Нелсън Демил
Аз, детективът (20)

17.

Поех на запад по Мейн Роуд и докато шофирах, се опитвах да чета наръчника за управление на автомобила. Натиснах няколко бутона на таблото и опа, всички светодиоди преминаха от метрична на стопроцентова американска система. Това е най-голямото удоволствие, което можете да изпитате на шофьорската седалка.

Вече се чувствах технически обогатен и с помощта на клетъчния телефон влязох в телефонния си секретар.

— Имате три съобщения — каза телефонният секретар.

Едното трябваше да е от Бет. Изслушах го, но беше от Макс, който ми повтори, че вече не участвам в разследването, и ме помоли да му телефонирам, а тъкмо това нямах никакво намерение да направя. Второто бе от Дом Фанели.

— Здрасти, приятел — каза той. — Получих съобщението ти. Ако ти трябва помощ, свиркай. Между другото, открих някои следи за това кой те е използвал за тренировъчна мишена, така че не искам да отсъствам, освен ако наистина не се нуждаеш от мен. Защо толкова много хора искат да убият доброто ми другарче? Виж сега, лично приказвах с Улф и той не вярва, че по телевизията не си бил ти. Казва, че имал точна информация. Иска да му отговориш на някои въпроси. Моят съвет е да внимаваш с телефонните разговори. Засега толкоз. И не си пъхай гагата дето не ти е работа.

— Благодаря.

Последното съобщение беше не от Бет, а лично от моя началник детектив лейтенант Андрю Улф. Той каза само:

— Искам да ми телефонираш веднага щом можеш. — Злокобно.

Зачудих се дали Наш и Улф действително се познават. Въпросът обаче бе, че Наш несъмнено е казал на Улф, че по телевизията наистина са показали Джон Кори и че Джон Кори участва в разследване на убийство, макар да се предполага, че е в отпуск по болест. Всички тези твърдения бяха верни и заключих, че Андрю Улф иска да получи обяснение. Бих могъл да му обясня как съм се замесил в случая, но би ми било трудно да обясня на детектив лейтенант Улф защо е такъв задник.

Като се имаше предвид всичко това, щеше да е най-добре да не му се обаждам. Навярно трябваше да разговарям с адвоката си. Никое добро дело не остава безнаказано. Искам да кажа, че просто се опитвам да съм добър гражданин и че човекът, който ме забърка във всичко това, моето приятелче Макс, използва мозъка ми, вкарва ме в бесен двубой с федералните, а после ми сваля бронята. Всъщност той изобщо не ми беше дал броня. А и Бет не ме бе търсила.

Продължавах да си напомням, че съм герой, макар да не съм сигурен, че да те ранят, е голямо геройство. Сега всеки, който се разболее или го вземат за заложник, или пък го очистят, става герой. Но ако имаше начин да разменя геройството си срещу възможност да си измъкна задника от врялата вода, не бих се колебал. Проблемът беше, че създадените от пресата герои имаха годност само около три месеца. Бяха ме ранили в средата на април. Сто на сто трябваше да говоря с адвоката си.

Минавах през селцето Къчог и наближавах центъра му, който може адски бързо да прелети покрай теб, ако не внимаваш. Навсякъде бяха окачени дълги флагчета, които рекламираха цял куп мероприятия, като например ежегодния морски фестивал в Ист Енд и концерт при фара Хортън на някаква група с неясно име.

Шофирах съвсем бавно и търсех сградата на Пеконийското историческо дружество.

Е, намерих го. Изкачих се по стълбите на широката веранда и потропах със старото месингово чукало. Положих доста усилия в това отношение, но вътре очевидно нямаше никого, а и на малкия паркинг не се виждаха автомобили. Върнах се в колата си, набрах номера на новата ми приятелка Маргарет Уили и казах:

— Добро утро, госпожо Уили. Тук детектив Кори.

— Да?

— Вчера споменахте за музея на Пеконийското историческо дружество и аз цял ден си мислих за това. Смятате ли, че е възможно да ида да го разгледам днес и да разговарям с някои от служителите — как се казваше председателката? Уитърспун?

— Уайтстоун. Ема Уайтстоун.

— Точно така. Възможно ли е да го направя днес?

— Не зная…

— Ами ако й се обадя…

— Аз ще й се обадя. Може би ще се съгласи да се срещне с вас в музея.

— Чудесно. Наистина много ви благодаря…

— Как да се свържа с вас?

— Знаете ли какво, ще ви потърся след десетина-петнайсет минути. В момента съм в колата си и трябва да потърся подарък за майка ми. Има рожден ден. Дали в музея имате магазин за сувенири?

— Имаме.

— Чудесно. Между другото, разговарях с вуйчо Хари и му предадох вашите почитания.

— Благодаря.

— Каза да ви поздравя и че с удоволствие ще ви се обади, когато дойде насам. — Не споменах за отдавна покойния хуй на вуйчо Хари.

— Много мило.

— Страхотно. Добре, наистина ще съм много признателен, ако госпожа Уайтстоун или някой от другите служители на дружеството има възможност да се срещне с мен тази сутрин.

— Ще направя каквото мога. Бих могла да дойда лично.

— Не си правете труда. И благодаря за помощта ви вчера.

— Няма защо.

И аз смятах така.

— Ще ви потърся след петнайсетина минути.

— С вас ли е приятелката ви?

— Партньорката ми ли имате предвид?

— Да, младата дама.

— Скоро ще дойде.

— Тя е възхитителна жена. Истинско удоволствие беше да разговарям с нея.

— Ние ще се женим.

— Колко жалко. — Тя затвори.

Е, добре. Превключих на скорост и женският глас отново ме предупреди:

— Освободете ръчната спирачка.

Направих го. Известно време си поиграх с компютъра, като се опитвах да изключа тази опция и очаквах гласът да ми каже: „Защо се мъчиш да ме убиеш? Не ме ли харесваш? Само се опитвам да ти помогна.“

Ами ако вратите се заключеха и педалът за газта залепнеше за пода? Хвърлих наръчника в жабката.

