Нелсън Демил
Аз, детективът (11)

8.

Когато наближихме острова, се изправих, отидох до борда и се облегнах на парапета. От лявата ми страна се извиси старият каменен плъмайландски фар и аз го познах, защото беше любимият сюжет на слабите художници маринисти из района. На брега вдясно от фара се виждаше голям знак с надпис: „ВНИМАНИЕ! ЕЛЕКТРИЧЕСКИ КАБЕЛ! ЗАБРАНЕНО ЗА РИБОЛОВ! ЗАБРАНЕНО ЗА ДРАГИ!“

Значи ако терористи решаха да прекъснат електричеството и връзките с Плъм Айланд, властите им загатваха как да го направят. От друга страна, за да съм честен, смятах, че Плъм Айланд има собствени генератори, плюс клетъчни телефони и радиостанции.

Така или иначе, „Плъм Рънър“ се плъзна през този тесен канал и влезе в малко заливче, което изглеждаше изкуствено, като че ли не бе създадено от Всемогъщия Бог, а от военно-сапьорните части, които си умираха да полагат последни щрихи на Творението.

Около заливчето нямаше много сгради, само няколко ламаринени постройки, които приличаха на складове, навярно останали от войната.

Бет застана до мен и тихо каза:

— Преди да пристигнеш при ферибота видях…

— Бях там. Видях ги. Благодаря.

Фериботът се завъртя на сто и осемдесет градуса и влезе на заден ход в пристана.

Сега колегите ми също стояха до перилата и господин Стивънс рече:

— Ще изчакаме първо да слязат служителите.

— Изкуствено ли е това пристанище? — попитах го аз.

— Да потвърди той. — Построили са го военните, когато са разполагали тук артилерийските батареи преди испанско-американската война.

— Няма да е зле да махнете онзи знак за кабела — предложих му аз.

— Нямаме избор. Трябва да информираме корабите. Пък и така или иначе го има на навигационните карти.

— Но на него може да пише „Водопровод“. Не е нужно да разкривате всичко.

— Прав сте. — Той ме погледна и понечи да каже нещо, но премълча. Може би искаше да ми предложи работа.

Слезе и последният от служителите. Ние се спуснахме по стълбите и също слязохме. И ето че бяхме на тайнствения Плъм Айланд. Духаше вятър, грееше слънце и беше студено. По брега се поклащаха патици и аз с радост видях, че нямат кучешки зъби, блестящи червени очи или нещо от този род.

Както казах, островът има формата на свинска пържола — или агнешки котлет — и заливчето се намира откъм тлъстата й страна, сякаш някой е отхапал малко от месото, за да продължа с това идиотско сравнение.

На кея имаше само един кораб, десетина метрова яхта с каюта, прожектор и вътрешен двигател. Казваше се „Прун“. Някой се бе забавлявал с кръщаването на ферибота и тази яхта и бях сигурен, че не е Пол Стивънс, чиято представа за морски хумор навярно беше да гледа как германски подводници торпилират медицински кораби.

Забелязах дървен, избелял от времето знак, на който пишеше: „Център за болести по животните Плъм Айланд“. Зад него имаше пилон и видях, че и тук американското знаме е наполовина спуснато.

Току-що слезлите на сушата служители се качиха на бял автобус, който потегли, и фериботът наду сирената си, но не видях да има желаещи за обратния курс до Ориент.

— Останете тук, моля — каза господин Стивънс. Отдалечи се и спря да разговаря с мъж, облечен в оранжев гащеризон.

Мястото предизвикваше странно усещане — хора в оранжеви гащеризони, сини униформи, бели автобуси, всички тези идиотии „останете тук“ и „не се разделяйте“. Искам да кажа, бях на забранен остров с този рус есесовец, наоколо кръжеше боен хеликоптер, навсякъде обикаляха въоръжени пазачи, а се чувствах като че ли съм попаднал във филм за Джеймс Бонд, само дето това място бе действително.

— Кога ще се срещнем с доктор Но? — попитах Макс. — Или поне доктор Моро?

Той се засмя, усмихнаха се дори Бет и господата Наш и Фостър.

Бет се обърна към Макс.

— Това ми напомня да попитам как така не познаваш Пол Стивънс?

— Винаги, когато правим общо събрание на законоохранителните органи, каним от любезност и шефа на охраната на Плъм Айланд — отвърна Макс. — Но той никога не идва.

