Нелсън Демил
Аз, детективът (22)

19.

Госпожа Ема Уайтстоун реши да преспи при мен.

Стана рано, намери течността за уста и си направи гаргара достатъчно шумно, за да ме събуди. После взе душ, използва сешоара ми, среса се с пръсти, намери в чантичката си червило и грим, които приложи пред огледалото на шкафа ми — и всичко това както майка я е родила.

Докато си обуваше гащичките, стъпи в сандалите си, после си нахлузи роклята през главата. Четири секунди.

Беше от онези непретенциозни жени, които нямат нужда от много животоподдържащи системи, за да прекарат нощта у някого.

Не съм свикнал жените да са готови преди мен, затова трябваше да претупам душа си. Напъхах се в най-тесните си джинси и си облякох бяла риза с къс ръкав. Оставих револвера си заключен в чекмеджето.

По предложение на госпожа Уайтстоун отидохме до къчогския ресторант, истинска реликва от 30-те години. Заведението бе претъпкано с фермери, разносвачи, местни търговци, неколцина туристи, шофьори на камиони и може би още една двойка, която се опознаваше на закуска и след секс.

Седнахме в малко сепаре и аз отбелязах:

— Нали не искаме хората да клюкарстват, ако те видят в същите дрехи, които си носила и вчера?

— Престанаха да клюкарстват за мен още преди години.

— Ами моята репутация?

— Твоята репутация, Джон, може само да се издигне, като ходиш с мен.

Тази сутрин бяхме малко язвителни.

Тя си поръча огромна закуска с наденички, яйца, варени и после изпържени картофи и препечен хляб, като спомена, че снощи не е вечеряла.

— Снощи изпи вечерята си — напомних й аз. — Предложих ти да ида за пица.

— Пиците не са полезни за теб.

— А това, което току-що си поръча, не е полезно за теб.

— Ще пропусна обеда. Какво ще кажеш за вечеря?

— Естествено. Тъкмо щях да те питам.

— Добре. Вземи ме към шест от цветарския магазин.

— Става. — Огледах се и забелязах две униформени саутхолдски ченгета, но Макс не се виждаше.

Поръчката ни пристигна и започнахме да се храним. Обичам да ми готвят други.

— Защо толкова се интересуваше от капитан Кид? — попита ме Ема.

— От кого? А… пиратите. Ами, любопитно е. Искам да кажа, че е бил точно тук, в Северния край. Сега като че ли си спомням. От детските си години.

Тя ме изгледа и каза:

— Снощи беше много възбуден.

Както вече казах, след първоначалното ми избухване снощи се бях помъчил да успокоя топката. Но госпожа Уайтстоун все още изгаряше от любопитство за причината за моето любопитство. Отговорих й:

— Ако намеря съкровището, ще го поделя с теб.

— Много мило.

— Иска ми се да се върна в къщата на историческото дружество — казах колкото е възможно по-безгрижно. — Какво ще кажеш за следобед?

— Защо?

— Трябва да купя на майка ми нещо от магазина за сувенири.

— Ако станеш член на дружеството, ще ти направя намаление.

— Добре. Защо да не те взема… да речем в четири?

Тя сви рамене.

— Става.

Погледнах я. Върху лицето й падаше слънчева светлина. Понякога на другата сутрин — наистина ми е неприятно да го кажа — но понякога се чудиш къде, по дяволите, ти е бил умът предишната вечер или още по-лошо, чудиш се дали не си си лепнал нещо. Но тази сутрин се чувствах прекрасно. Харесвах Ема Уайтстоун. Харесваше ми начинът, по който омете две пържени яйца, четири наденички, купчина пържени картофи, препечена филийка с масло, сок и чай със сметана.

Тя погледна часовника над бара и чак тогава разбрах, че Ема дори не носи часовник. Тази дама имаше свободен дух и в същото време бе председателка и архивистка на Пеконийското историческо дружество. Прекрасно противоречие.