Завих на юг към улицата на Том и Джуди. Белият джип на Макс бе паркиран пред къщата им. Завих в отбивката на семейство Мърфи и ги видях да седят в стаята с телевизора. Почуках на вратата.

Едгар Мърфи се изправи, видя ме и ми отвори.

— Пак ли идвате?

— Да. Ще ви отнема само минута.

Той ми махна да вляза. Госпожа Мърфи стана и хладно ме поздрави. Телевизорът остана включен. В продължение на половин секунда бях в къщата на родителите ми във Флорида — същата стая, същото телевизионно предаване, същите хора. Както и да е, казах:

— Опишете ми бялата спортна кола, която сте видели през юни пред съседите.

Опитаха се, но описателните им способности бяха ограничени. Накрая извадих от джоба си химикалка, взех някакъв вестник и ги помолих да нарисуват очертанията на колата, но те отговориха, че не можели. Нахвърлях им силуета на порше. Не би трябвало да подвеждам така свидетели, но майната му. И двамата кимнаха.

— Да, това е — каза господин Мърфи. — Скъпа кола. Като обърната наопаки вана. — Госпожа Мърфи се съгласи с него.

Извадих от джоба си брошурата за винарните „Тобен“ и я сгънах така, че да се вижда само малката черно-бяла снимка на Фредерик Тобен, собственик. Не ги оставих да видят цялата брошура, защото щяха да раздрънкат на всички, че според полицията Фредерик Тобен е убил семейство Гордън.

Разгледаха снимката. Това също е подвеждане на свидетел — да му покажеш снимка, без да я смесиш с други, но нямах нито време, нито търпение за тази процедура. Но не им казах: „Това ли е мъжът, когото сте видели в спортната кола?“

Госпожа Мърфи обаче го каза.

— Това е мъжът, когото видях в спортната кола.

Господин Мърфи се съгласи, после попита:

— Този заподозрян ли е?

— Не, не е. Извинете, че пак ви обезпокоих. — После попитах: — Някой опитвал ли се е да ви разпитва за този случай?

— Не.

— Запомнете, не разговаряйте с никой друг, освен с началника Максуел, с мен и с детектив Пенроуз.

— Къде е тя? — попита господин Мърфи.

— Детектив Пенроуз ли? Остана си вкъщи. Гадеше й се.

— Да не е бременна? — попита Агнес.

— В първия месец — отвърнах. — Добре…

— Не видях да носи венчална халка — отбеляза Агнес.

— Нали знаете как е напоследък — тъжно поклатих глава аз, после казах:

— Добре, още веднъж ви благодаря. — Бързо излязох, върнах се в джипа и потеглих. Очевидно господин Фредерик Тобен беше ходил в къщата на семейство Гордън поне веднъж. И все пак като че ли не си спомняше за юнското си посещение. Но може и да не бе той. Може да беше друг мъж с кестенява брада и с бяло порше.

А може би трябваше да разбера защо господин Тобен ме излъга.

Отново проверих телефонния си секретар и имаше две нови съобщения. Първото бе от Макс, който каза:

— Джон, обажда се Максуел. Навярно не съм ти обяснил ясно статуса ти. Ти вече не работиш за окръжното управление. Ясно ли е? Телефонираха ми адвокатите на Фредерик Тобен и не са особено доволни. Разбираш ли? Не зная точно какво си обсъждал с Тобен, но смятам, че това е последният служебен разговор, който би трябвало да водиш с него. Обади ми се.

Интересно. Опитвам се само да помогна, а местните ми пречат.

Следващото съобщение беше от бившата ми, която се казва Робин Пейн и случайно е адвокатка.

— Здрасти, Джон — започна тя, — обажда се Робин. Искам да ти напомня, че едногодишната ни раздяла завършва на първи октомври и оттогава сме официално разведени. Ще получиш екземпляр от съдебното решение по пощата.

Не е нужно да подписваш нищо. Разводът е автоматичен. В гласа й се появи весела нотка и тя продължи:

— Е, след първи октомври не можеш да извършиш прелюбодеяние, освен ако не се ожениш повторно. Но недей да се жениш преди да получиш решението, защото това ще е двуженство. Гледах те по новините. Изглежда страхотен случай. Бъди здрав.

Точно така. Между другото, преди Робин работеше в манхатънската областна прокуратура и тъкмо там се запознахме. Бяхме от една и съща страна на барикадата. Тя се прехвърли оттатък и започна високоплатена работа при известен адвокат, който харесвал стила й в съда. Може би харесваше и нещо повече от стила й, но като оставим това, нашият брак се превърна в сблъсък на интереси. Искам да кажа, че аз се опитвам да натикам боклуците в панделата, а жената, с която спя, се опитва да ги задържи в бизнеса. Чашата преля, когато тя се зае със защитата на високопоставен наркотрафикант, който освен проблемите си в Америка се издирваше в Колумбия заради убийство на съдия. Искам да кажа, божичко бе, жена, зная, че някой трябва да върши тази работа и че парите са страхотни, но бракът не бива да е двубой. Затова й казах: „Или аз, или работата ти“, на което тя отвърна: „Може би ти трябва да си смениш работата“, и говореше съвсем сериозно — фирмата й се нуждаела от детектив и Робин искала аз да се заема с това. Представях си как постъпвам на работа при нея и идиотския й шеф. Може би щяха да искат да им нося кафета между делата. Точно така. Развод, моля.

Освен тези малки професионални конфликти всъщност някога ние се обичахме. Както и да е, първи октомври… Тогава тя официално ставаше бившата ми жена и аз губех възможността да стана прелюбодеец или двуженец. Просто понякога животът не е справедлив.

Обадих се пак на Маргарет Уили.

— Свързах се с Ема в цветарския й магазин и в момента тя е на път за сградата на Пеконийското историческо дружество — съобщи ми госпожа Уили.

— Много мило от нейна страна да ми отдели от времето си.

— Казах й, че се отнася за убийството на семейство Гордън.

— Ами, не съм сигурен, че е така, госпожо Уили. Просто искам да…

— Можете да обсъдите въпроса с нея. Тя ви очаква.