Веднъж разговаряхме по телефона, но до тази сутрин не му бях виждал очите.

— Между другото, детектив Кори — каза Тед Наш, — разбрах, че не работиш в област Съфолк.

— Не съм твърдял такова нещо.

— О, я стига, приятел. Двамата с началника Максуел ни подведохте с Джордж да повярваме в това.

— Детектив Кори е нает от град Саутхолд като консултант по случая — поясни Макс.

— Нима? — попита господин Наш и ме погледна. — Ти си детектив от отдел „Убийства“ в Ню Йорк, ранен на дванайсети април при изпълнение на служебните си задължения.

В момента си в отпуск по болест.

— Кой ти каза?

Вечният миротворец господин Фостър се намеси.

— Това е не от значение, Джон. Просто искаме да установим кой какви пълномощия има.

— Добре тогава — каза на господата Наш и Фостър Бет, — областта е в моята юрисдикция, случаят е мой и аз не намирам никакъв проблем в присъствието на Джон Кори.

— Чудесно — отвърна господин Фостър.

Господин Наш не се присъедини към него и това ме накара да смятам, че той има проблем, което също беше чудесно.

— Сега вече, след като знаем за кого работи Джон Кори, за кого работите вие?

Наш помълча, после отвърна:

— За ЦРУ.

— Благодаря. — Тя погледна Джордж Фостър и Тед Наш и им съобщи:

— Ако някой от двама ви отново отиде на местопрестъплението, без да се регистрира, ще уведомя прокуратурата. Ще спазвате всички правила също като останалите, ясно ли е?

Те кимнаха. Разбира се, нямаха никакво намерение да ги спазват.

Пол Стивънс се върна при нас и каза:

— Директорът още не е тук. От началника Максуел разбрах, че искате да разгледате част от острова, така че можем да ви разходим наоколо. Моля, последвайте…

— Почакайте — прекъснах го аз и посочих към „Прун“.

Това ваше ли е?

— Да. Това е патрулна лодка.

— Но не патрулира.

— В момента сме пратили в морето друга.

— Семейство Гордън там ли оставяха яхтата си?

— Да. Добре, моля, последвайте…

— Имате ли патрулни коли из острова? — попитах аз.

Той очевидно не обичаше да го разпитват, но отговори:

— Да, имаме патрулни коли из острова. — После ме погледна и нетърпеливо попита:

— Други въпроси, детектив?

— Да. Нормално ли е служителите да ходят на работа със собствени яхти?

Той помълча секунда-две, после отвърна:

— Когато стриктно спазвахме старата политика, това беше забранено. Сега правилникът е малко по-свободен, така че понякога служителите ни идват на работа със собствените си яхти. Предимно през лятото.

— Семейство Гордън имаха ли официално разрешение да идват с яхта?

— Те бяха висши служители и съзнателни учени — отвърна Стивънс.

— Докато извършваха както трябва обеззаразяването и съблюдаваха правилника за безопасност, аз нямах нищо против да идват със собствената си яхта.

— Разбирам. Някога идвало ли ви е наум, че семейство Гордън могат да използват яхтата си, за да изнасят оттук смъртоносни микроорганизми?

Той се замисли за миг, после отговори уклончиво:

— Това е работно място, не е затвор. Основната ми задача тук е да не допускам да проникват хора без разрешение.

Ние вярваме на всичките си служители, но просто за да сме сигурни, те са били подложени на проверка от ФБР.

Господин Стивънс си погледна часовника.

— Нямаме много време. Последвайте ме.

Качихме се на един бял микробус. Шофьорът носеше същата синя униформа като охраната и на кръста му висеше пистолет.

Седнах зад него и потупах седалката до себе си за Бет, но тя, изглежда, пропусна жеста ми, защото седна на двойната седалка оттатък пътеката. Макс се намести зад мен, а господата Наш и Фостър заеха отделни места по-назад.

Господин Стивънс остана прав и каза:

— Преди да отидем в главната сграда, ще се разходим из Плъм Айланд, за да получите представа за него и по-пълно да разберете какво означава да охраняваш толкова голям остров с крайбрежна ивица около петнайсет километра и без ограда.

— Какви лични оръжия виждам в кобурите на пазачите ви? — попитах.

