Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Plum Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 72 гласа)

Информация

Корекция
crecre (2007)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
Красu (2013 г.)
Допълнителна корекция
hammster (2013 г.)

Издание:

„Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1998

ИК „Бард“ ООД, 1998

ISBN 954-585-403-0

 

WARNER BOOKS, NEW YORK

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Kpacu и hammster

21.

Открих цветарския магазин „Уайтстоун“ съвсем лесно — през последните три месеца десетки пъти бях минавал покрай него. Паркирах наблизо, погледнах си косата в огледалото и отидох в магазина.

Беше много приятно място, пълно с… е, с цветя. Миришеше чудесно. Младият мъж зад щанда попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Имам среща с Ема Уайтстоун.

— Вие ли сте Джон?

— Аз и никой друг.

— Наложи й се да изпълни някои поръчки — почакайте.

— Той извика към задното помещение: — Джанет. Джон е дошъл за Ема.

Джанет се появи изотзад — жена на четирийсет и няколко години, заедно с момиче на около двайсет и пет, което ми представи като Ан.

— Ема помоли да се срещнете в къщата на историческото дружество — съобщи ми Джанет.

— Няма проблем.

— Каза, че не е имало начин да се свърже с вас — продължи тя.

— Е, няма проблем. Лесно ще открия къщата.

— Може малко да позакъснее — прибави Ан. — Трябва да изпълни някои доставки.

— Не се тревожете. Ще я почакам. Ако трябва, ще чакам цяла нощ. — Нима се налагаше да ме инструктират цели трима души?

Младежът ми подаде визитна картичка и ми каза:

— Обадете се, ако има някакъв проблем.

— Непременно. Благодаря на всички ви за помощта. — Стигнах до вратата, обърнах се и прибавих: — Тук наистина е много приятно.

И тримата се усмихнаха. Излязох. Напоследък го правех непрекъснато. Върнах се в джипа и потеглих към къчогския парк. Наистина не можех да се понасям за това, че дори само съм си помислил за възможността Ема да е в комбина с Тобен и кой знае още с кого. Искам да кажа, че целият й персонал бе видял новия й приятел.

От друга страна, когато се окажеш в леглото с току-що срещната жена, трябва да се запиташ дали причината е в чара ти, или в скритите й подбуди. Все пак тъкмо аз я бях потърсил, а не обратното. Къде ли бях чул името й? При Маргарет Уили? Не, бях го намерил преди това в картотеката на семейство Гордън на Плъм Айланд. Всички тези хора изглеждаха свързани. Може би и Маргарет беше в кюпа. Може би, с изключение на моя милост, в кюпа бе цялото възрастно население на Северния край. Искам да кажа, че беше като някой от онези филми на ужасите, в които жителите на цялото село са вещици и магьосници, а нищо неподозиращият турист се появява и не след дълго се превръща във вечеря.

Влязох в малкия паркинг на историческото дружество. Цветарския микробус го нямаше, но видях десетгодишен форд.

Оставих нощното гърне на задната седалка, като си мислех, че сега може да не е подходящото време да й го подаря. Навярно след вечеря.

Така или иначе, отидох до входната врата и на нея имаше нов стикер с една-единствена дума: „Влез“.

Така и направих. В големия вестибюл извиках: „Ема!“, но никой не ми отговори. Минах през различните стаи на къщата и отново извиках. Никакъв отговор. Струваше ми се нелогично да отключи вратата и да остави отворено с всички тези антики вътре.

Стигнах до стълбището и пак извиках, но безрезултатно. Дойде ми наум, че може да е в тоалетната и че не би трябвало да я викам така. Ако ме беше изчакала, можеше да използва подаръка си.

Във всеки случай се заизкачвах по стълбището, което проскърцваше. Не казвам, че ми се искаше да съм си взел револвера, но наистина ми се искаше.

Качих се на втория етаж и се заслушах. Никакъв звук, освен нормалните пропуквания на стара къща. Реших да вляза в салона, който се намираше по средата на дългия коридор.

