Нелсън Демил
Аз, детективът (35)

32.

Пътуването от винарните „Тобен“ до Фаундърс Ландинг, обикновено отнемащо двайсет минути, заради бурята ни струваше цял час. Пътищата бяха покрити с клони и дъждът биеше толкова силно по предното стъкло, че трябваше да пълзя с включени фарове, макар да беше едва пет следобед. От време на време вятърът отвяваше джипа настрани.

Бет включи радиото и метеорологът каза, че бурята не била прераснала в ураган, но че била почти също толкова силна. Джаспър още продължавал да се придвижва на север с двайсет и пет километра в час и периферията му била на по-малко от сто километра от брега на Лонг Айланд. Бурята набирала огромна сила над открития Атлантик.

— Тези типове се мъчат да уплашат всички — отбелязах аз.

— Баща ми казваше, че ураганът през септември 1938-а напълно опустошил огромни части от Лонг Айланд.

— И моят баща ми е разказвал за това. Старите хора са склонни да преувеличават.

— Ако Тобен си е вкъщи, аз ще се заема с него.

— Чудесно.

— Говоря сериозно. Този път ще играеш по моите правила, Джон. Няма да направиш нищо, което да рискува успешния завършек на случая.

— Вече го направихме. И не се тревожи за успешния завършек на случая.

Дойде ми наум, че довечера няма да се върна в Манхатън, че следователно няма да отида на задължителните срещи и че в службата съм затънал в лайната до гуша. Но не ми пукаше.

Отново си помислих за Ема и ми хрумна, че ако тя беше останала жива, животът ми щеше да е по-щастлив. Въпреки всичките ми приказки за града или за живота в провинцията, аз всъщност си се представях заедно с Ема Уайтстоун, представях си как ходим за риба, плуваме, събираме нощни гърнета и така нататък. Хрумна ми също, че сега са прекъснати всичките ми връзки със Северния край — вуйна Джун бе мъртва, вуйчо Хари продаваше къщата, двамата с Макс никога нямаше да възстановим предишните си отношения, семейство Гордън ги нямаше, а сега я нямаше и Ема Уайтстоун. Отгоре на всичко и положението в Манхатън не изглеждаше много розово. Обърнах се към Бет Пенроуз.

Тя усети, че я гледам. Очите ни се срещнаха и Бет каза:

— Небето е много красиво след като бурята отмине.

Кимнах.

В района около Фаундърс Ландинг имаше много стари дървета и за нещастие големи клони от тях лежаха навсякъде по пътя и моравите. Трябваха ни още петнайсет минути, за да стигнем до имението на Тобен.

Портите от ковано желязо бяха затворени и Бет каза, че ще излезе да провери дали са заключени, но за да спестя време, аз минах през тях.

— Защо не се опиташ малко да си смъкнеш адреналина? — посъветва ме тя.

— Опитвам се.

Докато пътувахме по дългия частен път, видях, че моравата, където неотдавна се беше провело партито, е покрита с отчупени клони, консервени кутии, градински мебели всякакви други боклуци.

Заливът бушуваше и огромни вълни прехвърляха каменистия плаж, за да залеят тревата. Кеят на Тобен се държеше, но от навеса вече липсваха много дъски.

— Странно — казах аз.

— Кое?

— Няма го туристическото корабче.

— Е, трябва да е някъде на сух док — отвърна Бет. — В такава вечер никой няма да излезе в морето.

— Права си.

Отвън нямаше нито един автомобил и в къщата беше тъмно. Стигнах до двойния гараж — отделна сграда зад къщата — насочих се към дясната врата и забих джипа в нея. Повдигащата се нагоре врата се стовари на парчета на земята. Погледнах през предното стъкло и видях пред себе си бялото порше с част от вратата отгоре му. От другата страна на гаража имаше форд „Бронко“.

— Две от колите са тук — може би копелето си е вкъщи — казах аз.

— Остави аз да се занимавам с него.

