Кристофър Райд
Последната императрица (12)

10.

Сан Франциско, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“

Сграда „Меркурий“, етаж 2

21 юни 2084 г.

12:50 ч. местно време

63 дни преди началото на мисия Ездра

Почти два часа по-късно Уилсън стоеше в работната стая на директорите и очакваше пристигането на Андре и Рандъл. Мразеше работните срещи на Андре — от негова страна всичко беше по график и следващите трийсет минути със сигурност щяха да са загуба на време.

Едната стена на просторното помещение беше изпяло стъклена и откриваше панорамен изглед към тучната зелена трева, простираща се до хоризонта. Огромни калифорнийски секвои, някои високи над 100 метра, образуваха прохладна сянка над потъналите в зеленина смърчове и борове. Под тях имаше гъст, процъфтяващ свят от храсталаци, дръвчета и папрати. Гората отвън бе прочута като последния хабитат на Brachyramphus marmoratus, красива дребна морска птица, която гнездеше единствено в старите гори в района. Уилсън никога не я беше виждал, но други служители на „Ентърпрайз Корпорейшън“ твърдяха, че от време на време са зървали по някоя птичка.

Спомни си, че навремето това бе кабинетът на Бартън Ингърсън, но след като той си бе отишъл, нещата се бяха променили. Черният гранитен под бе сменен с полиран бял мрамор; шестоъгълната заседателна маса бе изчезнала и на нейно място се мъдреше по-голяма правоъгълна, изработена от бял бук. Кръгът удобни сини кушетки бе сменен от бежови кожени канапета за трима души; прозрачното стъкло на вратите вече беше матирано. Емблемата на „Ентърпрайз Корпорейшън“ беше изчезнала от стената наред с бюрото и директорския стол на Бартън. Желанието за нов старт е разбираемо, помисли си Уилсън, но изглеждаше, че екипът по интериорен дизайн бе получил нареждане да промени всичко. Все едно Бартън никога не е стъпвал на това място; сякаш споменът за него можеше да се заличи толкова лесно, колкото да се махне логото от стената.

Уилсън погледна към вратата на банята в другия край на кабинета. Именно там за първи път беше научил за своята мисия назад във времето — мисия Исая. Бартън го бе замъкнал в малкото помещение да му каже за невероятното пътешествие, на което му предстоеше да потегли. Ама че странно място да научиш подобна новина — до тоалетната от черен порцелан. Сега му изглеждаше смешно, но тогава му се стори като пореден знак колко абсурдни бяха твърденията на Ингърсън. И въпреки това всичко, предречено от Бартън, се оказа истина. Всичко… че и отгоре.

Постигането на такива фантастични неща — да пътува във времето и да изпълни мисията си — би трябвало да изпълни Уилсън с чувство за удовлетвореност отвъд представите му. А ето че се случи точно обратното. Чувстваше се празен, безнадежден и сам. Сякаш пътешествието му бе отнело нещо от него, което бе невъзможно да се замести. Всичко, на което се беше наслаждавал преди, сега му се струваше банално. Емоциите му бяха тежки като мокър цимент, макар че умът му бе остър — смъртоносна комбинация в толкова много отношения. Не чувстваше нещата така, както навремето, и затова търсеше начин да компенсира тази недостатъчност с поемането на все по-екстремни рискове.

Отначало си угаждаше с финансовото възнаграждение за успеха си. Купи си яхта, както си бе обещал, и планираше околосветско плаване. Но мечтата продължи само няколко седмици — реши, че вече е прекарал предостатъчно време сам. След това се насочи към наркотиците и безразборните връзки — това запълни пустотата само за три месеца. Сега го теглеше към вдигащи адреналина забавления като скоковете, скалното катерене и летенето с реставрирания „Тайгър Мот“ от частната му писта в края на пустинята Невада. Но нещата напоследък не вървяха по план и накъдето и да се обърнеше, намираше неприятности. Професор Оутър като че ли беше прав в предсказанието си, че с това темпо вероятността за оцеляването на Уилсън не е висока — ако не беше омега програмирането му, последствията от нуждата да изследва границите на възможното със сигурност вече щяха да бъдат фатални.

