Кристофър Райд
Последната императрица (26)

24.

Полетата с просо

13 км източно от Пекин, Китай

24 септември 1860 г.

07:43 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 205

Свежият сибирски студ хапеше лицето на Рандъл, който яздеше към Пекин. Небето бе сиво, облаците се влачеха само на няколкостотин стъпки над главата му. Засетите с просо поля се простираха около него във всички посоки, докъдето стигаше погледът — единствено очертанията на Пекин напред и на малкия Чан Чиа-уан нарушаваха еднообразието. Рандъл яздеше в лек галоп, за да е сигурен, че хората на Елгин няма да могат да го настигнат, ако се опитат. Озърна се през рамо — засега зад него нямаше никого.

Преместването на Хари в храма Каомио определено бе нещо положително. Самият храм беше даоистки, символ на всеобщ мир и сътрудничество. Цъ Си явно го беше избрала, за да успокои Рандъл относно намеренията си. Ако целта й беше конфликт, тя щеше да се погрижи местоположението на пленниците да остане в тайна. Съдейки по онова, което Рандъл бе чел за нея, императрицата нямаше да посмее да му устрои капан в свещено за даоистите място.

Рандъл най-сетне се връщаше там, където бе пристигнал преди 205 дни. След прехвърлянето си от бъдещето той се материализира зад стените на Забранения град, в Двореца на мирното дълголетие. И когато дойдеше време да си тръгне, пак щеше да го направи от същото място.

Той спря на черния път, вдигна далекогледа си и го насочи към огромния град в далечината. В нощта на пристигането си се беше измъкнал от Пекин с единствената надежда да стигне в тъмното до река Пейхо и да си намери място в някоя търговска джонка до морето. Външните кирпичени стени на Пекин бяха внушителни — над 20 метра високи и също толкова дебели. На всеки ъгъл се издигаше масивна стражева кула с 48 бойници за стрелци на всяка страна.

Северозападно от града зад ниските облаци се издигаше Йеншан — стръмен, покрит със зелени гори планински масив, чиито най-високи върхове определяха пътя на Великата стена, която заобикаляше Пекин на около 65 км на север. От равнината градът изглеждаше непристъпен, но Рандъл знаеше, че тази впечатляваща крепост е била превземана два пъти от създаването си преди 500 години. По думите на Сун Дзъ „не стените защитават града, а качествата на стоящите по тях хора“.

Когато Рандъл приближи на около километър и половина от Пекин, небето беше започнало да се прояснява и стълбовете светлина проникваха на много места през пелената. В далечината обаче, при Йеншан, облаците се бяха струпали и като че ли валеше. Докато градът ставаше все по-голям и по-истински, безпокойството на Рандъл се засилваше. Разчиташе на предположението, че Цъ Си го очаква. Грешеше ли, стражите по външните стени със сигурност щяха да го убият, ако им се отвори възможност.

В далечината огромната порта Юнтинмен се отвори, между десетметровите дървени чудовища се появи ослепителна бяла ивица и четирима конници с пъстроцветните знамена на Тигрите препуснаха в галоп към него.

Войникът начело несъмнено бе с най-висок ранг и това се потвърди, когато Рандъл забеляза мандаринския квадрат на гърдите му. В него беше изобразена азиатска черна мечка — петият най-висок военен чин в страната.

Рандъл продължи в тръс напред, докато не се изравни с посрещачите си, и едва тогава дръпна поводите и спря коня си. В израз на уважение четиримата татарски конници останаха в плътна редица с прибрани саби. Високите стени на Пекин се издигаха зад тях.

— Очаквахме ви, почитаеми Рандъл Чен — обяви офицерът. — Аз съм капитан По. Изпратен съм да ви ескортирам до Татарския град.

Човекът като че ли изобщо не бе изненадан от цвета на очите на Рандъл.

— Благодаря, капитан По — кимна му Рандъл.

