Нелсън Демил
Аз, детективът (17)

14.

Отправих се на запад по Мейн Роуд. Двигателят бръмчеше, радиото свиреше популярни мелодии, покрай мен се редуваха селски пейзажи, сини небеса, чайки, категорично най-доброто, което може да предложи третата планета от слънчевата система. Телефонът в колата иззвъня и аз отговорих:

— Какво обичате?

— Ще се срещнем в къщата на семейство Мърфи — каза детектив Пенроуз.

— Няма да стане — отвърнах.

— Защо?

— Мисля, че съм уволнен. Ако не, напускам.

— Назначен си за цялата седмица. Трябва да си свършиш работата.

— Кой го казва?

— В къщата на семейство Мърфи — повтори тя и затвори.

Мразя властните жени. Въпреки това след двайсет минути стигнах до дома на Мърфи и забелязах детектив Пенроуз — беше паркирала необозначения си черен форд отпред и седеше вътре.

Оставих джипа си няколко къщи по-нататък, изключих двигателя и слязох. Вдясно от къщата на Мърфи местопрестъплението продължаваше да е оградено с лента и отпред пазеше човек от саутхолдската полиция. Микробусът на областното управление все още бе на моравата.

Бет разговаряше по клетъчния си телефон и когато приближих, затвори и слезе от колата.

— Току-що приключих дълъг разговор с шефа си — каза тя. — Очевидно всички са доволни от версията с ваксината за ебола.

— Информира ли шефа си, че според теб това са пълни глупости?

— Не… хайде да оставим това. Нека се задоволим да разследваме двойно убийство.

Отидохме до входната врата на семейство Мърфи и позвънихме. Къщата беше ранчо от 60-те години в оригиналния си вид, както казват, доста грозна, но добре поддържана.

Вратата отвори жена на седемдесетина години, ние се представихме. Тя погледна към късите ми панталони — навярно бе забелязала току-що изпрания им вид и аромат, усмихна се на Бет и ни покани да влезем. После изчезна някъде и извика:

— Ед! Пак полицията!

Върна се в дневната и ни покани да седнем на двойното кресло. Оказах се буза до буза с Бет.

— Нещо за пиене? — попита ни госпожа Агнес Мърфи.

— Не, госпожо, благодаря. На служба съм — отвърнах аз.

Бет също отклони предложението.

Госпожа Мърфи седна на люлеещия се стол срещу нас.

Огледах се. Декоративният стил се отнасяше към онази категория, която наричам „класическа стара пръдня“ — тъмни мухлясали претрупани мебели, шестстотин грозни дреболии, невероятно безвкусни сувенири, снимки на внуците и така нататък. Стените бяха тебеширено зелени, като мента за след вечеря, а килимът беше… е, на кого му пука?

Госпожа Мърфи бе облечена в розов костюм с панталони, ушит от синтетична материя, която щеше да изтрае три хиляди години.

— Харесвахте ли семейство Гордън? — попитах я.

Въпросът я стъписа, както се очакваше. Тя събра мислите си и отвърна:

— Не ги познавахме много добре, но те бяха изключително кротки хора.

— Защо според вас са били убити?

— Ами… откъде да зная? — Известно време се гледахме, после тя прибави: — Може да е нещо, свързано с работата им.

В стаята влезе Едгар Мърфи, бършеше ръцете си с парцал. Бил в гаража, поясни той, и поправял електрическата си косачка. Изглеждаше някъде към осемдесет и ако бях на мястото на Бет Пенроуз и мислено подготвях бъдещ съдебен процес, не бих разчитал, че Едгар ще издържи дотогава.

Носеше зелен гащеризон и работни обувки и изглеждаше също толкова блед, колкото и жена му. Така или иначе, аз се изправих и се ръкувах с господин Мърфи. Върнах се на мястото си, а Едгар се настани на стола с подвижна облегалка, която старецът нагласи така, че да гледа към тавана. Опитах се да срещна погледа му, но това беше трудна задача, като се имаше предвид положението ни един спрямо друг. Спомних си защо не ходя на гости на родителите си.