— Разбира се. — Рязко обърнах джипа и подкарах през задната морава към двора, където спрях сред съборени от вятъра градински мебели.

Излязох с брадвичката в ръка и Бет позвъни на вратата. Изчакахме под навеса, но никой не отговори, затова отворих с брадвичката.

— За Бога, Джон, успокой се — викна тя.

Влязохме в кухнята. Нямаше електричество и беше тъмно и тихо.

— Прикривай тази врата — казах на Бет.

Застанах по средата на коридора и извиках нагоре по стълбището:

— Господин Тобен! — Никой не отговори. — Вкъщи ли си, Фредерик? Хей, приятел! — „Ще ти отсека шибаната глава.“

От втория етаж се разнесе изскърцване и аз пуснах брадвичката, извадих си револвера и се хвърлих нагоре, като вземах по четири стъпала наведнъж.

— Горе ръцете! — извиках аз. — Полиция! Полиция!

Чух нещо от една от спалните и влетях вътре точно навреме, за да видя, че вратата на дрешника се затваря. Отворих я и отвътре изкрещя жена. После пак изкрещя. Беше петдесетинагодишна, навярно икономката.

— Къде е господин Тобен? — попитах аз.

Тя скри лицето си с длани.

— Къде е господин Тобен?

Бет вече се бе качила в спалнята, профуча покрай мен и хвана жената за ръка.

— Всичко е наред — каза тя. — Ние сме от полицията. — Изведе икономката от дрешника и я сложи да седне на леглото.

След минута успокоителен разговор научихме, че жената се казва Ева, че английският й не е добър и че господин Тобен го няма.

— Колите му са в гаража — каза Бет.

— Той дошъл вкъщи, после излязъл.

— Къде отиде? — попита партньорката ми.

— Той взел яхтата.

— Яхтата?

— Да.

— Кога? Отдавна ли беше?

— Не много — отвърна Ева.

— Сигурна ли сте? — попита Бет.

— Да. Наблюдавала го. — Тя посочи към прозореца. — Яхта заминала натам.

— Сам ли беше?

— Да.

— Застанете тук до прозореца — казах на Ева.

Тя се изправи и застана до прозореца.

— Яхтата — накъде отплава яхтата? — попитах аз. — Накъде? — Придружих думите си с жестове.

Тя посочи наляво.

— Отишла натам.

Погледнах към залива. „Есенно злато“ се беше насочила на изток от навеса, но не можех да видя в морето нищо друго, освен вълни.

— Защо е излязъл с яхтата? — попита ме Бет.

— Може би, за да се избави от оръжието на убийството — отвърнах аз.

— Струва ми се, че можеше да избере и по-добър ден, — тя се обърна към Ева и попита: — Кога е отплавал? Преди десет минути? Преди двайсет?

— Може би десет. Може би повече.

— Къде отиде?

Жената сви рамене.

— Казал, че довечера върне се. Казал ми да стои тук. Да не страхува се. Но аз се страхувам.

— Това е най-обикновено буря — информирах я аз.

Бет я хвана за ръка и я поведе надолу към кухнята. Последвах ги.

— Трябва да стоите на долния етаж — каза й партньорката ми. — Стойте далеч от прозорците. Разбрахте ли?

Ева кимна.

— Намерете свещи, кибрит и фенерче — продължи Бет. — Ако се страхувате, слезте в мазето. Разбрахте ли?

Икономката повторно кимна и отиде до един от шкафовете да вземе свещи.

Бет се замисли за миг, после ме попита:

— Къде е отишъл в това време?

— Би трябвало да е във винарната и да прави каквото може, за да спаси имуществото си — отвърнах аз. — Но той не ходи там с яхта. — Обърнах се към Ева: — Видяхте ли го да отива до яхтата? Разбирате ли ме?

— Да. Видяла го да отива до яхта.

— Носеше ли нещо? — Изпълних кратка пантомима. — В ръце?

— Да.

— Какво?

Тя реши да не отговори.

— Какво носеше? — попита Бет.

— Оръжие.