Четиримата войници незабавно обърнаха конете си към града и поеха към портата. Това, че обръщаха гръб на Рандъл, означаваше, че не гледат на него като на заплаха. В лек тръс петте коня стигнаха до стените и пресякоха каменния мост над широкия ров. Рандъл погледна към зеленикавата вода и видя, че е застояла; това несъмнено бе направено нарочно и гарантираше, че всеки глупак, решил да преплува препятствието, със сигурност ще пипне дизентерия или нещо по-лошо — холерата беше често срещана болест по тези краища.

Рандъл си спомни как беше напуснал града през същата тази порта преди шест месеца, облечен като просяк. Тогава бе студена зимна нощ и температурата бе много сходна с хапещия студ на днешното утро.

Огромните дървени врати водеха към тъмен засводен тунел, приличащ на зейнала кухина, пробита в непристъпната крепост. Рандъл потъна в мрака и изведнъж си даде сметка, че му предстои да влезе в един от най-големите градове на света. Пекин имаше над 750000 жители между стените си и осигуряваше управляващата структура за четиристотинте милиона поданици, пръснати в безброй провинции — през 1860 г. това бе столица сред други столици.

Тропотът на копитата отекваше в хладната тишина на тунела. През цялото време Рандъл се чудеше дали всъщност не влиза в някакъв капан. Беше нащрек, готов за всякакви обрати.

Спомни си, че копторите на Китайския град бяха наричани „най-отвратителни дори за Китай“. Тук нямаше канализация и отпадните води се събираха в огромни ями покрай улиците; говореше се, че вонята била почти непоносима за непривикналия нос.

Когато най-сетне отново се озова на слънце, Рандъл остана приятно изненадан. Портата Юнтинмен водеше към огромен оживен пазар, който сякаш работеше както обикновено, въпреки че будещите ужас орди на червените варвари се намираха в равнините. Навсякъде се чуваха дрезгави викове на търговци, остри писъци на тръби и тракане на дървени кастанети. Масажисти, акупунктуристи, касапи и педикюристи предлагаха услугите си на открито насред лабиринта продавачи на плодове, коприна и безброй други сергии, предлагащи храна, оризово вино и хляб. Бръснари бръснеха глави или подстригваха мъже в традиционната манджурска прическа — бръсната отпред глава и плитка отзад. Имаше акробати и разказвачи на приказки, дори куклено представление. Пилета тичаха сред множеството, камили се носеха по улиците, натоварени с всевъзможни стоки от Изтока.

Рандъл и ескортът му продължиха през оживената тълпа направо на север по дългия 3 километра път към портата Чъенмън и стените на Татарския град. За изумление на Рандъл пазарът сякаш продължаваше безкрай. Беше зашеметен от мащабите на всичко. Сякаш цялото човечество се бе натъпкало на това малко място и бе принудено да общува. Фактът, че нещата вървяха така плавно, сам по себе си беше истинско чудо.

Странно, но малцина хвърляха втори поглед на Рандъл — вместо това вниманието им бе привлечено от гладкия кафяв арабски жребец, който яздеше. Конят бе най-малко четири длани по-висок от яките монголски попита на капитан По и хората му.

В далечината се издигаха стените на Татарския град. Изглеждаха по-високи и по-широки от външните стени на Пекин. Портата Чъенмън се различаваше лесно, тъй като над нея се издигаше огромна триетажна стражева сграда с три покрива. От нивото на земята до върха на характерния китайски покрия имаше повече от четиресет метра.

Рандъл реши, че основната част от имперската армия е разположена в Татарския град. При нападение срещу Пекин манджурите щяха да оставят Китайския град да падне и местните да се оправят сами. Цин щяха да съсредоточат усилията си върху защитата на домовете на богатите и най-вече на Забранения град, който щеше да бъде отбраняван на всяка цена.

Гигантските червени порти със златни нитове се отвориха и от тях се изсипаха над сто имперски войници в ярки жълти униформи. Те се подредиха в три редици от двете страни с ръце върху мечовете и забити в земята погледи, докато Рандъл и антуражът му прекосиха моста над поредния ров и влязоха в тунела, водещ към Татарския град. Изминаха цели 60 метра, преди да излязат отново на слънце. Рандъл имаше чувството, че влиза в свят, от който няма да може да се измъкне. Великото вътре наистина бе град на стени зад стените.

