Нелсън Демил
Аз, детективът (41)

38.

По Десето авеню се сипеше лек сняг и от шестия етаж виждах прелитащите под светлината на лампите и фаровете снежинки. Студентите ми се изсипваха в аудиторията, но аз не се обръщах към тях. Това беше първата ми лекция за този семестър и очаквах да присъстват трийсетина души, повече или по-малко, макар да не бях гледал списъка. Курсът се наричаше „Криминалистика 709“ и носеше подзаглавие — „Разследване на убийства“. Предвиждаха се петнайсет двучасови лекции веднъж седмично — в сряда, — както и семинари. Курсът носеше три кредита. Щяхме да се занимаваме с методи за обезопасяване на местопрестъплението, идентифициране, събиране и съхраняване на веществени доказателства, осъществяване на работни връзки с други специалисти, сред които експерти по отпечатъци от пръсти и патоанатоми, а също и с методи за водене на разпит. През последните четири лекции щяхме да разгледаме някои известни убийства. Нямаше да обсъждаме убийствата от Северния край на Лонг Айланд. Щях ясно да го покажа още от самото начало.

Студентите от курса ми обикновено варираха от амбициозни ченгета до гостуващи в Ню Йорк детективи, неколцина униформени полицаи от града и предградията, които се стремяха към златната значка или искаха да се подготвят за изпитите за по-висок чин, както и от време на време адвокати, които се учеха как да направят така, че престъпните им клиенти да не бъдат обявени за виновни заради някаква техническа подробност.

Веднъж имах студент, който никога не пропускаше лекция, слушаше всяка моя дума, получи отличен на изпита, а после отиде и уби гаджето на жена си. Мислеше си, че е извършил съвършеното престъпление, но случаен свидетел му помогна да получи стая по коридора, който водеше към пържилката. Все пак смятам, че си заслужаваше шестицата.

Бях написал името си на черната дъска и отдолу прибавих името на курса заради онези бъдещи шерлокхолмсовци, които се нуждаеха от нещо повече от името на преподавателя и номера на аудиторията, за да са сигурни, че са попаднали където трябва.

Част от сделката с нюйоркското управление се състоеше в съдействието им да ме обявят за три четвърти негоден за служба, в изоставянето на всички подготвяни срещу мен обвинения и в помощта им да ми осигурят асистентско място и двугодишен договор с колежа по криминалистика „Джон Джей“. Между управлението и колежа съществуват тесни връзки, така че за тях нямаше да е толкова трудно да го направят. От своя страна, аз само трябваше да се пенсионирам и да дам благоприятни публични изявления за управлението и шефовете си. Ще го правя до края на живота си. Всеки ден, когато пътувам с метрото, аз гласно и публично заявявам: „Нюйоркското полицейско управление е страхотно. Обичам лейтенант Улф.“

Звънецът би и аз се обърнах от прозореца, за да застана зад катедрата.

— Добър вечер — започнах аз. — Казвам се Джон Кори, бивш детектив от отдел „Убийства“ в нюйоркската полиция. На масите си ще намерите общи сведения за курса, списък на задължителната и препоръчителната литература и някои теми за разработки и проекти. Всички ще трябва да представите пред аудиторията проектите си. — „И това ще съкрати значителна част от тези трийсет часа, през които трябва да ви говоря.“

Продължих да обяснявам за курса, оценките, присъствието и така нататък. Срещнах погледите на неколцина от студентите на първия ред и те наистина варираха от осемнайсет — до осемдесетгодишни, приблизително по равно мъже и жени, бели, черни, азиатци, латиноамериканци, някакъв тип с тюрбан, две жени със сарита и свещеник с католическа якичка. Това може да се случи единствено в Ню Йорк. Общото между всички тях, предполагам, беше интересът към детективската работа. Убийството привлича и ужасява — то е голямото табу, навярно единственото престъпление, което всички култури през всички епохи са заклеймявали като най-висша проява против обществото, племето, клана и индивида.

Докато говорех, видях много умни очи и кимащи глави и струва ми се, всички ние искахме да сме на това място, което не се случва винаги в класната стая.

— Ще разгледаме също някои ненаучни подходи в разследването, като например идеята за предчувствието, инстинкта и интуицията — казах аз. — Ще се опитаме да определим тези…

— Извинете ме, детектив.

