Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (29)

III
Лъвска обител

В Милианах Тартарен Тарасконски слезе, а колата продължи своя път на Юг.

Два дни друсане, две нощи, без да мигне, загледан през вратичката дали край полята, край пътя няма да зърне зловещата сянка на лъв, толкова бодърствуване заслужава няколко часа отдих. И после защо да не си кажем истината. След недоразумението с Бомбонел честният тарасконец се чувствуваше малко неловко пред фотографа от Орлеанвил и двете дами от трети хусарски въпреки оръжията, страшната гримаса и феса.

И така, той тръгна по широките улици на Милианах с красиви дървета и чешми; но докато търсеше подходящ хотел, горкият човек не можеше да не си мисли върху думите на Бомбонел… Дали не беше наистина така? Ами ако нямаше вече лъвове в Алжир?… За какво му бяха тогава толкова скитания, толкова умора?…

Внезапно на ъгъла на една улица нашият герой се озова лице в лице… с кого? Отгатнете… С един великолепен лъв, който чакаше пред вратата на едно кафене, седнал царствено, с огряна от слънцето златиста грива.

— Какви ми ги дрънкат, че нямало вече лъвове? — извика тарасконецът и отскочи назад.

Като чу това възклицание, лъвът наведе глава, захапа дървената гаванка, поставена пред него на тротоара, и смирено я поднесе към Тартарен, който се вцепени от удивление… Един арабин, който минаваше оттам, хвърли голяма монета в гаванката; лъвът размаха опашка… Тогава Тартарен разбра. Видя това, което в първия момент не забеляза от вълнение — тълпата, струпана край нещастния сляп опитомен лъв, и двамата грамадни негри с тояги, които го развеждаха из града, както савоярците разхождат съселите си.

Кръвта на тарасконеца кипна:

— Негодници — извика той с гръмовен глас, — да унижават така тези благородни животни!

И като се хвърли върху лъва, той измъкна позорната гаванка от царствените му челюсти… Двамата негри, смятайки, че имат работа с крадец, се хвърлиха върху тарасконеца с вдигнати тояги. Страшна олелия… Негрите удряха, жените кряскаха, децата се смееха. Един стар обущар евреин викаше от дюкянчето си.

— При мировия шъдия, при мировия шъдия!

Дори лъвът в своята вечна нощ се опита да изръмжи, а клетият Тартарен се стовари след неравна борба на земята сред монети и боклуци.

В този миг един човек се втурна сред тълпата, разблъска негрите с една дума, жените и децата с един жест, вдигна Тартарен, изчетка го, разтърси го и го сложи да седне силно запъхтян на един камък.

— Как, кнейже, вие ли сте?… — възкликна добродушният Тартарен, като потъркваше кръста си.

— Да, мой храбри приятелю, аз съм… Щом получих писмото ви, поверих Байа на брат й, взех си билет за пощенската кола, извървях петдесет левги без почивка и ето ме тъкмо навреме, за да ви отърва от грубостите на тези простаци… Какво сте направили, боже мой, та така сте се подредили?

— Какво можех да направя, кнейже?… Като видях този нещастен лъв с гаванка между зъбите, унижен, покорен, подигран, станал за посмешище на цялата тая мюсюлманска измет…

— Грешите, благородни приятелю… Напротив, те уважават и боготворят този лъв. Той е свещено животно от една голяма лъвска обител, основана преди триста години от Мохамед-бен-Ауда; тази обител е нещо като трапистки манастир, страшен и злокобен, изпълнен с ръмжене и мирис на зверове, където чудновати монаси обучават и опитомяват стотици лъвове, а после ги разпращат из цяла Северна Африка, придружени от монаси-послушници… Милостинята, която получават монасите, служи за издръжка на обителта и на джамията; а двамата негри така са се разярили срещу вас, защото са убедени, че за едно петаче, едно-единствено петаче от тази милостиня, откраднато или изгубено по тяхна вина, лъвът веднага ще ги разкъса.

Докато слушаше този невероятен и все пак правдив разказ, Тартарен Тарасконски сладостно и шумно душеше въздуха.

— Важното за мене е — каза той като заключение, — че каквито и да ги разправи оня Бомбонел, все пак в Алжир има лъвове…

— Има и още как! — възторжено възкликна князът. — Още утре ще отидем в Шелифската равнина и ще видите!…

— Какво чувам, княже… Нима и вие ще дойдете на лов?

— Дявол да го вземе, да не мислите, че ще ви оставя да бродите сам из цяла Африка сред тия жестоки племена, на които не знаете нито езика, нито нравите… Не, не! Знаменити Тартарен, аз няма вече да ви напусна… Където сте вие, там съм и аз.

— О, кнейже, кнейже!…

И Тартарен притисна сияещ до сърцето си юначния Григорий, мислейки с гордост, че подобно на Жюл Жерар, на Бомбонел и на други прочути изтребители на лъвове и той ще отиде на лов, придружаван от чуждестранен княз.