— Вече разговарях с началника Максуел — каза Едгар Мърфи.

— Да, сър. Аз съм от отдел „Убийства“ — каза Бет.

— А той откъде е?

— От хората на началника Максуел — отвърнах аз.

— Не, не сте. Познавам всяко ченге от управлението.

Положението клонеше към тройно убийство. Вдигнах поглед към мястото на тавана, в което бяха фокусирани очите му, и заговорих — нещо като излъчване към сателит, който отразява сигнала към получателя му.

— Аз съм консултант. Вижте, господин Мърфи…

— Не можеш ли да седнеш нормално, Ед? — прекъсна ме госпожа Мърфи. — Не е учтиво да седиш така.

— Майната му. Това си е моята къща. Може да ме чува добре. Можете да ме чувате добре, нали?

— Да, сър.

Бет каза няколко въвеждащи думи, но нарочно сбърка някои подробности и часове. Господин Мърфи я поправи, с което демонстрира, че паметта му за неотдавнашни събития е добра. Госпожа Мърфи също добави някои детайли към случилото се предишния ден. Изглеждаха достоверни свидетели и аз се засрамих, че бях проявил нетърпение със старците — по-точно, че ми се бе приискало да размажа Едгар на стола му.

Така или иначе, докато Бет разговаряше с Едгар и Агнес, стана очевидно, че не можем да научим нищо ново по отношение на голите факти: в 17:30 ч. съпрузите били на остъклената си веранда и довършвали вечерята си — старците вечерят към четири следобед. Във всеки случай, гледали телевизия, когато чули яхтата на жертвите — познали мощните двигатели. И тук госпожа Мърфи се отклони, за да даде личното си мнение:

— Господи, двигателите бяха толкова шумни. Защо са им на хората такива големи шумни двигатели?

За да дразнят съседите си, госпожо Мърфи.

— Видяхте ли яхтата? — попитах ги.

— Не — отвърна госпожа Мърфи. — Не си направихме труда да погледнем.

— Но бихте могли да видите яхтата от верандата си?

— Можем да виждаме морето, да. Но тогава гледахме телевизия.

— По-добре е, отколкото да зяпаш тъпия залив.

— Джон — предупреди ме Бет.

Честно казано, аз съм човек с много предразсъдъци и се мразя заради това, но съм продукт на времето, пола, епохата и културата си. Усмихнах се на госпожа Мърфи.

— Имате прекрасна къща.

— Благодаря ви.

Известно време разпита пое Бет.

— И сте сигурни, че не сте чули какъвто и да било шум, който може да е от изстрел? — попита тя.

— Не — отвърна Едгар Мърфи. — Слухът ми е доста добър. Чух, че Агнес ме вика, нали?

— Понякога изстрелите не звучат така, както си мислим, че би трябвало — продължи Бет. — Нали разбирате, по телевизията звучат по един начин, но в действителния живот понякога звучат като пиратки, като остро изпукване или като задавяне на автомобилен двигател. Чухте ли какъвто и да било шум след спирането на двигателите?

— Не.

Беше мой ред.

— Добре, чули сте, че двигателите замлъкват — казах аз. — Все още ли гледахте телевизия?

— Да. Но не пускаме звука силно. Просто седим близо до телевизора.

— С гръб към прозорците ли?

— Да.

— Добре, гледали сте телевизия още десет минути — какво ви накара да се изправите?

— Започна едно от предаванията на Агнес. Някаква адски тъпа дискусия. Водещ е Монтъл Уилямс.

— И сте отишли при съседите да си побъбрите с Том Гордън.

— Трябваше да взема на заем електрически удължител.

Едгар обясни, че влязъл през дупка в живия плет, качил се на дървената веранда на семейство Гордън и хоп, там били Том и Джуди, съвсем мъртви.

— На какво разстояние от труповете бяхте? — попита Бет.

— На около пет метра.

— Сигурен ли сте?

