Нелсън Демил
Аз, детективът (23)

20.

Бялото порше, което принадлежеше на собственика, беше на паркинга. Оставих джипа си там и се насочих към винарната.

Първият етаж на централната кула свързваше различни крила и аз влязох през залата за посетители. На стълбището и асансьора имаше надписи „Само за служители“. Асансьорът, с който при първата ни среща бе пристигнал господин Тобен, се отваряше с електронен код, затова се качих пеш, което предпочитам да правя във всички случаи. Всъщност стълбището представляваше железобетонен пожарен изход, построен в дървената кула, и на всеки етаж имаше стоманена врата с надпис „Втори етаж, счетоводство, личен състав, каса“, „Трети етаж, продажби, реклама, транспорт“ и така нататък.

Надписът на четвъртия етаж гласеше „Ръководство“. Продължих до петия, на който също имаше стоманена врата, този път необозначена. Натиснах бравата, но беше заключено. Забелязах наблюдателна камера и интерком.

Върнах се на четвъртия етаж и след като влязох през вратата, се озовах в приемна. По средата имаше кръгла рецепция, но в нея нямаше никого. От това помещение четири отворени врати водеха към кръгли офиси, очевиден резултат от плана на етажа. Всеки от тях имаше прекрасен голям прозорец. Последната, пета врата бе затворена.

Не видях никого на бюрата в отворените офиси и тъй като беше един и половина, реших, че всички са на обед.

Влязох в приемната и се огледах. Мебелите изглеждаха направени от истинска кожа, лилава, разбира се, и по стените имаше репродукции на де Кунинг и Полък — или просто бяха позволили на децата и внуците на служителите да окачат своите мацаници. Към мен бе насочена наблюдателна камера и аз помахах с ръка към нея.

Затворената врата се отвори и отвътре се появи жена с ефикасен вид.

— С какво мога да ви помогна? — попита ме тя.

— Моля ви, предайте на господин Тобен, че господин Кори е дошъл да се срещне с него.

— Имате ли определена среща, сър?

— Имам уговорка да идвам по всяко време.

— Господин Тобен се готви да излезе за обед. Всъщност вече закъснява.

— Тогава ще го откарам с колата си. Моля ви, кажете му, че съм тук. — Мразя да си размахвам значката в разни офиси, освен ако не съм там, за да помогна или да закопчая белезниците на някого. Понякога персоналът се подплашва и това е вбесяващо. Така че казах на младата дама:

— Предайте му, че е важно.

Тя се обърна към заключената врата, почука, влезе и я затвори зад себе си. Изчаках цяла минута, което наистина е сериозна проява на търпение от моя страна, после влязох и аз. Господин Тобен и младата дама стояха до бюрото му и разговаряха. Той потриваше късата си брада и имаше малко мефистофелски вид. Носеше тъмнолилав блейзер, черни панталони и розова риза. Обърна се към мен, но не отвърна на приятелската ми усмивка.

— Прощавайте, че нахлувам така, господин Тобен — казах аз, — но малко бързам и знаех, че няма да възразите.

Той освободи младата дама и остана прав. Беше истински джентълмен — дори не показа, че е ядосан.

— Това е неочаквано удоволствие за мен — каза господин Тобен.

Обичам този израз.

— И за мен — отвърнах. — Искам да кажа, не смятах, че ще се видим преди събирането ви, но после съвсем ненадейно името ви изскочи на повърхността.

— Как така изскочи?

„Когато срутих бившето ти гадже.“ Всъщност имах и по-любезен отговор.

— Просто разговарях с една дама за случая, нали разбирате, за Том и Джуди, за това колко са обичали вино и как са се радвали на познанството си с вас. Така или иначе, тази дама случайно спомена, че също познавала вас и семейство Гордън. Ето как изскочи името ви.

Той не се хвана на уловката и отвърна:

— И затова ли сте тук?

— Ами… не. — Не се конкретизирах повече. Оставих го да се помъчи. Той продължаваше да стои прав с гръб към прозореца. Заобиколих бюрото му и погледнах навън. — Каква гледка!

— Най-красивата гледка към Северния край, освен ако не живеете във фара.

— Точно така. — Прозорецът на господин Тобен гледаше на север към лозята му. Няколко ферми и овощни градини сред лозята прелестно разнообразяваха пейзажа. В далечината се издигаха ледниковите скали и от тази височина наистина можех да видя пролива. — Имате ли бинокъл? — опитах аз.

