Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Plum Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 72 гласа)

Информация

Корекция
crecre (2007)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
Красu (2013 г.)
Допълнителна корекция
hammster (2013 г.)

Издание:

„Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1998

ИК „Бард“ ООД, 1998

ISBN 954-585-403-0

 

WARNER BOOKS, NEW YORK

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Kpacu и hammster

37.

Не горях от желание отново да мина през дългия мрачен тунел. Освен това от тактическа гледна точка не е за препоръчване да се връщаш по същия път, по който си дошъл — някой може да те причаква.

Погледнах към отвора горе. Тъмното, бурно небе никога не ми се беше струвало толкова привлекателно. Приближих се до стоманената структура, която се издигаше до тавана. Както вече казах, това бе асансьорът, с който някога бяха изкачвали големи оръдейни снаряди и барут до артилерийските гнезда, затова реших, че е достатъчно здрав. Покатерих се на първата напречна греда и тя издържа тежестта ми. Продължих нагоре и забелязах, че металът е доста ръждясал, но не поддаваше.

Дъждът падаше върху мен през отвора горе, крясъците на Тобен ме следваха отдолу. Нормално беше след известно време да престане да вика. Искам да кажа, че след като премине първоначалният му ужас, той би трябвало да се овладее, да натика червата си, където им е мястото и да млъкне.

Така или иначе, колкото по-високо се изкачвах, толкова по-чист ставаше въздухът. На около пет метра можех да усетя вятъра, който духаше през дупката. На шест метра вече бях до отвора и дъждът биеше право в лицето ми — бурята отново се бе развилняла. Сега видях, че отворът е заобиколен с ограда от бодлива тел, очевидно за да попречи на животните да падат вътре, когато артилерийските гнезда се бяха използвали за кошари.

Проклятие!

Стоях на последната греда, наполовина излязъл навън. Вятърът и дъждът заглушаваха крясъците на Тобен. Загледах се във високата около метър и двайсет ограда. Можех да се прехвърля през нея или да се върна долу и да изляза през тунела. Помислих си за Тобен, който вдигаше писъци до небето с черва, разсипани навсякъде по пода. Ами ако се овладееше и намереше пушката или пистолета си? Затова, след като бездруго бях стигнал чак дотук, реших да продължа нагоре.

Болката е проблем предимно на мозъка, затова изпразних своя и се заизкачвах по бодливата тел, стигнах догоре и скочих на паважа от другата страна.

Известно време останах да лежа там, като стисках зъби, разтривах раните по ръцете и краката си и се радвах, че в болницата ме бяха ваксинирали против тетанус, в случай че трите куршума са били мръсни.

Без да обръщам внимание на болката, се изправих и се огледах. Намирах се в кръгло артилерийско гнездо с диаметър десетина метра. То беше вкопано в хълма и заобиколено с висока до рамото бетонна стена, някога предпазвала поставеното там голямо оръдие. В бетона имаше стоманена релса за завъртане на оръдието по сто и осемдесет градусова дъга.

От отсрещната страна на гнездото видях бетонна рампа, която водеше към нещо като наблюдателна кула. Доколкото можех да кажа, сега се намирах от южната страна на кокала на пържолата и оръдието беше сочило към морето на юг. Всъщност можех да чуя вълните, които се разбиваха в недалечния бряг.

Сега разбирах, че тези гнезда наистина са удобни за кошари и това на свой ред ми напомни, че въздухът е пълен със зараза. Не че лесно можеш да забравиш такова нещо, но предполагам, досега бях потискал тази мисъл. Въпросът бе, че ако се вслушах внимателно, можех да доловя воя на сирената. Можех също да доловя крясъците на Фредерик Тобен — не буквално, но те постоянно кънтяха в главата ми и знаех, че известно време ще е така.