— Оръжие ли?

— Да. Голямо оръжие. Дълго оръжие.

— Пушка ли? — Бет изобрази пушка с жестове.

— Да, пушка. — Ева вдигна два пръста и каза: — Две.

С Бет се спогледахме.

— И за копане — продължи икономката. Сега беше неин ред за пантомима и тя изобрази копане. — За копане.

— Лопата?

— Да. Лопата. От гаража.

Замислих се за миг и я попитах:

— А сандък? Носи? Чанта? Сандък?

Тя сви рамене.

— Какво мислиш? — попита ме Бет.

— Ами, мисля, че Фредерик Тобен е отишъл на риба с две пушки и лопата — отвърнах, после казах на Ева: — Ключовете. Къде са ключовете?

Тя ни отведе до стенния телефон, до който имаше табло с ключове. Какъвто си бе уреден по природа, Тобен беше закачил етикети на всички ключове. Видях, че липсват ключовете за „Есенно злато“, но тези за „Формулата“ си бяха на място.

Докато обмислях следващия си прибързан ход, Ева рече:

— Долу. Долу в мазето.

Двамата я погледнахме. Тя посочи към вратата в дъното на кухнята.

— Слязъл долу. Нещо долу.

С Бет пак се спогледахме.

Очевидно господин Тобен не беше работодателят на годината и Ева се радваше на възможността да го издаде — макар че виждах в очите й страх и знаех, че причината не е само в урагана. Нямаше съмнение, че Тобен е щял да я убие, ако не бе малкото неудобство да остави труп в собствената си къща.

Отидох до вратата и натиснах бравата, но бе заключено. Взех пожарната брадвичка и заех бойна поза.

— Почакай! — спря ме Бет. — Трябва ни вероятна причина, за да направим това.

— Имаме ли съгласието ви за обиск? — попитах Ева аз.

— Моля?

— Благодаря ви. — Замахнах със стоманената брадвичка към бравата и разбих дървото. Отворих вратата и зад нея се показа тясно тъмно стълбище, което водеше надолу към мазето. — Свободна си да си тръгнеш по всяко време — казах на Бет.

Госпожа Ходещ правилник очевидно беше получила просветление и най-после бе проумяла, че и двамата сме толкова затънали, че спокойно можем да нарушим и останалите закони, които бяхме пропуснали. Взе от Ева фенерчето и ми го подаде.

— Ти си първи, храбрецо. Ще те прикривам.

— Добре. — Започнах да слизам по стълбите, стиснал фенерчето в една ръка и брадвичката в другата. Бет извади 9 — милиметровия си пистолет и ме последва.

Мазето бе много старо и вътре имаше по-малко от два метра свободно пространство. На пръв поглед изглеждаше, че тук като че ли няма много нещо — беше прекалено влажно за килер и прекалено мрачно и призрачно за мокро помещение. Общо взето вътре имаше само печка и резервоар за гореща вода. Не можех да разбера какво се опитваше да ни каже Ева.

После лъчът на фенерчето попадна върху дълга тухлена стена в отсрещния край и ние се приближихме към нея.

Тухлите и хоросанът бяха по-нови от старата каменна основа. Стената разделяше помещението по цялата му дълбина и нагоре стигаше чак до старите дъбови греди.

Точно по средата й имаше дъбова врата с много красива резба. Фенерчето ми освети месингова табелка с надпис: „Лична изба на Негова светлост“.

Тъй като на Негова светлост му липсваше чувство за хумор, реших, че табелката е подарък от някой почитател, навярно даже от Ема.

— Не трябва ли да влезем вътре? — прошепна Бет.

— Само ако вратата е отключена — отвърнах аз. — Спомни си правилника за обиск. — Подадох й фенерчето и опитах голямата месингова брава, но вратата бе заключена. Забелязах, че над бравата има месингова ключалка. — Не заключена, само е заяла — казах аз, замахнах с брадвичката към ключалката и дъбовата врата се разцепи, но издържа. Нанесох още няколко удара и накрая я отворих.

