Нелсън Демил
Аз, детективът (33)

30.

Известно време Бет ме остави сам и имах възможност да събера мислите си. Накрая тя излезе на задната веранда и ми подаде чаша кафе, смесено с нещо, което миришеше на бренди.

Постояхме в мълчание, загледани към залива. След няколко минути Бет попита:

— За какво е всичко това, Джон?

Знаех, че й дължа информация.

— За злато — отвърнах аз.

— Злато ли?

— Да. Заровено съкровище, навярно пиратско съкровище, навярно съкровището на самия капитан Кид.

— На капитан Кид?

— Да.

— И е било на Плъм Айланд?

— Да… предполагам, че Тобен някак си е научил за него, разбрал е, че никога няма да получи достъп до едно от най-недостъпните места в страната, и е започнал да търси партньор, който да има неограничен достъп до острова.

Тя се замисли за това и накрая отвърна:

— Разбира се… сега всичко си идва на мястото… историческото дружество, разкопките, къщата до морето, бързоходната яхта… всички бяхме толкова заслепени от чумата и после от наркотиците…

— Точно така. Но когато категорично отхвърлиш тези възможности, както направих аз, защото знаех, че семейство Гордън не са способни на това, трябва да преосмислиш всичко.

— Както каза доктор Цолнър, „ако разполагаш единствено с чук, всичките ти проблеми приличат на гвоздеи“.

Кимнах.

— Разкажи ми всичко. Давай.

Разбирах, че се опитва да отклони мислите ми от убийството на Ема, и беше права, че трябва да работя по случая и да се занимавам с нещо позитивно.

— Добре… когато бях на Плъм Айланд, онези археологически разкопки ми се сториха напълно несъвместими с Том и Джуди. И те са знаели, че ще си помисля така, затова изобщо не са го споменавали пред мен. Смятам, че са планирали нещата за деня — след като открият съкровището на своя земя, в който някой може да се сети за разкопките им на Плъм Айланд и да направи връзката. Така че колкото по-малко хора са знаели, толкова по-добре.

— И друг път ценни неща са били премествани и ненадейно откривани на по-удобно място — отбеляза Бет.

— Това е било най-трудното в целия план. Кръстчето на пиратската карта е трябвало да бъде прехвърлено от земята на чичо Сам на земята на Том и Джуди.

Тя се замисли за миг, после попита:

— Смяташ ли, че семейство Гордън са знаели къде точно на Плъм Айланд е заровено съкровището? Или са се опитвали да го открият?

— Мисля, че информацията на Тобен е била сигурна, но може да не е била много точна. Научих някои неща за пиратските карти от Ема… и от тази книга… — Посочих книгата върху малката масичка. — Научих също, че собствениците на тези съкровища са ги заравяли с идеята скоро да се върнат, така че някои от означенията по картата или някои упътвания се оказват отдавна изчезнали дървета, скали, които са били разбити от хора или са паднали в морето… такива неща.

— Как се случи, че реши да разговаряш с Ема?

— Просто исках да проверя в Пеконийското историческо дружество. Имах намерение да отделя за това около час и всъщност не ме интересуваше с кого ще разговарям… после се запознах с нея и в хода на разговора се оказа, че преди е била приятелка на Тобен.

Тя се замисли за всичко това, вперила поглед в залива, после рече:

— И така си стигнал до разговора с Тобен.

— Не, разговарях с него, преди да се срещна с Ема.

— Какво тогава те е накарало да идеш при него? Каква връзка си смятал, че има с убийството?

— Отначало никаква. Вършех елементарна детективска работа, разговарях с приятели, не със заподозрени. През юли заедно със семейство Гордън вече се бях срещал с Тобен. — Разказах й за дегустацията и прибавих: — Тогава не ми пукаше за него и се чудех защо Том и Джуди проявяват интерес. След като в сряда прекарах няколко часа заедно с него, реших, че самият той си е съвсем наред, но че не ми дава верните отговори на съвсем прости въпроси. Разбираш ли?

Тя кимна.

— После, след като разговарях с Ема, започнах да откривам някои връзки.

