Кристофър Райд
Последната императрица (5)

3.

Жълто море

40 морски мили западно от Таку, Китай

31 юли 1860 г.

14:02 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 150

Бойна флотилия от 173 кораба, над сто от които под британски флаг, беше отплавала от Хонконг с една-единствена цел — да разбие крепостите Дагу, охраняващи устието на река Хай непосредствено до Таку. След това англо-френските сили щяха да установят плацдарм и да се приготвят за стоварване на войски за дългия 130 км марш до Пекин. Армадата беше най-голямата военноморска сила, появявала се някога в Жълто море, и караше повече от 11000 британски и 6700 френски войници.

Рандъл Чен стоеше на носа на флагмана „Свирепи“. Това беше най-големият кораб в Тихоокеанския флот, дълъг 30 метра и с водоизместимост 240 тона. Винтовият параход се обслужваше от екипаж от четиресет и пет души. Корабът беше тежък заради дебелата защитна броня, прикована към корпуса и бордовете. Бе въоръжен с четири 32 фунтови гаубици, две отпред и по една на двата борда. Поради колосалната тежест „Свирепи“ не беше бърз, нито представляваше приятна гледка. Рандъл обаче и не беше очаквал друго. Китайците нямаха истински флот, за който да си заслужава да се говори, и кораби като този, наред с всичко останало, всяваха страх. Те кръстосваха китайските води от Хонконг до Япония и нагоре до Корея, така че всяка държава в района да е наясно, че Великобритания владее моретата.

Освен наличните двайсет и един бойни кораба имаше и двайсет плитко газещи колесни параходи и товарни кораби, пълни с въглища. Следобедът бе в разгара си и армадата представляваше доста внушителна гледка, докато се носеше на изток по вятъра към хълмистия бряг в далечината. Цветът на океана около Китай е характерно изумруденозелен, за разлика от иридесцентното синьо на Пасифика или тъмносиньото на Атлантика. Днес вятърът образуваше бели гребени и пяна по вълните и комбинацията на изумрудено и бяло беше прекрасна гледка.

Рандъл се обърна наляво и се загледа назад към Тихоокеанския флот, който се бе разгърнал като триъгълник зад флагмана. Сърцето му внезапно натежа. Повече от 17000 войници под негово командване щяха да донесат унищожение на крепостите Дагу, както го бяха направили в Далиен две седмици по-рано.

Хенри Лох приближи до китайския си пътник и застана изпънат на силния вятър с ръце отстрани.

— Извинете, сър. — По гласа му личеше, че изобщо не му е привично да се обръща към китаец със „сър“.

Рандъл се обърна към пълния британски секретар.

— Какво има? — попита той. Вятърът беше толкова силен, че косата му се развяваше и непрекъснато му влизаше в очите.

— Лорд Елгин помоли да се явите при него, сър. — Думата отново излезе като че ли насила. Фактът, че лорд Елгин бе наредил на Лох да се отнася с Рандъл Чен като с равен, явно не му се нравеше. И колкото и да се опитваше, той не можеше да се сдържи да не зяпа необикновените сини очи на Чен.

— Кажете му, че идвам веднага — отсечено отвърна Рандъл. Облечен в костюм с жилетка, ушит в Хонконг от „Маркс & Спенсър“, с лъснати кожени обувки и тежък златен часовник в джоба на елечето, Рандъл изглеждаше — и се чувстваше — определено не на място на борда на канонер от Кралския военноморски флот.

Лох рязко отдаде чест, завъртя се кръгом и тръгна по люлеещата се палуба към мостика. Наскоро назначен за личен секретар на лорд Елгин, той по всякакъв начин се мъчеше да угоди на най-могъщия лидер в Азия. Предишният асистент на Елгин бе повален от маларията само няколко часа преди да отплават от Шанхай.

Рандъл отново се обърна към небето и вдиша свежия солен въздух. Всички, с които имаше вземане-даване, бяха любезни и точни, но въпреки това винаги усещаше негодуванието им. Никой, дори самият лорд Елгин, не се чувстваше удобно в негово присъствие.

„Съсредоточи се — каза си той. — След по-малко от месец всичко ще е приключило“.

Рандъл беше в Китай вече цели пет месеца. Молекулярното му възстановяване стана между стените на Забранения град. Беше дразнещо, че се наложи да пътува чак до Хонконг, за да се срещне с лорд Елгин; това обаче беше единственият начин да се сближи с британския пратеник и да спечели доверието му. Успехът на мисията зависеше именно от този факт. И ето че най-сетне Рандъл се връщаше отново към мястото, от което беше дошъл — огромната столица Пекин, намираща се само на двеста километра оттук.

