Кристофър Райд
Последната императрица (17)

15.

Тиендзин

170 км югоизточно от Пекин. Китай

1 септември 1860 г.

17:23 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 182

В продължение на повече от четири дни Хари Паркс и генерал Грос участваха в официалните срещи в укрепения град Тиендзин. Както се очакваше, генерал-губернаторът Ханфу представляваше Цин, както бе правил и две години по-рано. Той беше достолепен възрастен мандарин с треперещи ръце, вече свикнал да се среща лице в лице със западните нашественици.

Този път обаче великия секретар По Суей го нямаше — и отначало Цин не споменаха нито дума за смъртта му. Едва на третия ден Ханфу уведоми съюзниците, че По Суей е получил коприненото въже заради глупавото си съгласие да сключи договора от Тиендзин.

Новината за участта на великия секретар трябваше да шокира съюзниците, но не постигна този ефект. Хари цитира думите на лорд Елгин: „Не е бивало да се съгласява с договора, ако не е имал нужната власт“, след което разговорите продължиха и британците и французите настояваха упорито за всякакви допълнителни репарации, за каквито се сетят.

Всеки ден, когато влизаше в укрепения град, Хари беше необичайно нервен. Зад стените на Тиендзин не се виждаше почетна стража на Цин и това само го правеше още по-подозрителен. На всеки завой очакваше засада, но въпреки това успяваше да покаже външно спокойствие и увереност. Британските искания бяха ясни — крепостите Дагу и Тиендзин официално да се предадат на съюзниците, премахване на митата за британски и френски стоки и Синът на небето отново да легализира търговията с опиум. И — което беше най-важното — резиденциите на британските и френските посланици да бъдат зад стените на Пекин. Освен това Хари настоя за аудиенция на лорд Елгин с император Сиен Фън в Забранения град — искане, което изглеждаше по-трудно за осъществяване от всички останали.

Привечер Хари и дипломатическият му антураж се връщаха с коне в британската щабквартира и докладваха за събитията от деня на борда на „Гренада“. Преговорите вървяха добросърдечно, но с всеки изминал ден раздразнението на лорд Елгин растеше. Цин се отнасяха към Британската империя с явно уважение, но безкрайните формалности на всяка среща намирисваха по-скоро на тактика за протакане, отколкото на искрено желание за помирение. Беше иронично, но съюзниците вече бяха окупирали крепостите Дагу, британското знаме се вееше гордо над бойниците, но въпреки това представителите на Цин говореха надълго и нашироко за условията около официалното предаване на укрепленията. Все още дори не бяха започнали дискусията около предаването на Тиендзин. И за да бъдат нещата още по-объркани, Сенге Ринчен и татарската му конница бяха напълно изчезнали, сякаш никога не бяха съществували. Цин категорично отказваха да го обсъждат и просто заявяваха, че бил монголски предател.

Хари Паркс беше добре известна фигура в правителствената йерархия заради участието си в аферата „Стрела“, когато използва възможността да започне Втората опиумна война, след като имперският комисар на Кантон Йе Минчен нареди на войниците си да се качат на плаващия под британски флаг кораб и да арестуват екипажа му. След това хората на Минчен изхвърлиха товара опиум през борда и именно този факт завъртя колелото на войната.

С подобна безславна репутация Хари Паркс нито се харесваше, нито се ползваше с доверието на мандаринските бюрократи и в резултат те с огромно удоволствие се преструваха, че го уважават, като в същото време най-безочливо го очерняха зад затворени врати.

Всеки ден при завръщането си на „Гренада“ лорд Елгин и най-старшите му съветници, сред които и Рандъл Чен, изслушваха внимателно доклада за всички действия и противодействия по време на заседанието. Както се изрази Хари, той и колегата му Томас Уейд белеха мандаринската политика пласт по пласт, сякаш чистят гнил лук.