Много хора й се усмихваха и я поздравяваха и ясно се виждаше, че я харесват. Това винаги е добър признак. Ако ви звучи така, като че ли тази седмица се влюбвах за втори път, може и да е вярно. Но се чудех за преценката на Ема Уайтстоун за мъжете, конкретно за Фредерик Тобен и навярно за самия мен. Може би тя не беше проницателна по отношение на силния пол или пък изобщо на хората. Може би харесваше всички мъже. Ние с Фредерик определено не можехме да сме по-различни. Привличането й към Фредерик Тобен, предполагам, се дължеше на пълния джоб на панталоните му, докато към мен сигурно се дължеше на онова, което издуваше предницата на панталоните ми.

Във всеки случай си поговорихме и аз реших до следобед да не засягам темата за пиратите или за капитан Кид. Накрая обаче любопитството ми надделя. В главата ми се оформяше невероятно предположение и аз взех от сервитьорката молив, и написах на една салфетка числото 44106818. Обърнах салфетката към Ема и я попитах:

— Дали ще спечеля, ако играя на лотария с тези числа?

Тя се усмихна, докато дъвчеше препечената си филийка, и каза:

— Джакпот. Откъде ги взе?

— От нещо, което прочетох. Какво означават?

Тя се огледа и понижи глас.

— Ами, когато капитан Кид бил в бостънския затвор по обвинение в пиратство, тайно пратил на жена си Сара бележка и отдолу пишело тези числа.

— И?

— И през последните триста години всички се опитвали да ги разберат.

— Какво означават според теб?

— Най-очевидният отговор е, че са свързани със заровеното съкровище.

— А не смяташ ли, че са номерът на пакета му с дрехи в химическото чистене?

— Пак ли ще се правим на тъпи?

— Просто се майтапя. Разбираш ли? Майтапя се?

Тя обели очи. Всъщност наистина беше малко рано за хумора ми.

— Не искам да обсъждаме това тук — каза Ема. — Последната вълна от кидомания се е развихрила през 40-те години и не искам да ме обвинят, че съм предизвикала ново масово търсене на съкровища.

— Добре.

— Имаш ли деца? — попита тя.

— Навярно.

— Бъди сериозен.

— Не, нямам деца. Ами ти?

— И аз нямам. Но бих искала.

И така нататък. След малко се върнах на въпроса за числата и шепнешком я попитах:

— Възможно ли е тези числа да са географски координати?

Тя очевидно не искаше да обсъжда въпроса, но отвърна:

— Това е очевидното решение. Осемцифрени географски координати. Минути и секунди. Това наистина се пада някъде около Диър Айл, в Мейн. — Наведе се над масата и продължи:

— Маршрутът на Кид при плаването му обратно към района на Ню Йорк през 1699-а е доста добре документиран, ден по ден и от сигурни свидетели, така че не е много вероятно да е спрял на Диър Айл, за да зарови съкровището си.

Тя прибави:

— За Диър Айл обаче има друга легенда. Предполага се, че Джейкъб Астор^[1] наистина е открил там съкровището на Кид или на друг пират и че това е поставило началото на богатството му. — Ема отпи от чая си. — За заровеното съкровище на капитан Уилям Кид има безброй книги, пиеси, балади, слухове, легенди и митове. Деветдесет и девет процента от тях са точно това — митове.

— Добре, но онези числа, които Кид е написал на жена си, не са ли сериозно свидетелство за нещо?

— Да, те означават нещо. И все пак даже да са географски координати, навигацията по онова време е била прекалено първобитна, за да локализира нещо с абсолютна точност. Особено широчината. Осемцифрените координати с минути и секунди могат да са на стотици метри разстояние, ако се касае за методите, използвани през 1699-а. Дори днес с помощта на сателитните навигационни устройства можеш да допуснеш грешка от пет-шест метра. Ако копаеш, за да търсиш съкровище и се отклониш дори само с пет метра, можеш да изровиш доста дупки. Мисля, че предположенията за числовите координати са изоставени в полза на други теории.

— Какви например?

Тя ядосано си пое дъх, хвърли поглед наоколо и отвърна:

— Ами, ето… — Взе молива и салфетката и даде на всяка от цифрите съответния й буквен еквивалент. Крайният резултат не ми говореше нищо.