— Да. Бях на края на верандата, а те лежаха срещу плъзгащата се стъклена врата. Около пет метра.

— Добре. Как разбрахте, че са семейство Гордън?

— Отначало не разбрах. Просто замръзнах и се сетих чак после.

— Как разбрахте, че са мъртви?

— Отначало нямах представа. Но видях… ами, нещо, което приличаше на трето око на челото му. Нали разбирате? Бяха абсолютно неподвижни. И очите им бяха отворени, но не дишаха и не стенеха. Нищо.

Бет кимна.

— Какво направихте после?

— Плюх си на петите.

Беше мой ред.

— Според вас колко време всъщност сте стояли на верандата?

— О, не зная.

— Половин час?

— Не, по дяволите. Петнайсетина секунди.

Навярно по-скоро пет, подозирах аз. Два пъти разкарах Едгар из тези няколко секунди, като се опитвах да го накарам да си спомни дали в този момент е чул или видял нещо необичайно, нещо, за което е забравил да спомене. Напразно. Попитах го дори дали си спомня да му е замирисало на барут, но той бе непреклонен — казал всичко по време на първия си разговор с началника Максуел и толкова. Госпожа Мърфи потвърди думите му.

Чудех се какво е щяло да се случи, ако Едгар беше минал през живия плет десетина минути по-рано. Навярно сега нямаше да седи тук. Чудех се дали това му е минавало през ума.

— Как според вас се е измъкнал убиецът, щом не сте чули или видели нито кола, нито лодка? — попитах го аз.

— Ами мислих за това.

— И?

— Е, наоколо има много хора, които вървят, карат велосипеди, тичат за здраве и така нататък. Нали разбирате? Струва ми се, че никой не би обърнал внимание, ако някой прави нещо такова.

— Добре. — Но тичащият за здраве човек със сандък за лед на главата би могъл да привлече вниманието. Имаше голяма вероятност убиецът все още да е бил някъде из района, когато Едгар се е натъкнал на труповете.

Оставих времето и мястото на убийството и започнах друга поредица въпроси.

— Семейство Гордън често ли имаха гости? — попитах госпожа Мърфи.

— Доста — отвърна тя. — Често готвеха навън. У тях винаги имаше по няколко души.

— Излизаха ли с яхтата си късно вечер? — попита Бет.

— Понякога — отвърна Едгар. — Двигателите им не можеха да се сбъркат. Понякога се връщаха ужасно късно.

— Колко късно?

— О, към два-три през нощта. Нощен риболов ако питате мен.

Човек може да лови риба от „Формула 303“, на няколко пъти го бях правил и аз заедно с Том и Джуди, но тази яхта не е за риболов и бях сигурен, че Едгар го знае. Но Едгар беше от старата школа и смяташе, че никой не бива да говори лошо за мъртвите — освен под натиск.

Продължихме да ги разпитваме — за навиците на семейство Гордън, за странни автомобили и така нататък. Никога не бях работил с Бет Пенроуз, разбира се, но двамата бяхме на една и съща дължина на вълната и свирехме доста добре в дует.

След няколко минути госпожа Мърфи каза:

— Те изглеждаха наистина прекрасна двойка.

Долових намека и попитах:

— Смятате, че той е имал приятелка?

— О… не исках да кажа…

— А тя имаше ли си приятел?

— Ами…

— Когато Том не си е бил вкъщи, тя е имала посетител. Нали така?

— Ами, не казвам, че е бил приятел или нещо такова.

— Разкажете ни.

И тя го направи, но изобщо не бе чак толкова пикантно. Веднъж през юни, когато Том бил на работа, а Джуди си останала вкъщи, пристигнал приятен на вид, добре облечен брадат господин с бяла спортна кола от неопределен модел, който си тръгнал един час по-късно. Странно, но нямаше никакви улики за пламенна връзка, която би могла да доведе до престъпление от страст. После, преди няколко седмици, една събота, когато Том бил в морето с яхтата, в отбивката спрял „зелен джип“. От него слязъл мъж, който минал в задния двор, а там госпожа Гордън се печала на слънце по миниатюрни бикини. Той си свалил ризата и известно време двамата се пекли заедно.