И ето, че стоях там — с виковете на Тобен в главата ми, със сирената за биологична опасност в ушите ми, с вятъра и дъжда в лицето ми, премръзнал, треперещ, жаден, гладен, изпорязан и полугол — и се чувствах на седмото небе. Изкрещях ликуващо и изтанцувах бърз радостен танц.

— Жив съм! — извиках срещу вятъра. — Жив съм!

После тъничкото гласче в главата ми рече:

— Не задълго.

Прекъснах победния си танц.

— Какво?

— Не задълго.

Всъщност това не беше тъничкото гласче в главата ми, а глас, който се разнасяше иззад мен. Обърнах се.

Върху високата метър и половина стена се извисяваше огромна фигура, облечена в тъмен дъждобран с качулка, така че лицето й едва се виждаше. Сякаш горе стоеше онази с косата, изправила се в бурята, навярно захилена и така нататък. Ужас.

— Кой си ти, по дяволите? — попитах аз.

Човекът — мъж според ръста и гласа му — не отговори.

Предполагам, че се чувствах малко глупаво да ме сварят да танцувам под дъжда и да викам от радост. Но изпитвах силното усещане, че в момента това е най-малкият ми проблем.

— Кой си ти, по дяволите?

Отново не получих отговор. Но сега видях, че мъжът държи нещо на гърдите си. Обичайната коса? Поне така се надявах. Можех да се справя с коса. Но де такъв късмет! Този тип имаше пушка. Мамка му.

Обмислих възможностите си. Намирах се на дъното на кръгла, дълбока метър и половина дупка и някакъв тип с пушка стоеше на стената до изходната рампа. Като цяло, бях попаднал на дълбоко, кръгло, тясно място. Тотално се бях прецакал.

Човекът просто стоеше и гледаше надолу към мен от десетина метра разстояние — бях лесна мишена за пушката му. Беше прекалено близо до рампата, за да мога да се измъкна оттам. Единственият ми шанс бе дупката, през която току-що бях излязъл, но това означаваше да пробягам около пет метра към него, да се прехвърля през бодливата тел и да скоча слепешката в отвора на асансьора. Щеше да ми отнеме около четири секунди, а за това време мъжът с пушката можеше да се прицели и да стреля два пъти. Но може би не искаше да ми направи нищо лошо. Може би беше служител от Червения кръст и ми носеше бренди.

Как ли пък не.

— Е, приятел, какво те води насам в такава нощ? — попитах го.

— Ти.

— Аз ли?

— Да, ти. Ти и Фредерик Тобен.

Сега познах гласа и казах:

— Е, Пол, тъкмо си отивах.

— Да — отвърна господин Стивънс, — наистина си отиваш.

Начинът, по който го каза, не ми хареса. Реших, че още е бесен, че го бях нокаутирал на задната му морава, да не споменавам за всички ругатни, с които го бях обсипал. И сега стоеше срещу мен с пушка. Понякога животът е странен.

— Съвсем скоро наистина ще си идеш — повтори той.

— Добре. Просто минавах насам и…

— Къде е Тобен?

— Точно зад теб.

Стивънс наистина хвърли бърз поглед зад себе си, и отново ме погледна.

— От фара са забелязали две яхти.

— Да, аз бях в малката. Просто бях излязъл да се поразходя. Но как разбра, че с другата е Тобен?

— Познавам яхтата му. Очаквах го.

— Защо?

— Знаеш защо. Сензорите за движение и микрофоните засякоха във Форт Тери поне двама души и един автомобил. Дойдох да проверя. Някой е убил двама пожарникари. Ти ли?

— Не — отвърнах. — Виж, Пол, заболя ме вратът да те гледам изотдолу и замръзвам от студ. Ще се кача по рампата и двамата ще се върнем в лабораторията да изпием по едно кафе…

Пол Стивънс вдигна пушката си и се прицели в мен.

— Само да мръднеш и ще те убия.

— Ясно.

— Имам да ти връщам — напомни ми той.

— Трябва да опиташ да насочиш гнева си към конструктивни…

— Млъквай!