С всеки изминал ден Уилсън се чувстваше все по-огорчен и лишен от съдържание. Но все пак едно нещо го караше да продължи нататък — мисията на Рандъл Чен в миналото, мисия Ездра. По някакъв начин тя представляваше единствената ярка звезда в иначе непрогледната нощ. Мисията отново доказваше на Уилсън, че времето наистина е еластично… и че може би един ден ще си върне онова, което бе изгубил. Разбираше, че Бартън никога няма да се върне, за да му бъде ментор. И че може би никога повече няма да види Хелена, колкото и да му се иска. Но въпреки това, противно на всякаква логика, част от него все още се надяваше. Бартън ясно бе изразил вярата си, че съдбата сама по себе си води всички крайни резултати. Че ако човек умре, значи е трябвало да умре. Надзирателите бяха просто инструменти в по-голямата тъкан на съдбата и трябваше да изиграят ролята си. Не можеха да контролират резултата, а само да му позволят да се случи. Бартън вярваше, че отделният човек не е в състояние да намери собствената си съдба и че трябва да се позволи на съдбата да го намери. И нещо по-важно, че човекът трябва да е готов да я приеме.

Уилсън видя отражението си в обърнатия към гората прозорец и гледката внезапно го шокира. Беше облечен в черния костюм на Меркуриевия екип, толкова официален и подобаващ — всичко, което самият той не беше. Толкова неща са се променили, помисли си той. Виждаше отражението си, облечено в костюм, запазен единствено за най-умните и най-дисциплинирани хора на планетата. А ето че той самият носеше същата униформа. Това беше нелепо. Как е могло да се случи? Как е възможно всичко да се обърка така? Когато Бартън ръководеше Меркуриевия екип, те носеха бели костюми, които бяха много по-неофициални. Дори емблемите на реверите им бяха различни. Сякаш всичко на това място се бе превърнало в нещо друго — в това число и самият Уилсън — и нищо никога нямаше да е същото.

Вратата се отвори и младият Андре Стайнбек влезе в стаята, облечен в черен костюм като на Уилсън; единствената разлика бе, че табелката на ревера му го отличаваше като тактик — втори по старшинство в екипа.

— Ама че изненада, господин Даулинг. Отново сте дошли навреме — каза Андре.

Уилсън се усмихна престорено.

— Да. Изумително, нали?

Андре Стайнбек беше най-младият тактик в историята на Меркуриевия екип. Достигнал ранга едва на шестнайсет, тийнейджърът бе изиграл ключова роля при прехвърлянето на Уилсън в плазмено състояние по време на мисия Исая. С коефициент на интелигентност над 185 точки, техническият му гений и експертизата му в областта на системите за прехвърляне беше безценна. Ако имаше недостатък, той бе липсата на зрялост, която в съчетание със силната вяра в себе си водеше до арогантност към „по-неинтелигентните“ от него. Вече почти на двайсет, по меките му бузи имаше намек за младежки пъпки, а тъмната му коса беше щръкнала нагоре с помощта на гел. Кльощавото му бледо тяло бе понапълняло през последната година и вече можеше да влезе в категория петел. Уилсън не харесваше особено Андре, но това не беше от значение за младия Меркуриев тактик. Единственото, което го интересуваше, беше кариерата му.

— От чисто любопитство, мога ли да попитам каква е причината за тази внезапна точност? — поинтересува се Андре.

— Нямам за какво друго да живея — иронично отвърна Уилсън.

Андре го изгледа неразбиращо, без да е сигурен какво точно означава отговорът — но не си направи труда да попита.

— Разбирам — рече той и продължи енергично към заседателната маса.

Уилсън често закъсняваше за срещите, но през последния месец бе успял да промени навиците си. Запита се разсеяно дали това има нещо общо с трите разминавания със смъртта през същия период. Първо беше разбил своя „Тайгър Мот“ — самолетът изгуби лявото си долно крило, когато не успя да го изведе от свредела, в който го бе вкарал на твърде малка височина. Преди две седмици пък, докато се спускаше с въже, един от клиновете се беше освободил от отвесната скала на Тейбъл Маунтин край Кейптаун в Южна Африка. Уилсън беше катерил високите 1000 метра отвесни стени повече от два дни, когато всичко отиде по дяволите. Падна от 30 метра височина на скален корниз, но въпреки това — благодарение на способността да се възстановява — успя да се отърве. А вчера беше направил почти фаталния си скок в Големия каньон.