Единственото, което тревожеше Рандъл Чен, беше местоположението и намеренията на Сенге Ринчен и конницата му. След опита за покушение Рандъл гледаше да не се появява пред хора и прекарваше повечето време в палатковия лагер на британците. По съвет на лорд Елгин не напускаше квартирата си през деня и всяка вечер под прикритието на тъмнината се местеше в друга палатка — решение, което изглеждаше разумно при тези обстоятелства. Към офицерския лагер беше зачислен цял батальон сикхи, които обикаляха денонощно с пушки на рамо и сложени щикове.

Есента бе настъпила и всеки ден около четири следобед валеше дъжд, който се лееше в продължение на повече от два часа и превръщаше лагера в кално тресавище. Пороят бележеше отминаването на поредния ден без никакви реални резултати и търпението на лорд Елгин спрямо мандаринския протокол започваше да се изчерпва.

— Не се нуждаем от Тиендзин, за да продължим напред! — казваше той. — Цин използват това време, за да съберат голяма армия. Трябва да действаме бързо!

Лорд Елгин вероятно бе прав, но Рандъл настойчиво го уговаряше да не подминава Тиендзин, без да са уговорили формалностите около предаването на града и най-вече, без да са разположили съюзнически гарнизон, способен да удържи крепостта в случай на масирана атака. Рандъл се страхуваше, че Сенге Ринчен ще превземе града и ще го превърне в своя база. Ако монголският господар овладееше укрепения град, докато съюзниците пътуваха към Пекин, той с лекота щеше да прекъсне снабдителните им линии с крайбрежието и армията на лорд Елгин щеше да остане без храна и муниции.

За лорд Елгин това беше досаден период — по цял ден седеше в каютата си на борда на „Гренада“, пиеше скоч, четеше Байрон и чакаше дипломатите да си свършат работата. Поезията изобщо не успяваше да успокои емоциите му. Той отчаяно искаше да заобиколи с останалите си части Тиендзин и да продължи право към Тунджоу. И всеки ден Рандъл го уговаряше да не го прави.

— Може да се окаже капан — казваше му той. — Няма да разполагаме с достатъчно хора да поддържаме снабдителните линии, ако Тиендзин бъде превзет от противника. Трябва да се доверите на преценката ми.

Но в действителност Рандъл играеше на сляпо. Нямаше абсолютно никаква представа къде се намира Сенге Ринчен и дали Тиендзин е част от плановете му.

 

 

Щабквартирата на Сенге Ринчен

40 км северно от Тиендзин. Китай

Монголският господар стоеше до изхода на обшитата си с коприна бойна шатра и се взираше в пороя. Следобедното небе бе тъмносиво и от него вече повече от час се лееше дъжд. Дебелият слой купести облаци над лагера му бе струпан покрай планините Йеншан от прохладните сибирски ветрове. Облаците нямаше къде да продължат и изсипваха милиони литри вода в опит да се издигнат по-високо и да преодолеят преградата.

— Защо съюзниците не подминават Тиендзин? — гневно попита Ринчен. Той се обърна и изгледа шестимата си мандарински генерали. — Чакат вече десет дни след превземането на крепостите Дагу. Това е абсолютно нетипично за британците.

— Може би защото са страхливци, господарю? — предположи генерал Му.

— Грешка! — изкрещя му Ринчен. — Глупак такъв! Те знаят, че чакаме зад планините да ги хванем в капан! Това е единствената възможна причина да показват такава сдържаност. Пътят към Пекин изглежда открит, сякаш градът е самотно дете пред глутница вълци… и въпреки това те не атакуват.

Генералите носеха обичайните военни одежди на императорския двор, всеки с мандарински квадрат на гърдите и гърба. Изящно бродираното животно в квадрата отбелязваше военния чин: чиновете бяха общо девет. Генерал Му носеше чилин^[1], който го открояваше като най-старши. Следващият по ранг генерал на Ринчен носеше изображение на лъв. Останалите четирима бяха представени от леопард, тигър, черна мечка и пантера.

— Трябва да имат шпионин в редиците ни — настоя генералът с леопарда.

— Не може да имат никакъв шпионин — отвърна генерал Му. — Откакто пристигнахме, всеки отделен човек е проверен. Лично се погрижих.