— Не мисля, че беше редно, след като съпруга го нямаше — отсъди госпожа Мърфи. — Искам да кажа, че тя бе полугола, а този приятел си съблича ризата, ляга до нея и двамата просто си бъбрят, после той се изправя и си тръгва преди съпругът да се върне.

— Беше съвършено невинно — отвърнах аз. — Просто наминах да видя Том по работа.

Госпожа Мърфи ме изгледа. Усетих, че Бет също ме пронизва с поглед.

— Със семейство Гордън бяхме приятели — казах на госпожа Мърфи.

— О…

Господин Мърфи се подсмихна към тавана и ме информира:

— Жена ми има мръсно подсъзнание.

— Аз също. — Обърнах се към госпожа Мърфи. — Някога общували ли сте със семейство Гордън?

— Веднъж ги поканихме на вечеря, преди около две години, когато се преместиха тук. Те пък ни поканиха на барбекю веднага след това. Оттогава не сме се събирали.

Не можех да си представя защо.

— Познавахте ли някой от приятелите им по име? — попитах госпожа Мърфи.

— Не. Предполагам, че повечето са били от Плъм Айланд. Ако питате мен, те са странни хора.

И така нататък. Обичаха да приказват. Госпожа Мърфи се люлееше, господин Мърфи си играеше с лостчето на стола и постоянно променяше наклона на облегалката. Когато зае едно от легналите си положения, ме попита:

— Какво са направили? Откраднали са цял куп бацили, за да унищожат света ли?

— Не, откраднали са ваксина за много пари. Искали са да забогатеят.

— Да? Ами че те бяха само наематели на съседната къща. Знаехте ли го?

— Да.

— И плащаха адски много за такава къща.

— Откъде знаете?

— Познавам собственика. Един младок, Сандърс. Той е строител. Купи мястото от семейство Хофман, наши приятели. Сандърс плати прекалено много, после ремонтира къщата и я даде на семейство Гордън. Плащаха прекалено висок наем.

— Нека ви попитам направо, господин Мърфи — каза Бет. — Някои смятат, че жертвите са се занимавали с наркотици. Вие как мислите?

— Възможно е — без колебание отвърна той. — Излизаха с яхтата по странно време. Не бих се изненадал.

— Освен брадатия със спортната кола и мен виждали ли сте някога подозрителни типове в двора или отпред? — попитах аз.

— Ами… честно казано, не мога да твърдя, че съм виждал…

— Госпожо Мърфи?

— Не, мисля, че не. Повечето хора изглеждаха почтени. Пиеха прекалено много вино… кошът за отпадъци беше пълен с бутилки от вино… понякога ставаха шумни, след като се напиеха, но музиката бе тиха — не тези ужасни неща, които се слушат напоследък.

— Имате ли ключ от тяхната къща?

Видях, че госпожа Мърфи стрелва с поглед господин Мърфи, който гледаше към тавана. Настана тишина, после господин Мърфи отвърна:

— Да, имахме ключ. Наглеждахме къщата, защото обикновено сме си тук.

— И?

— Ами… може би миналата седмица видяхме, че пристига ключар, и когато си тръгна, хм, просто отидох да проверя и ключът не ставаше. Почти очаквах Том да ми даде нов ключ, но не стана така. Той има ключ за моята къща. Нали разбирате? Затова телефонирах на Джил Сандърс и го попитах, нали разбирате, защото собственикът би трябвало да има ключ, но той не знаеше нищо. Не е моя работа, но ако семейство Гордън искаха да им наглеждам къщата, би трябвало да ми дадат ключ, нали? Сега се чудя дали не са криели нещо там.

— Ще ви направим почетен шериф, господин Мърфи. Но, не повтаряйте нищо от разговора ни пред никого освен пред началника Максуел. Ако някой дойде и заяви, че е от ФБР, от съфолкското областно управление, от нюйоркската полиция или нещо такова, може да лъже. Свържете се с началника Максуел или с детектив Пенроуз. Става ли?