Проучих буквите отпред назад и отзад напред, после обърнах салфетката наопаки и попитах:

— Да не би Кид да е страдал от дислексия?

Тя се засмя.

— Безполезно е, Джон. И по-големи умове от теб и мен са се опитвали да го дешифрират в продължение на триста години. Според всички това число е безсмислено. Просто шега.

— Но защо?… Искам да кажа, че Кид е бил в затвора с висящо обвинение…

— Е, добре, не е безсмислено и не е шега. Но има смисъл само за Кид и жена му. Тя е имала възможност да го посещава в затвора на няколко пъти. Разговаряли са. Били са отдадени един на друг. Той може да й е дал половината информация устно или с друго писмо, което да се е загубило.

Това бе интересно. Като моята професия, само дето този ключ имаше тристагодишна давност.

— Някакви други теории? — попитах.

— Ами най-разпространената е, че числата представляват крачки, традиционният метод на пиратите да отбелязват местонахождението на заровените си съкровища.

— Крачки ли?

— Да.

— Крачки от къде?

— Тъкмо това е знаела госпожа Кид, а ти не знаеш.

— Аха. — Погледнах числата. — Това са доста крачки.

— Пак ти повтарям, трябва да знаеш личния им шифър. Това би могло да означава… — тя сведе очи към салфетката, — … четирийсет и четири крачки в посока от десет градуса и шейсет и осем крачки в посока от осемнайсет градуса. Или обратно. А може и да се чете отзад напред. Кой знае? Няма никакво значение, щом не знаеш отправната точка.

— Мислиш ли, че съкровището е заровено под някой от онези дъбове? Дърветата на капитан Кид?

— Не зная. Или вече са го намерили и откривателят му не го е разгласил на света, или никога не е имало никакво съкровище, или пък още си е заровено и завинаги ще остане под земята.

— Ти как смяташ?

— Смятам, че трябва да ида да си отворя магазина. — Ема смачка салфетката и я пъхна в джоба на ризата ми. Платих сметката и излязохме. Ресторантът се намираше на пет минути от Пеконийското историческо дружество, където Ема беше оставила микробуса си. Влязох в паркинга и тя набързо ме целуна по бузата, като че ли бяхме нещо повече от любовници.

— Ще се видим в четири — каза Ема. — Цветарски магазин „Уайтстоун“, Мейн Роуд, Матитък. — Слезе, скочи в микробуса си, наду клаксон, махна ми и потегли.

Известно време поседях в джипа и слушах местните новини. Можех да потегля, но не знаех къде да отида. Всъщност бях изчерпал повечето от водещите си насоки, а нямах кабинет, в който да ида и да преглеждам документи. Нямаше да получа никакви обаждания от свидетели, от криминалната лаборатория и така нататък. Съвсем малко хора знаеха къде да ми пратят анонимен донос. Накратко, чувствах се като частен детектив, макар че нямах законно право да върша дори това.

Общо взето обаче, след срещата ми с Ема Уайтстоун бях направил няколко изненадващи открития. Даже да бях имал известни съмнения относно причината за убийството на семейство Гордън, числото от атласа им би трябвало да сложи край на всички колебания.

От друга страна, дори да бе вярно, че Том и Джуди Гордън са търсели съкровище — а като имах предвид всички улики, аз не се съмнявах, че е така — този факт не означаваше непременно, че са били убити заради това. Каква беше връзката между археологическите им разкопки на Плъм Айланд и куршумите, пръснали им главите на задната им веранда?

Свързах се с телефонния си секретар. Две съобщения — от Макс, който ме питаше къде да ми прати чека с един долар, и от шефа ми детектив лейтенант Улф, който за втори път сериозно настояваше да телефонирам в кабинета му и ми даваше да разбера, че светкавично затъвам в лайната.

Превключих на скорост и потеглих. Понякога е добре просто да се движиш.