Бет отново кимна, загледана в дъжда и очевидно замислена.

— Аз прекарах същите два дни с хората от лабораторията, патоанатома, със служители от Плъм Айланд и така нататък — накрая каза тя. — Междувременно ти си тръгнал по съвсем друга следа.

— Най-незабележимата от всички. Но нямах какво друго да правя.

— Още ли си ядосан от начина, по който се отнесоха с теб.

— Бях. Може би тъкмо това ме е мотивирало. Няма значение. Въпросът е, че давам всичко на теб. Искам Фредерик Тобен да бъде арестуван, осъден и изпържен.

— Това може и да не се случи и ти го знаеш. Освен ако не открием някакви наистина твърди доказателства, този тип няма да бъде осъден. Мисля, че областната прокуратура изобщо няма да се опита да му предяви обвинение.

Знаех го. Знаех също, че когато проблемите са гвоздеи, имаш нужда единствено от чук.

— Е? — попита Бет. — Имаш ли още някакви доказателства.

— Всъщност в навеса на Тобен открих малка плоскодънна лодка с прът — съвсем подходяща за преминаване през блата. И сирена с въздух под налягане.

Разказах й за срещата си с Тобен в навеса.

Тя кимна, после ми каза:

— Седни. — Седнах на плетения, а тя на люлеещия се стол. — Разказвай нататък.

Прекарах следващия час в обяснения. Разказах й всичко, което бях свършил след раздялата ни във вторник вечер, включително факта, че в следобеда на убийството на семейство Гордън приятелката на Тобен Сондра Уелс и икономката му ги е нямало, но че въпреки това винарят ме е излъгал, че са си били вкъщи.

Тя ме слушаше, загледана към дъжда и морето. Вятърът се усилваше и от време на време наистина виеше.

— Значи с купуването на земята на Уили те не са се опитвали да измамят Тобен — рече Бет, когато свърших.

— Не. Тобен е казал на семейство Гордън да я купят, за да използват легендата за Ридовете на капитан Кид. Има и място, наречено Дърветата на капитан Кид, но сега е обществен парк. Местоположението на ридовете или скалата не е посочено в историческите книги толкова точно, колкото на дърветата, затова Тобен е знаел, че всяка скала в района ще свърши работа. Но не е искал да се разчува, че той купува безполезна земя — това щяло да породи всякакви клюки и слухове. Затова казал на семейство Гордън да купят земята със собствените си пари. Според плана е трябвало да изчакат известно време, преди да заровят и да открият съкровището.

— Невероятно.

— Да. И тъй като почти не е възможно да подправят възрастта на вертикална шахта, са възнамерявали да напъхат сандъка със съкровището в онази пещеричка — на онзи скален перваз, който открихме — и после да кажат, че ерозията го е оголила. И че след това, когато са го разчиствали от пясъка и глината с кирки и лопати, са унищожили следите. Самият сандък е на трески и никой не е в състояние да заподозре нищо.

— Невероятно — повтори тя.

— Щели са да измъкнат изпод носа на чичо Сам съкровище на стойност десетина-двайсет милиона долара и същият този чичо е щял да чуе за съкровището за първи път по новините. Били са готови да посрещнат и данъчната служба. — Обясних й за законите за откриване на съкровище, за данъците и прочее.

Бет се замисли за миг, после попита:

— Но как Тобен е щял да получи парите, след като семейство Гордън съобщят за находката си?

— Първо, за пред хората тримата са били приятели почти от две години. Том и Джуди са проявявали интерес към виното, който според мен не е бил истински, но по този начин са имали поводи да се показват публично заедно като приятели. — Разказах й какво съм научил от Ема за характера на тази връзка и добавих: — Това обаче не отговаряше на думите на самия Тобен за отношенията им. Така имах още едно интересно несъответствие.

— Но приятелството не е причина да си поделят милиони долари от откритото съкровище.