— Благодаря ви. — Струва ми се, че затворих преди да го кажа.

Така или иначе, стигнах до сградата на Пеконийското историческо дружество и оставих джипа на паркинга до някакъв микробус с надпис „Цветарски магазин «Уайтстоун»“.

Отидох до входната врата и до чукалото видях стикер, на който пишеше: „Г-н Кори, моля, заповядайте“.

Заповядах и казах:

— Търся Ема Уайтстоун.

— Вие трябва да сте Джон Кори, нали? — каза една трийсетинагодишна жена.

— Нали. Госпожа Уайтстоун тук ли е?

— Аз съм Ема Уайтстоун.

Денят започваше да се променя.

— О — казах. — Очаквах, че сте по-възрастна.

— Аз пък очаквах, че сте по-млад.

— О…

— Маргарет ми каза, че сте младеж. Но вие сте по-близо до средна възраст, струва ми се.

— Хм…

Тя се приближи до мен и протегна ръка.

— Аз съм председателка на Пеконийското историческо дружество. С какво мога да ви помогна?

— Ами… не зная.

— Аз също.

Тя бе висока — само с два-три сантиметра по-ниска от мен — и слаба, но добре оформена, с дълга до раменете — кестенява коса, с лек грим, без лак за нокти, без бижута, обеци и венчален или годежен пръстен. И нямаше по себе си много дрехи. Носеше дълга до коляното бежова памучна лятна рокля със съвсем тънички презрамки. Под това оскъдно одеяние нямаше почти никакво бельо. Със сигурност не носеше сутиен, но можех да видя очертанията на бикините й. Освен това бе боса. Ако трябваше да си представя как госпожа Уайтстоун се облича сутринта, тя беше нахлузила гащичките и роклята си, бе си сложила малко червило, беше прекарала няколко пъти гребена през косите си и това бе всичко. Спокойно можеше да се измъкне от дрехите си за четири секунди. С малко помощ от моя страна.

— Господин Кори? Мислите ли с какво мога да ви помогна.

— Да, мисля. Един момент. — Тялото й не беше много силно, но от нея можеше да се очаква бързина и навярно издръжливост.

Имаше прекрасни сиво-зелени очи, а лицето й, освен че бе красиво, на пръв поглед носеше изражение на невинност. Напомняше ми за снимките на децата на Цветята от 60-те години, но може да ми се струваше така, защото се занимаваше с цветя. При по-внимателен поглед в чертите й се забелязваше скрита чувственост. Наистина.

Трябва също да спомена, че имаше чудесен равномерен загар, който придаваше на кожата й цвят на мляко с кафе. Красива и чувствена жена. Ема Уайтстоун.

— Нещо свързано със семейство Гордън ли?

— Да. Познавахте ли ги?

— Бяхме в приятелски отношения, но не и приятели. Било е ужасно.

— Да.

— Имате ли някакви… улики?

— Не.

— Чух по радиото, че може да са откраднали ваксина.

— Така изглежда.

Госпожа Уайтстоун се замисли за миг, после каза:

— Вие сте ги познавали.

— Така е. Откъде знаете?

— Името ви се споменаваше няколко пъти.

— Нима? С добро, надявам се.

— Естествено. — Тя прибави:

— Джуди малко се увличаше по вас.

— Наистина ли?

— Нима не знаехте?

— Може би. — Исках да променя темата, затова попитах:

— Имате ли тук нещо като списък на членовете?

— Разбира се. Кабинетът е на горния етаж. Когато пристигнахте, дописвах някои неща. Последвайте ме.

Последвах я. От нея се носеше ухание на лавандула. Докато вървяхме, отбелязах:

— Красива къща.

Тя хвърли поглед назад към мен и отвърна:

— По-късно ще ви направя индивидуална обиколка.

— Страхотно. Иска ми се да си бях взел фотоапарата.

Заизкачвахме се по широка вита стълба. Аз вървях малко зад нея. Гащичките й наистина бяха миниатюрни. Имаше и прекрасни крака, ако си падате по това.

На втория етаж тя ме отведе в стая, която описа като „горния салон“, и ме покани да седна на дървен стол до камината.

— Да ви предложа чаша билков чай? — попита госпожа Уайтстоун.

— Вече пих няколко чаши, благодаря.

Тя седна на люлеещия се стол срещу мен, кръстоса много, много дългите си крака и попита:

— Какво точно ви трябва, господин Кори?

— Първо бих искал да ви задам няколко въпроса за Пеконийското историческо дружество. С какво се занимава то?

— С история. В Северния край има много местни исторически дружества, повечето от които се помещават в исторически сгради. Нашето е най-голямо и се нарича Пеконийско по индианското наименование на този район. Имаме около петстотин члена. Някои са много видни личности, други са обикновени фермери. Всички сме се посветили на запазването, документирането и предаването на нашето наследство.

— И на откриването на още неща за това наследство.

— Да.

— С помощта на археологията.

— Да. И на проучването. Имаме интересен архив.

— Може ли да го видя после?

— После можете да видите каквото желаете. — Тя се усмихна.

О, сърцето ми! Искам да кажа, дали само ме дразнеше, или беше наистина? Усмихнах й се. И тя се усмихна. Обратно към работата.

— Активни членове ли бяха семейство Гордън? — попитах аз.

— Да.

— Кога се записаха в дружеството?

— Преди около година и половина. Бяха се преместили тук от Вашингтон. По произход са от Средния Запад, но били на държавна служба в столицата. Предполагам, че го знаете.

— Някога обсъждали ли са работата си с вас?

— Почти не.

— Някога били ли сте в къщата им?

— Веднъж.

— Общувахте ли с тях?

— От време на време. Пеконийското историческо дружество организира много прояви.

— Том изпитвал ли е сексуално привличане към вас? — с известна деликатност попитах аз.

Вместо да се обиди или шокира, тя отвърна:

— Сигурно.

— Но не сте имали сексуална връзка?

— Не. Никога не ми е предлагал.

Прочистих гърлото си.