Потънал в мисли, Ринчен усука мустак около пръста си. Дъждът продължаваше да барабани яростно по покрива на шатрата. Монголският господар бавно се върна при златния си стол и седна тежко. Реши, че неочакваната сдържаност на британците означава, че синеокият продължава да ги води. Убийците явно се бяха провалили със задачата си.

Мисълта тъкмо се избистри в ума му, когато в шатрата влязоха трима души, целите вир-вода. По средата стоеше кльощав човек в парцаливите сиви дрехи на кули. Съдейки по външния му вид, вече бе понесъл доста бой и не се беше хранил от дни. От двете му страни гордо стояха офицери от Черния флаг на хоркините — личните телохранители на Ринчен.

— Молим за аудиенция, господарю — каза лейтенант Лин и грубо блъсна пленника да падне на колене пред Ринчен.

Монголският господар посочи към генералите.

— Вън.

Мандарините забиха погледи в земята и набързо се ометоха.

— Нека позная — каза Ринчен и се усмихна едва-едва. — Синеокият е мъртъв?

Последва мълчание и усмивката му бързо се смени с намръщена физиономия.

— Ако не е, тогава защо ти си жив, убиецо?

Лоу У се просна на пода, демонстрирайки пълно подчинение.

— Имам важна новина — промърмори той с дрезгав от изтощението и побоите глас. — Синеокият е майстор по кунгфу, несъмнено от Шаолин. Беше нападнат от трима от нашите, на открито. Атакуваха го с мачете, при това изненадващо. И въпреки това синеокият ги изби със смъртоносно майсторство, без да е въоръжен. Никога досега не бях виждал подобни способности.

Ринчен значително се успокои. Това беше информация, която си заслужаваше да научи.

— Как ни намери? — попита той.

— Скитах из планините три дни и те търсих, принце. Направих всичко по силите си да избягвам британските и френските варвари. Навсякъде са. Крих се в канавки, в калта и в полята. Мислех си, че съм спасен… и тогава те ми сториха това. — Лоу У беше толкова зле пребит, че лявото му око беше подуто и затворено, а повечето от предните му зъби ги нямаше. — Твоите хора ме пребиха, господарю. Казах им, че трябва да се срещна с теб. Че съм на мисия, която ти самият…

— Млък! — рязко му заповяда Ринчен.

Сякаш по даден знак, лейтенант Лин срита Лоу У отстрани в ребрата и му изкара въздуха.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — остро попита Ринчен.

Лоу У хриптеше лошо и отчаяно се мъчеше да си поеме дъх.

— Когато… хората ни… нападнаха синеокия… първата му мисъл бе защитата на дебелия дявол, Елгин.

Гърдите му продължаваха да свирят, но Лоу У правеше всичко по силите си да се владее. Всяка нарочна демонстрация на слабост пред монгол със сигурност щеше да доведе до още тормоз.

Сенге Ринчен усука мустак около пръста си, без да откъсва поглед от проснатия в краката му убиец.

— Заповедта ти беше да убиеш синеокия, а не да водиш варварите в лагера ми. — Ринчен погледна към лейтенант Лин. — Проследен ли е?

— Не, господарю — отвърна онзи.

— Сам не бих могъл да убия синеокия — каза останалият без дъх Лоу У. — Дори да ми беше на прицел и да имах повече от хиляда стрели. Прекалено е умел. Пък и рискувах живота си, за да ти докладвам, господарю. Моля те, покажи милост.

— Как го наричат варварите? — попита Ринчен. — Какво е името на синеокия?

— Наричат го Рандъл Чен — отвърна Лоу У.

Ринчен запомни името.

— Той ли контролира армията на варварите?

— Да, господарю. Той ръководи действията на ордите червени дяволи.

— Какви са плановете им? — попита Ринчен. — Говорят ли за заобикаляне на Тиендзин?

— Нека помисля… — отвърна Лоу У. Знаеше, че информацията, която ще даде, е единственото, което може да го запази жив. — Може би малко сън — задъхано рече той. — И храна. Така ще си спомня по-добре.