Коментаторът по радиото каза:

— Нова информация за двойното убийство в Насау Пойнт на учени от Плъм Айланд. Саутхолдската градска полиция и съфолкското областно управление направиха съвместно изявление. — Коментаторът — звучеше като Дом във вторник сутринта — дословно прочете изявлението. Божичко, ако можехме да накараме телевизионните топжурналисти в големия град да четат официалните ни съобщения без коментар, щяхме да сме в рая на връзките с обществеността. Съвместното изявление представляваше балон с горещ въздух и кош, в който имаше само два трупа. Като мотив се изтъкваше кражбата на ваксина за ебола. В отделно изявление на ФБР се казваше, че не знаели дали престъпниците са от чужбина, но че били тръгнали по някои сериозни нишки. Световната здравна организация изразяваше загриженост заради кражбата на тази „жизненоважна и необходима ваксина“, от която отчаяно се нуждаели много страни от третия свят. И така нататък.

Онова, което наистина ме вбесяваше, бе, че официалната версия на случилото се представяше Том и Джуди като цинични, безсърдечни крадци: първо злоупотребявали с времето и ресурсите на работодателя си, после, когато тайно разработили ваксината, откраднали формулата и навярно някои образци и имали намерение да ги продадат с огромна печалба. Междувременно в Африка умирали с хиляди от тази ужасна болест.

Можех да си представя Наш, Фостър, четиримата костюмирани, които бях видял да слизат от ферибота, и купчина идиоти от Пентагона и Белия дом да загряват телефонните линии между Плъм Айланд и Вашингтон. Веднага щом всички научеха, че семейство Гордън са се занимавали с ваксини, създадени чрез генно инженерство, тези гении автоматично щяха да разполагат със съвършено прикритие. За да съм честен, те искаха да избегнат паниката, която щеше да предизвика съобщението за чумата, но залагам потенциалната си пенсия по болест, че никой във Вашингтон не беше помислил за репутацията или за семействата на Том и Джуди, когато е измислял версията, представяща ги като крадци.

Иронията, ако в това изобщо имаше някаква ирония, беше, че Фостър, Наш и правителството несъмнено все още бяха убедени, че семейство Гордън са откраднали една или повече болести за биологична война. Онези от Вашингтон, които имаха достъп до тази информация, от президента та до най-долното йерархично стъпало, продължаваха да спят със защитни скафандри върху пижамите си. Добре. Майната им.

Спрях до бакалията в Къчог и си купих кафе и купчина вестници — „Ню Йорк Таймс“, „Поуст“, „Дейли Нюз“ и лонгайландския „Нюздей“. И в четирите на случая със семейство Гордън се отделяха по няколко сантиметра на вътрешните страници. Даже „Нюздей“ не обръщаше особено внимание на местното убийство. Сигурен съм, че много хора във Вашингтон се радваха на отслабващия интерес. Аз също. Това развързваше ръцете ми също толкова, колкото и техните.

И докато Фостър, Наш и сие търсеха чужди агенти и терористи, аз щях да се доверя на инстинкта си и да остана верен на чувствата си към Том и Джуди Гордън. Зарадвах се и не се изненадах много, когато открих, че онова, което през цялото време си бях мислил, е вярно — тук не ставаше дума за биологично оръжие, наркотици или изобщо за нещо незаконно. Е, не прекалено незаконно.

Така или иначе, все още не знаех кой ги е убил. Но също толкова важно беше, че вече бях сигурен — те не бяха престъпници. Имах твърдото намерение да върна доброто им име.

Допих си кафето, хвърлих вестниците на задната седалка и отново потеглих. Отидох до „Саундвю“, мотел до брега от 50-те години. Влязох в офиса и попитах за господата Фостър и Наш. Младежът зад бюрото ми съобщи, че вече са платили и напуснали.

Пообиколих наоколо — колебая се да кажа безцелно, но ако не знаеш къде отиваш и защо, или си държавен чиновник, или се мотаеш безцелно.

Реших да отида до Ориент Пойнт. Беше поредният хубав ден, малко по-хладен и ветровит, но приятен.

Поех към плъмайландския ферибот. Исках да поразгледам колите на паркинга, да видя дали има някакво необичайно раздвижване и да проверя дали няма да се натъкна на нещо интересно. Когато наближих портала, на пътя ми излезе служител от плъмайландската охрана и вдигна ръка. Какъвто съм си мекушав, не го прегазих. Той дойде до прозореца ми и ме попита:

— С какво мога да ви помогна?

