Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (21)

VII
Приключение в омнибуса. Мавританката и жасминовата броеница

Това първо приключение би могло да обезсърчи мнозина; но мъже, закалени като Тартарен, не се дават лесно.

„Лъвовете са на Юг — помисли си нашият герой. — Какво толкова! Ще отида на Юг…“

И щом глътна последния залък, той стана, благодари на стопанина, разцелува се без злоба със старицата, проля още няколко сълзи над злочестия Сивчо и бързо се понесе към Алжир с твърдото намерение да прибере куфарите си и още същия ден да замине на Юг.

За нещастие шосето за Мустафа сякаш беше станало по-дълго през нощта: припичаше жарко слънце, всичко тънеше в прах! Палатката страшно му тежеше… Тартарен почувствува, че няма сили да се върне пеш до града, затова направи знак на първия минаващ омнибус и се качи в него…

Ах, горкият Тартарен Тарасконски! Колко по-добре щеше да бъде за доброто му име, за славата, да не беше се озовавал в тази злополучна таратайка, а да беше продължил пешком пътя си с риск да се задуши от жега, натоварен с палатката и тежките двуцевни пушки.

Тартарен се качи, омнибусът се напълни. В дъното седеше, забил нос в молитвеника си, алжирски свещеник с дълга черна брада. Отсреща млад мавритански търговец пушеше дебели цигари. Освен това имаше един малтийски моряк и четири-пет мавританки с бели яшмаци, от които се виждаха само очите. Тези дами отиваха да се помолят на гроба на Абд-ел-Кадер, но мрачното пътешествие явно никак не ги натъжаваше. Те непрекъснато се смееха, чуруликаха помежду си под яшмаците и хрускаха курабийки.

На Тартарен му се стори, че те го заглеждат. Особено едната, която седеше срещу него, беше впила поглед в неговия и не го отмести през целия път. Макар че дамата беше забулена, живите големи, черни, полегати очи, изящната и прелестна китка със златни гривни, която се подаваше от време на време под булото, звънливият глас, грациозните, почти детински движения на главата, всичко показваше, че под воалите се крие младост, красота, изящество…

Горкият Тартарен се чудеше къде да се дене. Безмълвната милувка на тези красиви източни очи го смущаваше, вълнуваше го, сърцето му просто примираше; избиваше го ту огън, ту студ…

И като капак на всичко, усети допира на дамска пантофка: тя пробяга трепкаща като червена мишчица по големите му ловджийски ботуши… Какво да прави? Дали да отговори на този поглед, на притискането? Да, ама после… Любовно похождение на Изток е страшна работа!… И с романтичното си южняшко въображение славният тарасконец вече се виждаше в ръцете на евнуси, обезглавен, а може би дори зашит в кожена торба и запратен сред морските вълни с отрязаната глава до него. Това малко го охлаждаше… В същото време пантофката продължаваше да шари, а големите очи срещу него се отваряха все по-широко, две огромни черни кадифени цветя и сякаш го подканяха: „Откъсни ни!“.

Омнибусът спря. Бяха стигнали до площада пред театъра, в началото на улица Баб-Азун. Една по една, омотани в дългите си шалвари, загръщайки воалите с дива прелест, мавританките слязоха. Съседката на Тартарен стана последна и когато се изправи, лицето й се доближи толкова до лицето на нашия герой, че дъхът й го облъхна… Същински букет от младост, жасмин, мускус и сладкиш.

Тарасконецът не издържа. Опиянен от любов и готов на всичко, той се спусна след мавританката… При шума от неговите доспехи тя се обърна, сложи пръст под яшмака си сякаш да му каже: „Шт!“ и бързо му хвърли с другата ръка малка благоуханна молитвена броеница, изплетена от жасминови цветчета. Тартарен Тарасконски се наведе да я вземе, но тъй като нашият герой беше малко непохватен и прекалено отрупан с оръжия, тази операция се проточи повечко…

Когато се изправи, притиснал до сърцето си жасминовите цветчета, мавританката беше изчезнала.