Най-сетне тунелът се отвори към просторен жилищен район с хиляди къщи с червени керемиди, разнообразявани тук-там от някое дърво. Въздухът в Татарския град изглеждаше свеж и чист, а улиците бяха застлани с големи гранитни плочи. Тук живееше върхушката на средната класа на Китай. Домовете имаха сложна канализационна система, която отвеждаше отпадъците във външните ровове на града. Улиците не бяха претъпкани — тъкмо обратното, виждаха се само няколко рикши и минувачи. Вестта за приближаващите червени дяволи сигурно бе накарала мнозина да побегнат на север към летните си резиденции или просто да се барикадират в домовете си.

— Къде е храмът Каомио? — попита Рандъл.

Капитан По се обърна към него.

— Наредено ми е да ви отведа в Забранения град — каза той. — Лидерите на Цин ви очакват там.

Улиците ставаха все по-широки, а къщите — все по-пищни. Много от сградите бяха хутонги — многоетажни тераси, свързани с лабиринт от алеи, минаващи във всички посоки. Броят на войниците се увеличи, но въпреки това десетките улици, тръгващи от главната, пустееха. Правеха се подготовки за отбраната на града — на импровизирани платформи се разполагаха оръдия, а в съседните къщи и конюшни се складираха бурета с барут и полета.

Не след дълго стигнаха до прочутия площад „Тянанмън“ и Рандъл най-сетне видя прочутите стени на Имперския град. Яркият цвят блестеше и сияеше на слънчевите лъчи, сякаш стените бяха мокри. Под стената на „Тянанмън“ зееха пет порти и сърцето на Рандъл се разтуптя при мисълта, че от другата страна ще види стените на Забранения град.

Капитан По спря коня си пред средния вход.

— Нататък трябва да продължите сам — каза той и спокойно посочи 18 метровия тунел, водещ към следващия двор.

Рандъл пришпори коня си и мина през масивната порта. Чаткането на копитата отекваше около него в неподвижния въздух. Стените и таванът бяха яркобели, заобленият свод — съвършено гладък и блестящ.

Когато излезе на пустия каменен двор с размерите на осемдесет ниви, Рандъл усети как нещо в стомаха му запърха от огромните мащаби на всичко. Пред него се извисяваше прочутата Порта на меридиана, главният вход към центъра на вселената.

Стените на Портата на меридиана бяха като някакъв Голиат, предизвикващ всеки приближаващ с внушителната си стометрова ширина и двете стометрови ръце, протегнати напред от двете страни. Върху високите 20 метра стени бяха кацнали три двуетажни павилиона, като този в средата се извисяваше на почти петдесет метра височина. Самите съоръжения бяха покрити със зелени и златни релефи на дракони и други митични създания. По покривите на високи бели пилони се развяваха стотици драконови знамена във всички възможни цветове. Ровът около Забранения град минаваше под двора и Портата на меридиана.

Златните плочки на покривите на павилионите завършваха в ъглите със скулптури на закрилящи създания — дракон, феникс, чилин, небесен и морски кон. На задната стена имаше три огромни входа, пазени от яки червени врати с осемдесет и една блестящи златни вериги — девет реда по девет вериги.

На двора нямаше никакво движение и не се чуваше никакъв звук.

Рандъл продължи напред с равномерен ход и спря коня в средата на площада. Секунди по-късно безброй имперски войници се появиха на стените с лъкове в ръце. Рандъл не смееше да помръдне, докато облечените в жълто войни заемаха позиции навсякъде около него рамо до рамо, сложиха стрели в тетивите и опънаха лъковете.

Внезапно централната врата на Портата на меридиана започна да се отваря. Беше тази в средата, императорската, и Рандъл разбра, че му предстои да се срещне с важна особа. В израз на уважение той се спеши и стъпи на полирания гранит.

Тръгна напред. Краката му бяха малко сковани от дългата езда. Вратата се отвори напълно, разкривайки един-единствен силует — силуета на жена.