— Ясно. — Някак си инстинктивно разбирах, че Пол Стивънс е по-опасен от Фредерик Тобен. Тобен беше страхлив убиец и ако се уплашеше, щеше да избяга. Бях сигурен, че Стивънс е убиец по душа, от хората, които те опукват. — Знаеш ли защо двамата с Тобен сме тук?

Без да сваля пушката, той отвърна:

— Естествено, че зная. Заради съкровището на капитан Кид.

— Мога да ти помогна да го откриеш — казах аз.

— Не можеш. Съкровището е у мен.

О, Господи!

— Как си успял?…

— За глупак ли ме смяташ? Семейство Гордън ме смятаха за глупак. Знаех точно какво правят с всичките си идиотски археологически разкопки. Следях всеки техен ход.

Не бях сигурен кой е партньорът им, докато през август Тобен не пристигна тук като представител на Пеконийското историческо дружество.

— Страхотен детектив си. Ще се погрижа да получиш държавно отличие…

— Затвори си шибаната уста.

— Слушам. Между другото, не трябва ли да носиш маска нещо такова?

— Защо?

— Защо ли? Ами сирената? Не беше ли за биологична опасност?

— Беше. Това е проверка. Аз заповядах. Всички дежурни на острова по време на урагана са в лабораторията в защитно облекло и изпълняват съответните процедури.

— С други думи, няма да умрем всички, така ли?

— Не. Ще умреш само ти.

Страхувах се, че ще го каже. Затова с официален тон го информирах:

— Каквото и да си извършил, не е толкова сериозно, колкото убийството.

— Всъщност аз не съм извършил нито едно престъпление и убийството ти ще е удоволствие за мен.

— Убийството на полицай е…

— Ти си нарушител и доколкото ми е известно, саботьор, терорист и убиец. Извинявай, просто не те познах.

Напрегнах тяло, готов да се метна към дупката с пълното съзнание, че ще е безполезно, но така или иначе трябваше да опитам.

Стивънс продължи:

— Изби ми два зъба и ми разцепи устната. Освен това знаеш прекалено много. — И прибави:

— Аз съм богат, а ти си мъртъв. Чао, тъпако.

— Мамка ти, задник такъв — викнах и се хвърлих към дупката, като гледах не към бодливата тел, а към него.

Стивънс внимателно се прицели в мен. Наистина нямаше как да пропусне.

Прозвуча изстрел, но от дулото не се видя блясък и не ме прониза разкъсваща болка. Когато стигнах до оградата, готвейки се да я прескоча и да се хвърля в отвора с главата надолу, видях, че Стивънс скача в гнездото, за да ме довърши. Поне така си помислих. Но всъщност той не скачаше, а падаше по очи върху бетона. Блъснах се в бодливата тел и спрях.

Останах за миг замръзнал, с поглед, впит в него. Стивънс потръпна няколко пъти, като че ли го бяха улучили в гръбначния стълб, което в действителност означаваше, че вече е мъртъв. Чух характерното предсмъртно хъркане. Накрая конвулсиите и хъркането престанаха. Вдигнах очи към стената. Бет Пенроуз гледаше надолу към Пол Стивънс с насочен към него пистолет.

— Как се озова тук? — попитах я аз.

— Пеша.

— Искам да кажа…

— Дойдох да те търся. Видях го и го проследих.

— Имам късмет.

— Но не и той — отвърна Бет.

— Кажи: „Не мърдай, полиция!“ — предложих й аз.

— Заеби.

— Съгласен съм. — После прибавих:

— Той искаше да ме убие.

— Зная.

— Можеше да стреляш малко по-рано.

— Надявам се, че не критикуваш действията ми.

— Не, госпожо. Чудесен изстрел.

— Добре ли си? — попита ме тя.

— Да. А ти?

— Отлично. Къде е Тобен?

— Той… няма го.

Бет отново погледна надолу към Стивънс и попита:

— Какво искаше?