Опитах се да вървя, без да карам проклетите дъски на пода да скърцат, но всяка моя стъпка предизвикваше високи стонове.

Стигнах до вратата на салона. Беше затворена и аз я открехнах.

Проклетите панти изскърцаха. Божичко.

Влязох вътре и иззад полуотворената врата се разнесе крясък. Светкавично се обърнах и Ема се хвърли към мен със сабя, допря върха й до корема ми и извика:

— Така ти се пада, коравосърдечни пирате!

Сърцето ми се разтуптя и мехурът ми едва не се разплиска по пода. Усмихнах се.

— Много смешно.

— Уплаших те, нали?

Освен с пластмасовата извита сабя беше със синя тривърха шапка.

— Да речем, че ме изненада.

— Изглеждаш малко повече от изненадан.

Поуспокоих се и забелязах, че днес е с кафяви панталони, синя блуза и сандали.

— Взех сабята и шапката от магазина за сувенири — каза Ема. — Имаме цял щанд с детски боклуци. — Тя се приближи до креслото край камината и взе черна пиратска шапка с бял череп и кръстосани кости, пластмасова сабя, превръзка за око и нещо, което приличаше на пергамент. Подаде ми шапката и превръзката, които настоя да си сложа, и затъкна сабята в колана ми. После ми показа жълтия пергамент, на който имаше карта, и рече: — Пиратска карта. — Беше нарисуван обичайният остров с палма, компас, тлъсто лице, което навяваше западен вятър, пунктиран морски маршрут и морски змей — цели девет метра, включително голямото черно кръстче, което бележеше мястото на сандъка със злато.

— Това е едно от най-продаваните неща за деца от всички възрасти — каза Ема. — Хората ужасно си падат по пиратски съкровища.

— Наистина ли?

— Ти не си ли падаш?

— Интересно е. Фредерик интересуваше ли се от пиратски съкровища?

— Може би.

— Не ми ли каза, че си го научила да чете староанглийски почерк?

— Да, но не зная от какво конкретно се интересуваше. — Известно време се гледахме, после тя попита: — Какво става, Джон?

— Не съм сигурен.

— Защо ме разпитваш за Фредерик?

— Ревнувам.

Ема не отговори на последните ми думи, а попита:

— Защо искаше да се срещнем тук?

— Ами… мога ли да разчитам, че ще го запазиш в тайна?

— Какво да запазя в тайна?

— Пиратите.

— Какво за пиратите?

Да кажеш на свидетеля какво искаш и защо го искаш, е много деликатен въпрос. Промених темата.

— Видях се с подчинените ти. Джанет, Ан и…

— Уорън.

— Точно така. Издържах изпита.

Тя се усмихна и ме хвана за ръката.

— Ела да се видиш в огледалото.

Поведе ме в коридора, после в спалнята от осемнайсети век. Погледнах се в огледалото на стената, както си бях с пиратската шапка, превръзката на окото и сабята.

— Изглеждам тъпо.

— Наистина.

— Благодаря.

— Обзалагам се, че никога не си го правил на пухено легло.

— Не, никога.

— Трябва да останеш с шапката и превръзката.

— Това моите фантазии ли са, или твоите?

Тя се засмя и после преди да се усетя вече се измъкваше от дрехите си, които остави на пода. Не си бе свалила шапката и като я придържаше с една ръка, се хвърли на леглото — върху юргана, навярно скъпа антика, която никога не беше ставала свидетел на секс.

Влязох в тон с играта и не си свалих шапката и превръзката.

Както казах, тя бе висока и с дълги крака, а леглата по онова време са се правели къси, така че главата и шапката й опираха в горната табла и стъпалата й докосваха долната. Стори ми се смешно и се изхилих.

— На какво се смееш?

— На теб. По-дълга си от леглото.

— Я да те видим теб колко си дълъг.

Във всеки случай, ако никога не сте го правили върху пухен дюшек, не сте загубили много. Вече разбирам защо никой на старите портрети по стените не се усмихва.