Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (3)

III
Нье! Нье! Нье! Още един поглед върху славното градче Тараскон

Мощното тарасконско племе прибавя към ловджийската си страст още една — страстта към романсите. Просто да се чудите какъв порой романси се излива в това градче! В Тараскон ще намерите вечно млади, вечно свежи всички сантиментални вехтории, които жълтеят из старите нотни тетрадки. Всички, абсолютно всички са налице. Всяко семейство си има свой собствен романс и това е известно в града. Известно е например че романсът на аптекаря Безюке е „Обичана от мене, бляскава звезда“, на търговеца на оръжие Косткалд — „Ще дойдеш ли в страната на колибите“, на бирника от данъчното — „Да бях, да бях невидим аз, не щяха да ме видят“ (шеговита песничка).

И тъй нататък за целия Тараскон. Два-три пъти седмично се събират по къщите си и си ги пеят. Странно е, че тези романси са винаги едни и същи и че славните тарасконци от много време си ги изпълняват и през ум не им минава да ги променят. Предават си ги по наследство от баща на син и никой не се домогва до тях — те са светиня. Никога дори не си ги заемат. Никога не би хрумнало например на някой от рода Косткалд да запее романса на семейство Безюке или пък Безюке да запеят романса на Косткалд. Сигурно си мислите, че са им дошли до гуша, след като си ги пеят четиридесет години. Нищо подобно, всеки си пази романса и всички са доволни.

По романсите, както и по каскетите, пръв в града пак беше Тартарен. Но той превъзхождаше съгражданите си в следното — Тартарен Тарасконски нямаше свой романс. Всички романси бяха негови.

Всичките!

Само че и дяволът не можеше да го накара да ги пее. Преситен отрано от салонните успехи, тарасконският герой предпочиташе да се зарови сред ловджийските си книги или да прекарва вечерите си в клуба, вместо да се перчи пред някое немско пиано под блясъка на две тарасконски свещи. Да участва в тези музикални празненства му се струваше под неговото достойнство и все пак понякога, когато в аптеката на Безюке имаше домашен концерт, той влизаше уж случайно и след дълги молби най-сетне се съгласяваше да изпее големия дует от „Робер Дявола“ с госпожа Безюке-майка… Който не е чувал това изпълнение, все едно че никога нищо не е чул… Дори още сто години да живея, цял живот ще виждам как великият Тартарен се приближава с тържествена стъпка до пианото, как се облакътява на него, прави познатата гримаса и под зеления отблясък на бурканите от витрината се опитва да придаде на добродушното си лице сатанинското и зверско изражение на Робер Дявола. Едва заемаше подходящата поза и салонът изтръпваше; всички усещаха, че ще се случи нещо велико… Миг тишина и госпожа Безюке-майка запяваше, като си акомпанираше на пианото:

Робер, та аз те любя

със порив откровен,

виж моя страх смирен, (2 пъти)

поспри, не се погубвай,

недей погубва мен^[1]

Тук тя прошепваше:

— Ваш ред е, Тартарен.

И Тартарен Тарасконски протягаше ръка, свил юмрук, с трептящи ноздри и изричаше три пъти със страхотен глас, който изтрещяваше като гръм в недрата на пианото: „Не!… Не!… Не!…“, което по южняшки звучеше: „Нье!… Нье!… Нье!…“. Тогава госпожа Безюке-майка повтаряше още веднъж:

поспри, не се погубвай,

недей погубва мен.

— Нье! Нье! Нье! — изреваваше още по-гръмовно Тартарен и тук дуетът свършваше…

Не беше дълго, както виждате, но беше толкова силно, толкова изразително, толкова демонично, че цялата аптека изтръпваше от ужас и всички го молеха да повтори още четири-пет пъти своето „Нье, нье“.

Накрая Тартарен изтриваше потта от челото си, усмихваше се на дамите, смигваше на мъжете, оттегляше се победоносно, отиваше в клуба и там небрежно подхвърляше:

— Току-що изпях у Безюке дуета от „Робер Дявола“.

И най-удивителното от всичко беше, че сам си вярваше!…