Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Plum Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 72 гласа)

Информация

Корекция
crecre (2007)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
Красu (2013 г.)
Допълнителна корекция
hammster (2013 г.)

Издание:

„Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1998

ИК „Бард“ ООД, 1998

ISBN 954-585-403-0

 

WARNER BOOKS, NEW YORK

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Kpacu и hammster

25.

Бет Пенроуз беше пръснала листовете хартия от куфарчето си по масата. Чак сега забелязах чинията, пълна с понички. Дадох й разпечатките и казах:

— Извинявай, че се забавих толкова. Трябваше да прослушам телефонния си секретар. Чух съобщението ти.

— Трябваше да ти позвъня от колата — отвърна тя.

— Няма нищо. Винаги си добре дошла. — Посочих листовете на масата и попитах: — Е, какво имаш там?

— Някои бележки. Доклади. Искаш ли да ги чуеш?

— Естествено. — Налях и на двама ни кафе и седнах.

— Ти откри ли нещо друго в разпечатките? — попита Бет.

— Само известно нарастване на телефонната им сметка и на разходите в две от кредитните им карти след пътуването им в Англия.

— Смяташ ли, че пътуването им в Англия е било нещо повече от командировка и ваканция?

— Възможно е.

— Мислиш ли, че са се срещнали с чуждестранен агент?

— Мисля, че изобщо не знаем какво са правили в Англия. — Бях съвсем сигурен, разбира се, че са прекарали седмицата в ровене из тристагодишни документи, само за да регистрират официално присъствието си в държавния архив и в Британския музей и така да установят алибито си на търсачи на съкровища. Но все още не бях готов да споделя тази информация.

Бет бързо си отбеляза нещо в тефтера. Може би някога някой архивист щеше да прояви интерес към бележника на детектив от отдел „Убийства“ от края на двайсети век. И аз си водех бележки, но тъй като сам не мога да си разчитам почерка, предполагам, че е безполезно.

— Добре — каза тя, — да започнем от самото начало. Първо, все още не сме открили двата куршума в залива. Почти е безнадеждно и се отказахме от търсенето.

— Правилно решение.

— Добре, след това отпечатъците. Почти всички отпечатъци в къщата са на семейство Гордън. Открихме чистачката, която беше почиствала същата сутрин. Открихме и нейните отпечатъци.

— Ами отпечатъците по атласа?

— Само на жертвите и твоите. Прегледах всяка страница с лупа и ултравиолетова лампа. Търсех отбелязвания, тайнопис — каквото и да е. Нищо.

— Наистина си мислех, че оттам може да изскочи нещо.

— Де такъв късмет. — Бет погледна към записките си и каза: — Аутопсията показва каквото очакваше и ти. И в двата случая смъртта е настъпила в резултат от масивна мозъчна травма, причинена от огнестрелна рана в главата, като куршумите са влезли отпред и така нататък… Открито е обгаряне на входните рани, което показва изстрел отблизо, така че навярно можем да отхвърлим вероятността за изстрел с пушка отдалеч. Патоанатомът не се ангажира с твърдо становище, но казва, че с оръжието на убийството е стреляно от един и половина до три метра разстояние и че калибърът на патроните е бил голям — може би четирийсет и четири или четирийсет и пет.

— Така решихме и ние.

— Точно така. Останалите резултати от аутопсията… — Тя хвърли поглед към доклада. — … Токсикология — наркотици не са открити. Стомашно съдържание, почти никакво, може би ранна и лека закуска. И по двата трупа няма следи от инфекции, никакви явни болести… — Бет продължи в този дух около минута, после вдигна поглед и каза:

— Жената е била бременна в първия месец.

Кимнах. Какъв прекрасен начин да отпразнуваш неочакваната слава и богатство.

Помълчахме около минута. В протоколите на аутопсиите има нещо, което направо ти скапва настроението. Една от по-неприятните задачи, които трябва да изпълни детективът, е да присъства на аутопсия. Това е свързано с изискването за пълна информираност за свидетелствата и от юридическа гледна точка има смисъл, но аз не обичам да гледам как режат трупове, как вадят и претеглят органи и така нататък. Знаех, че Бет е присъствала на аутопсията на семейство Гордън, и се чудех дали бих могъл да издържа да гледам как кадят червата и мозъците на хора, които познавам.

Бет прелисти бележките си и продължи:

— Червената пръст, открита по маратонките им, в общи линии е глина, желязо и пясък. Навсякъде наоколо е пълно с такава и дори не си струва да се опитваме да я сравним с пръстта от определено място.