— Просто лешояд.

— Намери ли съкровището?

— Не, но Стивънс го е намерил.

— Знаеш ли къде е?

— Тъкмо се канех да го попитам.

— Не, Джон, той тъкмо се канеше да ти тегли куршума.

— Благодаря ти, че ми спаси живота.

— Е, ще почерпиш по едно малко.

— Точно така. Е, това е — случаят е приключен — казах аз.

— Освен съкровището. И Тобен. Къде е той?

— Ммм, някъде тук.

— Въоръжен ли е? Опасен?

— Не — отвърнах. — Не му стиска. Имам предвид — няма с какво да устиска.

Подслонихме се от бурята в един от бетонните бункери. Сгушихме се един в друг, за да се стоплим, но и на двама ни беше толкова студено, че не успяхме да заспим. Разговаряхме в нощта, като си разтривахме взаимно ръцете и краката, за да не измръзнем.

Бет не ми даваше мира с въпросите си за местонахождението на Тобен и аз й изложих редактирана версия на сблъсъка ни в склада за муниции, като й казах, че съм го промушил с ножа и че е смъртно ранен.

— Не трябва ли да му окажем първа помощ? — попита тя.

— Разбира се — отвърнах. — Още на сутринта.

Няколко секунди Бет не каза нищо, после просто отвърна.

— Добре.

Преди зазоряване се върнахме на брега.

Бурята бе преминала и преди да излязат хеликоптерът или патрулната лодка, върнахме на място, винта на витлото и отидохме на яхтата. Извадих запушалката на дъното на лодката и я оставих да потъне. После се отправихме към Грийнпорт, откъдето се свързахме с Макс. Той дойде на кея и ни откара в полицията, където взехме душ и ни дадоха пуловери и топли чорапи. Прегледа ни местен лекар и ни предписа антибиотици и бекон с яйца, което звучеше чудесно.

Закусихме в заседателната зала на Макс и му докладвахме ситуацията. Той остана удивен, невярващ, вбесен, доволен, изпълнен със завист, облекчен, загрижен и така нататък. Не преставаше да ни задава въпроса:

— Съкровището на капитан Кид ли? Сигурни ли сте?

По време на втората ми закуска Макс попита:

— Значи единствено Стивънс е знаел къде е съкровището?

— Така мисля — отвърнах аз.

Той ме погледна, после погледна Бет и каза:

— Не бихте скрили нищо от мен, нали?

— Разбира се, че щяхме — отвърнах. — Ако знаехме къде има двайсет милиона в злато и скъпоценности, ти щеше да разбереш последен, Макс. Но истината е, че съкровището отново е изчезнало. — После прибавих:

— Но знаем, че съществува и че за кратко е било у Стивънс. Така че с малко късмет ченгетата или федералните могат да го открият.

— Това съкровище е причинило толкова много смърт, че наистина трябва да е прокълнато — каза Бет.

Макс сви рамене и отвърна:

— Прокълнато или не, иска ми се да го открия. Нали разбирате, просто от исторически интерес.

— Категорично.

Макс като че ли не можеше да повярва във всичко това и продължаваше да задава все едни и същи въпроси.

— Ако този разговор се е превърнал в разпит — казах аз, — трябва или да повикам адвоката си, или да ти съдера задника.

Макс се насили да се усмихне.

— Извинявай… Това е просто невероятно и…

— Благодари ни за добрата работа — каза му Бет.

— Благодаря ви за добрата работа. — Той се обърна мен:

— Радвам се, че те назначих.

— Ти ме уволни.

— Наистина ли? Забрави за това… Правилно ли те разбрах, че Тобен е мъртъв?

— Ами… не беше, когато го видях за последен път… искам да кажа, предполагам, че трябва да му окажеш медицинска помощ.

Макс ме погледна за миг, после попита:

— Къде точно е този подземен склад?

Упътих го, доколкото можех, и той бързо изчезна, за да телефонира. Двамата с Бет се спогледахме.

