Кристофър Райд
Последната императрица (53)

51.

Калифорния, Америка

Пристанището на Сан Диего

19 ноември 2084 г.

15:30 ч. местно време

114 дни след началото на мисия Ездра

Като знак на капитулация Г. М. доплава в Сан Диего на борда на атомната си яхта „Ентърпрайз Корпорейшън“. Блестящият, дълъг 150 м бегемот изглеждаше като океански лайнер в сравнение с другите кораби в пристанището, а яхтата на Уилсън приличаше на малка играчка, когато двата съда се озоваха един до друг. „Ентърпрайз Корпорейшън“ беше толкова огромна, че върхът на мачтата на Уилсън едва достигаше до капитанския мостик.

Професор Оутър увещава Уилсън да го последва по коридора към президентския апартамент.

— Хайде, да приключваме с това — каза той.

Уилсън го изгледа свирепо.

— Срещаме се прекалено рано с Г. М. Склонен съм да кажа нещо много оскърбително.

Професорът се усмихна.

— Още по-добре — рече той и отвори двойната врата.

Луксозният апартамент бе окъпан в следобедната светлина, която се изливаше през високите от пода до тавана прозорци. От другата страна на стъклената стена заливът на Сан Диего искреше в яркосиньо, а гледката от тази височина беше съвсем различна от онази, която виждаше Уилсън от палубата на собствената си лодка.

През последните двайсет и четири часа той беше прочел точките на мисия Ездра и бе открил, че наистина се променят. Но едва когато отиде в библиотеката на Сан Диего, взе една хартиена книга и прочете за Въстанието на боксьорите, разбра със сигурност, че историята наистина се е променила. По предложение на професор Оутър той потърси информация за Сенге Ринчен и Чарлз Гордън. Ринчен не беше умрял при крепостите Дагу, както би трябвало да стане, а Гордън не напуснал Китай след подписването на Пекинската конвенция от 1860 г. Като по чудо двамата постъпили на служба при императрица Цъ Си, станали генерали в армията й и изиграли основна роля при потушаването на въстанието на тайпините две години по-късно.

Изглежда Сенге Ринчен и Чарлз Гордън в крайна сметка са се сражавали рамо до рамо с Рандъл Чен. Ринчен продължил да служи вярно на Цин през следващите пет години и успял да си върне триокото пауново перо. Умрял едва през 1865 г., когато попаднал в засада на ниански бунтовници в Шандун. Гордън пък се сдобил с прочутия прякор Китайския Гордън в Англия, толкова много се прославил с делата си в Изтока. За щастие, както му бе писано, по-късно станал любим генерал на кралица Виктория и губернатор на Судан; бил убит от зулуси в Хартум през 1885 г., каквато му беше съдбата от самото начало. Явно неговата роля в новата история на Китай не беше засегнала истинския му път в живота.

След като видя снимката на Рандъл Чен от 1899 г., Уилсън вече нямаше съмнения, че наистина е той. Макар да бяха изминали трийсет и девет години, Рандъл изглеждаше точно така, както и преди — единствената разлика бе, че косата му беше доста по-дълга и я носеше вързана на опашка. Уилсън разпозна и изражението му — пасивната, но решителна физиономия, която имаше, когато е силно съсредоточен.

Г. М. седеше изправен в моторизирано легло, а на стената зад него гордо се мъдреше емблемата на „Ентърпрайз Корпорейшън“. Лицето на стареца беше бледо и изпито; бялото на очите му беше мътножълто. Бе облечен в пурпурна пижама и с алено шалче на врата. Белите чаршафи го покриваха плътно и под тях се виждаха маркучите на системата, които минаваха от бедрата му до уреда за диализа до леглото. Уилсън видя в какво жалко състояние се намира и гневът му понамаля. Трудно беше да си ядосан на човек, който е на крачка от смъртта.

Застанал до леглото на Г. М., Джаспър Тредуел беше облечен в спретнат черен костюм с алена вратовръзка, подобна на шалчето на дядо му. От другата страна на леглото стоеше Минерва Хатауей в скромна кремава рокля, с прибрана на кок коса и безизразно лице. Нямаше как човек да не остане поразен от красотата й. До нея Дейвин Чан нервно си играеше с едно от копчетата на униформената си куртка.