— Автоматични колтове армейски модел 45-и калибър — отвърна Стивънс, огледа се и попита:

— Нещо интересно ли казах?

— Според нас жертвите са убити с пистолет 45-и калибър — съобщи му Макс.

— Бих искала да направя проверка на оръжията ви и да подложа всяко едно от тях на балистична експертиза — каза Бет.

Пол Стивънс не реагира с ентусиазъм.

— Колко такива пистолети имате тук? — продължи Бет.

— Двайсет — отвърна той.

— И вашият ли е такъв? — поинтересува се Макс.

Стивънс потупа сакото си и кимна.

— Винаги ли носите един и същ пистолет? — попита Бет.

— Не. Просто всеки делничен ден взимам някой от оръжейната. — Шефът на охраната я погледна и рече:

— Струва ми се, че ме разпитвате.

— Не — отвърна тя, — само ви задаваме въпроси като на добронамерен свидетел. Ако ви разпитваме, ще го разберете.

— Навярно би трябвало да оставим господин Стивънс да продължи с разказа си — обади се иззад мен господин Наш.

— По-късно ще имаме време да разпитаме хората.

— Продължавайте — каза Бет.

— Добре — все още изправен, рече господин Стивънс.

— Преди да продължим, ще ви кажа това, което винаги казвам на гостуващи учени, високопоставени личности и журналисти. — Той погледна към тъпата си папка, после задудна със зазубрен тон:

— Плъм Айланд обхваща 840 акра предимно гори, малко пасища и обитаема територия, която ще видим по-късно. Островът се споменава в корабните дневници на първите холандски и английски мореплаватели. Холандците го кръщават така заради сливите, които растат по брега — на старохоландски „Пруйм Ейланд“, ако някой се интересува. Островът принадлежал на индианското племе монтаук и през 1654 година човек на име Самюъл Уайлис го купил от вожда Уайанданч. Уайлис и други заселници след него го използвали за паша на овце и едър добитък, което е доста иронично съвпадение, като се има предвид за какво се използва сега. Аз се прозях.

— Така или иначе — продължи Стивънс, — на този остров нямало постоянни селища. Как тогава, бихте могли да попитате, заселниците са пасли добитъка на остров, който не е заселен?

Според документите, през седемнайсети и осемнайсети век проливът между Ориент и Плъм Айланд бил толкова плитък, че при отлив добитъкът можел да го преплува. Към края на осемнайсети век ураган го направил по-дълбок и с това използването на острова за паша завършило. От началото на английското присъствие тук обаче той бил посещаван от пирати и корсари, които намирали изолираността му за много удобна.

Неочаквано изпитах пристъп на паника. Бях затворен в капана на микробуса с този монотонен, безцветен кретен, който започна с Битието, едва бяхме стигнали до към хиляда и седемстотната, оставаха ни още три века, а проклетата кола дори не се движеше и аз не можех да си тръгна, без да използвам насилие. Какво бях направил, за да заслужа това? Вуйна Джун ме гледаше от небесата и ми се смееше до пръсване. Направо я чувах: „А сега, Джони, ако можеш да ми кажеш какво ти обясних вчера за индианците монтаук, ще ти купя фунийка сладолед“. Не, не, не! СТИГА!

Стивънс продължаваше:

— По време на революцията американските патриоти от Кънектикът използвали острова, за да организират нападения срещу твърдините на лоялистите в Саутхолд. После Джордж Вашингтон, който посетил Северния край…

Запуших уши, но продължавах да чувам ниското му дуднене.

Накрая вдигнах ръка и го попитах:

— Вие да не сте член на Пеконийското историческо дружество?

— Не, но те ми помогнаха да съставя тази история.

— Има ли брошура или нещо подобно, която да можем да прочетем по-късно, та да си спестите усилията за някой конгресмен?

— Аз пък го намирам за очарователно — отвърна Бет Пенроуз.

Господата Наш и Фостър издадоха някакви утвърдителни звуци.

— Губиш гласуването, Джон — засмя се Макс.

Стивънс отново ми се усмихна. Защо ми се струваше, че иска да извади 45-калибровия си пистолет и да изпразни пълнителя му срещу мен?

— Ще трябва да ме изтърпите, детектив — каза той.

— Така или иначе, имаме да убием малко време.

