Нелсън Демил
Аз, детективът (27)

24.

Докато се обличах на следващата сутрин, на вратата се позвъни и реших, че ще отвори Ема, която беше на долния етаж. Привърших с обличането — кафяви панталони, раирана риза, син блейзер и обувки на бос крак, стандартни дрехи за морска провинция. В Манхатън хората, които не носят чорапи, често протягат в ръце празни консервени кутии, но тук това бе tres chic.

Десетина минути по-късно слязох долу и заварих Ема Уайтстоун на кухненската маса да пие кафе с Бет Пенроуз. Леле!

Беше един от онези моменти, които изискват чувство за такт, и аз казах:

— Добро утро, детектив Пенроуз.

— Добро утро — отвърна тя.

— Това е партньорката ми Бет Пенроуз — съобщих на Ема. — Предполагам, че сте се запознали.

— И аз предполагам така — отвърна Ема. — Пием кафе.

— Мислех си, че ще се срещнем по-късно — подчертано казах на Бет.

— Плановете ми се промениха. Снощи ти оставих съобщение по телефонния секретар.

— Не съм го проверявал.

Ема се изправи.

— Трябва да тръгвам на работа.

— О… Ще те закарам — предложих аз.

Бет също се изправи.

— И аз трябва да вървя. Просто наминах да взема онези финансови разпечатки. Ако са при теб, можеш да ми ги дадеш веднага.

— Сядайте — обърна се и към двама ни Ема. — Сигурно имате да вършите работа. — Тя се насочи към вратата. — Ще се обадя на Уорън да ме вземе. Той живее наблизо. Ще бъда в кабинета. — На излизане от кухнята не погледна към мен.

— Тя е председателка на Пеконийското историческо дружество — съобщих на Бет.

— Наистина ли? Малко е младичка за тази работа.

Налях си чаша кафе.

— Реших да те информирам за събитията като израз на любезност — каза Бет.

— Не ми дължиш никакви любезности.

— Е, ти много ми помогна.

— Благодаря.

Останахме прави — аз си пиех кафето, а Бет миеше чашата и лъжичката си, сякаш се готвеше да си тръгва. Забелязах до стола й куфарче.

— Седни — казах аз.

— Трябва да тръгвам.

— Пийни още кафе.

— Добре. — Тя си наля, седна срещу мен и каза:

— Тази сутрин изглеждаш много спретнат.

— Опитвам се да си променя имиджа. Никой не ме приема сериозно. — Тя носеше нов шит по поръчка костюм, този път морскосин, с бяла блуза. Имаше чудесен вид, свежа и с ясни очи. — И ти изглеждаш много добре — отвърнах на комплимента.

— Благодаря. Винаги се обличам добре.

— Така е.

Малко строго, но това си е мое мнение. Не можех да разбера какво мисли за гостенката ми, ако изобщо мислеше нещо за нея. Освен лекото емоционално привличане, което изпитвах към Бет, си напомних, че тя ми бе дала известна свобода в професионално отношение.

Не бях сигурен дали трябва да й разкажа, че в нейно отсъствие съм постигнал съществен напредък, че според мен наистина съм открил мотива за двойното убийство и че Фредерик Тобен трябва да се провери. Но защо да си пъхам главата в торбата? Можеше и да греша. Всъщност тази сутрин вече не бях толкова сигурен, че Тобен е истинският убиец на Том и Джуди Гордън. Спокойно можеше да знае повече от онова, което казваше, но най-вероятно спусъка бе натиснал някой друг — някой като Пол Стивънс.

Реших да видя какво е открила Бет и какво иска от мен. Мачът щеше да е интересен. Първи рунд:

— Макс прекрати кариерата ми в саутхолдското управление — казах аз.

— Зная.

— Затова смятам, че повече не трябва да ми се съобщава никаква полицейска информация.

— Сериозно ли говориш? Или се цупиш?

— По малко и от двете.

Известно време тя си поигра с лъжичката си, после отвърна:

— Наистина уважавам мнението и проницателността ти.

— Благодаря.

Бет се огледа.

— Доста голяма къща.