Уилсън не беше изключил викането и ругатните, но предвид момента, просто влезе спокойно в стаята, спря при леглото на Г. М. и постави ръце зад гърба си.

— Как се чувствате, Г. М.? — любезно попита той.

На лицето на стареца се появи искрена усмивка.

— Казах им, че няма да влезете тук и да мърморите като някой глупак.

— Това не би променило нищо, нали? — с равен тон рече Уилсън. — Сега всички имаме проблем.

Г. М. кимна.

— Нека като начало да кажа, че съжалявам, задето не споделих истината с вас. Сега разбирам, че резултатите от действията ми имат ужасни последици за всички нас. — Той посочи с хилава ръка към опънатите си крака. — Не че ми остава да живея още много.

В избелелите си джинси, смачкана тениска и с небръсната четина, Уилсън изведнъж се почувства не на място.

— Мисля, че когато не получава онова, което иска, човек придобива опит.

Г. М. повдигна вежди.

— Или в моя случай, смърт.

— Понякога получаваме онова, което заслужаваме — каза Уилсън.

— А понякога не — отвърна Г. М.

— Трябваше да ме послушате.

— Има твърде много неща, които ми се иска да бях направил по различен начин.

— За мен Рандъл Чен е герой — обяви Уилсън. — Той е изиграл своята роля при контролирането на Втората опиумна война. Изпълнил е онова, за което е бил обучен.

— Но просто не си е тръгнал — добави Джаспър.

— Рандъл е добър човек, който бе поставен в ситуация, компрометираща същността му. Вие му сторихте това. Вината не е негова, а на всички вас.

— Основната задача на Рандъл беше да защити Дървото на живота — обади се Дейвин. — Това му беше казано съвсем ясно. И в крайна сметка той се е възползвал от ситуацията.

В стаята се възцари каменно мълчание.

— Единственото, което ме вълнува, е какво трябва да правим — каза накрая Уилсън.

Дейвин хвърли бърз поглед към Г. М.

— Трябва да прочетеш бележките към мисията. Те са много конкретни. От текста ще разбереш, че е задължително да те прехвърлим колкото се може по-скоро. В противен случай историята ще продължи да се променя, докато изчезнат всякакви шансове за прехвърляне.

— Четох бележките — отвърна Уилсън. — Намираме се в пълна каша.

— Данните заемат повече от хиляда страници — озадачи се Дейвин. — А ние те открихме едва преди два дни. Как е възможно да си ги прочел?

— Прочете ги — потвърди професор Оутър, показвайки с тона си, че темата е приключена.

— Знам какво трябва да направя — каза Уилсън. — Но признавам, че ме боли сърцето заради унищожението и мъката, които ще донесе тази мисия на Китай. Отвратително е, че събитията стигнаха дотук.

Г. М. приглади чаршафите си с крехките си ръце.

— Позволете да ви задам един важен въпрос, господин Даулинг. Когато отново се изправите лице в лице с господин Чен, какво смятате да правите?

— Бележките към мисията казват точно какво трябва да направя — направо отвърна Уилсън.

— Не можете да победите господин Чен в ръкопашен бой.

— Наясно съм с това — каза Уилсън.

— Какво ще правите, ако той ви атакува?

— Ще се придържам към точките на мисията — просто отвърна той.

— Уменията на господин Чен са неизмерими — каза Г. М. — И неуязвимостта му добавя допълнителни трудности.

— Обмислих всички тези фактори — отвърна Уилсън и премести поглед върху Минерва. — Не се съмнявам, че Рандъл ще бъде добре подготвен. Живял е в Китай четиресет години, като със сигурност през цялото време е тренирал. Лоялността му към мен ще бъде само далечен спомен, така че не очаквам никаква милост.

— Джаспър не смята, че можете да успеете — каза Г. М.

— Победата не се изчерпва само със способността да се биеш — отвърна Уилсън.

— Кога ще бъдете готов за прехвърлянето? — попита Г. М.