— По ръцете им има ли следи от нея?

— Всъщност да. Том има пришка на дясната ръка. И двамата имат набита пръст по дланите и под ноктите, въпреки опитите им да ги измият със солена вода. И по дрехите им има следи от същата пръст.

Отново кимнах.

— Какво са правили според теб? — попита ме Бет.

— Копали са.

— За какво?

— За заровено съкровище.

Тя прие думите ми като поредна проява на постоянните ми опити да изтъкна остроумието си и не ми обърна внимание, точно както и предполагах. Продължи с други точки в доклада си, но не чух нищо съществено.

— Обискът на къщата им не даде интересни резултати — каза тя. — Освен финансовите данни, в компютъра им няма много информация. В един от шкафовете открихме кореспонденцията им. В момента четем и анализираме всичко. Може да е интересно, но засега не сме открили нищо.

— Всичко важно или уличаващо навярно е било откраднато.

— Семейство Гордън са имали скъпи дрехи, даже за ежедневна употреба, няма порнография и сексатрибути, в избата им имаше седемнайсет бутилки вино, намерихме четири фотоалбума — и теб те има на няколко снимки, — няма аудиозаписи, водели са си картотека с телефони, която сравняваме с онази в службата им, в аптечката няма нищо необичайно, нито пък в джобовете на дрехите им, няма ключове, които да не стават за никъде, а един като че ли липсва — ключът за къщата на семейство Мърфи, ако се вярва на онова, което ни каза господин Мърфи… — Тя обърна страницата и продължи да чете. Обикновено тези неща привличат цялото ми внимание, но до този момент не бях забелязал нищо необичайно.

— Между другото открихме акта за земята на Уили — каза Бет. — Всичко е наред. Освен това не можем да намерим никакви свидетелства за банков сейф. Или за други банкови сметки. Открихме две застрахователни полици за сумата от 250 000 долара за всеки от двамата. И двамата са определили другия за наследник, а следващи наследници са родителите и братята и сестрите им. Същото се отнася с държавната им застраховка живот. Има и завещание, много просто, в което пак се определят един друг за наследници.

Кимнах.

— Подробна работа.

— Така е. Добре… по стените няма нищо интересно… семейни снимки, репродукции… дипломи.

— Ами адвокат?

— На стената ли?

— Не, Бет — адвокат… кой е техният адвокат?

Тя ми се усмихна и отговори:

— Не ти харесва, когато хората ти се правят на много умни, нали? Но ти…

— Продължавай, моля те. Адвокатът.

Бет сви рамене.

— Да, открихме името на адвокат от Блумингтън, Индиана, така че ще се свържем с него. Разговарях по телефона с родителите и на двамата… Най-неприятната част от работата.

— И за мен.

— Уговорих ги да не идват. Обясних им, че щом патоанатомът свърши, ще им пратим останките, за да извършат каквото погребение искат. Ще оставя Макс да им каже, че може да се наложи да задържим тук много лични вещи, докато решим случая и го предадем в съда. Всичко е толкова ужасно, нали знаеш, когато имаш убийство… смъртта е достатъчно страшна. Убийството е… е, тежко е за всички.

— Зная.

Тя придърпа още един лист и каза:

— Направих проверка за „Спирохета“ в УКН, бреговата охрана и даже в митническата служба. Интересно е, че навсякъде са знаели за тази яхта — обръщали са внимание на този модел. Във всеки случай семейство Гордън са били чисти. Доколкото всички си спомнят, „Спирохета“ никога не е била забелязвана в открито море и няма никакви подозрения, че жертвите са се занимавали с контрабанда, наркотици или каквато и да било незаконна дейност.

— Добре. — Не беше съвсем вярно, но в момента не си струваше да го споменавам.

— За твоя информация — продължи Бет, — „Формула 3038К-1“ има газене осемдесет и четири сантиметра, което й позволява да навлиза в сравнително плитки води. Носи осемдесет и осем галона гориво и има два 7,4-литрови двигатели „Мъркрайзър“ с 454 конски сили. Може да достига скорост до сто и двайсет километра в час. Новите струват около деветдесет и пет хиляди долара, но тази е била използвана и семейство Гордън са я купили за седемдесет и пет хиляди. — Тя вдигна поглед от доклада си. — Това е изключително скъпа яхта, много повече, отколкото двамата са можели да си позволят да купят и поддържат, и повече, отколкото им е трябвало, за да пътуват до острова — все едно да си купиш ферари, за да ходиш на работа.