— Разбирам…

— Вижте, губите времето и на двама ни с тези въпроси. Не зная защо и кой е убил семейство Гордън, но това няма нищо общо с мен или с любовен триъгълник с мое участие.

— Не съм казвал такова нещо. Просто проверявам сексуалните аспекти като част от разследването.

— Е, не съм спала с него. Мисля, че й беше верен. Доколкото зная, тя също му беше вярна. Тук е трудно да въртиш любов, без всички да разберат за това.

— Така може би смятате вие.

Тя ме погледна за миг, после ме попита:

— Да не би да сте имали връзка с Джуди?

— Не, не съм, госпожо Уайтстоун. И това не са ви следобедните сапунени сериали. Това е разследване на убийство и въпросите ще задавам аз.

— Не бъдете толкова докачлив.

Дълбоко си поех дъх и казах:

— Извинете ме.

— Искам да откриете убиеца. Задайте въпросите си.

— Чудесно. Ами… нека ви попитам следното… каква беше първата ви мисъл, когато чухте, че са били убити?

— Не зная. Предположих, че е свързано с работата им.

— Добре. А сега как смятате?

— Нямам мнение.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Нека се върнем на въпроса.

— Добре. — Все още не бях сигурен накъде искам да насоча разпита или какво конкретно търся. Но в главата ми се мотаеше образ, нещо като карта, на която бяха изобразени Плъм Айланд, Насау Пойнт, скалите над Лонгайландския пролив, винарните „Тобен“ и Пеконийското историческо дружество. Ако тези точки се свържеха с линия, се получаваше безсмислена петоъгълна геометрична фигура. Но ако тези точки се свържеха по метафизичен начин, може би формата придобиваше смисъл. Искам да кажа, какво общо имаше между тях? Навярно нищо, но някак си ми се струваха свързани, като че ли споделяха някаква обща особеност. Каква?

Замислих се за онова странно усещане, което ме бе обзело на Плъм Айланд. История. Археология. Това беше. Но какво бе всъщност?

— Познавате ли някого от хората, които работят на Плъм Айланд? — попитах госпожа Уайтстоун.

Тя се замисли за миг, после отвърна:

— Почти не. Неколцина от клиентите ми работят там. Освен Том и Джуди, не познавам никой от учените, пък и те не членуват в историческото дружество. Те са много затворена група. Общуват предимно помежду си.

— Знаете ли нещо за подготвяните разкопки на Плъм Айланд?

— Само, че Том Гордън обеща на историческото дружество възможност да се порови из острова.

— Вие не се ли интересувате от археология?

— Почти не. Предпочитам архивната работа. Имам научна степен по архивознание. От Колумбийския университет.

— Наистина ли? Аз преподавам в „Джон Джей“. — Което всъщност е на петдесетина пресечки южно от Колумбия.

Най-после да имаме нещо общо.

— Какво преподавате? — попита тя.

— Криминология и керамика.

Госпожа Уайтстоун се усмихна. И размърда пръстите на краката си. После кръстоса краката си на другата страна. Бежови. Гащичките й бяха бежови като роклята. Вече бях стигнал до етап, в който почти трябваше да кръстосам собствените си крака, за да не би госпожа Уайтстоун да забележи, че нещо в панталоните ми се събужда от дрямката си. „Дръж си боздугана в дюкяна.“

— Архивознание — повторих аз. — Увлекателно.

— Понякога. Известно време работих в Стоуни Брук, после си намерих място тук в обществената библиотека в Къчог. Основана е през 1841-а и оттогава не са променяли заплатите. Израснала съм тук, но е трудно да си изкарваш прехраната в района, ако нямаш някакъв бизнес. Аз имам магазин за цветя.

— Да, видях микробуса ви.

— Точно така. Нали сте детектив. А вие какво правите тук?

— Възстановявам се.

— А, да. Сега си спомням. Изглеждате чудесно.

Тя също, но не е прието да сваляш свидетелка, затова не го споменах. Имаше прекрасен, мек, въздушен глас, който намирах за секси.

— Познавате ли Фредерик Тобен? — попитах я.

— Кой не го познава?

— Той е член на Пеконийското историческо дружество.

— И наш най-голям спонсор. Дава ни вино и пари.

— Почитателка ли сте на виното?

— Не. А вие?

— Да. Мога да различа мерло от будвайзер. Със завързани очи.

Тя се усмихна.

— Обзалагам се, че на много хора им се иска преди години да са навлезли във виното — казах аз. — Искам да кажа в бизнеса с вино.

— Не зная. Интересно е, но не е чак толкова доходно.

— За Фредерик Тобен обаче е — отбелязах аз.

— Фредерик живее много по-нашироко, отколкото позволяват доходите му.

Наведох се напред.

— Защо говорите така?

— Защото е така.

— Добре ли го познавате? Лично?

— А вие познавате ли го лично?

Наистина не обичам да ме разпитват, но тук стъпвах по тънък лед. Как се сгромолясват величията.

— Бях на една от дегустациите му — отвърнах. — През юли. Бяхте ли там?

— Бях.

— Аз отидох заедно със семейство Гордън.

— Да. Струва ми се, че ви видях.

— Аз не съм ви видял. Щях да ви запомня.

Тя се усмихна.

— Добре ли го познавате? — отново попитах аз.

— Всъщност имахме връзка.

— В какъв смисъл?

— Искам да кажа, че бяхме любовници, господин Кори. Това ме разочарова. Все пак се върнах към работата и попитах:

— Кога е било това?

— Започна… о, преди около две години и продължи… Толкова ли е важно?

— Можете да откажете да отговорите на всеки въпрос.

— Зная.

— Какво се случи накрая? — попитах.

— Нищо. Фредерик просто колекционира жени. Връзката ни продължи около девет месеца. Нищо особено и за двама ни, но не беше зле. Ходихме до Бордо, пътувахме по Лоара, отидохме в Париж. Уикенди в Манхатън. Всичко беше чудесно. Той е много щедър.

Замислих се над това. Лекичко се опитвах да свалям Ема Уайтстоун и ме дразнеше фактът, че Фредерик отдавна ме е изпреварил.