— Мога да ти покажа последните данни за промените, за да видиш колко сериозно е станало положението — намеси се Дейвин. — Изглежда, че тази реалност и онази от миналото — той задвижи едновременно двете си ръце пред себе си — са свързани помежду си по някакъв начин. Колкото по-скоро…

— Дейвин, моля те, млъкни — прекъсна го Уилсън. — Не съм сигурен кога ще бъда готов.

— Бъдете по-конкретен — отбеляза Г. М.

— Трябва да се подготвя — отвърна Уилсън. — А не зная колко време ще отнеме това.

— За дни ли говорим или за седмици? — попита Джаспър.

— Не съм сигурен — каза Уилсън. — Но от прехвърлянето няма смисъл, ако не бъдат осигурени добри шансове за успех. Рандъл е имал четири десетилетия да се усъвършенства, докато ние разполагаме със съвсем малко време. Затова трябва да бъдем съобразителни.

— С всеки изминал ден здравето ми се влошава — призна Г. М.

— Ако не успея, няма да се върна — каза Уилсън. — И тогава ще бъдете в безизходица.

— Той просто е труден човек! — изсумтя Джаспър. — Не му пука дали ще оживееш или не. Очевидно е. Трябва да намерим друг начин. Господин Даулинг не е лоялен…

Г. М. вдигна немощната си ръка.

— Млъкни, Джаспър. Господин Даулинг знае какво прави. — Той погледна Уилсън. — Предполагам, че ще искате да тренирате с учителя Лъ Дан?

Уилсън кимна.

— Да. Вече е уредено.

— Мисля, че това е мъдър ход. Както сам казахте, трябва да бъдат осигурени добри шансове за успех. — Г. М. кимна на Минерва и тя пристъпи напред. — След като коригирате историята — каза Г. М., — което не се съмнявам, че ще направите, ви моля да обмислите една молба. Това е кристален съд от Ген-ЕП материал.

Минерва му подаде малката цилиндрична стъкленица. Уилсън много добре усети краткия физически контакт, докато вземаше съда от ръката й.

— Ако сметнете за подходящо и ако сте в състояние — продължи Г. М., — моля да върнете съда в „Ентърпрайз Корпорейшън“, пълен с мъзга от Дървото на живота.

— Ще бъда откровен — отвърна Уилсън. — Моите уважения, Г. М., но не съм сигурен дали ще бъда в състояние да ви донеса еликсира.

Г. М. отново приглади чаршафите.

— Моля ви единствено да обмислите внимателно молбата ми. Осъзнавам, че не съм в силна позиция. И както можете да си представите, изпитвам трудности да приема този факт. Но ще ви кажа следното. Вярвам, че ще вземете правилното решение и каквото и да е то, ще го подкрепя.

Погледът на Уилсън се спря върху съда в ръката му. Беше много лек и изглеждаше доста як — нямаше да се счупи, ако го изпусне. В единия си край имаше метална игла и капачка.

— Вътре има вакуум пета степен — със сериозен глас каза Дейвин. — Когато забиете иглата в дървото, съдът ще се напълни автоматично.

Уилсън прибра стъкленицата в джоба си.

— Предполагам, че срещата приключи. Ще ви съобщя веднага щом съм готов за прехвърлянето. Не се безпокойте, Г. М., ще имам предвид времето за подготовка и как ви се отразява то.

— Благодаря — отвърна той.

— Искате ли да обсъдим договор? — попита Джаспър.

— Ще направя това безплатно — отвърна Уилсън. — Заради себе си и заради Рандъл.

— Мога ли да дойда с теб? — неочаквано се обади Минерва. — Мога да ти помогна с подготовката.

Всички като че ли се изненадаха от въпроса й, но Уилсън прие, че това е поредната сцена, която им е наредено да изиграят. Минерва отметна кичур коса от лицето си. — Моля те, дай ми шанс да се докажа пред теб. Онова, което ти казах в лабораторията, е самата истина. Никога не съм те лъгала относно чувствата си.

Уилсън погледна прекрасното й лице.

— Колкото и да не ми се иска, ще трябва да отклоня предложението ти — рече той. — В момента единствено мисия Ездра е от значение.