Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (16)

II
На оръжие! На оръжие!

Не потъваха, а просто пристигаха.

„Зуав“ току-що беше влязъл в пристанището, красиво, почти пусто пристанище с тъмни води. Отсреща на хълма се белееше Алжир с матовобелите си къщички, които се спускаха към морето, притиснати една то друга. Като проснато пране по хълма на Мьодон. А над тях — необятно атлазено синьо небе! Синьо, синьо небе!…

Знаменитият Тартарен, посъвзел се от уплахата, се оглеждаше и слушаше почтително черногорския княз, който беше застанал до него и му назоваваше различните квартали на града: Казба, Горния град, улица Баб-Азун. Много възпитан беше този черногорски княз, а отгоре на всичко познаваше на пръсти Алжир и говореше свободно арабски. Затова Тартарен реши да поддържа познанството си с него. Двамата разговаряха облакътени на борда, когато изведнъж една до друга се появиха големи черни ръце, които се вкопчиха в перилата. Почти веднага пред него изникна къдрава негърска глава и преди да се опомни, палубата беше завладяна от всички страни от стотина пирати — черни, жълти, полуголи, грозни, страшни.

Тартарен чудесно познаваше тези пирати… Това бяха онези, прословутите, които толкова пъти беше търсил нощем по улиците на Тараскон. Най-сетне те се бяха осмелили да се появят.

… В първия миг така се изненада, че се закова на място, но когато видя как пиратите се хвърлят към багажа, издърпват брезента и се спускат да разграбят кораба, героят в него се пробуди, той измъкна ловджийския си нож, извика на пътниците: „На оръжие! На оръжие!“ и пръв се хвърли върху пиратите!

— Ей, кво става? Какво се е случило? Какво ви е? — запита капитан Барбасу, който излизаше от капитанската кабина.

— Ах, ето ви и вас, капитане! Бързо, бързо, въоръжете хората си!

— Ха, че защо, дявол да го вземе?

— Ама вие не виждате ли?…

— Какво?…

— Тук… Пред вас… Пиратите…

Капитан Барбасу го гледаше изумен. В този миг един грамаден негър минаваше пред тях тичешком с аптечката на героя на гръб.

— Мошенико!… Чакай!… — изрева тарасконецът и се хвърли напред, размахал своя кинжал.

Барбасу го догони и го дръпна за пояса.

— Стойте мирно, да му се не види макар… Това не са пирати… Отдавна вече няма пирати… Това са носачи.

— Носачи ли?…

— Ха, ама разбира се, носачи! Дошли са да вземат багажите, за да ги свалят на сушата. Така че скрийте ножа, дайте си билета и вървете след този негър, славен момък, който ще ви отведе до сушата и дори до хотела, ако желаете!…

Малко сконфузен, Тартарен даде билета си и следвайки негъра, се спусна по въжената стълба в една голяма лодка, която се полюляваше край кораба. Всичкият му багаж беше вече тук: куфарите, сандъците с оръжие, консервите; тъй като те запълваха цялата лодка, нямаше място за други пътници. Негърът се покатери върху куфарите и клекна като маймуна, обгърнал коленете си с ръце. Друг негър улови веслата… Двамата гледаха Тартарен засмяно, белите им зъби блестяха.

Прав на кърмата, присвил лице в страшната гримаса, която предизвикваше трепет у неговите съграждани, великият тарасконец нервно стискаше дръжката на своя нож; защото въпреки приказките на Барбасу той само наполовина беше убеден в добрите намерения на тези носачи с абаносова кожа, които тъй малко приличаха на славните тарасконски носачи.

Пет минути след това лодката доплава до брега и Тартарен стъпи на малкия мавритански кей, където преди триста години един испански каторжник на име Мигел Сервантес замисляше под бича на алжирските тъмничари безсмъртния роман, който щеше да нарече „Дон Кихот“…