Той се поколеба, после отиде до един нисък шкаф и ми донесе бинокъл.

— Благодаря. — Погледнах към пролива и отбелязах:

— Вижда се брегът на Кънектикът.

Насочих бинокъла наляво и го фокусирах към скалата, която според мен беше на Том и Джуди.

— Току-що научих, че семейство Гордън са купили един акър от онази скала там. Знаехте ли го? — попитах аз.

— Не.

„Ема ми каза точно обратното, Фредерик.“

— Може да сте им повлияли с деловия си усет… Платили са двайсет и пет бона за участък, който не може да се разработва.

— Трябвало е да знаят, ако правата за разработване на земята са били продадени на общината.

Свалих бинокъла и отвърнах:

— Не съм казвал нищо за това, че правата за разработване са продадени на общината. Казах, че не са можели да разработват участъка. Това би могло да е заради строително зониране, заради липсата на питейна вода, на електричество и какво ли не. Защо решихте, че правата за разработване на земята им са били продадени?

— Не знам. Може да съм го чул някъде — отвърна той.

— О! Тогава сте знаели, че са купили парче земя.

— Мисля, че някой ми спомена за това. Не знаех къде е земята. Знаех само, че е без право на разработване.

— Ясно. — Отново се обърнах към прозореца и насочих бинокъла на Тобен към скалите. На запад възвишенията се спускаха към залива Матитък и можех да видя Дърветата на капитан Кид и именията „Капитан Кид“. Далеч надясно — на изток — погледът ми стигаше чак до Грийнпорт, различаваше се също Ориент Пойнт и Плъм Айланд. — Оттук се вижда по-добре, отколкото от Емпайър Стейт Билдинг — отбелязах аз. — Не е толкова високо, но…

— За какво все пак сте дошли, господин Кори?

Не обърнах внимание на въпроса му и продължих:

— Нали разбирате, вие сте направо на върха на света. Искам да кажа, погледнете всичко това. Четиристотин акра първокачествена земя, къща до морето, ресторант, порше и кой знае още какво. И си седите тук в тази пететажна кула… Между другото, какво има на петия етаж?

— Там е апартаментът ми.

— Леле, леле! Искам да кажа, на дамите ли им харесва, или какво?

Той не отговори на въпроса ми, а ме информира:

— След вчерашната ни среща се свързах с адвоката си.

— Наистина ли?

— И той ме посъветва да не разговарям с полицията в негово отсъствие.

— Това е ваше право. Казах ви го.

— Последвалата проверка от страна на адвоката ми разкри факта, че вие вече не сте на служба при началника Максуел като консултант по случая и че всъщност не сте били официален представител на властите, когато сте разговаряли с мен.

— Ами, вижте сега, това е спорен въпрос.

— Спорен или не, вие вече нямате официални правомощия.

— Точно така. И тъй като вече не съм от полицията, можете да разговаряте с мен. Така става.

Фредерик Тобен не обърна внимание на думите ми и продължи:

— Адвокатът ми обеща да окаже съдействие на градската полиция, докато не разбра, че началникът Максуел не се нуждае или не желае нито неговото, нито моето съдействие. Началникът Максуел дори се ядоса, че сте дошли да ме разпитвате. Аз съм щедър спонсор на ключовите политици в района и не съм скъпил нито време, нито пари за възстановяване на исторически сгради, за поставяне на исторически знаци, давам дарения за болницата и за други благотворителни дейности, участвам и в Полицейската благотворителна асоциация. Ясен ли съм?

— Напълно. Изяснихте се още преди около десет изречения. Дойдох просто за да видя дали не бих могъл да ви заведа на обед.

— Вече имам среща за обед, благодаря ви.

— Добре, тогава може би някой друг път.

Той си погледна часовника и заяви:

— Наистина трябва да вървя.

— Естествено. Ще сляза заедно с вас.

Тобен дълбоко си пое дъх и кимна.

Напуснахме кабинета му и в приемната той каза на секретарката си:

— С господин Кори си свършихме работата и няма да му се наложи да се връща отново.

Леле, каква любезност! Този тип можеше да те напъха в консерва със сардини и изобщо да не го усетиш няколко дни.