Бет беше изключила фенерчето веднага щом вратата се отвори и ние стояхме от двете й страни с опрени до тухлената стена гърбове и с извадени пистолети.

— Полиция! — извиках аз. — Излезте навън с вдигнати ръце!

Никакъв отговор.

Метнах брадвичката през вратата и тя се приземи с метално дрънчене. Но никой не стреля по нея.

— Ти влез първа — казах на Бет. — Веднъж вече ме гърмяха тази година.

— Благодаря. — Тя приклекна и рече: — Влизам. — Мушна се вътре и аз я последвах. Дръпнах се вляво и двамата останахме неподвижни, приклекнали с насочени пистолети.

Не виждах нищо, но усетих, че помещението е по-хладно и може би по-сухо от останалата част от мазето.

— Полиция! — извиках аз. — Горе ръцете!

Изчакахме още половин минута, после Бет включи фенерчето. Лъчът обиколи стаята и освети редица стойки за вино. По средата имаше маса с два големи и няколко по-малки свещника. На масата имаше и кибрит и аз запалих десетина свещи, които хвърлиха премигваща светлина из избата. По бутилките затанцуваха отражения.

Както можеше да се очаква във винарска изба, целите стени бяха заети от стойки за вино. Тук-там бяха струпани дървени щайги и кашони с бутилки, отворени и запечатани. Имаше и шест бъчви. По стените се виждаха охладителни тръби в плексигласово покритие. Таванът като че ли бе от кедрови греди, а грубият каменен под беше настлан с гладки плочи, споени с бетон.

— Аз си държа двете бутилки вино в един от шкафовете в кухнята — отбелязах на Бет.

Тя взе фенерчето от ръката ми, разгледа няколко от покритите с прах бутилки на една от стойките и каза:

— Това са качествени френски вина.

— Навярно държи собствената си продукция в гаража — отвърнах аз.

Тя освети основата на стената, където бяха струпани няколко десетки кашона.

— Ето я неговата продукция — посочи ми Бет. — И на бъчвите има негови етикети.

— Ясно.

Известно време разглеждахме избата и открихме шкаф с чаши, тирбушони, салфетки и прочее. Тук-там бяха окачени термометри и всички показваха около петнайсет градуса.

— Какво се опитва да ни каже Ева? — попитах накрая.

Бет сви рамене.

— Би трябвало да прегледаме тези щайги и кашони.

— Да, би трябвало.

Така че започнахме да местим дървените щайги и кашоните. Разпечатахме няколко, но вътре имаше само вино.

— Какво търсим? — попита Бет.

— Не зная. Но не вино.

В един от ъглите, където се срещаха двете каменни основи, имаше купчина кашони от винарните „Тобен“, всички с етикети „Есенно злато“. Отидох при тях и започнах да ги хвърлям към пътеката между две редици стойки. Помещението се изпълни със звук от строшено стъкло и миризма на вино.

— Не разваляй хубавото вино — каза Бет. — Успокой се. Подавай ми кашоните.

Не й обърнах внимание.

— Дръпни се от пътя ми.

Хвърлих и последния ред кашони и в ъгъла се показа нещо, което не беше вино. Всъщност това бе алуминиев сандък за лед. Разгледах го на светлината на свещите.

Бет застана до мен и го освети с фенерчето.

— За това ли говореше? — попита ме тя. — Алуминиевият сандък от яхтата на семейство Гордън?

— Определено прилича. Но такива сандъци се срещат много често и ако по него не открием отпечатъците им — които, сигурен съм, няма да открием — никога няма да разберем със сигурност. — И все пак предполагам, че това е сандъкът, който всички смятаха за пълен с лед и антракс. И все още може да е. Знаеш ли, не вярвам съвсем в тази работа с пиратското съкровище.

— Е, надявам се, че хората от дактилоскопската лаборатория ще успеят да снемат някои отпечатъци от този добре почистен алуминий — отвърнах, обърнах се към вратата и понечих да изляза.