— Ще ви задам личен въпрос и не сте длъжна да ми отговаряте. Става ли? — попитах аз.

— Става.

— Още ли сте?… Искам да кажа…

— С Фредерик продължаваме да сме приятели. Сега живее с друга жена. Сондра Уелс. Пълен фалш, включително името.

— Така. Казахте, че живее много по-нашироко, отколкото позволяват доходите му.

— Да. Дължи на банките и частните инвеститори малко състояние. Харчи прекалено много. Жалкото е, че печели много добре и навярно би могъл да живее прекрасно от печалбите си, ако не беше „Фоксуудс“.

— „Фоксуудс“ ли?

— Да, нали знаете. Индианското казино. В Кънектикът.

— А, да. Значи Тобен играе хазарт?

— Непрекъснато. Веднъж ходих с него. Загуби около пет хиляди долара само за един уикенд. На карти и рулетка.

— Мили Боже! Надявам се, че е имал обратен билет за ферибота.

Тя се засмя.

„Фоксуудс“. Качваш се с колата си на ферибота от Ориент Пойнт до Ню Лондон или пък на фоксуудския скоростен ферибот и на автобуса до „Фоксуудс“, разоряваш се и се връщаш на Ориент в неделя вечер. Чудесно разнообразие от работата в Северния край и ако не прекаляваш, можеш да си прекараш страхотно — да спечелиш или загубиш неколкостотин долара, да вечеряш, да гледаш някое шоу, да спиш в хубава стая. Да излезеш с готино гадже. На много от местните обаче не им допада близостта до греха. Някои съпруги не обичат половинките им да пилеят там парите за храна. Но както и с всичко останало, това е въпрос на равнище.

И така, Фредерик Тобен се оказваше комарджия. Но ако се замислиш, дали загубеното в казиното можеше да е повече от ежегодните печалби от виното? Наистина, гроздето тук все още беше експериментално и до този момент — успешно. Нямаше главня, болести, нито студове или големи жеги. Но някой ден ураганът Анабел или Зики щеше да отвее милиард лози в Лонгайландския пролив и той щеше да заприлича на нещо като най-голямата кутия с кола в света.

И после идваха Том и Джуди, които си бяха играли с малки патогенни бацили. Накрая бяха заложили на нещо друго и бяха загубили. Фредерик рискуваше с реколтата и печелеше, после рискуваше с картите и рулетката и също губеше.

— Знаете ли дали семейство Гордън някога са ходили с господин Тобен във „Фоксуудс“? — попитах госпожа Уайтстоун.

— Едва ли. Но не зная. Откакто с Фредерик се разделихме, мина около година.

— Ясно. Но още сте приятели. Още си говорите.

— Предполагам, че сме приятели. Той не обича бившите му любовници да му се сърдят. Иска с всичките да е приятел. Това е много интересно на събиранията. Обича да е в едно помещение с десетина жени, с които е правил секс.

Кой не обича?

— И не смятате, че господин Тобен и госпожа Гордън са имали любовна връзка?

— Не зная със сигурност. Но не мисля. Той не преследваше омъжени жени.

— Колко галантно.

— Не, той е страхлив. Съпрузите и приятелите го плашат. Трябва да е имал лош опит. — Тя като че ли се подсмихна по въздушния си начин. — Във всеки случай предпочиташе Том Гордън да му е приятел, отколкото Джуди Гордън да му е любовница.

— И защо?

— Не зная. Така и не успях да разбера привързаността на Фредерик към Том.

— Мислех си, че е обратното.

— Така смятаха повечето хора. Всъщност Фредерик търсеше Том.

— Защо?

— Не зная. Отначало си мислех, че е начин да се добере до Джуди, но после разбрах, че не преследва омъжени жени.

Тогава реших, че трябва да има нещо общо с привлекателността на семейство Гордън и с работата им. Фредерик е колекционер на хора. Въобразява си, че е водещата личност в Северния край. Може и да е. Не е най-богатият, но виното му дава известно положение. Разбирате ли?

Кимнах. Понякога ровиш с дни и седмици и не откриваш нищо. Понякога удряш на злато. Но понякога златото е измамно. Искам да кажа, че това бе интересно, но дали имаше някаква връзка с двойното убийство? Освен това дали не беше преувеличение? Малко отмъщение от страна на госпожа Уайтстоун? Нямаше да е първата изоставена любовница, която ме пращаше да душа по лъжлива следа, за да почерни живота на другата страна. Затова запитах направо:

— Смятате ли, че Фредерик Тобен може да е убил семейство Гордън?

Тя ме изгледа така, сякаш си бях загубил ума, после отвърна:

— Фредерик ли? Той изобщо не е способен на насилие.

— Откъде знаете?

— Бог знае, че му дадох достатъчно причини да ми посегне — усмихна се госпожа Уайтстоун. — Просто не е агресивен.

Винаги се владее абсолютно. И защо му е да убива Том и Джуди Гордън?

— Не зная. Не зная даже защо са били убити. А вие?

Тя помълча секунда, после каза:

— Може би заради наркотици.

— Защо мислите така?

— Ами… Фредерик беше загрижен за тях. Използваха кокаин.

— Той ли ви го каза?

— Да.

Интересно. Особено защото Фредерик не ми го бе споменал и защото в това нямаше и грам истина. Зная как изглеждат и се държат пристрастените към кокаина и семейство Гордън не бяха такива. Защо тогава Тобен им го беше лепнал?

— Кога ви го каза?

— Не много отдавна. Преди няколко месеца. Каза, че дошли при него и го питали дали не иска малко качествена дрога. Занимавали се с това, за да могат да купуват кокаин за самите себе си.

— Вие вярвате ли в това?

Тя сви рамене.

— Възможно е.

— Добре… да се върнем на връзката между господин Тобен и семейство Гордън. Вие смятате, че той ги е търсел и се е стремял към по-близки отношения, така ли?

— Така изглеждаше. Зная, че през деветте месеца, докато бяхме заедно, той често ги търсеше по телефона и рядко организираше събиране, без да ги покани.

Замислих се за това. Определено не се връзваше с информацията на господин Тобен.