— Голяма гримирана дама.

— На вуйчо ти ли е?

— Да. Той е на Уолстрийт. Там има много пари. Споменал ме е в завещанието си. Пуши много.

— Е, чудесно е, че имаш къде да се възстановяваш.

— Трябваше да ида на Карибите.

Тя се усмихна.

— Нямаше да се забавляваш толкова много. Между другото, как се чувстваш?

— О, чудесно. Много съм добър, докато не се опитам да се напрегна.

— Не се напрягай.

— Няма.

— Е, какво откри през последните няколко дни? Постигна ли нещо?

— Малко. Но, както казах, Макс ми би шута и шефът ми ме е видял по телевизията в деня на убийството. Освен това мисля, че твоят приятел господин Наш е казал някоя лоша дума за мен пред началниците ми. Много дребнаво от негова страна.

— Ти много го озори, Джон. Обзалагам се, че малко ти е ядосан.

— Възможно е. Навярно иска да сложи край на жизнения ми цикъл.

— Е, това не зная.

„Аз пък го зная.“

— По-важното е, че навярно ще ми се наложи да давам обяснения на големите шефове.

— Жалко. Кажи, ако мога с нещо да ти помогна.

— Благодаря. Всичко ще се оправи. За пред обществото не е хубаво да се ебаваш с ранено ченге.

— Всъщност искаш ли да напуснеш полицията?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да. Искам да се върна. Готов съм.

— Добре. Изглеждаш готов.

— Благодаря. Е, кой е убил Том и Джуди Гордън?

Тя насилено се усмихна.

— Мислех си, че ти ще ми кажеш.

— Едва ли можеш да се надяваш да получиш много за един долар седмично. Или беше месечно?

Известно време Бет си поигра с лъжичката, после ме погледна и попита:

— Когато се запознах с теб, отначало не те харесах. Знаеш ли защо?

— Чакай да си помисля… арогантен, прави се на остроумен, прекалено хубав.

За моя изненада тя кимна.

— Нещо такова. Сега осъзнавам, че в теб има нещо повече.

— Не, няма.

— Разбира се, че има.

— Може да се опитвам да се свържа с детето в мен.

— А, с това чудесно се справяш. Трябва да се опиташ да се свържеш с потиснатия възрастен в себе си.

— Така не се говори с ранен герой.

— Като цяло, мисля, че си верен на приятелите си и си отдаден на работата си.

— Благодаря. Да се върнем на случая. Искаш да те информирам какво съм свършил.

— Удивително е, че изобщо си свършил нещо — със саркастична нотка отвърна Бет. — Като че ли си бил зает с други неща.

— Свързани с работата. Тя е председателка на…

Ема надникна в кухнята.

— Добре, мисля, че чух навън клаксон. Приятно ми беше да се запознаем, Бет. Ще се чуем по-късно, Джон. — Тя излезе и чух входната врата да се отваря и затваря.

— Много е мила — отбеляза Бет и прибави: — И как само се движи!

Не отговорих.

— При теб ли са онези финансови разпечатки?

— Да. — Изправих се. — В кабинета. Веднага се връщам.

Излязох в централния коридор, но вместо да ида в кабинета, излязох навън.

Ема седеше на един от плетените столове и чакаше Уорън. Отпред видях черния служебен форд на Бет.

— Стори ми се, че чух клаксон — каза Ема. — Просто ще почакам тук.

— Съжалявам, че не мога да те откарам на работа.

— Няма проблем. Уорън живее съвсем наблизо. Скоро ще пристигне.

— Добре. Ще се видим ли по-късно?

— В петък вечер излизам с момичетата.

— И какво правят момичетата?

— Същото като момчетата.

— Къде ходят момичетата?

— Обикновено в Хамптънс. Търсим си богати съпрузи и любовници.

— Едновременно ли?

— Както дойде. Договаряме се.

— Добре. По-късно ще намина през магазина. Къде ти е гърнето?

— В спалнята.

— Ще ти го донеса, когато се видим.

По дългата отбивка зави автомобил и Ема се изправи.

— Партньорката ти май се изненада, че ме вижда тук — каза тя.