Господин Тобен вкара ключа си в ключалката на асансьора, и той моментално пристигна. Влязохме и по пътя надолу, за да наруша неловкото мълчание, попитах:

— Сещате ли се за онова мерло, което купих вчера? Е, добре ми дойде. Наистина е тъпо, даже може да е смешно, но мисля, че за вас няма да е смешно — наложи се да го използвам, за да изчистя едно птиче лайно от предния прозорец на колата си.

— Какво?

Вратата на асансьора се отвори и влязохме в залата за посетители.

— Една голяма чайка бомбардира стъклото ми — поясних аз. Той отново си погледна часовника. — Но изпих останалата половина и беше много добро. Не прекалено напреднало.

— Това е ужасно разхищение на качествено вино — отбеляза Тобен.

— Знаех, че ще го кажете.

Той излезе навън и аз го последвах. В паркинга му казах:

— Между другото, дамата, която спомена за вас… нали си спомняте?

— Да.

— Та тя ми каза, че ви била приятелка. Но много хора твърдят, че са ви приятели, също като семейство Гордън, а пък се оказват обикновени познати, които искат да се греят на отразената ви светлина.

Той не отговори. Трудно е да хванеш в капана човек, който се прави на Господаря на имението. Господин Тобен нямаше да загуби хладнокръвието си.

— Във всеки случай — продължих аз, — тя каза, че ви била приятелка. Познавате ли я? Ема Уайтстоун.

Равномерната му крачка може и да се бе нарушила малко, но той продължи да върви и накрая спря до колата си.

— Да, преди около година ходехме заедно.

— И сте останали приятели?

— Защо не?

— Всичките ми бивши искат да ме убият.

— Не разбирам защо.

Подсмихнах се. Искам да кажа, беше странно, че все още като че ли харесвах този тип, макар да подозирах, че е убил приятелите ми. Не ме разбирайте погрешно — ако наистина го бе извършил, щях да направя всичко възможно, за да го видя да се пържи на онзи стол или каквото там щатът реши да използва, когато наказва осъдения на смърт убиец. Засега, щом той бе любезен, и аз щях да съм такъв.

Странно беше също, че от предишния ни разговор ние вече имахме нещо общо. Искам да кажа, че и двамата бяхме влизали там, където бяха влизали малцина мъже… е, може пък да бяха и повече. Искаше ми се да го потупам по гърба и да го попитам „А бе, Фреди, и на теб ли ти беше толкова гот, колкото и на мен?“ или нещо подобно. Но джентълмените не дрънкат такива неща.

Фредерик Тобен тъкмо казваше:

— Господин Кори, струва ми се, си мислите, че зная за семейство Гордън повече, отколкото ви казвам. Уверявам ви, че не е така. Ако областната или градската полиция обаче желаят да дам официални показания, с удоволствие ще се подчиня. Междувременно, вие сте добре дошли тук като клиент и в дома ми като гост. Но не сте добре дошли в кабинета ми, нито пък за да ме разпитвате повече.

— Звучи ми разумно.

— Приятен ден.

Той се качи в поршето си и потегли.

Погледнах към кулата, над която се развяваше черното знаме на Тобен. Ако той имаше да крие каквито и да било веществени улики, те можеха да са или в къщата му край морето, или навярно в апартамента му на последния етаж на кулата. Очевидно не можеше да става и дума доброволно да ми позволи да претърся жилището му, а никой съдия нямаше да издаде заповед за обиск, така че най-вероятно щеше да ми се наложи сам да си издам заповед за среднощно претърсване.

Върнах се в джипа и потеглих. Свързах се с телефонния си секретар и прослушах двете получени съобщения. Първото бе от някаква неидентифицирана презрителна кучка от нюйоркското полицейско управление, която ми съобщаваше, че медицинският ми преглед е прехвърлен за следващия вторник и ме молеше да потвърдя съобщението. Винаги, когато не са в състояние да те хванат, шефовете карат хората от личен състав или от счетоводството да те потърсят за нещо, непременно изискващо отговора ти. Мразя ги тези номерца.

Следващото съобщение беше от бившата ми партньорка Бет Пенроуз.

— Здрасти, Джон — каза тя. — Не ти позвъних по-рано, но тук беше истинска лудница. Както и да е, зная, че официално не се занимаваш със случая, но ми се иска да обсъдя с теб някои неща. Имаш ли нещо против да намина утре следобед? Телефонирай ми или аз ще ти се обадя и ще се разберем за часа и мястото. До скоро.