— Става.

— Вие имате ли яхта? — попита Бет.

— Вече не. Прекалено много работа и пари.

— Някой посещавал ли е семейство Гордън с яхта?

— От време на време виждах яхти на кея им.

— Знаете ли на кого са принадлежали?

— Не, но веднъж беше яхта, също като тяхната. Бързоходна, но не тяхната. Имаше друго име.

— Бяхте ли достатъчно близо, за да го видите? — попитах аз.

— Понякога гледам с бинокъл.

— Как се казваше яхтата?

— Не мога да си спомня. Но не беше тяхната.

— Видяхте ли някого на борда? — попита Бет.

— Не. Просто случайно забелязах яхтата. Изобщо не видях някой да се качва или да слиза.

— Кога е било това?

— Чакайте да помисля… към юни… в началото на сезона.

— Семейство Гордън вкъщи ли си бяха?

— Не зная. Наблюдавах, за да видя кой ще излезе от къщата, но някак си са ми се изплъзнали, защото после чух двигателя и яхтата отплава.

— Добре ли виждате надалече?

— Не много добре, освен с бинокъл.

— А вие, госпожо Мърфи?

— Също.

Допуснах, че семейство Едгар и Агнес са наблюдавали с бинокъл къщата на Том и Джуди повече, отколкото признават, и попитах:

— Ако ви покажем снимки на различни хора, ще можете ли да ми кажете дали сте виждали някой от тях при семейство Гордън?

— Навярно.

Кимнах. Любопитните съседи могат да бъдат добри свидетели, но понякога, подобно на евтина камера за видеонаблюдение, те прекалено много свидетелстват за незначителни, неясни и досадни неща.

Прекарахме още половин час в задаване на въпроси, но информацията намаляваше с всяка минута. Всъщност господин Мърфи постигна почти невъзможното, като заспа по време на полицейски разпит. Хъркането му започваше да ми лази по нервите.

Изправих се и се протегнах. Бет също стана и подаде на госпожа Мърфи визитната си картичка.

— Благодаря, че ни отделихте от времето си. Потърсете ме, ако някой от двама ви се сети за нещо друго.

— Непременно.

— И запомнете — подчерта Бет, — аз водя разследването на този случай. Това е партньорът ми. Началникът Максуел ни помага. Не трябва да разговаряте за случая с никой ДРУГ.

Тя кимна, но не знаех дали семейство Мърфи биха могли да издържат пред атаките на някой като Тед Наш от Централното разузнавателно управление.

— Имате ли нещо против да се поразходим из двора ви? — попитах госпожа Мърфи.

— Не.

Сбогувахме се и аз й казах:

— Съжалявам, ако съм отегчил господин Мърфи.

— Това е времето му за следобеден сън.

— Разбирам.

Тя ни изпрати до входната врата и рече:

— Страх ме е.

— Няма причина — отвърна Бет. — Полицията наблюдава района.

— Могат да ни убият в леглото.

— Според нас е бил някой, когото жертвите са познавали — каза Бет. — Завистник. Вие няма за какво да се тревожите.

— Ами ако се върнат?

Отново започвах да се дразня и попитах малко остро:

— Защо му е на убиеца да се връща?

— Те винаги се връщат на местопрестъплението.

— Те никога не се връщат на местопрестъплението.

— Връщат се, ако искат да убият свидетелите.

— Вие или господин Мърфи бяхте ли свидетели на убийството?

— Не.

— Тогава не би трябвало да се притеснявате.

— Убиецът може да си мисли, че сме го видели.

Хвърлих поглед към Бет.

— Ще пратя патрулна кола да обикаля района — отвърна тя.

— Ако се почувствате нервна или чуете нещо, съобщете в полицията. Не се тревожете.

Агнес Мърфи кимна.

Отворих вратата и излязох навън.

— Тя наистина има право — казах на Бет.

— Зная. Ще се погрижа.