Погледнах и видях вдигната ръка, която махаше от последния ред. Божичко! Поне да беше почакала да си довърша приказката. Ръката бе свързана с тяло, предполагам, но жената, на която принадлежеше тя, седеше зад едър мъж и не можех да я видя.

— Да? — казах аз.

Бет Пенроуз се изправи и аз едва не паднах на пода.

— Детектив Кори — попита тя, — ще разгледате ли въпросите за законния обиск и нападение, за правата на заподозрените по отношение на неправомерни обиски, а също така и как да се държиш с партньора си, без да го вбесяваш?

Студентите се захилиха. На мен изобщо не ми беше смешно. Изкашлях се и отвърнах:

— Аз… Починете си пет минути в стаята. Веднага се връщам. — Излязох навън и тръгнах по коридора. Всички други студенти имаха лекции и беше тихо и празно. Спрях до чешмата, наведох се и жадно отпих от бликащата нагоре струя. После се изправих.

Бет Пенроуз стоеше на няколко крачки от мен и ме наблюдаваше. Известно време се гледахме. Тя беше с тесни дънки, туристически обувки и карирана риза с навити нагоре ръкави и няколко разкопчани горни копчета. Имаше по-момчешки вид, отколкото бих очаквал.

— Как е раната? — попитах.

— Няма проблем. Само драскотина. Но остана белег.

— Ще разказваш за това на внуците си.

— Точно така.

Стояхме и се гледахме.

— Така и не ме потърси — каза тя накрая.

— Не, не те потърсих.

— Дом Фанели прояви любезността да ме информира за теб.

— Нима? Като го видя, ще му разбия носа.

— Не, няма. Харесва ми. Жалко, че е женен.

— Така казва и той. Записала ли си се в този курс?

— Естествено. Петнайсет лекции по два часа всяка сряда.

— И ще биеш целия този път от… къде живееше?

— Хънтингтън. С кола или влак е на по-малко от два часа път. Лекциите свършват в девет, така че ще съм си вкъщи за новините в единайсет. Ами ти?

— Ще съм си вкъщи за новините в десет.

— Искам да кажа, какво правиш, освен преподаването?

— Това ми стига. Три дневни курса и един вечерен.

— Липсва ли ти работата?

— Ами… да. Липсва ми работата, хората, с които работех… усещането, че върша нещо… но определено не ми липсват бюрокрацията и другата гадост. Беше време да се преместя. Ами ти? Още ли си толкова ентусиазирана?

— Естествено. Извършила съм подвиг. Обичат ме. Аз съм гордост за управлението и пола си.

— Аз пък съм гордост за моя пол.

— Така смята само твоят пол — засмя се тя.

Очевидно разговорът й допадаше повече, отколкото на мен. Бет промени темата и каза:

— Чух, че няколко пъти си ходил в съфолкската областна прокуратура.

— Да. Продължават да се опитват да разберат какво се е случило. Оказах им пълно съдействие, доколкото ми позволяваше нараняването в главата, след което страдам от избирателна амнезия.

— И аз така чух. Затова ли забрави да ми позвъниш?

— Не. Не съм забравил.

— Ами тогава… — Тя замълча и после ме попита:

— Ходил ли си в Северния край след…

— Не. И навярно никога вече няма да ида там. Ами ти?

— Направо се влюбих в това място и си купих малка вила в Къчог с няколко акра земя, заобиколени от ферма. Напомня ми за бащината ми ферма от детските ми години.

Понечих да отговоря, но се отказах. Не бях сигурен накъде отива разговорът, но реших, че Бет Пенроуз няма да пътува по три-четири часа всяка сряда вечер, само за да чуе мъдрите думи на учителя, думи, които вече беше чувала и отчасти отхвърляла през септември. Очевидно Пенроуз не се интересуваше само от трите кредита. Аз, от своя страна, тъкмо започвах да свиквам с ергенския живот.

— Човекът от местната агенция за недвижими имоти ми каза, че къщата на вуйчо ти била продадена — съобщи ми тя.

— Да. Това ме натъжи. И аз не знам защо.

— Е, всеки уикенд можеш да ми идваш на гости в Къчог.

Погледнах я и отвърнах:

— Но първо би трябвало да ти се обаждам.

— Сама съм. Ами ти?

— Какво ти каза бившият ми партньор?

— Каза, че си сам.

— Но не самотен.

— Просто ми каза, че нямаш сериозни връзки.

Не отговорих и си погледнах часовника.