Така. Гласът й звучеше приятелски, но не толкова, колкото при последния ни личен разговор. Да не споменаваме за целувката по бузата. Предполагам, че не е добра идея да си прекалено любвеобилен, когато говориш на телефонен секретар. Но да се върнем на въпроса — колкото и горещо да бе станало през тези напрегнати два дни, положението естествено щеше да се охлади, когато Бет се върнеше на своя територия и в собствения си свят. Обикновено е така.

Сега тя искаше да обсъди с мен някои неща, което означаваше, че иска да знае какво и дали изобщо съм открил нещо. За Бет Пенроуз аз се бях превърнал просто в още един свидетел. Е, може би бях циничен. Но може би трябваше да изхвърля Бет Пенроуз от главата си, за да вкарам там Ема Уайтстоун. Никога не съм бил добър в балансирането на многобройни връзки. Това е по-лошо от едновременното разследване на десетина убийства и е много по-опасно.

Така или иначе, трябваше да намеря подарък за Ема и докато пътувах по Мейн Роуд, забелязах антикварен магазин. Страхотно. Отбих и слязох. Хубавото на Америка е, че в страната циркулират повече антики, отколкото изобщо са били създадени.

Започнах да тършувам из изпълнения с дъх на мухъл магазин и собственичката, приятна дребна възрастна госпожа, ме попита дали може да ми услужи с нещо.

— Търся подарък за млада дама.

— Съпруга? Дъщеря?

„За жена, която не познавам добре, но с която съм правил секс.“

— Приятелка.

— Ах. — Тя ми показа няколко неща, но аз не разбирам абсолютно нищо от антики. Тогава ми хрумна блестяща мисъл и я попитах:

— Членувате ли в Пеконийското историческо дружество?

— Не, но членувам в Саутхолдското историческо дружество.

Мили Боже, тук май имаше прекалено много дружества.

— Познавате ли Ема Уайтстоун?

— Естествено. Много фина млада дама.

— Точно така. Търся нещо за нея.

— Колко мило. Какъв е поводът?

„Стандартен следсъвкупителен жест на обич и признателност.“

— Помогна ми да издиря нещо в архивите.

— О, тя е много добра. Какво издирвахте?

— Ами… тъпо е, но от дете се интересувам от пирати.

Собственичката се подсмихна. Може би се изхили.

— Прословутият капитан Кид е посещавал нашите брегове — каза тя.

— Наистина ли?

— Преди революцията оттук са минавали много пирати. Ограбвали са французите и испанците по Карибските острови, после са идвали на север, за да пропилеят плячката си или да ремонтират корабите си. Някои са се заселили из тези земи. — Жената се усмихна и продължи:

— С толкова злато и скъпоценности бързо са станали видни граждани. Мнозина тук са поставили началото на богатството си с пиратство.

Харесваше ми начинът, по който говореше.

— Много от съвременните състояния са натрупани с корпоративно пиратство — отбелязах аз.

— Е, това не ми е известно, но зная, че днешните наркопласьори много приличат на някогашните пирати. Когато бях малко момиче, имахме контрабандисти на алкохол. Ние тук се подчиняваме на закона, но земята ни се намира на морски кръстопът, нали разбирате.

— Да не споменаваме за миграционния път покрай Атлантическото крайбрежие.

— Това е за птиците.

— Точно така.

След още няколко минути спокоен разговор се представих като Джон, а тя като госпожа Симънс.

— В Саутхолдското историческо дружество имате ли някаква информация за пиратите? — попитах я.

— Имаме. Но не много. В архива ни се съхраняват няколко оригинални документа и писма. В малкия ни музей даже има едно обявление за награда.

— А случайно да ви се намира автентична карта с пиратско съкровище, която да фотокопирам?

Тя се усмихна.

— Познавате ли Фредерик Тобен? — попитах.

— Че кой не го познава? Богат като Крез.

Кой пък беше този?

— Той членува ли в Саутхолдското историческо дружество? Господин Тобен, не Крез.

— Не, но щедро ни спонсорира.

— Посещава ли архивите ви?

— Казвали са ми, че ги е разглеждал. Но не и напоследък.

Кимнах. Трябваше постоянно да си напомням, че тук не е Манхатън, че това е общество от двайсетина хиляди души и че макар всички да не се познават в буквалния смисъл, всички познават някой, който познава някой друг. За детектива това е като да гази до коленете в богатство.