— Почакай. Няма ли да… Искам да кажа…

— Да го отворя ли? Да не си полудяла? И да унищожа уликите? Ние даже не би трябвало да сме тук. Нямаме заповед за…

— Престани!

— С какво да престана?

— Отвори проклетия сандък… не, аз ще го отворя. Дръж това. — Тя ми подаде фенерчето и клекна пред сандъка, който лежеше между два кашона. — Дай ми носна кърпичка или нещо друго.

Подадох й носната си кърпичка и с нея в ръка Бет отвори резето, после повдигна капака.

Държах лъча на фенерчето насочен към сандъка. Предполагам, че очаквахме да видим злато и скъпоценности, но още преди капакът да се отвори докрай, онова, което видяхме да ни зяпа отвътре, беше човешки череп. Бет сепнато възкликна, отскочи и капакът се захлопна.

— Видя ли?

— Да — казах. — Череп.

— Защо?… Какво?…

Приклекнах до сандъка и казах:

— Кърпичката. — Бет ми я подаде и аз отворих капака.

Лъчът на фенерчето обходи вътрешността на големия алуминиев сандък и видях, че черепът е поставен сред други кости. Самият той имаше по една позеленяла медна монета във всяка очна кухина.

Бет приклекна до мен и постави ръка на рамото ми за опора или кураж. Вече се бе овладяла и рече:

— Това е част от човешки скелет. Дете.

— Не, дребен възрастен. Тогава хората са били по-ниски. Някога виждала ли си легло от седемнайсети век? Веднъж спах на такова.

— Мили Боже… Какво прави тук този скелет?… И какви са другите неща?…

Бръкнах вътре и извадих нещо неприятно на пипане. Вдигнах го под светлината на фенерчето.

— Изгнило дърво. — Сега видях, че под костите има няколко парчета изгнило дърво и след по-внимателен оглед открих зеленясали медни сглобки, няколко почти изядени от ръжда железни гвоздея и парче изгнила тъкан.

Костите не бяха чисто бели, а червеникавокафяви и по тях все още бе залепнала пръст и глина, което показваше, че не са били заровени в ковчег, а дълго време са лежали в земята.

Порових още малко в сандъка за лед и открих ръждясал железен катинар и четири златни монети, които дадох на Бет. Изправих се и избърсах ръката си в кърпичката.

— Съкровището на капитан Кид.

Тя погледна четирите златни монети в шепата си.

— Това ли?

— Само част от него. Това тук са останки от дървен сандък, парчета от капака, който е бил разбит, предполагам.

Сандъкът е бил завит в онази изгнила мушама или брезент, за да го предпазва от водата в продължение на около година, но не и на три века.

Тя посочи черепа и попита:

— На кого е това?

— Мисля, че е пазачът на съкровището. Понякога са убивали някой осъден, местен или роб, изобщо някой нещастник, и са го хвърляли в ямата върху сандъка. Смятали са, че призракът на убития не намира покой и ще отблъсне всеки, който разкопава гроба му.

— Откъде знаеш това?

— Прочетох го в една книга. А онези, които не са суеверни и които може да са видели, че някой заравя нещо или пък да са забелязали прясната пръст, започвали да копаят, откривали трупа и си мислели, че е обикновен гроб. Хитро, нали?

— Предполагам. Мен определено би ме спряло да копая повече.

Дълбоко замислени, двамата постояхме известно време в избата. Съдържанието на алуминиевия сандък не миришеше чак толкова приятно, затова се наведох и затворих капака.

Предполагам, че всичко това е щяло да бъде показано по някое време и на някое място, заедно със златото и скъпоценностите.

Тя погледна четирите златни монети в ръката си и отново попита:

— Но къде е съкровището?

— Ако костите можеха да говорят, сигурен съм, че щяха да ни кажат.

Бет ме погледна и каза:

— Е, ти се оказа прав. Поздравявам те за забележителната детективска работа.

— Благодаря — отвърнах аз. — Хайде да глътнем малко чист въздух.