— Тогава с какво семейство Гордън са привличали господин Тобен?

— Не зная. Но със сигурност зная, че той караше всички да си мислят, че е точно обратното. Странното е, че семейство Гордън като че ли нямаха нищо против, сякаш за тях беше чест да са в компанията на Фредерик. И все пак в малкото случаи, в които сме оставали само четиримата, ясно можеше да се види, че се възприемат като равни на него. Разбирате ли?

— Да. Но защо са се престрували?

— Кой знае? — Госпожа Уайтстоун ме погледна за миг, после каза:

— Сякаш го шантажираха. Като че ли знаеха нещо за него. За пред хората той беше голямата клечка. Насаме Том и Джуди се държаха много фамилиарно с него.

Шантаж. Оставих тази мисъл да ферментира в продължение на повече от половин минута.

— Това са само предположения — продължи Ема Уайтстоун. — Разсъждения. Да не си помислите, че се опитвам да му отмъстя или нещо такова. Имах хубави моменти с Фредерик и го харесвах, но когато той скъса с мен, не се почувствах наранена.

— Добре. — Погледнах я и очите ни се срещнаха. — Разговаряли ли сте с Фредерик след убийството?

— Да, вчера сутринта. Той ми позвъни.

— Какво ви каза?

— Нищо повече от онова, което приказват всички. Обичайните неща.

Продължихме с някои подробности за този телефонен разговор и той наистина изглеждаше обичаен и официален.

— Днес разговаряли ли сте с него? — попитах я.

— Не.

— Аз го посетих тази сутрин.

— Наистина ли? Защо?

— Не зная.

— Не знаете и защо сте тук.

— Точно така. — Не исках да й обяснявам, че след Плъм Айланд и семейство Мърфи ми липсват потенциални свидетели, че съм изхвърлен от разследването и че трябва да разпитвам хора, които областното управление изобщо не смята да разпитва. Не че дращех по дъното на казана, но в известен смисъл работех по ръба на тълпата. — Познавате ли някой от приятелите на семейство Гордън?

— Почти не се движа в тези кръгове, освен когато бях с Фредерик. Пък и това бяха негови приятели.

— Началникът Максуел не беше ли също техен приятел?

— Така ми се струва. Тази връзка винаги ми е била също толкова неразбираема, колкото и с Фредерик.

— Нещо не мога да открия нито един приятел на семейство Гордън.

— От онова, което зная, всичките им приятели са хора от Плъм Айланд. Това не е толкова странно. Казах ви — те са затворена група. По-добре да потърсите там, отколкото тук.

— Навярно.

— Как ви се стори Фредерик?

— Възхитителен човек. Компанията му ми беше много приятна. — Което си бе вярно. Но след като вече знаех, че е забил госпожа Уайтстоун, бях убеден повече от всякога, че на света няма сексуална справедливост.

— С малки очички.

— И подвижни.

— Точно така. Мога ли да ви помоля за една услуга?

— Можете.

— Нали няма да му кажете за нашия разговор?

— Няма да навлизам в подробности. Но ще му кажа, че сме разговаряли. Никога не лъжа. Но мога да пазя тайна.

— Повече не ми и трябва.

В Манхатън няма толкова много преплетени връзки като тук. Трябваше да имам това предвид и да настроя стила си в съответствие с него. Но аз съм умно момче и мога да го направя. Така че казах на Ема Уайтстоун:

— Разбирам, че познавате началника Максуел.

— Кой не го познава?

— Някога ходили ли сте с него?

— Не. Но ми е предлагал.

— Не обичате ли ченгета?

Тя се засмя. Отново размърда пръсти и кръстоса крака.

Мили Боже!

Продължихме в същия дух още петнайсетина минути и Ема Уайтстоун ми разказа много клюки, много проницателна информация за различни хора, макар че по-голямата част очевидно нямаше нищо общо със случая. Проблемът беше, че все още не знаех какво правя тук, но въпреки това ми бе много приятно. Трябва да отбележа обаче, че аз съм джентълмен. Да свалям някоя колежка е в реда на нещата, защото като равна, тя може да ми каже да се разкарам. С цивилните обаче, особено с онези, които накрая могат да се изправят пред областния прокурор, трябва да се внимава. Няма нужда да компрометираш себе си или свидетеля. Въпреки това проявявах интерес.

Не, аз не съм леконравен. Продължавах да копнея за Бет.

— Мога ли да използвам телефона ви? — попитах госпожа Уайтстоун.

— Естествено. Там е.

Влязох в съседната стая, която също бе пълна с неща, датиращи от седемнайсети до двайсети век. Това беше административният офис на историческото дружество, натъпкан с модерна канцеларска мебел, шкафове за папки, ксерокс и така нататък. Използвах телефона на едно от бюрата и се свързах с телефонния си секретар. Имаше едно съобщение. Мъжки глас каза:

— Детектив Кори, тук е детектив Колинс от съфолкската областна полиция. Детектив Пенроуз ме помоли да ви потърся. Тя е на дълго съвещание. Казва, че не може да се срещне с вас следобед и че ще ви позвъни довечера или утре. — Край на съобщението. Затворих и разгледах офиса.

Под едно от бюрата имаше чифт кожени сандали, навярно на госпожа Уайтстоун.

Върнах се в библиотеката, но не седнах. Ема Уайтстоун ме погледна и попита:

— Нещо не е наред ли?

— Не. Докъде бяхме стигнали?

— Не зная.

Погледнах си часовника, после я попитах:

— Може ли да довършим разговора на обяд?

— Естествено. — Тя се изправи. — Първо ще ви разведа из нашата къща.

Така и направи. Стая по стая. По-голямата част от втория етаж се използваше, за офиси, складове, изложби и архиви, но имаше и две спални в стар стил. Според Ема едната била от средата на седемнайсети век, а другата съвременна с къщата, тоест от средата на осемнайсети.

— Къщата е построена от морски търговец — каза тя, — който направил състоянието си в Южна Америка.

— С кокаин ли?

— С полускъпоценни камъни от Бразилия. Капитан Самюъл Фарнсуърт.