Във всеки случай, поне едно от издирванията ми бе свършило и аз помолих госпожа Симънс:

— Бихте ли ми препоръчали нещо за госпожа Уайтстоун?

— Каква сума бихте искали да похарчите?

— За госпожа Уайтстоун нищо няма да е достатъчно. Петдесет долара.

— Ами… хм…

— Сто.

Тя се усмихна, показа ми порцеланово нощно гърне с голяма дръжка, украсена с рисувани рози, и ми съобщи:

— Ема ги колекционира.

— Нощни гърнета ли?

— Да. Използва ги за саксии. Колекцията й е доста голяма.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се. Пазех това гърне, за да й го покажа. Датира от края на викторианската епоха. Направено е в Англия.

— Добре… ще го взема.

— Всъщност струва малко повече от сто долара.

— Колко малко?

— Двеста.

— Използвали ли са го някога?

— Мисля, че да.

— Приемате ли кредитни карти?

— Разбира се.

— Бихте ли ми го опаковали?

— Ще го поставя в хубава торбичка за подаръци.

— А бихте ли завързали панделка на дръжката?

— Щом желаете.

След сключването на сделката напуснах антикварния магазин с прехваленото нощно гърне в приятна розово-зелена торбичка за подаръци.

След което се отправих към къчогската обществена библиотека, основана през 1841-ва и все още плащаща същите заплати. Библиотеката се намираше на края на селския парк — голяма дъсчена сграда с островръх покрив, който показваше, че навярно някога е била черква.

Паркирах и влязох. На бюрото до входа седеше опърничава на вид възрастна жена, която ме изгледа над очила си. Усмихнах й се и профучах покрай нея.

На входа към рафтовете висеше голям плакат, на който пишеше: „Открийте заровено съкровище — четете книги“. Отличен съвет.

Намерих каталога, който слава Богу не беше компютъризиран, и след десет минути седях на една от масите със справочник, озаглавен „Книга за заровените съкровища“.

Прочетох за Джон Шелби от Такъм, Англия, който през 1672 г. бил хвърлен от коня си в гъсталак и там открил железен котел с повече от петстотин златни монети. Според английските закони за откриване на съкровище, всякакво скрито или загубено имущество принадлежало на Короната. Шелби обаче отказал да даде златото на кралските служители и бил арестуван, съден за измяна и обезглавен. Това навярно бе една от любимите истории на данъчните власти.

Прочетох за съответните закони в Америка и в отделните щати. Като цяло законът казваше следното: „Кой каквото намери, за него си е“.

Съществуваше обаче нещо, наречено „закон за защита на американските паметници на културата“ и беше съвършено ясно, че всичко, открито на федерална земя, попада под юрисдикцията на един от министрите на земеделието, отбраната или вътрешните работи, в зависимост от това в чие разпореждане е съответната територия. Нещо повече, за да копаеш на федерална земя, трябваше да имаш разрешение, а откритото принадлежеше на чичо Сам. Страхотна сделка.

Ако обаче откриеш пари, ценности или каквото и да е съкровище на своя земя, то в общи линии си остава твое, стига да си в състояние да докажеш, че първоначалният му собственик е мъртъв и наследниците му са неизвестни, или че имуществото не е крадено. И дори да е крадено, можеш да докажеш, че собствениците му са мъртви или неизвестни, или че са били врагове на страната по времето, когато съкровището е било придобито. Даваше се пример с пиратско съкровище, плячка, обявена награда и всякакви такива чудесни неща. Дотук добре.

И за да направят приятната ситуация още по-приятна, данъчните власти — в някакъв невероятен пристъп на великодушие — искаха да платиш данък само върху онази част от съкровището, която продадеш или по какъвто и да е начин превърнеш в пари, стига да не си професионален търсач на съкровища. Значи ако си биолог например и притежаваш парче земя и случайно или в резултат на археологическото си хоби откриеш там заровено съкровище струва, да речем, десет-двайсет милиона, не плащаш нито стотинка данъци, докато не продадеш част от него. Сладка работа. За малко да се увлека по любителско търсене на съкровища. Но като се замислех, аз правех тъкмо това.