— Точно така. Затова според мен са съчинили цяла история, придружаваща откриването. Ето какво мисля… Първо са се престорили, че проявяват взаимен интерес към местната история и в крайна сметка той ги е довел до някаква информация за пиратско съкровище. В този момент, според онова, което са щели да кажат на пресата, те сключили приятелско споразумение да го потърсят и да си разделят каквото открият.

Бет отново кимна. Можех да видя, че вече е почти убедена във възстановката ми на случилото се преди убийството.

— Семейство Гордън и Тобен са щели да кажат — прибавих аз, — че и тримата са ровили из стари архиви в различни исторически дружества тук, което е самата истина, че са направили същото в Англия и така нататък. Че съжаляват, че са прекарали Маргарет Уили, но че всичко си било съвсем честно търсене на съкровище и прочее. Щели са да дадат на Маргарет някоя скъпоценност. Освен това са щели да отбележат, че са рискували двайсет и пет хиляди долара, защото не са можели да са сигурни, че съкровището е там.

Отпуснах се на стола си и се заслушах във вятъра и дъжда. Никога през целия си живот не се бях чувствал толкова зле и се изненадах колко много ми липсва Ема Уайтстоун, която беше влязла в живота ми толкова бързо и неочаквано, а после бе преминала в друг живот, навярно някъде сред звездите.

Отново дълбоко си поех дъх и продължих:

— Предполагам, че семейство Гордън и Тобен са имали някакви фалшиви документи, за да докажат твърдението си, че са открили местоположението на съкровището в някой архив. Не зная какво са имали предвид в това отношение — подправен пергамент, фотокопие на загубен оригинален текст или просто са щели да кажат: „Не е ваша работа как сме го намерили. Продължаваме да търсим още съкровища“. На държавата не й пука как са го открили, а само къде са го открили и колко струва. — Погледнах я. — Изглежда ли ти логично?

— Изглежда ми логично по начина, по който го излагаш… но все пак си мисля, че някой би направил плъмайландската връзка.

— Възможно е. Но да подозираш къде е било открито съкровището и да го докажеш са две съвсем различни неща.

— Да, но това е слаба връзка в иначе добър план.

— Да, права си. Тогава нека ти развия друга теория, съвпадаща с онова, което в действителност се е случило — Тобен не е имал намерение да дели със семейство Гордън. Той е накарал Том и Джуди да си мислят всичко онова, което току-що ти казах, накарал ги е да купят земята и тримата са измислили цялата история за това как открили съкровището и защо ще си го делят. Всъщност Тобен също се е страхувал от плъмайландската връзка. Семейство Гордън са били решението на проблема му с откриването на съкровището и с преместването му от острова. После обаче са се превръщали в бреме, в слаба връзка, в очевидна улика от къде всъщност идва съкровището.

Бет мълчеше.

— Трима могат да пазят тайна, ако двама от тях са мъртви.

— Точно така.

Аз продължих:

— Том и Джуди бяха умни, но и малко наивни, и никога не са попадали на толкова зъл и коварен човек като Фредерик Тобен. Не са и усетили опасността, защото са изиграли целия сценарий, купили са земята и така нататък. В действителност Тобен още от самото начало е знаел, че ще ги убие. Най-вероятно е имал намерение или да зарови съкровището на собствената си земя край Фаундърс Ландинг, което също е историческо място, и да го открие там или тайно да го продаде, тук или в чужбина, и така да си спести както дела на семейство Гордън, така и този на чичо Сам.

— Да. Мисля, че това е много вероятно, след като се убедихме, че е способен на хладнокръвно убийство.

— Във всеки случай той е твоят човек.

Бет поседя, подпряла брадичка с ръка и с мушнати под предното стъпало на стола крака.

— Как се запозна със семейство Гордън? — накрая ме попита тя. — Искам да кажа, как хора с такива планове са имали време да… Разбираш ли ме?

Опитах се да се усмихна и отвърнах:

— Подценяваш чара ми. Но въпросът е основателен.

Замислих се над това — не за първи път — и отговорих:

— Може наистина просто да са ме харесвали. Може обаче да са подушили опасността и да са искали да имат защита наблизо. Освен това са се запознали и с Макс, така че би трябвало да питаш и него как се е случило.

