Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (33)

VII
Беда след беда

Когато стигна пред мавританската си къщичка, Тартарен се спря изумен. Здрачаваше се, улицата беше пуста. През ниската сводеста порта, която негърката беше забравила да затвори, се чуваха смехове, звънтяха чаши, гърмяха тапи на шампанско и над цялата тази чудесна врява един женски глас пееше весело и ясно:

Обичаш ли, красавице Марко,

танц във зали, пъстри от цветя…

— Що за дяволия! — възкликна тарасконецът пребледнял. И се втурна в двора.

Горкият Тартарен! Каква гледка го чакаше… Под сводовете на малката обител, сред бутилки, сладкиши, разхвърляни възглавници, чибуци, тамбурини и китари, стоеше правя Байа, без дрешка, без елече, само по риза от сребрист газ и широки бледорозови шалвари, и пее „Красавицата Марко“, кривнала моряшка офицерска фуражка… В краката й, на една рогозка, преситен от любов и сладка, Барбасу, коварният капитан Барбасу, примираше от смях, като я слушаше.

Появата на Тартарен, блед, изпит, потънал в прах, с горящи очи и настръхнал фес, прекъсна рязко тази прелестна турско-марсилска оргия. Байа изписка и като подплашена хрътка се шмугна в къщата… Барбасу не трепна, а още по-гръмко се разсмя.

— Ехе-хе, господин Тартарен, какво ще кажете? Убедихте ли се сега, че тя знае френски?

Тартарен Тарасконски пристъпи разярен:

— Капитане!…

— Не се впрягай, мой мили — извика мавританката съвсем по марсилски, като се наведе през перилата и му махна прелестно и безсрамно.

Клетият човек се пльосна сломен право върху един барабан. Неговата мавританка знаеше дори марсилските приказки!

— Нали ви казвах да не вярвате на алжирките — назидателно каза капитан Барбасу. — И те са също като вашия черногорски княз.

Тартарен вдигна глава.

— Знаете ли къде е князът?

— О! Не е далеч. Отиде да поживее пет години в уютния затвор на Мустафа. Този глупчо се оставил да го уловят точно с ръката в торбата… Впрочем той не за пръв път попада в пандиза. Негова светлост е осъден на три години… я чакайте! Мисля дори, че е било в Тараскон.

— В Тараскон!… — извика Тартарен, внезапно просветлен. — Затова той познаваше само една част от града…

— Ех, разбира се, Тараскон, гледан от централния затвор… Ах, драги господин Тартарен, човек трябва да си отваря хубаво очите в тази дяволска страна, иначе е изложен на какви ли не ужасни неприятности… Ето например вашата история с мюезина…

— Каква история? Какъв мюезин?

— Ама, дявол да го вземе… мюезинът отсреща, оня, който задиряше Байа… Акбар разказа онзи ден случката и цял Алжир още умира от смях… Страшен майтапчия е тоя мюезин от минарето, който, докато си пеел молитвите, под носа ви се обяснявал в любов на малката и й определял срещи, призовавайки я в името на аллаха.

— Ама в тази страна всички ли са мошеници?… — изрева нещастният тарасконец.

Барбасу поклати дълбокомислено глава.

— Драги приятелю, какво да ви разправям, новите страни… Но карай да върви! Послушайте моя съвет, върнете се веднага в Тараскон.

— Да се върна… лесно е да се каже… Ами пари?… Нима не знаете как ме оскубаха там в пустинята?

— Голяма работа — изсмя се капитанът. — „Зуав“ заминава утре и ако искате, аз ще ви отведа. Разбрахме ли се, приятелю?… Чудесно. Остава ви само едно… Има още някое и друго шише шампанско и половин тава баклава… Сядайте тук и да не си гоним карез!

След минутно колебание, както го изискваше достойнството му, тарасконецът с чест излезе от неудобното положение. Той седна и се чукна с капитана; Байа, като чу звъна на чашите, изпя края на „Красавицата Марко“ и пиршеството продължи до късна нощ.

Към три часа сутринта с леко замаяна глава и натежали крака простодушният Тартарен се завръщаше вкъщи, след като беше изпратил приятеля си капитана и когато мина край джамията, изведнъж се сети за мюезина и за неговите шеги и се разсмя; изведнъж му хрумна чудесна идея да си отмъсти. Вратата беше отворена, той влезе, премина по дългите коридори, постлани с рогозки, изкачи се по всички стъпала и най-сетне се озова в ниска турска молитвена стаичка, където на тавана се люшкаше фенер от ковано желязо и хвърляше чудновати сенки по белите стени.

Мюезинът седеше там на един миндер, с голяма чалма, в бял бурнус, с дълъг чибук, пред голяма чаша изстуден абсент, който си пиеше благоговейно, очаквайки часа, когато щеше да призове правоверните на молитва… Като видя Тартарен, той изпусна от ужас чибука си.

— Да не си гъкнал, попе — каза му тарасконецът, който си имаше план. — Дай ми бързо чалмата и бурнуса си.

Турският поп даде разтреперан чалмата, бурнуса, всичко, което му поискаха. Тартарен облече дрехите му и излезе тържествено на минарето.

В далечината блестеше морето. Белите покриви искряха на лунната светлина. Морският ветрец донасяше звуците на нощни китари… Тарасконският мюезин съсредоточи мислите си за миг, а после вдигна ръце и започна да нарежда пискливо:

— Ла аллах ил аллах!… Мохамед е стар мошеник… Изтокът, Коранът, башагите, лъвовете, мавританките не струват пукната пара!… Няма вече турци… Има само обирници… Да живее Тараскон!

И докато на странно наречие, смесица от арабски и провансалски, знаменитият Тартарен отправяше веселото тарасконско проклятие към четирите краища на хоризонта, над морето, над града, над равнината, над планината, ясните и тържествени гласове на другите мюезини му отговаряха от минаре на минаре, така че дори правоверните в най-горната част на града набожно се удряха в гърдите.