А виж ме сега“.

— Съжалявам, Уилсън! — извика Рандъл.

Куршум избръмча на няколко стъпки от него и звукът го изтръгна от транса му. Извисяващите се тънещи в сенки стени на Пекин вече бяха близо. Той се обърна на седлото, погледна назад и осъзна, че преследвачите му го настигат. По-едрите им коне явно се справяха по-добре с пътя от бойното му пони. Друг куршум профуча още по-близо и Рандъл инстинктивно се наведе напред, но се изпусна, когато конят му подскочи, и коремът му се заби в лъка на седлото.

Съзнанието му внезапно се изключи.

Когато дойде на себе си, Рандъл лежеше по лице на пътя, прахта тъкмо се разсейваше около него. Светът около него ту се размазваше, ту идваше на фокус, докато се надигаше в седнало положение и се оглеждаше за войниците, които бяха точно зад него.

На няма и петдесет крачки от Рандъл групата британски и френски войници бяха спрели в плътна редица, алените и сините им куртки сияеха ярко под косите лъчи на слънцето. Конете им бяха изтощени, с наведени глави, на муцуните им беше избила пяна.

— Застреляйте ме! — едва чуто промърмори Рандъл. Направи опит да вдигне ръце. — Застреляйте ме!

Но за негова изненада британските драгуни и френските морски пехотинци се обърнаха кръгом и се отдалечиха в облак прах.

Рандъл се обърна и за огромно свое изумление видя татарски войници, строени зад него. Бяха стотици, разгърнали се пред тежките външни стени на Пекин — кавалерия и пехота, дори малко лека артилерия. Беше като в сън — знамена, куртки и туники във всевъзможни цветове. Над тях стотици знамена в жълто и черно се развяваха на студения сибирски вятър.

Група татарски конници препусна към него, но Рандъл вече не можеше да издържа. Отпусна се задъхан на пътя; можеше единствено да се взира в почуда нагоре към пръснатите облаци, носещи се в синьото китайско небе.