— На кого си разказвал за синеокия и уменията му?

— Само на теб, господарю.

Ринчен повика с показалец лейтенант Лин. Телохранителят му се наведе към него.

— Изкарай този мръсен убиец навън и му отрежи главата — прошепна му Ринчен. — Не искам вонящата му кръв върху килима си. Направи го бързо. Тук няма място за неговия вид страх.

Лейтенант Лин кимна и отстъпи назад.

— Убиецо, твоите сведения са ценни — каза Ринчен, като стана от стола си и му отдаде чест. — Правилно постъпи, като дойде тук. Хората ми ще се погрижат за теб. А сега върви.

Двамата телохранители вдигнаха пребития Лоу У и го изведоха навън. Ринчен отново седна на стола си и се замисли върху наученото. Изглежда синеокият наистина беше толкова силен, колкото подозираше. Владееше изкуството на Шаолин, което означаваше, че разбира от ръкопашен бой, но това не обясняваше невероятния му поглед върху хода на войната. Съдейки по онова, което Ринчен беше видял дотук, предателят сякаш беше съветван от самия Сун Дзъ. Откъде се беше появил така ненадейно човек от подобен калибър? И как синеокият беше спечелил до такава степен доверието на червените дяволи? Омразата на Елгин към Цин и народа им беше всеизвестна. Синеокият явно беше и коварен дипломат, щом е преодолял тези предразсъдъци и все още е жив.

„Иска трона на Цин за себе си!“ — внезапно реши Ринчен.

Това беше единствената достойна награда за подобен човек.

Явно Ринчен и синеокият имаха повече общи неща помежду си, отколкото си беше представял. И двамата се стремяха към едно и също.

На фона на барабанящия дъжд кавалерийската сабя на Лин се спусна върху врата на Лоу У и отряза главата от раменете му. Вътре в шатрата Ринчен чу как кратуната на убиеца тупва на мократа земя, последвана миг по-късно от плясъка на тялото в калта.

Битката вече е за Средното царство, реши Ринчен. Битка между двама достойни войни с една и съща цел — контрол над империята Цин и безкрайните й богатства, сред които и императрица Цъ Си и нейните прелести.

Пулсът на Ринчен се ускори. Тази битка си заслужаваше и сърцето му се изпълни с радост, че има срещу себе си противник с подобни умения. Монголският господар Чингис хан умрял, съжалявайки само за едно — че никога не е срещнал воин, който да му бъде равен по решимост и способности. Явно съдбата на Сенге Ринчен беше различна. Неговият благороден противник пълнеше дробовете си с въздух на няма и петдесет километра от това място. Това беше всичко, за което Ринчен бе мечтал някога.

— Мандарините да се върнат тук! — изрева той.

Беше абсолютно задължително татарската армия да е готова, когато дойде време да нанесе удар. Числеността им дотук възлизаше на 10000 конници и два пъти повече пехота и помощни войски. Цъ Си и военният съвет засега изпълняваха своята част от уговорката, осигурявайки хора и припаси. И ако нещата продължаваха така, през следващата седмица числеността им щеше да се увеличи с още 20000 души. Когато това станеше, Ринчен щеше да е готов. Татарите щяха да са повече от достоен противник на жалката шайка съюзни войници, особено когато снабдителните им линии бяха разтеглени чак до крепостите Дагу.

В този момент Ринчен изостави желанието си червените дяволи да направят грешка. Можеха да вземат Тиендзин без абсолютно никакви коварни трикове. Двете войски щяха да се изправят една срещу друга на полетата при Тунджоу, само на 20 км от стените на Пекин. Щеше да бъде челен сблъсък между двама легендарни генерали. Синеокият щеше да разполага с по-добра артилерия, но Ринчен имаше численото превъзходство, волята на хората и кръвта на Чингис хан, течаща във вените му.

Това щеше да бъде сражение до смърт. И плячката за победителя щеше да е несметна — титлата Син на небето и всички съкровища на Средното царство.