— От теб ще стане прекрасен детектив — казах й аз.

— Аз съм прекрасен детектив.

— Да, така е. С какво мога да ти се отплатя за това, че ми спаси живота?

— Какво ще кажеш за хиляда долара?

— Толкова ли е ценен животът ми?

— Добре, нека са петстотин.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Джон… — Тя ме погледна и замислено ми се усмихна, после рече:

— Джон… много те обичам, но… прекалено е… сложно… прекалено… искам да кажа, че при всички тези убийства… Ема…

Кимнах.

— Права си.

Телефонът на масата иззвъня и аз вдигнах слушалката. Послушах малко и отговорих:

— Добре… ще й предам. — Затворих и казах на Бет:

— Служебната ви лимузина ви очаква, госпожо.

Тя се изправи и тръгна към вратата, после се върна и рече:

— Потърси ме след месец. Става ли? Ще го направиш ли?

— Да, ще го направя. — Но знаех, че няма.

Очите ни се срещнаха, аз й намигнах, Бет ми намигна в отговор, аз й пратих целувка, тя ми я върна. После се обърна и излезе.

След няколко минути дойде Макс и каза:

— Обадих се на Плъм Айланд. Разговарях с Кенет Гибс. Спомняш ли си го? Помощникът на Стивънс. Хората от охраната вече са открили шефа си. Мъртъв. Гибс не изглеждаше чак толкова разстроен или даже прекалено любопитен.

— За него това е неочаквано повишение.

— Да. Казах му също да потърси Тобен в подземните складове за муниции. Нали така?

— Точно така. Не мога да си спомня кой точно. Беше тъмно.

— Да. — Той се замисли за миг, после рече:

— Каква каша.

— Ще трябва да изпиша тонове хартия… — Огледа се и попита:

— Къде е Бет?

— Дойдоха да я вземат от областната полиция.

— А… добре. Току-що получих официален наглед факс от нюйоркското управление, с който ме молят да те открия и да те наглеждам, докато не пристигнат някъде към обед.

— Ами, ето ме.

— Няма ли да ми избягаш?

— Не.

— Обещай ми. Иначе ще трябва да те напъхам в стая с решетки.

— Обещавам.

— Добре.

Макс излезе и в залата надникна униформен полицай, старото ми другарче Боб Джонсън.

— Да ти трябва транспорт? — попита той.

— Да.

Излязох заедно с него и Боб ме откара в къщата на вуйчо Хари. Облякох си хубави дрехи, на които не пишеше „Собственост на саутхолдското полицейско управление“, взех си бира и седнах на задната веранда да погледам разчистващото се небе и успокояващия се залив.

Небето бе почти яркосиньо, както става след буря, когато вятърът е разнесъл замърсителите и е изчистил въздуха. Така трябва да беше изглеждало преди сто години, преди да се появят дизеловите влакове, камионите, автомобилите, корабите, газовите печки, косачките за трева, химикалите, пестицидите и кой знае какво още.

Бурята бе направила моравата на нищо, но къщата си беше наред, макар че все още нямаше електричество и бирата бе топла, което беше лошо, но за сметка на това пък нямаше начин да включа телефонния си секретар.

Предполагам, че трябваше да изчакам нюйоркската полиция, както бях обещал на Макс, но аз повиках такси до гарата в Ривърхед и взех влака за Манхатън.

Когато след всички тези месеци се върнах в апартамента си на Източна седемдесет и втора улица, забелязах, че телефонният ми секретар е записал трийсет и шест съобщения, колкото бе максималният му капацитет.

Чистачката беше изсипвала пощата ми върху кухненската маса и се бяха събрали около пет килограма боклук.

Сред сметките и всичко останало открих окончателното съдебно решение за развода ми и го залепих за хладилника с магнит.

Тъкмо се канех да се откажа да ровя в купищата ненужна поща, когато вниманието ми привлече чисто бял плик. Бе надписан на ръка и обратният адрес беше на семейство Гордън, макар че печатът бе от Индиана.