— Според източниците ми в областната прокуратура скоро ще предадат делото на съда — каза тя. — Няма да се съгласят да се признае за виновен срещу по-лека присъда. Искат смъртно наказание.

Кимнах. Може и да не съм споменал за това, но изкорменият и скалпиран Фредерик Тобен бе оцелял. Не се изненадах прекалено много, защото знаех, че не съм му нанесъл смъртоносна рана. Бях избягвал артериите му, не бях забил ножа в сърцето му, нито пък му бях прерязал гърлото, както навярно би трябвало. Подсъзнателно, струва ми се, не можех да извърша убийство, въпреки че по време на схватката ни той можеше да умре от шок или от загуба на кръв, което също ме уреждаше. Сега обаче Тобен лежеше в самостоятелна килия в областния затвор и мислеше или за живот зад решетките, или за електрически удар в централната си нервна система. Или може би за смъртоносна инжекция. Иска ми се щатът да промени решението си. В случая на Фредерик аз съм за пържилката и бих искал да съм сред официалните свидетели, за да гледам как от ушите му излиза дим.

Не ми позволяват да посещавам дребния лайнар, но се погрижих да му предадат домашния ми телефонен номер. Гаднярът на всеки две седмици ми се обажда от пандиза. Аз му напомням, че безвъзвратно се е простил с виното, жените, песните, поршетата, бързоходните яхти и пътуванията до Франция и че съвсем скоро ще го изведат призори от килията, за да го екзекутират. Той на свой ред казва, че щял да се измъкне и че било по-добре да внимавам, когато излезел на свобода. Какво монументално его има този хуй.

— Ходих на гроба на Ема Уайтстоун, Джон — каза Бет.

Не отговорих.

— Погребаха я в старото гробище сред всички други гробове на рода Уайтстоун. Някои са тристагодишни.

Отново не отговорих. Бет продължи:

— Видяхме се само веднъж, спомняш ли си, в твоята кухня, но тя ми хареса и исках да оставя цветя на гроба й. И ти би трябвало да го направиш.

Кимнах. Трябваше да мина през цветарския магазин „Уайтстоун“ и да кажа едно „здрасти“. Трябваше да отида и на погребението, но не го направих. Не можех.

— Макс пита за теб.

— Сигурен съм. Той си мисли, че съм гушнал онези двайсет милиона долара в злато и скъпоценности.

— Така ли е в действителност?

— Естествено. Затова съм тук да припечелвам нещо повече от пенсията си.

— Как е белият ти дроб?

— Чудесно. — Забелязах, че неколцина от студентите ми са загубили търпение и се разхождат по коридора — кой до тоалетната, кой да пуши. — Трябва да се връщаме — казах на Бет.

— Добре.

Бавно тръгнахме към аудиторията. Мислиш ли, че някога ще открият съкровището на капитан Кид? — попита тя.

— Не. Мисля, че какъвто си беше параноик, Пол Стивънс го е скрил толкова надълбоко, че ще си остане там още триста години.

— Навярно си прав. Жалко.

— Може и да не е. Може би трябва да си остане там, където си е.

— Да не си суеверен?

— Не бях. Сега вече не съм толкова сигурен.

Стигнахме до вратата на аудиторията.

— Разбрах, че в тази сграда има басейн — каза тя. — Ходиш ли да плуваш?

— От време на време.

— Следващата седмица ще си взема банския. Става ли?

— Става… Бет?

— Да?

— Ами… няма ли да е малко неудобно?

— Не. Но очаквам накрая на курса да получа отличен.

Усмихнах се.

— Готова съм на всичко.

— Не приемам подкупи.

— Искаш ли да се обзаложим?

Студентите ни гледаха, усмихваха се и си шепнеха.

Влязохме вътре — аз зад катедрата, Бет на последния ред.

Обърнах се към аудиторията.

— Сред нас има още един детектив от отдел „Убийства“, детектив Бет Пенроуз от съфолкското областно полицейско управление. Името на детектив Пенроуз може би ви е познато от неотдавнашния случай в Северния край на Лонг Айланд. — Млъкнах за момент, после казах: — Участвах в разследването заедно с нея и двамата научихме по нещо от специфичния стил и методи на другия. Освен това тя ми спаси живота, така че за да й се отплатя, след лекцията ще я заведа да пийнем по нещо.

Всички избухнаха в аплодисменти.