Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (13)

XIII
Отпътуването

Най-сетне дойде тържественият, великият ден.

Още от зори цял Тараскон беше на крак, задръстил пътя за Авиньон, заел позиция край къщичката с баобаба.

Хора по прозорците, по покривите, по дърветата; моряци от Рона, носачи, ваксаджийчета, еснафи, сновачки, тъкачки, членовете на клуба, с една дума, целият град; освен това и жителите на Бокер, които бяха преминали моста, градинари от околността, каруци с платнища, лозари, яхнали хубави мулета, нагиздени с панделки, пискюли, звънчета, фльонги, хлопатари и дори няколко красиви момичета от Арел, с небесносини панделки в косите, яхнали зад любимите си стоманеносиви камаргски кончета.

Цялата тази тълпа се блъскаше, притискаше се пред вратата на Тартарен, славния господин Тартарен, който отиваше да убива лъвове при турците.

За Тараскон Алжир, Африка, Гърция, Персия, Турция, Месопотамия представляват една и съща голяма, неопределена, кажи-речи, приказна страна, която те наричат просто турците.

А сред цялата тая олелия ловците на каскети сновяха горди от тържеството на своя вожд и сякаш проправяха зад себе си браздите на славата.

Пред къщата с баобаба — две големи ръчни колички. От време на време вратата се отваряше и тогава виждаха как няколко души кръстосват важно-важно малката градина. Пренасяха куфари, сандъци, спални чували и ги товареха на количките.

Тълпата изтръпваше при всеки нов вързоп. Назоваваха предметите на глас: „Това е походна палатка!… Туй пък са консерви… аптечка… сандъци с оръжие…“. Ловците на каскети обясняваха.

Изведнъж към десет часа настъпи голямо раздвижване. Градинската врата се отвори с трясък.

— Ето го!… Той е! — развикаха се всички.

Наистина беше той.

Когато се появи на прага, от тълпата се разнесоха два удивени възгласа:

— Турчин!…

— С очила!…

Тартарен Тарасконски действително беше сметнал за свой дълг, щом заминава за Алжир, да облече алжирски костюм. Широки бухнали шалвари от бяло платно, пристегнато елече с метални копчета, две педи червен пояс около кръста, разголена шия, обръсната глава, а на нея огромен червен фес със страшно дълъг син пискюл!… Отгоре на това две тежки пушки, на всяко рамо по една, в пояса — голям ловджийски нож, на корема — патрондаш, на кръста — револвер, който се полюляваше в кожения кобур. Това е май всичко…

Ах, прощавайте, забравих очилата, огромни сини очила, чието предназначение явно беше да посмекчат твърде свирепия вид на нашия герой.

— Да живее Тартарен!… Да живее Тартарен! — ревна тълпата.

Великият човек се усмихна, но не се поклони — пречеха му пушките. Освен това сега той вече беше наясно колко мимолетна е народната обич; дълбоко в душата си може би дори проклинаше своите жестоки съграждани, които го принуждаваха да отпътува, да напусне своя хубав, уютен дом с бели стени и зелени капаци… Но външно нищо не му личеше.

Хладнокръвен и горд, макар и попребледнял, той излезе напред, огледа количките и след като установи, че всичко е наред, с бодра крачка се запъти към гарата, без да се обърне нито веднъж към къщата с баобаба. Зад него вървяха храбрият командир Бравида, интендантски капитан от запаса, председателят на съда Ладвез, търговецът на оръжие Косткалд и всички ловци на каскети, после количките и най-сетне народът.

Пред станцията го посрещна началникът на гарата — бивш участник в африканската кампания от 1830 година; той няколко пъти прочувствено му стисна ръка.

Експресът Париж — Марсилия не беше пристигнал още. Тартарен и неговият генерален щаб влязоха в чакалнята. За да избегне блъсканицата, началникът на гарата накара да затворят решетъчната врата.

Четвърт час Тартарен се разхожда надлъж и нашир из залите на гарата сред ловците на каскети. Говореше им за своето пътешествие, за бъдещия лов, обещаваше да им изпрати лъвски кожи. Записваха се в бележника му за кожи като за кадрил.

Спокоен и ведър, подобно на Сократ, когато изпива отровата, храбрият тарасконец намери за всеки блага дума, за всеки усмивка. Говореше простичко, приветливо, сякаш искаше, преди да замине, да остави следи от своето обаяние, следи от съжаления, мили спомени. Заслушани в думите на своя вожд, всички ловци на каскети се просълзиха, някои дори бяха обзети от угризения на съвестта, да речем, председателят на съда Ладвез и аптекарят Безюке.

Тук-таме из чакалнята разни служители също плачеха. Навън народът гледаше през решетките и викаше:

— Да живее Тартарен!

Най-сетне се разнесе звън. Глухо пухтене, пронизителна свирка, от която затрепереха сводовете…

— Всички по местата си! Всички по местата си!

— Сбогом, Тартарен!… Сбогом, Тартарен!…

— Сбогом на всички!… — измърмори великият човек и като целуна по бузите храбрия командир Бравида, той сякаш целуна своя скъп Тараскон.

После скочи на стъпалото и се озова във вагон, пълен с парижанки, които просто примряха от ужас при вида на този странен човек с толкова много карабини и револвери.