Показах му значката си.

— Работя с ФБР по случая Гордън.

Той внимателно разгледа значката и служебната ми карта. Наблюдавах лицето му. Очевидно бях сред първите в списъка му със саботьори, шпиони и перверзници и това не му харесваше много. Човекът ме изгледа за миг, прочисти гърлото си и каза:

— Ако обичате, паркирайте ей там, сър, ще ви донеса пропуск.

— Добре. — Паркирах встрани. Не бях очаквал на портала да има охрана, макар че би трябвало. Служителят влезе в тухлената сграда и аз продължих навътре в паркинга.

Имам проблеми с властите.

Първото, което забелязах, бе, че до пристана са паркирани две военни коли. Във всяка видях по двама униформени мъже и когато се приближих, успях да ги идентифицирам като морски пехотинци. Във вторник сутринта не бях видял нито един военен автомобил на Плъм Айланд, но оттогава светът се беше променил.

Освен това забелязах голям черен „Каприс“. Можеше да е същият, който бях видял във вторник с четиримата костюмирани. Записах си регистрационния му номер.

После, докато минавах сред стотината паркирани коли, видях взет под наем бял форд „Таурус“ и бях съвсем сигурен, че е на Наш и Фостър. Днес на Плъм Айланд ставаше нещо голямо.

Нито един от двата ферибота не бе на пристана, не се мяркаше и на хоризонта. Освен морските пехотинци, които чакаха в колите си, наоколо нямаше никого.

Но когато погледнах в страничното огледало, видях, че четирима — повтарям, четирима — мъже от охраната в сини униформи тичат към мен, махат с ръце и крещят. Очевидно не бях разбрал правилно онзи на портала. Викаха „Стой! Стой!“ Направих още две осморки, после, преди някой да затвори стоманения портал или да извади оръжие, потеглих към изхода. Завих наляво по Мейн Роуд, натиснах газта и се отправих обратно на запад. Никой не стреля. Ето защо обичам тази страна.

Две минути по-късно летях по тясната ивица земя, която свързва Ориент с Ист Мариън. Проливът се падаше от дясната ми страна, заливът от лявата и помежду им беше пълно с птици. Миграционният път покрай Атлантическото крайбрежие. Човек се учи, докато е жив.

Изведнъж голяма бяла чайка се спусна под прав ъгъл към мен. Полетът бе разчетен и изпълнен съвършено — дълго спускане, последвано от леко размахване на криле, което доведе до по-плитко спускане, после издигане и накрая, с перфектна точност, чайката освободи баласта си, който се разплиска в лилаво-зелено по предното ми стъкло. Какъв чуден ден!

Включих чистачките, но водният резервоар бе празен, а тази гадост ми пречеше да виждам. Пфу. Спрях колата.

— Проклятие!

Както винаги изобретателен, аз взех от задната седалка скъпата бутилка мерло от Тобен и извадих от жабката вярното си швейцарско ножче с тирбушон. Отворих виното и излях малко по стъклото, докато чистачките се размахваха назад-напред. Отпих глътка от мерлото. Не беше зле. Излях още по стъклото, после пак отпих. Някакъв тип от минаващ покрай мен автомобил наду клаксона и ми махна. За щастие произходът на гларусовата бомба до голяма степен бе същият, какъвто и на виното, и сега стъклото беше сравнително чисто, като оставим лилавите отсенки. Довърших бутилката и я хвърлих на задната седалка.

Отново на път. Замислих се за Ема Уайтстоун. Аз съм от мъжете, които винаги пращат цветя на следващия ден. Пращането на цветя на цветарка обаче можеше да е прекалено. Доколкото знаех, поръчката ми щеше да мине през нея. Тя щеше да направи букета и да си го поднесе сама. Стига глупости, както би казала Ема. Трябваше да й купя подарък. Бутилка вино от Тобен също не подхождаше. Искам да кажа, че все пак бяха бивши любовници и така нататък. Освен това тя имаше достъп до всички местни магазини за ръчни изделия и сувенири. Божичко, това ме объркваше. Мразя да купувам бижута или дрехи за жени, но може би трябваше да направя тъкмо това.