Натиснах тежкото легло.

— Подремвате ли си тук?

Тя се усмихна.

— Понякога. Дюшекът е пухен.

— С пух от рибар ли?

— Възможно е. Някога тук е било пълно с рибари.

— Сега масово се завръщат.

— Всичко масово се завръща. Проклетите елени ми изядоха рододендроните. — Тя ме изведе от спалнята и каза:

— Искате ли да видите архива?

— Да.

Госпожа Уайтстоун ме въведе в нещо, което навярно беше много голяма спалня, пълна с канцеларски шкафове, лавици и дълга дъбова маса.

— Имаме оригинални книги и документи още от средата на шестнайсети век — съобщи ми тя. — Актове, писма, завещания, съдебни решения, проповеди, военни заповеди, корабни списъци на пътниците и дневници. Някои са невероятно интересни.

— Как започнахте да се занимавате с тази работа?

— Ами, предполагам, че е свързано с местния ми произход. Семейството ми води началото си от първите заселници.

— Не сте роднини с Маргарет Уили, надявам се.

Тя се усмихна.

— Имаме некръвно родство. Не харесахте ли Маргарет?

— Не коментирам.

— Архивната работа трябва да е малко като детективската. Нали разбирате — тайни, въпроси без отговор, неща, които трябва да се разкрият. Не мислите ли така?

— Разбира се, след като го споменавате. Да ви кажа честно, като дете исках да стана археолог. Сега вече съм стар и болнав и навярно би трябвало да се заема с архивна работа.

— О, не сте чак толкова стар. И сигурно ще ви допадне. Мога да ви науча да четете такива неща.

— Не са ли на английски?

— Да, само че английският от седемнайсети и осемнайсети век понякога е много труден. Правописът е отвратителен и почеркът понякога мъчно се разчита. Ето, вижте това.

Тя ми подаде голяма папка, която лежеше на масата. Вътре имаше найлонови пошети със стари пергаменти. Ема Уайтстоун извади един от листовете и каза:

— Прочетете го.

Наведох се и погледнах избелелите букви.

— Скъпа Марта, Не вярвай на слуховете за мен и госпожа Фарнсуърт. Аз съм ти верен. Ами ти? Твой любящ съпруг Джордж.

Тя се засмя.

— Не пише така.

— Но така изглежда.

— Ето, ще ви го прочета. — Госпожа Уайтстоун придърпа папката към себе си и каза:

— Това е писмо от Филип Шели до кралския губернатор лорд Беломонт от 3 август 1698 г.

— И прочете писмото, което за мен бе абсолютно нечетивно. Текстът беше пълен с „почитаеми господа“, „ваш покорен слуга“ и прочее глупости. Авторът му се оплакваше от някаква несправедливост, свързана със спор за земя.

— Много внушително — казах.

— Нищо особено. Можете да се научите за няколко месеца. Научих Фредерик за два месеца, а той не е търпелив човек.

— Наистина.

— Езикът не е толкова сложен, колкото почеркът и правописът.

— Ясно. Можете ли да ми дадете списъка на членовете?

— Естествено. — Отидохме в офиса и тя ми даде подвързан указател на членовете, после нахлузи сандалите си.

— Как се заехте с тази работа?

Госпожа Уайтстоун сви рамене.

— Не зная… Това е истинска краста. Още една от тъпите идеи на Фредерик за по-високо обществено положение. Бях архивистка тук и нямах нищо против работата. После той ме предложи за председателка, а Фредерик получава всичко, каквото поиска. Освен това още продължавам да съм архивистка. Цветарка, председателка и архивистка на Пеконийското историческо дружество.

— Гладна ли сте?

— Естествено. Нека само се обадя в магазина. — Тя набра номера и известно време аз разглеждах офиса. Чух я тихо да казва:

— Може да не се върна днес.

Да, Уайтстоун, може и да не се върнете — ако зависеше от мен.

Тя затвори и слязохме на първия етаж.

— Тук организираме малки приеми и събирания — съобщи ми Ема Уайтстоун. — На Коледа имаме чудесни партита.

— Това ми напомня — ще ходите ли на соарето у господин Тобен в събота?

— Може би. А вие?

— Мисля да ида. По служба.

— Защо не го арестувате пред всички и не го отведете в белезници? — предложи тя.

— Звучи ми забавно, само че мисля, че не е извършил нищо лошо.

— Сигурна съм, че е извършил нещо лошо. — Госпожа Уайтстоун ме поведе към входната врата и излязохме. Започваше да става по-топло.

— Аз ще шофирам — казах аз.

Запалих джипа с дистанционното управление.

— Чудесна екстра — отбеляза тя.

— Добре е да взривяваш бомбите отдалеч — отвърнах аз.

Ема Уайтстоун се засмя. Но аз не се шегувах. Качихме се и превключих на задна, като нарочно оставих моята врата открехната. Женският глас съобщи:

— Вратата откъм шофьора е отворена.

— Това е тъпа екстра — каза Ема.

— Зная. Звучи като бившата ми жена. Опитвам се да я убия. Екстрата де, не бившата ми жена.

Ема се заигра с бутоните на компютъра и ме попита:

— Откога си разведен?

— Всъщност до първи октомври не е официално. Междувременно се опитвам да избягвам прелюбодеянието и двуженството.

— Това би трябвало да е лесно.

Не бях сигурен как да приемам думите й. Излязох от паркинга и попитах:

— По какво си падаш? Ти избираш.

— Защо не продължим с атмосферата и не идем в някоя историческа гостилница? Какво ще кажеш за „Дженеръл Уейн Ин“? Знаеш ли я?

— Да, струва ми се. Не е ли къщата на Джон Уейн?

— Не, глупчо. На Лудия Антъни Уейн. Спал е там.

— От това ли е полудял? От коравия дюшек?

— Не… да не си исторически неграмотен?

— Абсолютно.

— Лудия Антъни Уейн е генерал от американската революция. Предвождал е Момчетата от Грийн Маунтин.

— Ясно. Най-големият им сингъл беше „Сърцето ми гори и ти си седнала върху маркуча ми“.