— Доста информация си събрала.

— А ти как мислеше?

Не обърнах внимание на въпроса й.

— Струва ми се, че можем да изключим наркотиците и всичко това. Що се отнася до купуването на тази страхотна яхта, може да не им е трябвала за всеки ден, а просто за всеки случай.

— Какъв случай?

— В случай че ги преследват.

— Кой би ги преследвал? И защо?

— Не зная. — Взех си поничка с канела и я захапах. — Добре. Ти ли си ги правила?

— Да. Правя и понички с крем, еклери и понички с желе.

— Впечатлен съм, но на торбичката пише, че са от фурната на Никол.

— Голям детектив си.

— Да, госпожо. Какво друго си открила?

— Получих разрешение от областната прокуратура да изискам телефонните разговори на семейство Гордън за последните две години.

Напрегнах се.

— Да?

— Ами, както ти очакваше, много разговори с родители, приятели, роднини и така нататък — с Индиана за Том и с Илинойс за Джуди. Много разговори с Плъм Айланд, сервизи, ресторанти и прочее. Няколко разговора с Пеконийското историческо дружество, Маргарет Уили, два с дома на Максуел, един с Пол Стивънс в къщата му в Кънектикът и десет разговора с теб за последните дванайсет седмици.

— Така ще да е.

— Така е. Освен това два-три разговора месечно с винарните „Тобен“ в Пеконик, както и с Фредерик Тобен в Саутхолд и пак с него в Пеконик.

— Този господин има къща до морето в Саутхолд и поддържа апартамент във винарната, която е в Пеконик — съобщих й аз.

Тя ме изгледа.

— Откъде знаеш всичко това?

— Защото Ема — председателката на Пеконийското историческо дружество, която току-що си тръгна — е близка приятелка с господин Тобен. Освен това утре вечер съм канен на събиране в крайбрежното имение на негова светлост. Мисля, че и ти трябва да дойдеш.

— Защо?

— Това е добра възможност да побъбриш с някои местни хора. Макс навярно ще бъде там.

— Добре.

— Ще трябва да вземеш подробностите от Макс. Всъщност аз нямам официална покана.

— Добре.

— Телефонните разговори.

Тя погледна към компютърните разпечатки и продължи:

— През май миналата година е имало четири обаждания от Лондон с тяхната телефонна кредитна карта… по един разговор до Индиана и Илинойс, един до централата на Плъм Айланд и един с Фредерик Тобен в Саутхолд, продължил четирийсет и две минути.

— Интересно.

— Каква е тази история с Фредерик Тобен?

— Не съм сигурен.

— Кажи ми това, за което си сигурен.

— Струва ми се, че ти разказваше. Не искам да те прекъсвам.

— Не, сега е твой ред, Джон.

— Не става, Бет. Първо довърши всичко, все едно че докладваш какво съм открил.

Тя се замисли за миг — очевидно не искаше да се остави Джон Кори да я измами — и попита:

— Изобщо открил ли си нещо?

— Да. Сериозно. Продължавай.

— Добре… докъде бях стигнала?

— До телефонните разговори.

— Да. Данните тук са за двайсет и пет месеца и за това време има хиляда разговора. Пратих ги за компютърен анализ. Открих много интересен факт — когато са пристигнали тук през август преди две години, първо са наели къща в Ориент, близо до ферибота, и само четири месеца по-късно се пренесли в къщата на Насау Пойнт.

— До морето ли е била къщата в Ориент?

— Не.

— Ето го отговора. За четири месеца от пристигането си тук те са решили, че им трябва къща до морето с кей и яхта. Защо?

— Тъкмо това, се опитваме да открием.

— Точно така. — Аз вече го бях открил. Беше свързано с факта, че Том и Джуди някак си бяха разбрали, че на Плъм Айланд нещо трябва да бъде открито и изкопано. И така, през есента преди две години първата част от замисъла да си вземат къща до морето, а после и яхта — вече е била осъществена. — Продължавай.

— Добре… Плъм Айланд. Правеха се на много хитри и трябваше да им скръцна със зъби.

— Браво.

— Наредих цялото съдържание на кабинета на семейство Гордън да бъде докарано с ферибота до Ориент Пойнт, после натоварено на полицейски камион и отнесено в съфолкската областна лаборатория.

— Данъкоплатците ще се радват да го чуят.

