Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (1)

I
Градината с баобаба

Първото ми посещение у Тартарен Тарасконски остана за мен незабравима дата; оттогава са изминали дванадесет или може би петнадесет години, но и до ден-днешен си го спомням, сякаш беше вчера. Храбрият Тартарен живееше тогава в третата къща отляво, щом се влезе в града по пътя за Авиньон. Прелестна тарасконска виличка с градина отпред, балкон отзад, ослепително бели стени, зелени капаци, а на прага — рояк савойчета, които играеха на дама или дремеха на припек, оборили глави на ваксаджийските си сандъчета.

Отвън къщата не представляваше нищо особено.

И през ум не би ви минало, че се намирате пред дома на герой. Но веднъж прекрачили прага, дяволска работа!

Цялото жилище излъчваше нещо героично от избата до тавана, та дори и в градината!…

О, градината на Тартатен! В цяла Европа нямаше друга като нея. Нито едно местно дърво, нито едно френско цвете; само екзотични растения, замкови дървета, кратуни, памук, кокосови палми, манго, банани, друг вид палми, баобаб, индийски смокини, кактуси, берберийски смокини… все едно че на десет хиляди левги от Тараскон сте сред Централна Африка. Разбира се, всичко това не беше в естествена големина; така кокосовите дървета бяха горе-долу колкото цвекло; а баобабът (гигантско дърво, arbos gigantea) растеше чудесно в една саксия за резеда; но какво пък толкова! За Тараскон и това беше прекрасно и първенците на града, удостоени с честта да погледат в неделя баобаба на Тартарен, се прибираха вкъщи прехласнати от възторг.

Отгатвате с какво вълнение прекосих в този ден приказната градина!… А какво изпитах, когато ме въведоха в кабинета на героя!

Прозорците на този кабинет — една от забележителностите на града, гледаха към дъното на градината, а баобабът растеше пред самата стъклена врата.

Представете си голяма стая със стени, украсени от горе до долу с какви ли не пушки и саби, всички видове оръжия от всички краища на света: карабини, дългоцеви пушки мускетони, корсикански и каталонски ножове, револвери с ножове, кинжали, малайски ками, карибски стрели, кремъчни стрели, боксове, топузи, хотентотски боздугани, мексикански ласа и знам ли още какво!

И сякаш нарочно ярко безпощадно слънце пламтеше по стоманените остриета и прикладите на пушките — просто тръпки да те побият!… Успокоителни бяха само умиротворяващите ред и чистота, царящи в тая страшна оръжейница. Всичко си беше на мястото грижливо подредено, избърсано, с етикетче като в аптека. Тук-таме кратки добродушни надписи предупреждаваха:

„Отровни стрели, не пипайте!“

Или:

„Заредени оръжия, внимание!“

Ако не бяха тези надписи, никога не бих се осмелил да вляза вътре.

Посред кабинета имаше кръгла масичка, на нея шише с ром, турска кесия с тютюн, „Пътешествията на капитан Кук“, романите на Купър, на Гюстав Емар, разкази за лов на мечки, на соколи, на слонове и т.н. А зад масата седеше по риза и фланелени гащи четиридесет-четиридесет и пет годишен човек, нисък, пълен, набит, червендалест, с късо подстригана, гъста брада и искрящи очи; в едната си ръка държеше книга, а в другата размахваше огромна лула с желязно капаче, и докато четеше не знам какъв умопомрачителен разказ за ловци на скалпове, той издаваше напред долната си устна — страшна гримаса, която придаваше на симпатичното му лице на скромен тарасконски рентиер същия оттенък на благодушна жестокост, която лъхаше от цялата къща.

Този велик човек беше Тартарен. Тартарен Тарасконски, храбрият, великият, несравнимият Тартарен Тарасконски.