— Стивънс продължи, но забелязах, че започна да говори по-бързо.

— И така, в навечерието на испанско-американската война правителството купило 130 акра земя на този остров за целите на бреговата охрана и бил основан Форт Тери.

По-късно ще видим изоставената крепост.

Хвърлих поглед към Бет и видях, че внимателно гледа Пол Стивънс, очевидно погълната от разказа му. Докато я наблюдавах, тя се обърна към мен и очите ни се срещнаха. Бет изглеждаше засрамена, че съм я хванал да ме гледа. Тя бързо ми се усмихна и отново насочи вниманието си към Стивънс. Сърцето ми запрепуска. Бях се влюбил. Отново.

Господин Стивънс продължаваше:

— Трябва да отбележа, че тук на острова лежат повече от триста години история и че ако достъпът до него не беше забранен, доста археолози щяха да правят разкопки на обекти, които са почти непокътнати. В момента водим преговори с Пеконийското историческо дружество, за да видим дали ще постигнем съгласие за експериментални разкопки. Всъщност — прибави той — семейство Гордън членуваха в Пеконийското историческо дружество и осъществяваха връзката между министерството на земеделието, историческото дружество и някои археолози от щатския университет Стоуни Брук. Тримата открихме някои подходящи обекти, които според нас не биха влезли в разрез със сигурността.

Съвсем неочаквано се заинтригувах. В разследването понякога се появяват дума, израз или име, които се повтарят и те карат да се замислиш над тях. Такова бе Пеконийското историческо дружество. Искам да кажа, че вуйна ми членуваше в него и носеше оттам брошури и бюлетини, организираха коктейли, срещи за събиране на средства, лекции и всякакви подобни глупости, и това е съвсем нормално. После в него се записват семейство Гордън, които нямат чак толкова много общо с историята, а сега оберфюрер Стивънс го споменава в речта си. Интересно.

Господин Стивънс продължаваше.

— През 1929 година в Съединените щати избухва опустошителна шапна епидемия и министерството на земеделието открива първата си база на острова. С това започва неговата съвременна история по отношение на сегашната му мисия. Някакви въпроси?

Имах няколко въпроса за това дали семейство Гордън не са обикаляли из острова надалеч от лабораторията, в която се е предполагало, че трябва да работят. Тези хора бяха хитри, заключих аз. Бързоходната яхта, после Пеконийското историческо дружество, след това версията с археологическите разкопки, така че да могат да разузнават навсякъде из острова. Съществуваше вероятност между тези неща. Няма никаква връзка и всичко да е обикновено съвпадение. Но аз не вярвам в съвпаденията. Не вярвам да се случва често хобито на двама нископлатени учени от Средния Запад да са скъпите бързоходни яхти, археологията и местните исторически дружества. Тези неща не се връзваха с финансите, личностите и темпераментите или с предишните интереси на Том и Джуди Гордън. За съжаление въпросите, които имах към господин Стивънс, не можеха да се зададат, без да издам повече, отколкото исках да получа.

Господин Стивънс продължаваше да разказва за министерството на земеделието, тъй че имах възможност да се изключа и да се заема с малко мислене. Сетих се, че преди да спомене за археологическите интереси на Том и Джуди, Стивънс каза нещо друго, което беше отекнало в мозъка ми. Представете си звукова вълна, която се движи през водата — вълната се сблъсква с нещо и праща сигнал обратно в слушалките. Нещо от думите на Стивънс прати такъв обратен сигнал, но тогава бях толкова отегчен, че го пропуснах, и сега исках да си го спомня, но не можех.

— Добре, сега ще пообиколим острова — съобщи Стивънс.

Шофьорът се събуди и превключи на скорост. Пътната настилка бе добра, но не се виждаха други превозни средства и хора.

Заобиколихме покрай огромната централна сграда и господин Стивънс ни посочи водонапорната кула, станцията за обеззаразяване на каналните води, електростанцията, ремонтните работилници и парната станция. Очевидно центърът имаше абсолютно независими поддържащи системи, което отново ме накара да си помисля за скривалището на отрицателния герой от един филм за Бонд, в който някакъв луд замисляше да унищожи планетата. Все пак бяхме дошли да вършим работа, а още не бяхме видели централната изследователска сграда отвътре.