Някаква перверзна част от него знаеше, че ще продължи да изкушава съдбата, сякаш за да докаже на себе си, че не може да бъде убит. Колкото по-опасна беше задачата, толкова по-голяма бе нуждата му да се заеме с нея. Но рано или късно, независимо колко големи бяха способностите му, късметът му щеше да свърши.

Секунди по-късно пристигна Рандъл Чен. Ездра Надзирателят се появи на прага и влезе със сигурна крачка в стаята. Самоувереността му беше толкова голяма, че сякаш океаните щяха да се разтворят пред него, ако им заповяда. Красив китаец с пропорционално развито тяло, той беше здрав и силен, симетричните му черти някак подсказваха за балансиран подход към живота и ролята му в него. Късата му права черна коса бе разделена на път отляво; беше облечен в тесен тъмносив фитнес екип на „Ентърпрайз Корпорейшън“, който очертаваше стройното му мускулесто тяло.

Макар да се бе срещал безброй пъти с Рандъл, Уилсън още си поемаше рязко въздух, когато виждаше яркосините му очи. Бяха иридесцентни, подобно на дълбок тропически океан, от чиито бистри води се отразява яркото слънце. Ген-ЕП конверсията беше постигнала забележителен успех и генетичният строеж на Рандъл бе променен така, че молекулите му да могат да бъдат превърнати в кварк-глуонна плазма — необходима стъпка за пътуването във времето. Единствено Ген-ЕП имаше молекулярната структура, способна да издържи на процеса на прехвърляне; промяната в цвета на очите беше страничен ефект от драматичните генетични промени.

От друга страна, Уилсън беше естествен Ген-ЕП, роден с белтъчна структура, която позволяваше да бъде прехвърлян без никакви модификации. Основаната на въглерод ДНК беше съставена от четири типа белтъци — аденин, гуанин, цитозин и тимин. Белтъчната структура на Уилсън следваше много специфичен модел, който можеше да бъде превърнат в плазма и възстановен без никакви молекулярни загуби. Само един на девет милиарда души се раждаше с подобен тип ДНК — и всички те имаха поразително сини очи.

Конверсията на Рандъл бе продължила повече от година и включваше много болезнени процедури. Това бе единственият начин да бъде изпратен назад във времето — китаец, който скоро щеше да промени хода на Втората опиумна война и да помогне за поправянето на историята.

— Как сте? — любезно попита Рандъл.

Уилсън кимна за поздрав, докато вървяха заедно към заседателната маса.

— Добре, Рандъл, благодаря.

Андре бързо погледна часовника на таблета си.

— Радвам се, че и двамата идвате навреме.

— Целта ни е да доставяме удоволствие — отвърна Уилсън.

Рандъл му се усмихна с разбиране, докато сядаха.

— Добре, да започваме по същество — каза Андре. Той докосна таблета си и над масата се появи холографски екран, който се изпъна до тавана. Откъдето и да го погледнеше човек, образът — известен като интуитивна холограма — сякаш беше обърнат към него; и ако очите му се фокусираха някъде зад холограмата, тя ставаше прозрачна, за да може да вижда хората и предметите зад нея.

По екрана запълзя списък от задачи, общо над двеста.

— Изоставаме с графика — каза Андре и в гласа му се прокрадна нервна нотка. — Приключихте ли със запознаването със системите за прехвърляне?

Уилсън се облегна назад в стола си.

— Казах на Рандъл да не си прави труда. Информационната програма, която си избрал, е прекалено подробна. Сам ще го запозная със системите.

Андре посочи екрана.

— Това не е достатъчно! Вижте всички неизпълнени задачи, господин Даулинг. Има още двайсет и три точки, които не са отметнати.

Уилсън направи пауза, преди да заговори — искаше отговорът му да бъде точно на място.