Бет кимна, после ме попита:

— Е, как всъщност се запознахте? Трябваше да ти задам този въпрос още в понеделник на местопрестъплението.

— Трябваше — съгласих се аз. — Запознахме се на бара в ресторанта на Клаудио. Знаеш ли го?

— Всички го знаят.

— Опитах се да сваля Джуди на бара.

— Отлично начало за приятелство.

— Точно така. Във всеки случай, мислех си, че срещата ни е била случайна и може наистина да е така. От друга страна, семейство Гордън вече познаваха Макс и той ме познаваше, така че може да е станало дума, че раненото ченге от новините му е приятел и че се възстановява в Матитък. Висях само в две заведения — и още е така — „Старата градска таверна“ и ресторантът на Клаудио. Така че е възможно… но може и да не е… трудно е да се каже. Понякога има и случайности.

— Да. Но в нашата работа трябва да търсим мотиви и цели. Всичко останало е случайно. — Тя ме погледна и попита: — Как се чувстваш, Джон?

— Добре.

— Питам сериозно.

— Малко съм потиснат. А и времето не ми помага.

— Страдаш ли?

Не отговорих.

— Поговорих си малко по телефона с партньора ти — съобщи ми Бет.

— С Дом ли? Нищо не ми е споменавал. А щеше да ми каже.

— Е, не го е направил.

— За какво си говорихте?

— За теб.

— Какво за мен?

— Приятелите ти се тревожат за теб.

— По-добре да си се тревожат за себе си, ако ще си приказват зад гърба ми.

— Защо не престанеш да се правиш на много корав?

— Дай да сменим темата.

— Добре. — Бет се изправи, застана до парапета и се загледа към залива, който започваше да се вълнува. — Идва ураган. Може и да ни подмине. — Тя се обърна към мен и попита: — Е, къде е съкровището?

— Добър въпрос. — Аз също станах и отправих поглед към бунтуващото се море. Не се виждаха яхти, разбира се, и вятърът започваше да търкаля боклуци по моравата. Когато воят му стихваше за няколко секунди, чувах плискането на вълните по каменистия бряг.

— И къде са твърдите ни доказателства? — пак попита Бет.

Без да откъсвам очи от залива, отвърнах:

— Отговорът и на двата въпроса може да е в къщата, офиса или апартамента на господин Тобен.

Тя се замисли за миг, после каза:

— Ще изложа фактите пред областната прокуратура такива, каквито са ми известни, и ще поискам да издадат заповед за обиск.

— Добра идея. Ако успееш да я получиш без вероятна причина, значи си много по-умна от мен. Всеки съдия би се дърпал да издаде заповед за обиск на къщата или служебния кабинет на известен гражданин, който никога не е имал проблеми със закона. Знаеш го. Това й е страхотното на Америка. Полицията и властите не могат да ти се бъркат без съответната процедура. А ако си богат, съответната процедура е още по-дълга, отколкото за обикновения гражданин.

— Какво според теб… би трябвало да направим сега?

— Каквото искаш. Аз вече не се занимавам с този случай.

Сега вълните се издигаха нависоко, нещо необичайно за тази част от залива. Спомних си какво ми беше казала Ема за морето преди буря.

— Зная, че мога… — започна Бет, — е, мисля, че мога да пипна този тип, ако наистина го е извършил.

— Това е добре.

— Сигурен ли си, че е той?

— Сигурен съм.

— Ами Пол Стивънс?

— Той все още е жокерът в колодата — отвърнах аз. — Може да е съучастник на Тобен в убийствата, може да го шантажира, може да е чакал, който само чака да се нахвърли на съкровището, а може и да е просто човек, който винаги изглежда подозрителен и виновен за нещо.

— Трябва да поговорим с него.

— Вече разговарях.

Тя повдигна вежди.

— Кога?

Разказах й за посещението си в кънектикътския дом на господин Стивънс, като пропуснах момента с нокаутирането.

— Най-малкото е виновен за това — завърших аз, — че ни излъга и заговорничеше с Наш и Фостър.