От време на време минавахме покрай постройки, за които господин Стивънс забравяше да спомене, и ако го попитахме, отговаряше „склад за бои“, „склад за хранителни стоки“ или нещо подобно. И те спокойно можеха да са такива, но той не ни изпълваше с такава увереност. Всъщност имах смътното усещане, че изпитва наслада от тези кретении със секретността и че си доставя удоволствие като ни подръпва каишките.

С изключение на новата централна изследователска сграда, всички постройки бяха останали от военните. Вяха направени от червени тухли или железобетон и повечето от тях не се използваха. Някога това беше представлявало важен военен аванпост, една от многото крепости, пазили Ню Йорк от вражески флот, който така и не се бе появил. Стигнахме до група бетонни постройки. Циментовата настилка беше прорасла с трева.

— Голямата сграда се нарича „257“ — съобщи Стивънс, — както е била обозначена едно време от военните. Допреди няколко години това беше основната лаборатория. След като се преместихме, ние я обеззаразихме с отровен газ и после я запечатахме завинаги, просто в случай, че нещо там е оживяло.

В продължение на няколко секунди никой не се обади, после Макс попита:

— Това не беше ли лабораторията, която веднъж имаше проблеми с изтичане на опасни вещества?

— Случило се е преди аз да постъпя тук — отвърна Стивънс, погледна ме и ми прати восъчната си усмивка.

— Ако искате да надникнете вътре, детектив, мога да ви дам ключа.

Усмихнах му се в отговор и попитах:

— Мога ли да ида сам?

— Това е единственият начин да влезете в 257. Никой няма да дойде с вас.

Наш и Фостър се захилиха. Божичко, не се бях забавлявал така, откакто се подхлъзнах в някаква тиня и се приземих върху десетдневен труп.

— Виж, Пол, ще ида, ако дойдеш и ти — отвърнах аз.

— Нямам особено желание да умра — отбеляза Стивънс.

Когато микробусът се приближи до сграда 257, видях, че някой е нарисувал с черно върху бетона огромен череп с кръстосани кости и ми хрумна, че тази мъртвешка глава всъщност има две значения — Веселият Роджър, пиратското знаме, което семейство Гордън бяха развели на мачтата си и което в същото време бе символ за отрова или зараза. Загледах се в черния череп на фона на бялата стена и когато се извърнах, образът продължаваше да е пред очите ми. Когато погледнах към Стивънс, мъртвешката глава се наложи върху лицето му — и черепът, и шефът на охраната се хилеха. Разтърках очи, докато оптичната илюзия постепенно не изчезна. Господи, ако не беше посред бял ден и наоколо нямаше цял куп хора, това можеше да е ужасно.

— През 1946-а — продължи Стивънс — Конгресът отпуска пари за изграждане на изследователски център. Според закона някои заразни болести не могат да се изследват в континенталните части на Съединените щати. Това е било необходимо в дните, когато биологичните предпазни мерки не са били много усъвършенствани. И така, Плъм Айланд, който вече изцяло бил държавна собственост и владението над който си поделяли министерствата на земеделието и отбраната, бил естествен център за изследване на екзотични болести по животните.

— Искате да кажете, че тук се изследват само болести по животните, така ли? — попитах аз.

— Тоест, че това ще е най-обикновен ветеринарен център?

— Точно така.

— Господин Стивънс, макар да се тревожим, че семейство Гордън може да са откраднали шапен вирус, който е в състояние да унищожи едрия добитък в Съединените щати, Канада и Мексико, това не е причината да сме тук. В плъмайландската лаборатория изследват ли се болести, които могат да заразяват и хора?

— Ще трябва да зададете този въпрос на директора доктор Цолнър.

— Но сега го задавам на вас.

Стивънс се замисли за миг, после отговори:

— Казвам това… заради съвпадението, че министерството на земеделието е поделяло владението на острова с армията. Носеха се много слухове, че това било център за биологично оръжие. Предполагам, че всички го знаете.

— Има много доказателства, че в разгара на студената война химическите части на армията са разработвали тук болести, за да унищожат целия добитък в Съветския съюз, — каза Макс. — И дори аз зная, че антраксът и другите животински болести могат да се използват като биологични оръжия срещу хора. Вие също го знаете.

Пол Стивънс прочисти гърлото си, после обясни:

— Не исках да кажа, че тук не са се извършвали никакви проучвания на биологични оръжия. Известно време в началото на 50-те години определено е имало такова нещо.