Замисли се за укрепленията, които трябваше да преодолеят. Крепостите Дагу бяха построени от император Дзядзин от династия Мин преди повече от 300 години, за да пазят град Тиендзин от нашествие откъм морето. Представляваха пет големи крепости, три на северния бряг и две на южния. Двайсет по-малки укрепления, побиращи обикновено само едно оръдие, също охраняваха устието. Петте големи представляваха внушителни отбранителни съоръжения, извисяващи се над крайбрежните тресавища и солени блата там, където река Хай се вливаше в морето. Имаха десетметрови стени с бойници и централна платформа, на която можеха да се поберат четиресет оръдия, обикновено 12 фунтови. Всяко оръдие можеше да стреля, в която и да е посока. Около всяко укрепление имаше по два 15 метрови рова, пълни с мръсна морска вода и хиляди стърчащи заострени бамбукови колове и жив плет. В тях се влизаше по една-единствена тясна дървена рампа, която се вдигаше по време на атака. Представляваха сериозни защитни укрепления, особено откъм морето.

Рандъл извади часовника си и го погледна. Беше два часът след пладне. Бурята щеше да стигне дотук след три часа. Флотилията трябваше да бъде на петнайсетина километра от брега, преди да ги удари лошото време, за да са сигурни, че е достатъчно плитко да хвърлят котва. Той прибра часовника в джоба на елечето си, обърна се и закрачи към кърмата.

Отвори плъзгащата се врата и пристъпи на мостика, където бе топло посрещнат от лорд Елгин — закръглен човек, изглеждащ много по-едър от своите метър седемдесет и пет. Беше облечен в дебел черен двуредов шинел, обшит с черна кожа на китките и яката. На гърдите му, непосредствено над сърцето, гордо бяха закичени два впечатляващи сребърни медала, майсторски оформени като отворени цветя. Горният го изтъкваше като осми граф Елгин, а долният — като дванайсети граф Кинкардин. Макар да беше твърде горещо за подобно тежко вълнено облекло, той не сваляше шинела — това бе въпрос на британска чест и официалност. В резултат червендалестото му лице и челото му лъщяха от пот. Името му беше Джеймс Брус, най-големият син от втория брак на седмия граф Елгин. Беше внушителен мъж с напълно плешиво теме и гладко избръснато лице, с изключение на рунтавите бакенбарди. От двете страни на главата му и на тила имаше кичури бяла коса, напълно скриващи ушите му. Представляваше поразителна гледка, официален и винаги на мястото си. Освен това имаше голям чар, с чиято помощ ефективно прикриваше злата си същност.

— Благодаря, че дойдохте, господин Чен — любезно каза той. — Познавате сър Хоуп Грант, генерал-лейтенант от Тихоокеанския флот.

Рандъл кимна към жилавия офицер с голям нос, тъмна коса, гъст мустак и бакенбарди. Мъжът се беше навел над картите, пръснати по навигационната маса. Сър Хоуп не беше толкова дружелюбен и се усмихна едва-едва, при това с усилие. Беше облечен в алената куртка на Кралската конна гвардия, с бели бричове и черни ботуши за езда. Белият му корков шлем лежеше на масата до него. На раменете и кръста си имаше ремъци и колан с пистолет в кобур и сабя в кожена ножница.

На мостика на „Свирепи“ имаше други шестима мъже — капитанът на кораба Джон Уедърол, Хенри Лох и четирима моряци от по-нисш ранг, които тихомълком се занимаваха със задачите си.

— Флотът трябва да се движи по-бързо — направо каза Рандъл. — В противен случай плановете ни ще се провалят.

Лорд Елгин поведе Рандъл към масата с картите.

— Да, тъкмо това обсъждахме — замислено каза той. — Сър Хоуп предлагаше алтернативен план за действие.

Сър Хоуп прочисти гърлото си, откъсна поглед от сините очи на Рандъл и посочи документа.

— Имаме късмет и трябва да се възползваме от пълнолунието. Ще предприемем фронтална атака срещу трите укрепления на северния бряг на реката, като влезем в устието по време на прилива утре по пладне. С артилерийското си преимущество ще пометем външната защита на Цин. След залез-слънце ще атакуваме под прикритието на тъмнината. — Британската му самоувереност беше непоклатима. — До сутринта ще сме пропъдили мерзавците по хълмовете и ще сме избили онези, които са останали да се съпротивяват. Когато видят внушителния ни флот, направо ще се напикаят от страх.

Лорд Елгин внимателно наблюдаваше китайския си съветник.

— Какво мислите за плана? — попита той.

Рандъл поклати глава.

— Ще бъде пълна катастрофа.

Настъпи напрегната тишина. Когато сър Хоуп заговори отново, яростта открито преливаше през съвършения му английски акцент.