Отново потеглих по Мейн Роуд и малко по-късно спрях на бензиностанция да напълня резервоара. Налях и вода, измих предното стъкло и вложих известни средства в карта на района.

Използвах възможността да огледам пътя, за да видя дали някой не е паркирал наблизо и не ме наблюдава. Като че ли не ме преследваха, а аз съм добър в откриването на опашки, въпреки инцидента на Западна сто и втора улица.

Не мислех, че съм в опасност, но все пак се замислих дали да не се върна вкъщи за револвера си, после се отказах.

Въоръжен единствено с карта и с превъзходния си интелект, поех на север, нагоре към скалите. С известни усилия накрая открих съответния черен път, който водеше към съответната скала. Паркирах, слязох и се покатерих на върха.

Този път се порових из храсталака и високата трева. Намерих камъка, на който бях седял, и забелязах, че е достатъчно голям, за да се използва за отправна точка, ако имаш намерение да заравяш нещо.

Отидох до ръба на скалата. Беше очевидно, че през последните триста години ерозията е поработила добре, така че нещо, заровено откъм северната страна на скалата — откъм пролива — спокойно можеше да е било оголено от вятъра и водата и да се е смъкнало на плажа. Сега ми ставаше ясно.

Върнах се долу. С помощта на новата ми карта стигнах до западната страна на залива Матитък. И ето — не, не Дърветата на капитан Кид, а знак, на който пишеше „Имения Кид“. Очевидно някой се беше опитал да реализира рекламната си мечта. Навлязох в именията „Кид“ — няколко фермерски къщи от 60-те години и сгради в стил „Кейп Код“. Видях хлапе, което се возеше на велосипеда си, и спрях да го попитам:

— Знаеш ли къде са Дърветата на капитан Кид?

Момчето, дванайсетинагодишно, не отговори.

— Близо до залива би трябвало да има място с няколко дървета, наречени Дърветата на капитан Кид — казах аз.

Детето ме погледна, погледна джипа ми и предполагам, че му заприличах на Индиана Джоунс, защото ме попита:

— Съкровища ли ще търсиш?

— А… не, просто искам да снимам дърветата.

— Той е заровил сандъка със съкровището си под едно от онези дървета.

Очевидно го знаеха всички, освен мен. Ето какво става, когато не внимаваш.

— Къде са дърветата? — отново го попитах аз.

— Веднъж с приятелите ми изкопахме голяма дупка, после ченгетата ни прогониха. Дърветата са в парка, така че не можеш да копаеш там.

— Просто искам да направя няколко снимки…

— Ако ще копаеш, аз ще пазя за ченгета.

— Добре. Води ме.

Последвах момчето с велосипеда до лъкатушеща уличка, водеща надолу към пролива и завършваща с парк край плажа, в който няколко млади майки бутаха бебешки колички. Надясно се намираше заливът Матитък с ремонтния док. Отбих и слязох. Не видях никакви големи дъбове, само храсталаци и ниски дървета. На север паркът граничеше с плажа, а на изток със залива. От морето на запад стърчеше голяма скала. На юг бяха възвишенията с именията „Капитан Кид“.

— Къде ти е лопатата? — попита момчето.

— Просто правя снимки.

— Къде ти е фотоапаратът?

— Как се казваш?

— Били. А ти?

— Джони. Това ли е мястото?

— Естествено.

— Къде са Дърветата на капитан Кид?

— Там. В парка.

Детето посочи към полето с храсталаците. Очевидно това просто беше необработвано парче земя, по-скоро запазено в естествения си вид, отколкото парк в смисъла, който придаваше на тази дума моят манхатънски ум. И все пак не виждах високи дъбове.

— Не виждам дърветата — казах му аз.

— Там. — Хлапето посочи към дъбовия шубрак, дивите вишни и другите дръвчета, не по-високи от пет-шест метра. — Виждаш ли онова ето там? Там копахме с Джери. Пак ще отидем някоя нощ.

— Добра идея. Хайде да погледнем.