Но от 1954-та насам биологичните оръжия преминаха към отбранителната доктрина. Това означава, че армията само разработва начини да не допусне добитъкът ни целенасочено да бъде заразен от другата страна. — После прибави:

— Няма да отговарям на повече въпроси от този род, но ще кажа, че преди няколко години руснаците пратиха тук група специалисти по биологични оръжия и те не откриха нищо, което да предизвика безпокойството им.

Винаги съм смятал, че взаимните военни инспекции са все едно заподозрян в убийство да ми показва къщата си. „Не, детектив, в килера няма нищо интересно. А сега, нека ви покажа задния си двор.“

Микробусът излезе на тесен чакълест път и господин Стивънс продължи с наизустените си пояснения, като завърши с думите:

— И така, от средата на 50-те години Плъм Айланд несъмнено е най-модерният център в света за изследване, лекуване и предотвратяване на болести по животните. — Той ме погледна.

— Не беше толкова зле, нали, детектив Кори?

— Оцелявал съм и от по-лоши неща.

— Добре. Сега ще оставим историята и ще идем да поразгледаме. Точно пред нас се намира старият фар. Заповед за изграждането на първия на това място е била издадена лично от Джордж Вашингтон. Този тук е построен в средата на 50-те години на миналия век. Вече не се използва и е историческа забележителност.

Погледнах през прозореца към каменната постройка, заобиколена от тревист участък. Фарът повече приличаше на двуетажна къща с издигаща се от покрива й кула.

— Използвате ли го за цели, свързани с охраната? — попитах.

Той ме погледна и отговори:

— Винаги по работа, нали? Е, понякога, когато времето е прекалено лошо за хеликоптери или лодки, поставям там хора с телескоп или устройство за нощно виждане. В такива случаи фарът е единствената ни възможност за пълно наблюдение. Интересува ли ви нещо повече?

— Не, засега това е всичко.

Микробусът излезе на друг чакълест път. Сега се движехме на изток покрай северния бряг. Крайбрежната ивица се падаше от лявата ни страна, а кривите дървета от дясната. Забелязах, че плажът е много приятен, покрит с пясък и скали, на практика девствен и ако се изключеха микробусът и пътят, човек би могъл да си представи, че е холандец или англичанин от хиляда шестстотин и някоя си, че е стъпил за пръв път на този бряг и се разхожда по плажа, опитвайки се да измисли как да изхвърли индианците от острова.

Ето го пак онова усещане, че пропускам нещо. Но какво? Понякога, ако не насилваш нещата, то просто се връща от само себе си.

Стивънс дуднеше за екология и за поддържане на острова доколкото е възможно в първобитния му вид, и докато си приказваше, над нас прелетя хеликоптерът в търсене на елен, който да убие.

Пътят в общи линии следваше брега и нямаше много за гледане, но останах впечатлен от самотата, от мисълта, че тук няма жива душа и че едва ли можеш да срещнеш някого на плажа или по пътищата, които очевидно не отиваха наникъде и нямаха друга цел, освен онзи, който свързваше ферибота и централната сграда.

Сякаш прочел мислите ми, господин Стивънс каза:

— Всички тези пътища са построени от армията, за да свързват Форт Тери с крайбрежните батареи. Сега ги използват еленовите патрули, но иначе са пусти. Откакто събрахме всички изследователски лаборатории в една сграда, по-голямата част от острова опустя.

Дойде ми наум, че еленовите патрули и охраната, разбира се, са едно и също. Хеликоптерите и лодките спокойно можеха да търсят плуващи елени, но в същото време следяха за терористи и други лоши актьори. Имах неприятното усещане, че на това място не е невъзможно да се проникне. Но това не бе мой проблем и аз бях тук поради съвсем друга причина.

До този момент островът не ми изглеждаше толкова зловещ, колкото очаквах. Всъщност изобщо не знаех какво да очаквам, но подобно на много места с лоша слава, Плъм Айланд не изглеждаше толкова зле, щом веднъж го видиш.