Двамата заобиколихме към страничния двор и открихме дупката в живия плет. Оттам се виждаше задната част на къщата на семейство Гордън и верандата, а ако човек минеше през плета и погледнеше наляво, можеше да види морето. В залива плаваше синьо-бяла яхта.

— Това е лодката на пристанищната полиция — каза Бет.

— Пратили сме четирима леководолази да търсят два малки куршума в тинята и водораслите. Ще е страхотен късмет, ако ги открият.

От престъплението още не бяха минали двайсет и четири часа и мястото щеше да е блокирано поне до следващата сутрин, така че не влязохме в двора на жертвите, защото това щеше да означава отново да се регистрираме. Но тръгнахме покрай живия плет към залива откъм страната на семейство Мърфи. Колкото повече се приближавахме до солената вода, толкова по-ниски ставаха храстите и в един момент, на десетина метра от морето, вече можех да виждам над тях. Продължихме да вървим към мястото, където вълните се плискаха във вълнолома. Наляво беше старият подвижен кей на семейство Мърфи, а надясно — неподвижният кей на семейство Гордън. „Спирохета“ я нямаше.

— От Корабната служба откараха яхтата на техните докове. Хората от лабораторията ще работят по нея там — каза Бет: — Какво мислиш за семейство Мърфи?

— Мисля, че са го направили те.

— Какво?

— Че те са убили семейство Гордън. Не директно. Но са пресрещнали Том и Джуди на верандата, разговаряли са с тях половин час за супермаркетните продажби в съботния вестник, семейство Гордън са извадили пистолетите и са си пръснали черепите.

— Възможно е — призна Бет. — Но какво е станало с пистолетите?

— Едгар е направил от тях поставки за тоалетна хартия.

Тя се засмя.

— Ужасен си. Но някой ден ще пораснеш.

— Не, няма.

Няколко секунди помълчахме. Стояхме и гледахме залива. Водата, както и огънят, е хипнотизираща.

Накрая Бет попита:

— Имал ли си връзка с Джуди Гордън?

— Ако бях имал, щях да ти кажа, а и щях да го призная на Макс.

— На Макс да. Но не и на мен.

— Добре — не съм имал връзка с Джуди Гордън.

— Но тя те е привличала.

— Тя привличаше всички мъже. Беше красива. — Не забравих да прибавя: „И много умна“, като че ли ми пукаше за това. Е, понякога ми пука, но друг път забравям да включа интелекта като положително качество. — Когато ти се случи млада, сексуално привлекателна двойка, може би трябва да имаш предвид и секса като мотив.

Тя кимна.

— Ще си помисля.

От мястото, на което стояхме, можех да видя стълба в двора на семейство Гордън. Пиратското знаме все още се вееше на мачтата и двете сигнални флагчета висяха на рейката, известна също и като „нок“.

— Можеш ли да нарисуваш онези флагчета? — попитах Бет.

— Естествено. — Тя извади бележника си и химикалка и ги скицира. — Мислиш ли, че е нещо важно? Може би сигнал?

— Защо не? Това са сигнални флагчета.

— Според мен са просто за красота. Но ще разберем.

— Хайде да се върнем на местопрестъплението — казах аз.

Пресякохме границата между имотите и се спуснахме на кея на семейство Гордън.

— Добре, аз съм Том, ти си Джуди. Напускаме Плъм Айланд по обед, а сега е към пет и половина. Вкъщи сме си. Аз изключвам двигателите. Ти първа слизаш от яхтата и завързваш въжето. Аз смъквам сандъка на кея. Така ли е?

— Точно така.

— Слизам на кея, двамата хващаме сандъка за дръжките и тръгваме нагоре.

Престорихме се, че го правим, и тръгнахме един до друг.

— Поглеждаме към къщата — продължих аз. — Ако на което и да е от трите равнища на верандата има някой, можем да го видим. Нали така?

— Да — съгласи се тя. — Да речем, че там има някой, но ние го познаваме и продължаваме да вървим.

— Добре. Но е логично този човек да се спусне към кея, за да помогне. Обикновена любезност. Така или иначе, продължаваме да вървим.