Били остави велосипеда си на тревата и двамата с новия ми партньор навлязохме в парка. Тревата бе висока, но храстите бяха редки и можеше да се минава спокойно. Били очевидно не беше внимавал много в часовете по биология, иначе щеше да знае, че тези няколко дървета не са на триста-четиристотин години. Всъщност изобщо не бях очаквал да видя трийсетметрови дъбове с черепи и кръстосани кости, изрязани в кората им.

— Имаш ли лопата в колата? — попита Били.

— Не, засега само оглеждам. Утре ще се върнем с булдозери.

— Наистина ли? Ако намериш съкровището, трябва да си го разделим.

— Ако открия съкровището, момко, ще прережа гърлата на всички, които си искат дела — отвърнах с най-добрия си пиратски акцент.

Били се хвана за гърлото с две ръце и закъркори.

Продължих да вървя, като подритвах песъчливата почва, докато накрая не открих каквото търсех — полуизгнил пън от голямо дърво, покрит с пръст и растителност.

— Някога виждал ли си други пънове като този? — попитах Били.

— О, да. Има ги навсякъде.

Огледах се и мислено видях древните борове, които в колониалните времена се бяха извисявали на това равно място край този голям залив в пролива. Това беше естествен рай за кораби и хора и аз можех да си представя как в пролива пристига пиратски кораб и хвърля котва край брега. Неколцина мъже влизат с лодка в залива и стигат някъде там, където бе паркиран джипът ми. Завързват лодката за някое дърво и слизат на брега. Носят нещо — сандък — също както Том и Джуди бяха свалили на кея своя сандък. Моряците — Уилям Кид и неколцина други — навлизат в гората, избират едно от дърветата, изкопават дупка, заравят съкровището, после някак си отбелязват дървото и си тръгват с намерението някой ден да се върнат. Разбира се, това никога не става. Затова и има толкова много легенди за заровено съкровище.

— Там е дървото, под което копахме с Джери — съобщи ми Били. — Искаш ли да го видиш?

— Естествено.

Приближихме се до крива дива вишна, висока към пет метра. Били посочи към основата й, където се виждаше полузасипана с пясък плитка дупка.

— Тук е — каза той.

— Защо не сте копали от другата страна на дървото? Или на известно разстояние от него?

— Не зная… просто предполагахме. Хей, имаш ли карта?

Карта на съкровището?

— Имам. Но ако ти я покажа, после трябва да те хвърля в морето.

Били сносно имитира удавяне.

Тръгнах назад към колата. Хлапакът вървеше до мен.

— Защо не си на училище? — попитах го.

— Днес е Рош Хашана.

— Евреин ли си?

— Не, но приятелят ми Дани е евреин.

— Къде е Дани?

— Той отиде на училище.

Това хлапе имаше потенциал за адвокат. Върнахме се при джипа и аз намерих в портфейла си петарка.

— Добре, Били, благодаря ти за помощта.

Той взе банкнотата и отвърна:

— Благодаря! Трябва ли ти още помощ?

— Не, трябва да се върна и да докладвам в Белия дом.

— В Белия дом ли?

Вдигнах велосипеда му и му го подадох. Качих се в колата, запалих двигателя и казах:

— Онова дърво, при което сте копали, не е достатъчно старо, за да е от времето на капитан Кид.

— Наистина ли?

— Капитан Кид е живял преди триста години.

— Леле!

— Нали знаеш всички онези изгнили пънове? Те са били големи дървета, когато капитан Кид е пристигнал на този бряг. Опитай да копаеш до някой от тях.

— Хей, благодаря!

— Ако намериш съкровището, ще се върна за моя дял.

— Добре. Но приятелят ми Джери може да се опита да ти пререже гърлото. Аз не бих го направил, щото ни каза къде е съкровището.

— Джери може да пререже и твоето гърло.

— Ужас!

И си тръгна.

Сега трябваше да намеря подарък за Ема. По пътя напреднах още повече в сглобяването на мозайката.

Наистина, заровените съкровища можеха да са повече, но онова, което бяха търсили и спокойно можеше да са открили семейство Гордън, бе заровено на Плъм Айланд. Бях сравнително сигурен в това.