— Имаме огнево превъзходство. Това е най-могъщата бойна сила, мобилизирана някога в тази част на света. Не можем да бъдем спрени и потопени, каквото и да става.

— След като приливът свърши — отвърна Рандъл, — корабите ще се окажат в капан от другата страна на тинята и ще бъдат елиминирани един по един, без да могат да се измъкнат. Сега крепостите Дагу се командват от Сенге Ринчен, генерале. Той е блокирал горното течение на реката с огромни кнехти и плаващи бамбукови баражи, свързани с дълги вериги. Ринчен ви е приготвил капан и вие плавате право към него.

— Дори да е така, оръдията им не са достатъчно мощни, за да потопят брониран боен кораб като този — каза сър Хоуп.

— Те разполагат с трийсет и две фунтови руски оръдия, способни да потопят корабите ви — дори този — с лекота. — Рандъл знаеше, че трябва да бъде по-тактичен, но абсолютната арогантност на тези хора го бе изкарала от търпение. С познаването на бъдещето — стига тези британски глупаци да се вслушваха — англо-френската флотилия наистина беше най-несломимата сила във вселената. — Не бъдете толкова арогантен, сър Хоуп. Цената на самоувереността ви може да се окаже твърде висока.

Лицето на сър Хоуп почервеня от гняв.

— Как смеете да ми противоречите… — Оскърбителната дума кули^[1] едва не изскочи от устните му, но вечният дипломат лорд Елгин се намеси навреме.

— Успокойте се, сър Хоуп. — Той се обърна отново към Рандъл. — Откъде сте толкова сигурен в това, господин Чен?

Рандъл запази пълно самообладание.

— Нима досега да не съм бил прав за всичко, лорд Елгин? Нима не бях прав за разположението и броя на войските при Далиен? — Той погледна Елгин право в очите. — Тук съм просто, за да ви попреча да правите грешки. Брат ви Фредерик Брус и адмирал Дженингс вече подцениха тези крепости. Прав съм, нали? Преди по-малко от година, с ужасни последици за британския флот. Опитаха фронтална атака, в резултат на която четиристотин трийсет и четирима ваши войници бяха убити и изгубихте четири кораба. Десантната част бе избита до крак. Ако не беше навременната намеса на комодор Тантал и американците, жертвите щяха да бъдат още повече.

— Сега флотът ни е много по-мощен — пренебрежително се обади сър Хоуп. — И с много по-добре бронирани кораби.

— Без напътствията ми ще дадете безброй жертви и ще бъдат потопени още съдове — отвърна Рандъл. — Давам си сметка, че войската ви вече е била тук, лорд Елгин. Преди четири години. Цин няма да вдигнат бяло знаме и да се предадат, както направиха тогава. Ще се бият, както сториха и когато брат ви така глупаво подцени силата им. Цин вкусиха победата и няма да я забравят лесно, независимо колко голяма е армадата ви.

Лорд Елгин скръсти ръце на гърдите си и се загледа в невъзмутимия си китайски съветник. Мразеше някой да говори лошо за по-младия му брат Фредерик, но въпреки това не отвърна. Фредерик наистина беше действал арогантно и кариерата и репутацията му завинаги щяха да носят белезите на онова поражение.

— Настоявам да обсъдим въпроса насаме! — настоя сър Хоуп с все така зачервено лице.

Лорд Елгин продължи да гледа Чен.

— Какво предлагате да направим? — попита той и прехапа език, за да е сигурен, че изражението му не е издало нищо.

Рандъл пристъпи към масата и избута сър Хоуп настрани. Той взе шлема на генерала и небрежно го подаде на Лох, без дори да го погледне. После заби показалец в хартията.

— Ще плаваме направо към брега и ще хвърлим котва тук към четири и трийсет днес. Ще прекараме нощта на това място. Войниците трябва да бъдат готови за десант рано сутринта. Плитко газещите баржи ще бъдат натоварени с толкова хора, муниции и припаси, колкото могат да поберат. След това ще продължат напред към сушата, на тринайсет километра северно от Дагу. Там ще установите щабквартирата си. Ще изпратите кралските инженери, които да премахнат колкото се може повече препятствия между Пей Тан и Дагу.

— Какви препятствия? — попита лорд Елгин.

— Трябва да прехвърлят мостове през най-малко шейсет укрепителни канала и рова. Екипът ви ще срещне слаба съпротива, но ще напредва трудно в калта. Разчистването на пътя е нужно, за да улесни придвижването на войниците с мунициите и припасите. И което е най-важното, трябва да транспортирате най-големите си оръдия. — Рандъл отново посочи картата. — Това ще отнеме най-малко седмица.