— Бях нает от „Ентърпрайз Корпорейшън“ да подготвя господин Чен за прехвърляне в миналото. Картината е по-мащабна, Андре. Свитъците от Мъртво море ни дадоха сложна променяща историята мисия, която почти не може да бъде разбрана. Доколкото си спомням, свитъците не ни представят списък с дребни задачи като този тук. Голямата картина е, че сам бог, или каквато там сила да е кодирала информацията в свитъците, е решил мисията да бъде изпълнена — или последствията ще бъдат ужасни.

— Двамата с Дейвин се съгласихме, че тези задачи трябва да се изпълнят! — категорично заяви Андре.

— Май не ме разбираш — рече Уилсън.

— Задачите трябва да се изпълнят! — повтори Андре.

— Проектът беше раздробен — каза Уилсън. Под „раздробяване“ Меркуриевият екип разбираше разделянето на една цел на множество различни части. — Дейвин е отговорен за генетичната конверсия. Ти пое прехвърлянето. А аз отговарям за тренировката и подготовката. — Думите му бяха премерени и изречени със спокоен глас. — Не забравяй, че самият аз съм пътувал в миналото. Зная с какво ще се сблъска Рандъл. Най-важното сега е да го подготвим психически и духовно за пътуването. Както ме е учил Бартън, позитивната нагласа е по-важна от всеки друг фактор. Тя е единственото нещо, което можем да контролираме — което Рандъл може да контролира — във всеки момент, независимо какво се случва. Когато се озове в Китай по времето на династия Цин в средата на деветнайсети век, познанията му за системите за прехвърляне изобщо няма да са му от полза.

Ръцете на Андре трепереха от раздразнение.

— Няма да търпя подобен недисциплиниран подход. Трябва да работите по график, господин Даулинг. Двамата с Дейвин ви осигурихме тренировъчна схема и ако тя не бъде изпълнена, господин Чен ще е неподготвен.

— Познаването на системите за прехвърляне с нищо не допринася за разбирането на онова, което е необходимо — остро рече Уилсън. — Съветвам те от тук нататък да не се месиш в подготовката на Рандъл.

— Аз съм тактик на Меркуриевия екип! Втори по старшинство! — повиши глас Андре и лицето му почервеня от гняв. Той изпъчи гърди и посочи мълнията на ревера си. — Аз съм ваш началник!

— Всичко е под контрол — спокойно каза Уилсън. — Господин Чен не се нуждае и от половината от нещата в списъка ти. Ако ми позволиш да цитирам последната реч на Г. М., трябва да държим нещата прости. Слуша ли речта му? — Уилсън прегледа холограмата. — Основните бойни умения също не са нужни. Рандъл вече е експерт по бойни изкуства. Това е една от причините да бъде избран, предполагам. Следователно графикът за физическа подготовка е загуба на време. Освен това не е нужно да вижда отново свитъците от Мъртво море, освен ако не го пожелае. Гледали сме ги вече над пет пъти.

Иронията за Уилсън бе, че когато го прехвърлиха в миналото, не беше имал време за подобни глезотии. В случая с Рандъл подготовката беше, меко казано, разточителна.

— Подробното изучаване на китайската история е най-важното изискване — продължи Уилсън. — Информацията трябва да е абсолютно свежа в ума му. Затова му осигурих допълнителни уроци по история за усъвършенстване на познанията му.

— Мисля, че Уилсън най-вероятно е прав, Андре — добави Рандъл в опит да успокои обстановката. — Безпокоя се, че няма да мога да запомня всичко необходимо. Трябва да наблегна повече върху военните действия при крепостите Дагу и похода към Пекин.

— Действията на Рандъл трябва да са безупречни — каза Уилсън. — В противен случай ще умрат хора. Мисия Ездра е най-важното в случая, а не вашият график. Умът на Рандъл не бива да се задръства с информация, която не му е нужна. Той трябва да остане съсредоточен и в настоящия момент. Поради което му отделих допълнително време за медитация. Освен това повиках учителя му от Шаолин да му помогне за физическата му подготовка. И организирах двудневен преход до връх Уитни, само двамата с Рандъл.

— Преход до връх Уитни ли? — изтърси Андре. — Няма време за това! Остават само девет седмици, преди господин Чен да бъде пратен в миналото…

— Девет седмици са адски много време в сравнение с онова, с което разполагах аз.

