Кристофър Райд
Последната императрица (32)

30.

Калифорния. Америка

Щатски парк „Аел Нотр“

Проход Хънтингдейл

21 юли 2084 г.

09:30 ч. местно време

31 дни преди началото на мисия Ездра

Резкият звън на телефона проряза тишината на спалнята. Уилсън с неохота се обърна в тъмното, протегна се и натисна бутон до леглото. Телефонът продължи да звъни, като постепенно звънът му се засилваше, докато трите стъклени стени от матови ставаха прозрачни, разкривайки панорамни изгледи към Тихия океан от пустия планински склон. Беше ясна ветровита утрин и океанът бе яркосин, а по него играеха безброй слънчеви зайчета и бели гребени на вълни.

Уилсън бързо отпи глътка вода.

— Идентифицирай обаждащия се.

— Рандъл Чен — отвърна компютърно генериран глас.

Слънчевите лъчи вече изпълваха спалнята и Уилсън усети топлината им върху кожата си.

— Вдигни, без видео — каза той и телефонът моментално се свърза. — Здрасти, Рандъл, какво става?

— Лъ Дан беше помолен да напусне „Ентърпрайз Корпорейшън“ — забързано рече Рандъл. — След тренировките тази сутрин дойде някакъв шериф от охраната и ни съобщи, че Лъ Дан трябва да напусне територията на компанията до обед. Представлявал заплаха за сигурността.

Уилсън още се чувстваше замаян от предишната нощ. Той погледна часовника на нощното шкафче. Беше спал само пет часа.

— Не им позволявай да отпращат Лъ Дан — сериозно рече Рандъл. — Точно сега се нуждая най-много от него.

— Разговаря ли с Дейвин? — попита Уилсън.

— Не мога да го намеря.

Уилсън се замисли за момент.

— Ще говоря с Джаспър. Сигурен съм, че е някаква грешка. — Не искаше да се обажда на Г. М., понеже това можеше да му даде повод да говори с Рандъл, така че Джаспър беше единствената възможност. — По кое време приключихте снощи? — попита той.

От другата страна последва кратко мълчание.

— Ами честно казано, още не съм си лягал.

— Не си спал?

— Бях с Клодия, докато не дойде време за тренировката с Лъ Дан сутринта.

— Надявах се да не чуя това.

— Виж — отвърна Рандъл, — знам какво се иска от мен през следващите седмици. Така че не е нужно да се ядосваш. Наясно съм, че снощи трябваше да съм по-дисциплиниран.

— До прехвърлянето ти не остава много време. — „По-скоро е, отколкото си мислиш“. — Наистина е много важно да се пазиш. Абсолютно задължително е да бъдеш физически здрав и спокоен. Когато се върнеш, можеш да купонясваш колкото си искаш.

— Като теб ли? — попита Рандъл. — Изненадах се, като те видях как разпускаш снощи. Изгубих бройката на чашките, които обърна.

— Снощи беше изключение — каза Уилсън. Глухото пулсиране в слепоочията му показваше, че е прекалил. — Аз поне си тръгнах пръв.

— Професорът си тръгна веднага след теб — каза Рандъл. — Двамата с Минерва отпрашиха към квартирата му. Лара също си тръгна. Изглеждаше много нещастна, след като ти изчезна така внезапно.

Новината за Минерва сепна Уилсън. Не беше сигурен защо, но пронизващата болка в корема му доказваше, че това означава нещо за него.

— Е, да се надяваме, че на професора му се е усмихнало щастието — насили се да отвърне той.

— Не искам да прозвуча цинично — продължи Рандъл, — но все имам чувството, че момичетата здравата се опитваха да са мили с нас. Според ограничения ми опит красивите жени обикновено не са толкова дружелюбни.

— Напълно те разбирам.

— Клодия дори не ме попита с какво си вадя хляба. Абсолютно никакви въпроси. Не бях срещал момиче, което не иска да знае каквото и да било за мен. Обикновено бързат да ме преценят, за да видят дали отговарям на очакванията им. А тук нямаше нищо такова. — Рандъл замълча за момент. — Или вече знае всичко за мен, или й е било казано да не пита. Това са единствените обяснения според мен.

Уилсън се надигна на възглавниците и отпи още една глътка вода.