— Освен това поисках да вземат отпечатъците от офиса и да го запечатат.

— Страхотна си.

— Това е двойно убийство, Джон. Вие как постъпвате при двойно убийство в големия град?

— Викаме хигиенните власти. Продължавай, моля те.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Добре… Също така получих списък на всички, които работят на Плъм Айланд, и пратихме петима детективи да разговарят с тях.

Кимнах.

— Добре. Искам лично да разпитам Дона Алба.

— Сигурна съм в това. Съобщи ни, ако я откриеш.

— Изчезнала ли е?

— В отпуска е. Това имам предвид, като казвам, че се правят на много хитри.

— Ясно. Продължават да се държат потайно. Просто не могат да не го правят. Не е в бюрократичния им нрав. Къде са приятелчетата ти Наш и Фостър?

— Не са ми приятелчета и не зная къде са. Някъде тук, но не се виждат. Напуснаха „Саундвю“.

— Зная. Добре, давай нататък.

— Взех съдебно нареждане да събера като веществени доказателства всички служебни оръжия на Плъм Айланд: 45-калибровите автоматични пистолети плюс няколко револвера, десетина М-16 и две карабини от Втората световна война.

— Божичко! Да ни нападнат ли са се готвели?

Тя сви рамене.

— Предполагам, че повечето е останало от военните. Във всеки случай вдигнаха вой до небето. Пратих всички оръжия на балистичен анализ и ще имаме данните за тях в случай, че някога намерим куршумите.

— Правилна логика. Кога ще им върнеш оръжието?

— Навярно в понеделник или вторник.

— Видях край ферибота морски пехотинци — казах аз. — Предполагам, че след като си разоръжила бедните хора на господин Стивънс, те са решили, че им трябва защита.

— Това не е мой проблем.

— Между другото, сигурен съм, че не са ти дали целия си арсенал.

— Ако не са, ще поискам заповед за арест на Стивънс.

Никой съдия нямаше да издаде такава заповед, но това нямаше значение, затова казах:

— Продължавай, моля те.

— Добре, още за Плъм Айланд. Изненадващо телефонирах на доктор Чен, която живее в Стоуни Брук. Останах със смътното впечатление, че преди да разговаряме с нея в лабораторията са я подковали, защото не успя да импровизира, когато я потърсих в дома й. Накарах я да потвърди, че да, може би, навярно, вероятно семейство Гордън са откраднали опасни вируси или бактерии.

Кимнах. Това беше много добра полицейска работа, първокласно процедурно разследване. Част от всичко това имаше значение, друга част — не. Доколкото знаех, имаше само трима души, които да използват думите „пиратско съкровище“ по отношение на този случай — аз, Ема и убиецът.

— Отново разговарях с Кенет Гибс, също в дома му — каза Бет. — Живее в Яфанк, недалеч от моя офис. Малко е дръпнат, но иначе ми се струва, че не знае повече, отколкото ни казва. Виж, Пол Стивънс е съвсем друг въпрос…

— Наистина. Разговаря ли с него?

— Опитах се… но той успява да ми се изплъзне. Мисля, че знае нещо, Джон. Малко нещо може да убегне на шефа на охраната на Плъм Айланд.

— Навярно е така.

— Според теб трябва ли да го смятаме за заподозрян?

— Щом предизвиква у мен подозрения, значи е заподозрян.

Бет се замисли за миг, после каза:

— Това не е много научно, но той наистина прилича на убиец.

— Определено. Имам цял курс, озаглавен „Хора, които приличат и се държат като убийци“.

Тя не знаеше дали я поднасям. Всъщност говорех сериозно.

— Във всеки случай — каза Бет, — опитвам се да проверя миналото му, но във ФБР се влачат.

— Всъщност те вече са направили всичко, което си поискала от тях, но няма да споделят абсолютно нищо с теб.

— Шибан случай.

— Нали това ти казвам. Къде живее Стивънс?

— В Кънектикът. Ню Лондон. Оттам до Плъм Айланд има служебен ферибот.

— Дай ми адреса и телефона му.

Тя ги откри сред бележките си и понечи да ми ги препише, но аз казах:

— Имам фотографска памет. Просто ми ги кажи.

Бет ме погледна, отново с изражение на леко недоверие. Защо никой не ме приема сериозно? Във всеки случай, тя ми каза адреса и телефонния номер на Пол Стивънс и аз ги прибрах в една ниша в мозъка си. Изправих се и й предложих:

— Да идем да се поразходим.