Отворих плика и извадих три листа, изписани и от двете страни със стегнат почерк и със синьо мастило. Писмото започваше така:

„Скъпи Джон, ако четеш тези редове, ние сме мъртви — затова, привет от отвъдния свят.“

Оставих писмото, отидох до хладилника, взех си бира и казах:

— Привет от света на живите мъртви.

И продължих да чета:

„Знаеше ли, че съкровището на капитан Кид е заровено съвсем наблизо? Е, може би вече си разбрал. Ти си умен човек и се обзалагаме, че си се досетил за част от историята. Ако не, можеш да я прочетеш.“

Отпивах от бирата и прочетох трите листа, които представляваха подробна хроника на събитията, отнасящи се до съкровището на капитан Кид, Плъм Айланд и обвързването на Гордънови с Фредерик Тобен. Нямаше изненади, само няколко детайла, които бях пропуснал. По отношение на нещата, за които се бях чудил, като например как са открили къде е заровено съкровището, Том и Джуди пишеха:

„Скоро след пристигането ни на Лонг Айланд получихме покана от Фредерик Тобен да присъстваме на дегустация на вино. Отидохме във винарната и се запознахме с него. Последваха и други покани.

Така бе започнало прелъстяването им. Според писмото, след известно време Тобен им показал груба карта върху пергамент, но не им казал как се е сдобил с нея. Картата изобразявала Пруйм Ейланд, била пълна с компасни стрелки, крачки, различни ориентири и голямо кръстче. Останалата част от историята можеше да се предвиди и скоро тримата сключили дяволска сделка.“

Том и Джуди даваха ясно да се разбере, че не са вярвали на Тобен и че навярно той ще е убиецът им, даже убийството им да изглежда като нещастен случай, акт на чуждестранни агенти или нещо подобно. Накрая двамата бяха разбрали какъв е Фредерик Тобен, но това им бе отнело прекалено много време. В писмото не се споменаваше за Пол Стивънс, когото те изобщо не бяха подозирали. Помислих си, че Том и Джуди са били като животните, с които са работели — невинни и обречени още от първия миг, в който са стъпили на Плъм Айланд.

Писмото завършваше така:

„И двамата много те харесваме и ти вярваме, Джон, и знаем, че ще направиш всичко, за да се погрижиш справедливостта да възтържествува. С обич, Том и Джуди.“

Оставих листа и дълго гледах с празен поглед пред себе си.

Ако бях получил това писмо по-рано, последната седмица от живота ми щеше да е съвсем различна. Сигурно Ема щеше да остане жива, макар че навярно никога нямаше да я срещна.

Преди век се е случвало хората да стигат в живота си до кръстопът и е трябвало да изберат накъде да тръгнат. Днес живеем в микрочипове с милиони пътеки, които се откриват и закриват всяка наносекунда. Нещо по-лошо, бутоните натиска някой друг.

След около половин час размисли за смисъла на живота, на вратата се позвъни и аз отворих. Бяха ченгетата и по-специално няколко клоуна от личен състав, които, кой знае защо, ми изглеждаха ядосани. Придружих ги до управлението, за да обясня защо не съм отговорил на служебните телефонни обаждания и защо съм пропуснал срещата си, да не споменавам за работата ми като саутхолдско ченге. Там беше шефът ми лейтенант Улф, което бе кофти, но присъстваше и Дом Фанели. Двамата радостно се приветствахме и се посмяхме заедно.

Така или иначе, шефовете започнаха да ми изреждат всички неприятности, които си бях навлякъл, затова повиках моя адвокат и представител от детективската асоциация и до вечерта почти бяхме сключили сделката.

Това е животът. Смисълът му няма нищо общо с доброто и злото, правдата и неправдата, дълга, честта, родината и така нататък. Той се изразява в сключването на най-изгодната сделка.