Кристофър Райд
Последната императрица (56)

54.

Пекин, Китай

Татарският град

Британско посолство

20 юни 1900 г.

09:05 ч. местно време

Малко след девет сутринта барон фон Кетелер самонадеяно потегли с носилка към Цунли Ямън, за да изложи лично недоволството си пред китайските министри. Беше вбесен от безчинствата на боксьорите и смяташе да настоява за незабавна намеса на централната власт. Уви, както Уилсън знаеше, десет минути след като напусна сигурността на дипломатическия квартал, той щеше да бъде убит от имперски войник — застрелян в лицето от упор. И точно тогава щеше да започне официално обсадата на чуждестранните легации.

През последните три седмици Уилсън беше прекарал много часове с барон фон Кетелер и колкото и да му беше трудно да гледа как напуска квартала, знаейки какъв ужасен край го очаква, нямаше друг избор, освен да остави историята да следва пътя си. Въпреки че не знаеше почти нищо за китайските обичаи и честно казано, третираше местните като кучета, германският посланик беше благороден патриот и не заслужаваше да умре по такъв начин.

Преди да дойде в Пекин — и по време на многобройните си дискусии с генерал Гейзли — Уилсън беше предсказал тези събития до най-малката подробност, в това число и точното време на покушението срещу барон фон Кетелер. Това бе още едно доказателство, че той разполага със забележителни познания за бъдещето. След като връчи на генерал Гейзли запечатан плик с подробен план на битката, Уилсън съобщи на командващия Съюза на осемте нации, че писмото трябва да се отвори едва след като бъде потвърдена трагичната стрелба по германеца.

Със смъртта на барон фон Кетелер най-сетне изглеждаше, че събитията отново са се върнали в правия път. Уилсън беше сериозно загрижен, когато предишната седмица помощната колона от 2000 души на адмирал Сиймор не успя да стигне Пекин, както пишеше в точките на мисията. Силите на боксьорите бяха прекъснали железния път между Тиендзин и Пекин, принуждавайки адмирала да спре придвижването си. Той се опита да се оттегли, но боксьорите взривиха релсите зад него, като му отрязаха пътя за бягство. По-късно един разузнавач съобщи, че колоната на Сиймор е била принудена да се изтегли пеша към река Пейхо, като през цялото време била подложена на тежка атака от добре въоръжени части на боксьорите. От този ден нататък адмирал Сиймор щеше да остане известен в легациите като „изчезналия адмирал“.

Според историята, която бе изучавал Уилсън, Сиймор трябваше да осигури така необходимите хора и припаси; събитията обаче се бяха отклонили значително от бележките към мисията. При по-подробно проучване Уилсън откри, че сър Клод е поискал подробности за числеността на силите на Сиймор и времето на пристигането им, за да се подготви за настаняването и изхранването им. Почти нямаше съмнение, че боксьорите са прихванали съобщението по телеграфа.

Това безочливо нарушение на протокола още повече вгорчи отношенията на Уилсън с британския посланик. В резултат Уилсън нареди телеграфът, използващ морзовата азбука, да бъде демонтиран и предаден за съхранение на Едуин Конгър. Американският посланик разбираше сериозността на положението и се закле да използва системата са комуникации само за стратегически цели.

Сър Клод беше бесен, когато откри какво е направил Уилсън, и двамата си устроиха бурен скандал, прекъснат с усилията на Едуин Конгър и австралийския журналист от „Таймс“ Джордж Морисън.

От всички хора в Пекин Уилсън остана най-силно впечатлен от дръзкия и изключително интелигентен 37-годишен австралиец. Той говореше свободно мандарински, познаваше всички, беше най-силно загрижен за съдбата на хилядите китайски християни и използваше цялото си влияние и сили да ги прибере под закрилата на посолствата. Хапливият му език беше истинско удоволствие и Уилсън трябваше да признае, че се радва на компанията на сънародника си дори в тези мрачни условия.

Вече повече от седмица се чуваше как боксьорите скандират „Ша! Ша! Ша!“ в мрака; в превод това означаваше „Смърт! Смърт! Смърт!“. Естествено, това бе доста изнервящо за всички в легациите, но въпреки това мерки за подобряване на сигурността започнаха да се вземат едва преди четири дни, след като от Татарския град се чуха ужасни писъци — боксьорите преследваха и избиваха всички китайци, свързани по някакъв начин с чужденците, убиваха ги по улиците и брутално ги насичаха на парчета, като хвърляха остатъците от телата им на дипломатическата улица да се разлагат на слънцето пред стените на посолствата.