Продължихме един до друг и стигнахме до второто равнище на верандата.

— В някой момент ще забележим, че плъзгащата се стъклена врата е отворена — каза Бет. — Ако е така, ще се замислим и навярно ще спрем или ще се върнем. Вратата не би трябвало да е отворена.

— Освен ако не са знаели, че някой ще ги очаква в къщата.

— Точно така — потвърди Бет. — Но това би трябвало да е някой, който има новия ключ.

Продължихме към къщата, стигнахме до последното равнище на верандата и спряхме близо до двете тебеширени очертания.

Бет срещу това на Джуди и аз срещу това на Том.

— Семейство Гордън имат да направят още няколко стъпки — казах аз, — още минута или по-малко живот. Какво виждат те?

Бет погледна надолу към тебеширените силуети, после към къщата пред нас, към стъклените врати и непосредствено вляво и вдясно. Накрая отвърна:

— Те продължават да вървят към къщата, която е на пет-шест метра от тях. По нищо не личи да са се опитвали да избягат. Все още са един до друг, освен в къщата няма къде другаде да се скрият, а от това разстояние никой не може да избегне два изстрела в главата. Трябва да са познавали убиеца или той да не ги е разтревожил.

— Точно така. Мисля, че убиецът може да е лежал на шезлонга и да се е преструвал на заспал — ето защо не е слязъл да ги посрещне на кея. Двамата са познавали този човек и Том може да е извикал: „Хей, Джо, стани и ни помогни с този сандък, пълен с ваксина за ебола“. Или с антракс. Или с пари. И така, човекът се изправя, прозява се, прави няколко крачки към тях от някой от шезлонгите, приближава се, вади пистолет и им пръска черепите. Става ли?

— Възможно е — отвърна Бет, заобиколи тебеширените очертания и застана на мястото, където трябва да беше стоял убиецът, няма и метър и половина от краката на жертвите. Аз заех мястото на Том. Бет вдигна дясната си ръка и с лявата стисна дясната си китка. Насочи показалец право към лицето ми и каза:

— Бум.

— Когато са ги застреляли, те не са носели сандъка. Иначе е щял да излети от ръката на Том. Първо са го оставили на земята.

— Не съм сигурна, че са носили сандък. Това е твоя теория, не моя.

— Тогава къде е сандъкът, който винаги беше на яхтата?

— Кой знае? Някъде. Виж тези две очертания, Джон.

Толкова са близо едно до друго, че се чудя дали изобщо биха могли да носят помежду си сандък, дълъг метър и двайсет.

Погледнах силуетите. Тя имаше право. Но все пак казах:

— Може да са го оставили няколко крачки по-назад, после да са се приближили към убиеца си, който е лежал на шезлонга или е стоял тук, или пък току-що е излязъл през вратата.

— Възможно е. Във всеки случай, според мен семейство Гордън са се познавали с убиеца или убийците си.

— Съгласен съм — казах. — Струва ми се, че убиецът и жертвите неслучайно са били на тези места. За него е било по-лесно да ги застреля в къщата, отколкото навън. Но той е избрал това място — стрелял е точно тук.

— Защо?

— Единствената причина, за която мога да се сетя, е, че пистолетът му е бил регистриран и че не е искал по-късно, ако го заподозрат, да подложат куршумите на балистична експертиза.

Тя кимна и погледна към залива.

— В къщата — продължих аз — куршумите биха могли да се забият някъде и той да не е в състояние да ги извади.

Затова се спира на изстрели отблизо в главата с едрокалибрен пистолет, така че куршумите да паднат в дълбокия залив.

Бет отново кимна и каза:

— Изглежда е така. Това обаче променя профила на убиеца. Не е някой наркоман или убиец с нерегистриран пистолет. Това е човек, който няма достъп до непроследимо оръжие — това е добър гражданин с регистриран пистолет. Това е твоята версия, така ли?

— Тя отговаря на това, което виждам тук — отвърнах аз.