Императрица Цъ Си се появи от мрака и с всяка следваща крачка ставаше все по-прекрасна. Беше облечена в ален жакет дун дзъ със златен дракон с пет нокътя на гърдите. Над дясното й рамо бе преметнато алено наметало. На краката й имаше високи ботуши в същия цвят с четвъртит връх. Дългата й блестяща черна коса бе сплетена на плитка през лявото й рамо.

Двамата не казаха нито дума, докато не се озоваха само на няколко крачки един от друг.

— Добре дошли в Забранения град — каза Цъ Си на безупречен мандарински. — Очите ви са наистина толкова забележителни, колкото разказват.

— Надявах се на по-дружелюбно посрещане — отвърна Рандъл.

Цъ Си погледна към прицелилите се в госта й стрелци.

— Ще бъде недружелюбно, ако пуснат стрелите си — рече тя. — Не бива да забравяте, Рандъл Чен, че ви смятат за виновник за разбиването на армиите ни при крепостите Дагу и в битката при моста Осем ли.

— Стратегията на армията ви беше глупава — отвърна Рандъл. — Сенге Ринчен смяташе, че численото превъзходство е начинът за победа над червените дяволи.

— А вашият начин да ги победите какъв е? — веднага попита Цъ Си.

— Има много начини да се победи арогантен противник — каза Рандъл. — Първата стъпка е да разбереш слабите му места. Едва тогава може да се мисли за победа.

— Те могат ли да бъдат победени?

— Те имат много слабости — отвърна Рандъл.

Рандъл бе поразен от грациозността и красотата на императрицата. Не би трябвало да е изненадан след всичко, което бе прочел в историческата литература, но въпреки това не бе очаквал тя да бъде така бляскава… и тъй привлекателна.

Цъ Си също бе впечатлена от красивия млад мъж, който стоеше пред нея. Беше висок за китаец, мускулест и с добри пропорции. Жалко, че в крайна сметка трябваше да го убие.

— Много дръзко от ваша страна сам да дойдете в Пекин — каза тя.

— Повикахте ме и съм тук.

Цъ Си се престори на изненадана.

— Не съм правила подобно нещо!

Рандъл се усмихна.

— Ако не ме бяхте извикали, сега нямаше да бъдете на този двор. А в Дзъхол със съпруга си.

Цъ Си разтегли устни в усмивка.

— Така е — отвърна тя. — Синът на небето и съветът му избягаха от Забранения град като мишки от котка. А аз останах да защитя онова, което бе изоставено така своеволно. В името на Сина на небето ще направя всичко необходимо, за да запазя това място и властта на Цин.

— В такъв случай трябва да приготвите връщането на Хари Паркс и хората му на лорд Елгин. Задържането им ви поставя в по-голяма опасност, отколкото си давате сметка.

— Значи сте дошли за приятеля си Хари Паркс, така ли?

— Не ми е приятел — отвърна Рандъл.

— В такъв случай може би идвате да освободите врага си Хари Паркс?

— Той не е мой враг, а ваш — отговори Рандъл.

— Тогава защо трябва да бъде освобождаван?

— Затварянето му носи повече злини на Средното царство, отколкото осъзнавате. Той е най-довереният преговарящ на лорд Елгин. Без него лордът става непредвидим, а нито вие, нито принц Кун имате нужда от подобно поведение. Сведенията ни са, че Хари Паркс е бил заловен, докато е бил с белия флаг на преговорите. Това жегна силно британците, тъй като те се смятат за почтени мъже, които държат на думата си. — Преди Цъ Си да реагира пренебрежително. Рандъл добави: — И двамата сме съгласни, че британците и французите нито са почтени, нито може да им се има доверие.

— Думите ви текат от устата ви като преливащ от кошер мед. Възможно ли е да сте дошли и за да ме измамите с ласкателства?

— Положението е следното — направо каза Рандъл. — Лорд Елгин ще потегли с армията си към Пекин през следващите няколко дни, ако не действате прозорливо. И единствената му цел ще бъде да сее разруха. Хари Паркс и хората му трябва да бъдат освободени незабавно, ако искате да спечелите време за защитата на града.