Само преди три дни боксьорите подпалиха всички западни сгради в Пекин. Стотици пожари бушуваха из града, ярките оранжеви пламъци ближеха нощното небе. Боксьорите подпалиха също така американски мисии и приюти за сираци, както и Източната и Южната катедрала. Всички сираци и сестрите, които отчаяно се опитваха да ги защитят, бяха безмилостно изклани.

Джордж Морисън описа с ужас какво е видял, докато се опитвал с неколцина британски морски пехотинци да спаси китайски християни.

— Жени и деца бяха насечени на парчета, мъжете бяха изкормени като кокошки, с отрязани носове и уши и избодени очи. Беше ужасно.

Уилсън изпитваше срам, че е човешко същество, докато слушаше какво са готови да причинят боксьорите на други китайци, още повече жени и деца.

„Рандъл е виновен за всичко това“ — осъзна той, докато се вслушваше как в нощта отекват писъците на изнасилвани и убивани. И с всеки следващ миг гневът му постепенно се засилваше, колкото и да се опитваше да се владее.

Само преди два дни Цунли Ямън връчи червен плик на всеки посланик. Вътре имаше прокламация, обещаваща свободен коридор на всички чужденци до Таку, ако свалят оръжие и напуснат Пекин в рамките на двайсет и четири часа. Уилсън вече беше подготвил посланиците за предложението, като сурово ги бе предупредил, че ако се съгласят, ще бъдат изклани по улиците като животни. Разбира се, предложението беше отхвърлено.

И тогава Цъ Си обяви война на осемте най-могъщи държави на света. В имперската й прокламация се казваше: „Със сълзи на очи обявихме в светилищата на предците ни началото на война“.

Четири хиляди души бяха намерили убежище между стените на дипломатическия квартал, заемащ площ от осем хектара — 474 цивилни, 404 военни и малко над 3000 китайски християни. От цивилните 149 бяха жени, а 79 — деца. Имаше пет кладенеца, осигуряващи годна за пиене вода, запасите от храна засега бяха нормални — посолствата разполагаха с достатъчно пшеница, царевица и ориз. Имаше и много коне, които също можеха да се използват за месо. От друга страна, мунициите рано или късно щяха да привършат — всяко от осемте посолства използваше различни оръжия с несъвместими патрони. Разполагаха само с едно италианско малокалибрено оръдие и три картечници. За разлика от тях противникът имаше безброй руски артилерийски единици и хиляди китайски ракети.

Императрица Цъ Си беше мобилизирала над 300000 души в и около Пекин, войници от имперската армия и боксьори, които с обявяването на войната бяха официално зачислени като помощници на правителствените сили и от този ден нататък щяха да получават заплата и храна.

Веднага след убийството на барон фон Кетелер боксьорите атакуваха главната порта на легациите на непрестанни човешки вълни. Защитниците стреляха толкова усилено, че цевите на оръжията им се нажежаваха до червено и човек не можеше да ги пипне, без да изгори жестоко ръцете си. В резултат броят на труповете покрай стените растеше, както и милионите мухи месарки, които долетяха да пируват с мъртвите.

Като приоритет високите части в посолствата бяха заети денонощно от войници. Най-високите постройки, в това число и резиденцията на сър Клод, бяха подсилени с чували с пясък отвътре и превърнати в стрелкови позиции. Жената и двете красиви малки дъщери на сър Клод, които бяха само на седем и пет, бяха изпратени в импровизираното бомбоубежище в мазето.

С помощта на Джордж Морисън, Уилсън успяваше дискретно да насочва ръката на сър Клод, който бе избран от всички останали посланици за главнокомандващ защитата на легациите. Морисън умееше да кара хората да се отпуснат в компанията му и макар да смяташе сър Клод за „недоучен майор от пехотата без капка мозък, памет и способност за преценка“, добавяше, че „може да свърши работа като главнокомандващ“.

Въпреки нагласите си Морисън се справяше чудесно в общуването с посланика, сякаш бяха най-добри приятели. Резултатите бяха положителни и Уилсън можеше да помага в защитата на посолствата с пълната подкрепа на сър Клод. Тухлените барикади, издигнати по улиците и алеите, бяха охранявани от съюзнически войници, строени в стрелкови взводове в четири редици, които правеха всичко по силите си да спрат атаките на боксьорите.

Битката щеше да бъде безмилостна; Уилсън го знаеше, но въпреки това беше смазан от мащабите на ставащото. Имаше чувството, че боксьорите няма да спрат, докато не изколят всички западняци и християни в Пекин и не унищожат напълно посолствата.