Известно време Ема Уайтстоун помълча — сигурен съм, че се чудеше дали е взела правилното решение.

— Намира се на Грейт Хог Нек — накрая каза тя. — Ще ти показвам пътя.

— Добре. — И ето че потеглихме към кръчма, наречена „Дженеръл Уейн Ин“, намираща се на място, наречено Грейт Хог Нек. Искам да кажа, наистина ли можех да свикна с всичко това? Дали Манхатън не ми липсваше? Трудно е да се каже. Ако имах много мангизи, можех да съм и на двете места. Но аз нямам много мангизи. Което отново ме навеждаше на мисълта за Фредерик Тобен, който, както се оказва, също няма много мангизи, пък аз му бях завидял, като смятах, че е на върха — във виното, мацките и мангизите. А той бил разорен. Още по-лошо, бил задлъжнял. За човек като Фредерик Тобен да загуби всичко това би означавало да загуби живота си. Със същия успех можеше да е мъртъв. Но не беше. Започваше да става интересно. Но времето ми свършваше. Навярно бих могъл да се правя на ченге още две денонощия преди саутхолдската, нюйоркската и съфолкската полиция да ме спрат.

Докато размишлявах, госпожа Уайтстоун ме упътваше. Накрая попита:

— Дали казват истината за ваксината?

— Така ми се струва.

— И това няма нищо общо с биологичните оръжия?

— Не.

— Или с наркотици?

— Доколкото мога да кажа, не.

— Значи е грабеж?

— Така изглежда, но си мисля, че трябва да е свързано с открадната ваксина. — Кой казва, че не ставам за колективни игри? Мога да разправям официалните глупости също като всеки друг. — Да нямаш друга теория?

— Не, нямам. Просто имам чувството, че са били убити поради друга причина, която още не можем да разберем.

Тъкмо това си мислех и аз. Умна жена.

— Омъжвала ли си се някога?

— Да. Омъжих се млада, бях втори курс в колежа. Бракът ми продължи седем години. И съм разведена от седем години. Можеш да ги пресметнеш.

— На двайсет и пет си.

— Как ги получи тези двайсет и пет?

— Значи на четирийсет и две?

— Сега завий надясно. Дясното е към мен.

— Благодаря.

Пътуването бе приятно и скоро се озовахме на Реит Лог Нек — друг щръкнал в залива полуостров, малко на североизток от Насау Пойнт, който понякога наричат Литъл Хог Нек.

Бях забелязал, че в района има три основни източника на имена — останали от индианците, от английските заселници и от търговците на недвижими имоти. Последните имаха карти с прекрасни имена, които измисляха, за да заменят названия като Грейт Хог Нек.

Минахме покрай малката обсерватория, наречена Институт „Къстър“, за която беше споменала госпожа Уили, и госпожа Уайтстоун ми разказа за нея и за Музея на американските индианци оттатък обсерваторията.

— Семейство Гордън интересуваха ли се от астрономия? — попитах аз.

— Доколкото зная, не.

— Знаеш ли, че са купили от госпожа Уили един акър земя?

— Да. — Тя се поколеба, после каза: — Тази сделка не беше добра.

— Защо са искали тази земя?

— Не зная… Винаги ми се е струвало безсмислено.

— Фредерик знаеше ли, че семейство Гордън купуват земята?

— Да. — Тя насочи разговора към непосредствената околност и каза:

— Ето я първоначалната къща на семейство Уайтстоун. От хиляда шестстотин осемдесет и пета.

— Още ли е ваша?

— Не, но скоро ще я откупя. Фредерик трябваше да ми помогне, но… Тогава разбрах, че не е толкова богат, колкото изглежда.

Не коментирах.

Подобно на Насау Пойнт, на Грейт Хог Нек имаше главно вили и няколко по-нови ваканционни къщи, много от които от сиви дъски, за да изглеждат стари. Видяхме полета, за които Ема каза, че били общински пасища още от колониални времена, а тук-там имаше горички.

— Индианците доброжелателно ли са настроени? — попитах я аз.

— Тук няма индианци.

— Всичките ли са измрели?

— Всичките.

— Освен онези в Кънектикът, които са отворили най-голямото казино между Лонг Айланд и Лас Вегас.

— Аз имам малко индианска кръв — отвърна тя.

— Наистина ли?

— Наистина. Така е с много от старите родове, но те не го разгласяват наляво и надясно. Някои даже са идвали при мен с искането да залича роднините им от архивите.

— Невероятно. — Знаех какво се казва в такива случаи, но успявах да се издъня всеки път, когато се опитвах да изразя официалното становище по расовия проблем. Искам да кажа, че то се променя едва ли не ежеседмично.

Затова играх на сигурно отбелязах:

— Расисти.

— Не е задължително. Така или иначе, не ми пука кой знае колко, че имам индианска кръв. Прабаба ми по майчина линия е била корчауг.

— Е, имаш прекрасен тен.

— Благодаря.

Наближихме голяма бяла дъсчена сграда, разположена сред няколко акра гора. Спомних си, че като дете един-два пъти бях виждал заведението. Все още пазя тези детски спомени за различни места в главата си, живи летни сцени, все едно че гледаш диапозитиви.

— Мисля, че като съвсем малък съм идвал тук със семейството си — казах на госпожа Уайтстоун.

— Напълно възможно. Къщата е на двеста години. Ти на колко си?

Не обърнах внимание на въпроса й и попитах:

— Как е храната?

— Зависи. — Тя помълча за миг. — Мястото е прекрасно и е далеч от утъпканите пътеки. Никой няма да ни види и да разпространи клюката.

— Добра идея. — Завих по чакълената отбивка, паркирах и отворих вратата си с все още запален двигател. Иззвъня камбанка и на таблото се появи предупреждение. — Хей, ти си успяла да изключиш гласа!

— Нали не искаме да ни дразни гласът на бившата ти жена?

Слязохме от колата и тръгнахме към гостилницата. Тя ме хвана за ръка, което ме изненада.

— Кога се освобождаваш от работа? — попита Ема.

— Сега.