На географските и навигационните карти обикновено островът се представяше без никакви особености — без пътища, нищичко за Форт Тери, нищо освен думите: „Плъм Айланд — Център за болести по животните — правителство на САЩ — достъп забранен“. И островът се оцветяваше в жълто — цветът на предупреждението. Не беше особено гостоприемно, даже на картите. И ако го видиш от морето, както на няколко пъти го бях виждал заедно с Том и Джуди, той изглеждаше забулен в мъгли, макар да се чудя каква част от тях са били истински и колко — плод на фантазията.

И ако стигнеш чак дотам, че да си го представиш, в съзнанието ти изплува онзи, сякаш излязъл от творба на По образ на остров Туле^[1], мрачен пейзаж с мъртъв добитък, подпухнал и гниещ по полята, лешояди, разкъсващи труповете, после самите те умиращи от заразената мърша.

Това си представяте, ако изобщо се замислите. Но до този момент островът изглеждаше слънчев и приятен. Опасността тук, истинският ужас, бе затворен в биолабораториите, в зони три и четири и в най-страшния храм на смъртта, зона пет. Предметни стъкълца, епруветки и петрита, пълни с най-опасните и екзотични форми на живот, развили се на планетата. Ако бях учен и гледах всичко това, можех да се замисля за Бог — не за Неговото съществувание, а за Неговите намерения.

Във всеки случай това беше горе-долу най-дълбоката мисъл, на която бях способен, без да рискувам да ме заболи главата.

— Как разбират яхтите, че не трябва да спират тук? — попита Бет.

— По всички карти има предупреждения — отвърна господин Стивънс. — Освен това навсякъде по брега има знаци. А и патрулите могат да се справят с яхтите.

— Какво правите с нарушителите? — попита Бет.

— Предупреждаваме ги повече да не се приближават до острова — отвърна Стивънс. — Повторните нарушители се задържат и се предават на началника Максуел. — Той погледна към Макс. — Нали така?

— Точно така. Пращате ни по един-двама на година. Пол Стивънс се опита да се пошегува:

— Само елените ги застрелват веднага. — После стана сериозен и поясни:

— Слизането на хора на острова не застрашава сигурността. Както вече казах, не искам да оставям впечатлението, че Плъм Айланд е заразен. Този микробус например не е херметично затворен. Но заради близостта на лабораториите предпочитаме на острова да не идват свободно хора и животни.

Не успях да се въздържа и отбелязах:

— От онова, което виждам, господин Стивънс, някоя нощ тук спокойно може да пристигне цял кораб с не чак толкова опитни терористи, които да се справят с неколцината ви пазачи и да отмъкнат от лабораториите всевъзможни ужасни неща или да вдигнат всичко във въздуха, като по този начин пуснат на свобода смъртоносни бацили. Всъщност, когато заливът замръзне, дори не им трябва кораб — вие сте свързани с континента.

— Мога само да кажа, че тук има повече охрана, отколкото виждате — отвърна той.

— Надявам се.

— Можете да разчитате на това. — Стивънс ме погледна и попита:

— Защо някоя нощ не опитате сам?

Обичам предизвикателството, затова отговорих:

— Обзалагам се на сто долара, че мога да вляза в кабинета ви, да открадна гимназиалната ви диплома от стената и на следващата сутрин да я окача в моя офис.

Господин Стивънс продължи да ме гледа с неподвижното си восъчно лице. Ужас.

— Нека ви задам въпроса, заради който сме дошли всички ние — продължих аз. — Възможно ли е Том и Джуди Гордън да са изнесли микроорганизми от острова? Кажете ни истината.

— На теория е възможно — отвърна Пол Стивънс.

Никой в микробуса не се обади, но забелязах, че шофьорът изненадано обръща глава.

— Но защо биха го направили? — попита господин Стивънс.

— За пари — отвърнах аз.

— Те наистина не изглеждаха такива — каза господин Стивънс. — Обичаха животните. Защо ще унищожават животни?

— Може да са искали да унищожат хората, та животните да заживеят щастливо.

— Абсурд — възрази Стивънс. — Семейство Гордън не са взели оттук нищо, способно да нарани което и да е живо същество. Залагам си работата за това.

— Вече го направихте. А също и живота си.

Забелязах, че Тед Наш и Джордж Фостър през цялото време не отварят уста. Разбрах, че са получили необходимата им информация много по-рано.

Господин Стивънс отново насочи вниманието си към предното стъкло и каза:

— Наближаваме Форт Тери. Тук можем да слезем и да поразгледаме наоколо.