В книгата пишеше също, че ако съкровището има историческа стойност или е свързано с народна култура — и тук, ето ти на, се даваше конкретният пример с изчезналото съкровище на капитан Кид — ценността му става много по-висока и така нататък.

Почетох още малко за законите, свързани с търсенето на съкровище, и открих няколко интересни примера. Един от тях особено привлече вниманието ми — през 1951-ва някой си преглеждал стари документи в адмиралтейската секция на държавния архив в Лондон и открил избеляло писмо, написано през 1750 г. от прочут пират на име Чарлз Уилсън и адресирано до брат му. Писмото било открито на пиратски кораб, пленен от британския флот. В него се казвало: „Братко мой, стотина или повече крачки на север от втория залив над Шинкътийг Айланд, Вирджиния, който се намира в южния край на полуострова, има три потока. На север от устието на третия от тях има скала, която гледа към Атлантическия океан и на която растат три кедрови дървета, раздалечени на около метър и половина едно от друго. Между дърветата съм заровил десет обковани с желязо сандъци с кюлчета сребро, злато, диаманти и скъпоценности на стойност от 200 000 лири стерлинги. Иди тайно на скалата и вземи съкровището.“

Очевидно братът на Чарлз Уилсън никога не получил писмото, защото било заловено от британския флот. Е, кой го открил, мислите? Британският флот ли? Или навярно човекът, който намерил писмото в държавния архив двеста години по-късно? Авторът на „Книга за заровените съкровища“ не довършваше историята.

Въпросът е, че съществува място, наречено адмиралтейска секция на държавния архив в Лондон и Бог знае какво би могло да се открие там, ако имаш време, търпение, лупа, познания по староанглийски и малко алчност, оптимизъм и страст към приключения. Бях сигурен, че сега разбирам къде е протекла онази губеща се седмица на семейство Гордън в Лондон миналата година.

Трябваше да приема, че Том и Джуди са прочели онова, което четях сега, и че са научили законите за търсене на съкровища. Освен това здравият разум би им подсказал, че всичко, което открият на Плъм Айланд, принадлежи на държавата — никакви поделби по равно и прочее — и че всичко, което заявят за открито в границите на наемания от тях имот, принадлежи на собственика, а не на наемателите.

Навярно им беше дошло наум, че най-лесното решение на проблема им със собствеността е просто да си държат устата затворена, ако открият нещо на Плъм Айланд. Но може би някъде в хода на събитията бяха осъзнали, че най-правилният подход — най-изгоден от по-мащабна гледна точка — е просто да променят мястото на откриването, да обявят находката си, да й се наслаждават открито, да плащат данъците само върху онова, което продават, и да влязат в историята като красивите млади доктори, открили загубеното съкровище на капитан Кид и станали червиви от мангизи. Това би направил всеки интелигентен и логично мислещ човек. Това бих направил аз.

Но имаше няколко проблема. Първо, трябвало е да изнесат от Плъм Айланд откритото. Второ, трябвало е да заровят съкровището по такъв начин, че повторното му откриване да изглежда не само правдоподобно, но и да издържи на научна проверка. Отговорът се криеше в ерозиралите скали.

Всичко се връзваше. Беше се връзвало и за тях, но в някой момент Том и Джуди бяха направили или казали нещо, което бе довело до убийството им.

Фредерик Тобен ме беше излъгал за няколко факта, включително за връзката си със семейство Гордън, която изглеждаше открита за различни интерпретации. Освен това Тобен или бе разорен, или малко му оставаше. За детектива това е като премигваща червена лампичка и алармен сигнал.

Тобен не само се бе сприятелил със семейство Гордън, но и беше прелъстил — или поне омаял — Ема Уайтстоун, историчка и архивистка. Като че ли всичко си пасваше. Бе вероятно именно Тобен да е онзи, който някак си е разбрал, че на Плъм Айланд може да има заровено съкровище. И бе вероятно именно Тобен да е онзи, който беше платил за едноседмичния престой на Том и Джуди в Англия, за да проучат нещата и да се опитат да открият местоположението на съкровището.

Фредерик Тобен бе основният ми заподозрян, но нямах намерение да изключвам Пол Стивънс или когото и да било другиго от Плъм Айланд. Доколкото можех да преценя, тази конспирация имаше по-големи размери, отколкото ми се струваше отначало, и би могла да включва Стивънс, Цолнър и другите от острова, плюс Тобен, плюс… е, Ема Уайтстоун.