— И каква защита можем да организираме? По-голямата част от армията ни е разгромена.

— Има много други начини за борба — отвърна Рандъл. — Както и много начини да се постигне победа. — Той посочи стрелците върху стените на Портата на меридиана.

— Хората ви ще отпуснат лъковете си и в замяна ще ви кажа какво да сторите.

Цъ Си погледна в сините очи на този мъж, като се мъчеше да прочете мислите му. Сигурно бе, че е привлечен от нея. Но истинските му намерения си оставаха забулени в тайна. Защо му е на основния стратег на червените дяволи с такава лекота да преминава на другата страна? Беше ли сгрешила, като го прилъга да дойде? Действията му — и победите на съюзниците — доказваха, че той е човек с безспорни знания и умения.

— Знаете ли с какво си имате работа? — попита Цъ Си.

— Няма да ви отегчавам с безсмислени ласкателства, императрице. Дошло е време да действате. Нямате друг избор, освен да ми се доверите. Надявате се да сключим съюз и аз ви предлагам точно това.

Цъ Си успешно успя да прикрие шока си.

— Само Хари Паркс и Хенри Лох са в Пекин — каза накрая тя. — Останалите бяха изпратени в Летния дворец и научих, че са подложени на изтезания. Над десет от тях са мъртви, а останалите не са в много добро състояние.

— Къде са мъртвите? — попита Рандъл.

— Телата лежат на централния двор на Летния дворец.

Рандъл погледна Цъ Си в очите.

— Трябва да ги посипете с негасена вар, докато костите им се оголят. Така ще скриете следите на палачите. — Той потърка брадичка по същия начин, по който правеше Уилсън Даулинг, когато мислеше за нещо. — Положението е неприятно, но сега трябва да се съсредоточим върху оцелелите. Всеки, който може да се възстанови, ще спести на царството милиони таели репарации. Не зная как да го кажа по-убедително, но трябва да се положат грижи за тях. Затова ще трябва да спечелим известно време, преди да ги пратим обратно на лорд Елгин. Трябва да действаме бързо и убедително, за да покажем, че управлението на принц Кун се основава на състрадание, доверие и сътрудничество.

— Защо дойдохте да ми помагате? — попита Цъ Си.

— Трябва да се уверя, че династията Цин ще продължи да съществува — отвърна Рандъл. — Синът ви един ден ще стане император на Средното царство. За целта трябва да победите съюзниците на масата за преговори. Цената обаче ще бъде висока, поради факта че сте убили някои от пратениците. Но тъй като няма начин това да се поправи, все пак си заслужава. В същото време трябва да разбиете влиянието на Су Шун върху Сина на небето, преди да е подкопал правото на сина ви върху трона. Едва тогава бъдещето на империята Цин ще бъде сигурно.

Цъ Си отново успя да прикрие шока си от пророкуването на синеокия непознат. Как беше възможно да знае толкова много неща? И в такива подробности? Всичко това определено й идваше прекалено, но за щастие, намеренията на синеокия, изглежда, отговаряха на нейните.

— Радвам се, че идвате да помогнете на Средното царство — рече тя с по-мек глас. — С удоволствие ще ви покажа цялата си благодарност, ако предсказанията ви станат факт.

Императрицата се обърна към стените и описа пълен кръг с показалеца си. В отговор стотиците стрелци свалиха лъковете си и застанаха мирно.

Цъ Си почувства как я изпълва нова увереност, каквато не бе изпитвала от много месеци. Сред блясъка на ярките стени тя бе намерила неочакван приятел, който сякаш имаше силата да промени съдбата на Китай.

Рандъл се вгледа в очите на императрицата и се помъчи да се пребори с инстинктивното желание да потъне в дълбините им. Тя беше прекрасна, както бе очаквал; но той не бе изненадан от грациозните й движения и опияняващия чар на гласа й. Зарече се да се държи на разстояние. Но само след десет минути в нейната компания осъзна, че тя наистина е най-привлекателната жена, която е срещал някога.