— Е, предполагам, че е очаквала аз да отворя вратата.

— Изглеждаше нещо повече от изненадана. Беше малко… притеснена. Потисната. Тъжна.

Свих рамене.

— Каза ми, че не се срещаш с никой друг оттук.

— И е вярно. Запознах се с нея в понеделник.

— А с мен се запозна в сряда.

— Така е, но…

— Виж, Джон, не ми пука, но…

— Тя е просто…

— Уорън пристигна. Трябва да тръгвам. — Тя заслиза по стълбите, после се върна, целуна ме по бузата и забърза към колата.

Махнах с ръка на Уорън.

О, добре. Върнах се вътре и отидох в кабинета. Натиснах бутона на телефонния секретар. Първото съобщение, получено в седем предишната вечер, беше от Бет, която каза:

— Утре в десет сутринта имам среща с Макс. Бих искала да намина на път за натам — към осем и половина. Ако има някакъв проблем, позвъни ми довечера. — Тя ми съобщи домашния си номер, после прибави: — Можеш да ме потърсиш и сутринта или в колата ми. — Даде ми номера си в колата и каза: — Ако ти направиш кафето, аз ще донеса понички.

Гласът й звучеше много приятелски. Наистина би трябвало да ми позвъни сутринта от автомобила си. Но както и да е. Дългогодишният ми опит винаги е показвал, че ако пропуснеш някое съобщение, задължително се случва нещо интересно.

Следващото обаждане бе от Дом Фанели, получено в осем часа вечерта. Той каза:

— Хей, вкъщи ли си? Вдигни, ако си там. Е, добре… Слушай, днес имах посещение от двама господа от спецгрупата за борба с тероризма. Някой си Уитакър Уайтбред или нещо такова от ФБР, абсолютно конте, и неговият партньор от полицията, с когото на няколко пъти съм се срещал, пълен селяндур. Знаеш какво искам да кажа. Във всеки случай, искаха да знаят дали сме се чували. Искат да се срещнат с теб във вторник, когато дойдеш тук на медицински преглед, и аз, трябва да те заведа при тях. Мисля, че ФБР не вярва в собственото си съобщение в пресата за ваксината за ебола. Струва ми се, че надушвам някакво прикритие. А бе, всички ли ще пипнем трипер и ще гледаме как хуйовете ни окапват? Между другото, утре вечер отиваме на Сан Дженаро. Довлечи си задника тук и ела с нас. В бара на Таормина, в шест часа. Кени, Том, Франк, аз. Може да вземем и няколко гаджета. Ще mange, mange, mange. Bellisimo. Molto bene. Ела с нас, ако твоят пеперон се чувства самотен. Чао.

Интересно. Искам да кажа за спецгрупата за борба с тероризма. Това определено не ми звучеше като да са се загрижили за появата на чудотворен цяр за ебола на черния пазар. Очевидно Вашингтон все още се намираше в паника. Би трябвало да им кажа да не се тревожат — става дума за пиратско съкровище, момчета. Нали знаете, капитан Кид, дублони и прочее. Но нека си мислят за терористи. Кой знае, може и да открият някой. Това е добра тренировка за тях.

Фестивалът на Сан Дженаро. Слюнки ми потичаха за пържени калмари и калцоне. Божичко, понякога тук се чувствах като заточеник. Понякога ми харесваше — природа, тишина, никакво улично движение, рибари…

Спокойно бих могъл довечера в шест да съм при Таормина, но не исках да летя толкова близо до пламъка. Трябваше ми повече време, а разполагах с дните до вторник, когато щяха да ме пипнат — първо лекарите, после Улф, накрая типовете от СГТ. Чудех се дали Уитакър Уайтбред и Джордж Фостър поддържат връзка. Или пък бяха един и същ човек?

Така или иначе, взех купчината финансови разпечатки. На бюрото беше и торбичката от винарните „Тобен“ с плочката, на която бе нарисуван рибар. Взех я, после си казах „не“, след това „да“, отново „не“ и накрая „може би по-късно“. Оставих я и се върнах в кухнята.