— А може и да е по-дълбоко замесен — каза тя. — Е… навярно ще успеем да открием твърди улики на двете нови местопрестъпления.

— Точно така. Но междувременно Тобен ще разбере какво му се готви, а половината от местните политици са му в джоба. Сигурно има и приятели в саутхолдското управление.

— Няма да информираме Макс.

— Направи каквото трябва. Само недей да подплашваш Тобен, защото ще изчезнат всички улики, които са под негов контрол.

— Като например съкровището ли?

— Точно така. Или оръжието на убийството. Всъщност, ако аз бях убил двама души със законно регистрирания си пистолет и ченгетата ненадейно се появят в кабинета ми, щях да го хвърля насред Атлантика и да заявя, че съм го загубил или че са го откраднали. Би трябвало да съобщиш, че си открила един от куршумите. Това ще го стресне, ако пистолетът още е у него. Пусни му опашка и виж дали ще се опита да се избави от оръжието, ако вече не го е направил.

Тя кимна и ме погледна.

— Искам да работиш по случая заедно с мен. Ще го направиш ли?

Хванах я за ръка и я поведох обратно в кухнята. Подадох й телефона и казах:

— Позвъни в офиса му и виж дали е там.

Тя се свърза с услуги, взе номера на винарни „Тобен“ и го набра.

— Господин Тобен, моля — рече Бет, зачака, погледна ме и попита: — Какво да му кажа?

— Просто му благодари за чудесното парти.

Бет каза в слушалката:

— Да, тук е детектив Пенроуз от съфолкското областно полицейско управление. Бих искала да разговарям с господин Тобен. Няма ли го? Тогава просто му предайте, че съм позвънила да му благодаря за чудесната вечер. — Отново се заслуша и попита: — Има ли начин да се свържа с него?… — Добре. Да, това е добра идея. — Затвори и се обърна към мен: — Няма го, не го очакват и тя не знае къде да го открия. Освен това се готвят да затворят винарната заради времето.

— Добре. Позвъни му вкъщи.

Бет извади бележника от чантата си, намери липсващия в указателя телефонен номер на Тобен и го набра. После ме попита:

— Пак ли го търся, за да му благодаря за чудесната вечер?

— Загубила си златния медальон на баба си на моравата му.

— Ясно. — Тя каза в слушалката: — Господин Тобен? Няма ли го? Тогава Уелс? — Пак се заслуша и рече: — Благодаря ви. Ще го потърся по-късно… не, няма да оставя съобщение… не, не се плашете. Би трябвало да отидете в специално убежище за природни бедствия… е, после телефонирайте в полицията или в пожарната и те ще дойдат да ви вземат. Става ли? Направете го веднага. — Бет затвори. — Икономката. Източноевропейка. Не обича урагани.

— И аз не си падам по тях. Къде е господин Тобен?

— Отсъства без обяснения. Госпожа Уелс заминала за Манхатън, докато бурята отмине. — Тя ме погледна. — Къде е той?

— Не зная. Но знаем, че го няма.

— Между другото — рече Бет, — би трябвало да се махнеш оттук. Метеоролозите съветват всички собственици на къщи до морето да се евакуират.

— Метеоролозите са професионални паникьори.

След тези думи лампите премитаха.

— Понякога са прави — отбеляза Бет.

— И без това по някое време днес трябва да си тръгвам за Манхатън. Утре имам срещи с онези, които ще решават съдбата ми.

— Тогава най-добре да тръгваш веднага. Времето няма да се оправи.

Докато обмислях възможностите си, вятърът отнесе един от столовете от верандата и лампите отново премигнаха. Спомних си, че трябваше да потърся Джак Роузън от „Дейли Нюз“, но вече бях пропуснал крайния срок за рубриката му. Във всеки случай не мислех, че раненият герой ще успее да се прибере вкъщи — нито днес, нито утре.

— Хайде да се поразходим с колата — предложих на Бет.

— Къде?

— Да открием Тобен — за да можем да му благодарим за чудесната вечер.