— Да не забравяме, че може да са пратени от Джаспър, за да ни държат под око. В края на краищата и трите работят на директорския етаж.

— Мислиш ли, че Клодия би могла да има нещо общо с отстраняването на Лъ Дан от „Ентърпрайз Корпорейшън“?

— Каза ли й, че ще тренираш с него?

— Не споменах името му, но казах, че имам тренировки.

— И после си тръгна?

— Да.

— И къде я остави?

— Ами… — Рандъл изведнъж зазвуча доста колебливо.

— Оставих я в апартамента й в града. Гола на канапето. — Той се разсмя смутено.

— Оставил си я гола на канапето? — повтори Уилсън.

— Обещах на Лъ Дан, че ще отида на тренировките! — рече Рандъл. — Именно затова изпих само няколко питиета снощи. Честно казано, не мисля, че й хареса, че през цялата нощ гледах часовника.

— И на мен не ми се вярва да й е харесало.

— Знаеш ли, като си помисля сега, всичко беше прекалено лесно. Имах чувството, че ме води за носа, но все пропъждах мисълта, защото се забавлявах страхотно. Има обаче нещо — динамиката беше по-различна, отколкото с всяка друга жена, с която съм бил.

— Затова се нарича водене за носа, Рандъл. Май работи само при мъжете. Както и да е, да не съдим момичетата без доказателства. Не можем да сме сигурни, че са въвлечени в някаква конспирация, щом не разполагаме с факти. И винаги има вероятност да сме малко параноици.

— Не искам да съм черноглед, но Минерва и професор Оутър изглеждат малко сбъркано. Тоест той е страхотен, но едва ли е неин тип. За момент си помислих, че си пада по теб, съдейки по начина, по който те гледаше, но вие двамата през цялата вечер се дърлехте.

— Мисля, че е най-добре да стоим далеч от момичетата, докато не се върнеш от пътуването си. Каквито и да са истинските им намерения, няма да е зле да ги заобикаляме по-отдалеч.

— Съгласен — отвърна Рандъл. — Знаеш ли, ако си бях помислил дори за секунда, че заигравката ми с Клодия има нещо общо с изгонването на Лъ Дан, здравата щях да се ядосам.

— Съсредоточи се върху позитивното — рече Уилсън.

— Ще се обадя на Джаспър и ще го обсъдим.

— Благодаря, Уилсън, задължен съм ти.

— Ще ти звънна, след като разбера какво става. И искам да помислиш върху нещо, Рандъл. В случилото се снощи може да има ценен урок. Манипулирането се забелязва трудно, когато ти си воденият за носа. Мисля, че трябва да обмислиш много внимателно какво се случи и защо. Като се срещнем, ще обсъдим как това би могло да ти помогне занапред.

Уилсън и Рандъл се бяха разбрали да не споменават пътуването във времето и мисията по телефона. Единственото място, където можеха да обсъждат подробно тези въпроси, беше в сграда „Меркурий“.

— Ще трябва да си помисля — отвърна Рандъл. — Прав си, може да има нещо ценно.

— Ще ти звънна — отново каза Уилсън и затвори.

Той стана от леглото, отиде до прозореца и се загледа в безоблачното утро. От тази височина къщата предлагаше невероятни гледки към горите от секвои и девствените плажове по брега на Северна Калифорния. За момент мислите му бяха насочени към Минерва. Независимо дали му харесваше или не, той си мислеше за нея и се питаше дали е била въвлечена в тази игра на заблуда, която сякаш засягаше всеки аспект от снощното парти. Не искаше да си го мисли, но се надяваше тя да не е останала цялата нощ с професор Оутър. Знаеше, че мотивът му би трябвало да е защитата на приятеля му, но имаше и далеч по-егоистични причини. В Минерва имаше нещо, което Уилсън намираше за привлекателно. Вярно, беше красива, но нещата не се изчерпваха само с това. Тя излъчваше независима сила, която му напомняше за Хелена; приличаха си и по остроумие. Уилсън поклати глава, мъчейки се да излезе от посоката, в която бяха тръгнали мислите му.

Влезе в дрешника и извади долнище на анцуг, бяла тениска, чорапи и маратонки. Искаше да е напълно облечен, щом ще му се налага да говори с Джаспър. Погледна се в огледалото. Изглеждаше като абсолютна развалина — рошава коса, четина, кървясали очи.