— Значи затова искаш имената на местните жители с регистрирани оръжия.

— Точно така. Едрокалибрен пистолет, при това регистриран, а не незаконен, и навярно автоматичен, а не револвер, защото е почти невъзможно да сложиш заглушител на револвер. Да започнем с тази теория.

— Как този добър гражданин с регистриран пистолет се е сдобил с незаконен заглушител? — попита Бет.

— Добър въпрос. — Замислих се върху целия профил, който бях развил, и отвърнах:

— Както и всичко останало в този случай, винаги има някакво несъответствие, което прецаква добрата теория.

— Точно така. И после идват онези двайсет 45-калиброви автоматични пистолета на Плъм Айланд.

— Да, точно така.

Известно време продължихме да разговаряме, като се опитвахме да наредим парченцата от мозайката — опитвахме се да се върнем в 17:30 вчера, вместо в 17:30 днес.

През стъклените врати видях униформен саутхолдски полицай, но той не ни забеляза и се отдалечи.

— Когато бях дете, често идвах тук от Манхатън с типично американското си семейство татко, мама, брат ми Джим и сестра ми Лин — казах на Бет след около пет минути импровизации. — Обикновено наемахме една и съща вила близо до къщата на вуйчо Хари и прекарвахме две седмици като храна на комарите. Въргаляхме се в отровен бръшлян, забивахме си рибарски кукички в пръстите и след това изгаряхме от слънцето. Трябва да ни е доставяло удоволствие, защото всяка година с нетърпение го очаквахме — семейство Кори на ежегодната си мазохистична ваканция.

Тя се усмихна.

— Една година — продължих аз, — когато бях десетинагодишен, намерих куршум от мускет и нещо ми стана. Искам да кажа, че някакъв тип беше изстрелял това нещо преди сто или може би двеста години. Тогава вуйна Джун — Бог да я прости — ме заведе на едно място близо до селцето Къчог, което според думите й някога било селище на индианците корчауг, и ми показа как да търся върхове на стрели, готварски гърнета, игли от кост и така нататък. Невероятно.

Бет не отговори нищо, но ме гледаше така, сякаш й е много интересно.

— Спомням си, че нощем не можех да спя и си мислех за куршуми за мускети и върхове на стрели, за заселници и индианци, за британски и континентални войници и така нататък. Преди двете вълшебни седмици да свършат, разбрах, че когато порасна, искам да стана археолог. Не се получи така, но мисля, че това е една от причините, поради които станах детектив.

Разказах й за отбивката на вуйчо Хари и как някога използвали сгурия и мидени черупки, за да няма прах и кал.

— И така, след хиляда години — казах аз, — из тези земи копае археолог, открива сгурията и черупките и прави предположението, че това е дълга готварска яма. Всъщност е открил път, но той ще направи така, че онова, което смята за готварска яма, да съответства на теорията му. Схващаш ли?

— Естествено.

— Чудесно. Добре, ето какво казвам на студентите си. Искаш ли да го чуеш?

— Давай.

— Добре, студенти — онова, което виждате на местопрестъплението при убийство, е замръзнало във времето, то вече не се движи, не е динамично. Можете да пресъздадете няколко версии за него, каквото е било като живо, но това са само теории. Детективът, подобно на археолога, може да събира твърди факти и научни доказателства и въпреки това да прави погрешни заключения. Прибавете към това няколко лъжи, лъжливи следи и хора, които се опитват да помогнат, но допускат грешки. Плюс хора, които ви казват онова, което искате да чуете в съответствие с теорията ви, други хора със скрити цели и самия убиец, който може да е подхвърлил фалшиви улики. Истината се намира сред цялата тази каша от противоречия, несъответствия и лъжи. В този момент — казах на Бет, — ако правилно съм разчел времето си, звънецът бие и аз заявявам:

— Дами и господа, вашата работа е да откриете истината.

— Браво — отвърна тя.

— Благодаря.

— И така, кой е убил семейство Гордън? — попита Бет.

— Тук ме хвана натясно — отвърнах аз.