А Плъм Айланд беше държавна собственост — всичко, извадено от земята му, принадлежеше на държавата и конкретно на министерството на вътрешните работи.

И така, най-лесният начин да измъкнеш кесаревото съкровище от кесаревата земя е да го прехвърлиш на собствена територия. Ако живееш под наем обаче, това не може да стане. Затова — voila, онзи един акър до залива, купен от Маргарет Уили.

Но оставаха няколко въпроса. Един от тях бе как семейство Гордън са разбрали, че на Плъм Айланд има заровено съкровище. Отговор: открили са чрез интереса и членуването си в Пеконийското историческо дружество. Или преди много време го е разбрал някой друг и не е имал достъп до Плъм Айланд, затова той, тя или те се сприятелили с Том и Джуди, които в качеството си на висши служители имали почти неограничен достъп до острова. Накрая този човек или хора споделили информацията си с тях и планът бил замислен, сделката сключена и подписана с кръв под светлината на мъждукаща свещ или нещо такова.

Том и Джуди бяха добри граждани, но не бяха светци. Замислих се за онова, което бе казала Бет — „златото, което прелъстява и светци“ — и осъзнах колко точни са тези думи.

Гордънови очевидно бяха възнамерявали да заровят повторно съкровището на своя земя, после да го открият, да съобщят на света и честно да си платят данъците на чичо Сам и щата Ню Йорк. Може би партньорът им бе имал други идеи. Това беше то. Партньорът им не е бил доволен от петдесетте си процента от плячката, върху които навярно е щяло да му се наложи да плаща тежки данъци.

Това ме накара да се зачудя колко би могло да струва съкровището. Очевидно достатъчно, за да доведе до двойно убийство.

Както учех студентите си, всяка теория трябва да съответства на всички факти. В противен случай трябва да се проверят фактите. Ако те са верни и теорията не действа, трябва да промениш теорията.

В този случай повечето от първите факти насочваха към погрешна теория. Като оставех това, най-после разполагах с обща теория, както казват физиците — така наречените археологически разкопки на Плъм Айланд, адски скъпата яхта, високият наем за къща до морето, честото пътуване с яхтата до острова, членуването в Пеконийското историческо дружество, онзи един акър очевидно безполезна земя на пролива и навярно пътуването до Англия. Като се прибавеха странното пиратско знаме, развято на мачтата на Том и Джуди, липсващият сандък за лед и осемцифреното число в атласа им, можеше да се получи солидна обща теория, която обединяваше всички тези на пръв поглед несвързани неща.

Или — и това беше голямото „или“ — аз бях загубил прекалено много кръв от мозъка си, бях изпаднал в абсолютна заблуда и умствено не ставах за детективска работа.

Това също беше възможно. Искам да кажа, вижте Фостър и Наш, двама сравнително умни мъже с всички възможности на света зад гърба си, а те бяха изпаднали в абсолютна заблуда и вървяха по погрешна следа. Мозъците им си бяха наред и все пак ги ограничаваше тесният им светоглед: международни интриги, биологична война, международен тероризъм и прочее. Навярно дори никога не бяха чували за капитан Кид. Чудесно.

Така или иначе, въпреки моята обща теория, оставаха неща, които не знаех и които не разбирах. Едно от тях бе кой е убил Том и Джуди Гордън. Понякога хващаш убиеца още преди да си открил всички факти или да разбереш какво имаш — в такива случаи убиецът понякога е така любезен да ти обясни какво си пропуснал, какво си объркал, какви са били мотивите му и така нататък. Когато получавам признание, аз искам нещо повече от потвърждение на вината — искам урок по престъпно мислене. Това е добре за следващия път, а винаги има такъв.

В този случай разполагах с вероятен мотив, но не и с убиеца. За него знаех само, че е много умен. Не можех да си представя, че семейство Гордън ще замисли престъпление с идиот.

Една от точките в мислената ми карта на случая бяха винарните „Тобен“. Дори сега, след като се бях сетил за съкровището на Кид и сглобих общата си теория, не можех да разбера по какъв начин се вписва в цялостната картина връзката между Фредерик Тобен и семейство Гордън.

Е, навярно можех…

Потеглих към винарните „Тобен“.