Андре присви очи.

— Защото Бартън действаше без позволение отгоре.

— Мисията ни беше успешна — каза Уилсън. — Със или без позволение.

— Дейвин трябва да бъде уведомен за подривното ви поведение — войнствено заяви Андре. — Лично ще се погрижа да си понесете последствията. — Той се обърна към Рандъл. — Съжалявам, господин Чен. Определили сме ви ментор, който явно е негоден за задачата. Тази незадоволителна ситуация ще бъде поправена възможно най-бързо. — Андре докосна таблета си и екранът изчезна. После стана рязко и излезе.

— Не се справи много добре — каза Рандъл.

— Андре няма представа какво е необходимо.

— Виж, той е много умен, но е само едно момче. Нека и аз ти цитирам речта на Г. М., Уилсън — нищо не е съвършено. И ти току-що забърка политическа буря за собствено удоволствие. А точно сега и двамата нямаме нужда от това.

Надзирателят, който седеше до Уилсън, беше по-добър от него във всяко отношение. Във всяко, с изключение на едно — той нямаше омега програмирането, което осигуряваше на Уилсън необикновената памет и способност да се възстановява с команда.

За разлика от него Рандъл беше обучен конвенционално и бе чудесен атлет. Беше завършил добри училища с отлични оценки. Нямаше равен на себе си в бойните изкуства, което беше допълнителен бонус. И най-важното, беше изключително мъдър за крехките си двайсет и девет години. Без да знае защо точно, Уилсън подозираше, че Рандъл е дошъл от разузнавателния отдел на „Ентърпрайз Корпорейшън“. Носеха се слухове, че Г. М. и Джаспър са избирали от петстотин кандидати и са предпочели такъв с достъп до строго секретна информация. Като китаец Рандъл със сигурност щеше по-лесно да се придвижва из Средното царство от 60-те години на XIX в., но само по себе си това щеше да бъде предизвикателство, когато се стигне до взаимодействие с командването на западните съюзници — те със сигурност щяха да се отнасят към него с презрение заради расовата му принадлежност. Този факт правеше обучението му по история още по-важно. Той трябваше да бъде в състояние да осигурява непрекъснато необорима информация на лорд Елгин.

— Така е — рече Уилсън. — Нищо не е съвършено, както казваш. Поведението ми към Андре е доказателство за това. — Той се замисли как би постъпил Бартън в тази ситуация. — Ще срещнеш значителна съпротива от страна на британските и френските водачи — каза той. — Лорд Елгин и британският консул Хари Паркс ще бъдат костеливи орехи. Трябва да се научиш да приемаш предразсъдъците им без ответна реакция. Видя как преди малко създадох допълнителни препятствия с Андре. Трябва да се учиш от това. В миналото ще се сблъскаш с още по-тежки ситуации. Хората ще се отнасят към теб със страх, неуважение и омраза. Не бива да позволяваш това да промени курса на действията ти. Трябва да бъдеш твърд като скала. В мисията ти няма място за лични чувства. Трябва да си свършиш работата, независимо какво ще ти струва това.

— Разбирам — отвърна Рандъл.

— Утре ще разгледаме системите за прехвърляне — примирено рече Уилсън. — Ще говоря с Андре, ще се извиня и ще го уговоря да ни разведе. Това ще го направи щастлив и се надявам, че донякъде ще потуши последствията от случилото се току-що.

— Дано.

— Но засега трябва да продължим с обучението по история — заяви Уилсън. — Искам да затвориш очи и да си представиш как си застанал в калта северно от крепостта Уей. Двайсет и три британски гаубици са бомбардирали стените в продължение на повече от два дни. Изведнъж барутният погреб се взривява. Каква е следващата ти стъпка?

Рандъл отвори очи, разкривайки поразителния син цвят, който така го отличаваше от всички други китайци.

— Британците и французите трябва да атакуват едновременно крепостта — каза той. — Трябва да бъдат убедени, че се съревновават помежду си кой пръв ще издигне флага на победата. Ако има състезателен елемент, няма и да помислят за поражение.

Отговорът беше идеален.