— Набери Джаспър Тредуел — нареди Уилсън. — Директорски етаж, без видео.

— Набирам — отвърна гласът.

Секунди по-късно отговори женски глас.

— С какво мога да ти помогна, Уилсън?

— Минерва. Не очаквах ти да вдигнеш телефона — каза Уилсън, като полагаше всички усилия да звучи спокойно.

— Работата ми е да се грижа за Джаспър — отвърна тя. — Кой според теб би трябвало да вдигне?

— Бих искал да разговарям незабавно с него — каза Уилсън. — Там ли е?

— Съжалявам, но има срещи до късния следобед. Мога ли аз да ти помогна с нещо?

— Задължително трябва да говоря с него. Спешно е. Предай му да ми се обади при първа възможност.

— Няма да се освободи до три следобед. Това урежда ли те?

— Трябва да разговарям с него преди дванайсет.

— Съжалявам, Уилсън. Ще бъде зает до три.

— Виж, Минерва, просто се погрижи да ми се обади — рязко рече Уилсън.

Последва кратко мълчание.

— Нещо сгафих ли? — попита тя.

Уилсън закрачи напред-назад по плочките, преди да отговори.

— В никакъв случай. Просто имам належащ въпрос, който трябва да обсъдя с Джаспър, това е. — Вече беше решил да настани Лъ Дан при себе си; така той и Рандъл можеха да изчакат, докато въпросът се разреши.

— Уилсън, мога ли да те посъветвам нещо? — попита Минерва.

— Само ако смяташ, че ще ми е от полза — предпазливо отвърна той.

— Ако искаш да обсъдиш нещо важно с Джаспър, по-добре се срещни лично с него. Опитът ми показва, че е много по-вероятно да отхвърли искането ти, каквото и да е то, ако говорите по телефона. Това са наблюденията ми от двете години, откакто работя за него.

— Трябва ли наистина да ми даваш съвет? — попита Уилсън.

— Тук съм и за да ти помогна — отвърна Минерва. — Е, да ти запиша ли среща в три, или искаш да му предам да ти се обади? — И добави: — Днес следобед няма да съм тук, така че не е нужно да се безпокоиш.

На Уилсън му идеше да попита от какво би трябвало да се безпокои, но реши, че ще прозвучи предпазливо.

— В такъв случай избирам срещата — каза той.

— И само още две бързи неща, Уилсън — каза тя, преди той да успее да затвори. — Моля те, опитай да дойдеш навреме. И моля, не стискай ръката му.

— Няма проблем — каза Уилсън и затвори.

Отиде до леглото и се пльосна върху измачканите чаршафи. Изглеждаше невъзможно да разгадае лесно ситуацията. „Как би постъпил Бартън в такава каша?“ — запита се той. Знаеше отговора — Бартън би стартирал мисията колкото се може по-бързо. Така щеше да елиминира много променливи, а това бе най-важното. Хич не му се искаше да си го признава, но планът на Джаспър да изтегли напред мисията изглеждаше най-правилното решение.

Уилсън вдигна поглед към задната стена и се загледа в голямата абстрактна картина над леглото. Изображението бе тъмно и мрачно, с много въглен и тежко кафяво, но в центъра блещукаше светлина. Беше забелязал платното, докато минаваше покрай една галерия в Ню Йорк. Картината веднага му напомни за усещането при пътуването във времето — цветовете и образите, които изпълваха мислите му в момента на прехвърлянето от настоящето в миналото. Купи я, за да не забравя никога онзи хаос и усещането да стои в капсулата и да бъде обстрелван от лазери с мощност пет теравата. Както и мъчителната болка, която бе изпитал в мига преди съзнанието му да пропадне в бездънната пропаст на времето — секундите се точеха като часове, или може би часовете минаваха като секунди, не можеше да каже със сигурност. Съзнанието му бе разкъсано на парчета и пръснато във времето като масло върху филийка хляб, преди всичко отново да се събере във вихър от енергия, когато се материализира отново сред свръхнагорещен пушек и огън.

Това беше най-силното изживяване в живота му. И ако бе рекъл господ, Рандъл също щеше да го изживее.