Сър Хоуп изсумтя презрително и вдигна ръце във въздуха.

— Мога да превзема тези укрепления за два дни! — заяви той.

Рандъл продължи:

— След това ще атакувате най-източното от големите укрепления с тежката си артилерия — отзад, с всичко, с което разполагате. Първата крепост ще бъде трудна за превземане. Когато пратите войниците си напред, Цин ще се сражават до последния човек.

— Нужно ли е да атакуваме крепостите отзад? — със съмнение попита лорд Елгин. — През калта и тинята?

Рандъл кимна.

— Ако искате да ги превземете с минимални жертви, това е начинът. Зная, че смятате подобен подход за непочтен, но целта ни е да спечелим битката. Когато Цин видят с каква лекота сте превзели най-източното укрепление, ще изпратите старши офицери като сър Хоуп с преводачи, за да уговорят условията по предаване. Няма да се налага да превземате със сила повече от две крепости. Останалите ще се предадат напълно невредими.

— Планът му е абсурден, лорд Елгин — изстена сър Хоуп. — Настоявам да обсъдим това насаме. Този човек може да е шпионин. Може да ни води в капан.

Лорд Елгин повдигна черна вежда към Рандъл.

— Защо трябва да сме хвърлили котва в четири и трийсет? — попита той. Тази част от плана му изглеждаше безсмислена.

— Приближава буря — уверено отвърна Рандъл. — Трябва да сме хвърлили котва, в противен случай ще изгубим корабите.

Всички осем мъже на мостика, без да се брои Рандъл, погледнаха към западния хоризонт. Високият купол на азиатското небе беше лазурносин, с изключение на някой и друг перест облак високо горе.

— Това е нелепо! — промърмори под нос сър Хоуп.

— Отивам в каютата си да си почина — каза Рандъл. — Довечера няма да е лесно да се заспи. — Той се обърна към капитана на „Свирепи“. — Съветвам ви да увеличите скоростта, капитане. Наистина приближава буря. — След това се обърна към лорд Елгин. — Войниците ви ще дебаркират утре сутринта при проливен дъжд. Погрижете се да са подготвени.

Без да каже нито дума повече, той излезе през плъзгащата се врата. Вятърът нахлу на мостика, после вратата се затвори и въздухът отново стана неподвижен.

— Не приближава никаква буря! — изтърси сър Хоуп. — Вижте небето! Онзи кули е долен измамник, няма друг начин. А вие му позволявате да ни вкара в капан.

Елгин потупа с показалец долната си устна.

— Оказа се прав за Далиен, нали?

— Явно има някакви вътрешни източници, които са му докладвали разположението на отбраната на Цин. Това е обяснимо. Но това… това… положение е абсурдно! Силите на кралица Виктория да бъдат водени от някакъв си китаец! Не биваше да позволявате подобна обида. Британската империя владее света, лорд Елгин. И ще продължава да го прави още хиляда години!

Лох извади бинокъл и се загледа в ясния хоризонт.

— Сър Хоуп е прав. Как е възможно да предсказва времето?

Лорд Елгин не отстъпи.

— Капитане, увеличете скоростта и изведете флота в по-плитки води. Ако господин Чен е прав, бурята ще ни настигне скоро. Ако не, значи е лъжец и самохвалко. Окаже ли се така, ще изпита с пълна сила гнева на Нейно Величество. Но дотогава ще правим онова, което ни казва. Разбрахте ли ме? И от сега нататък всички ще го наричате „господин Чен“, а не кули или китаец.

Лорд Елгин знаеше от личен опит, че Рандъл има необичайни способности. Синеокият китаец беше влязъл в кабинета му в Хонконг по своя воля и бе казал много истини — неща, които единствено лорд Елгин би могъл да знае. И ако не беше той, хиляди западняци щяха да станат жертви на опита за масово отравяне. На 20 март стотици хлебари от Хонконг бяха получили заповед от служителите на Цин да отровят всеки хляб с арсеник. Ако господин Чен не беше предупредил лорд Елгин за това, безброй мъже, жени и деца щяха да умрат от ужасна смърт. Докато беше склонен да помага за разбиването на Цин, странният непознат беше полезен; след това човек с такива знания и предвидливост можеше да има една-единствена участ — сигурна и бърза смърт. Лорд Елгин лично щеше да се погрижи, ако се наложи. Защото, докато този загадъчен синеок не бъде накаран да замлъкне веднъж завинаги, всичко благородно беше под заплаха.

Лорд Елгин погледна към хоризонта. Точно над планините Йеншан със свирепа скорост се събираха тежки буреносни облаци. Колкото и невероятно да изглеждаше, нещата като че ли наистина се развиваха точно по начина, предсказан от Рандъл Чен.